Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (15)

Нека да дойде!

Бетховен върви по светлия нощен път. Есен и нощ. Черни дъбове, изложени на вятъра. Облаци на светъл фосфорен фон. Разкъсани бели облаци. Локви върху каменистата пътека. Вятър.

Току-що е спрял дъждът. Мрачно и бодро е.

Ритмично шляпане на крака в тишината. Върви господин Лудвиг и страшно ръмжи някакъв мотив. И му акомпанира воят на налитащия вятър. И тогава господин Лудвиг го включва в своя мотив. И върви нататък през локвите, разсичани от вятъра. Ту той приглася на природата, ту природата приглася нему. Като оркестров чинел гръмва фирмата на познатата кръчма. Господин Лудвиг спира. Воят на вятъра отеква във водосточната тръба. И господин Лудвиг го подема. Подема и удря фирмата с юмрук и стопанинът се показва през прозорчето в отговор на грохота и се кръсти и — вижда звън на камбани, разлюлени от вятъра, една черна фигура с развени коси удря с юмрук по фирмата му и ръмжи неясна мелодия. И господин Лудвиг пак върви през локвите по каменистия път. И свежият вятър гони облаците по небето и развява прошарените му коси. Отмята махагоновия капак на рояла и започва да свири онова, което после ще се нарича „Апасионата“, и върви, без да гледа, пътя и нито веднъж не се спъва в трапчините.

— Чуйте сега какво пиша, Жулиета — казва той и свири мощно и светло. — Чувате ли, това е схватка между емоцията и волята… Гневът на душата, неовладяла страстта… Виждате ли, вървя и споря с вятъра…

Той се огледа и видя, че никакъв вятър няма. Пак е измислил всичко. Но вече се е смрачило. Улицата е пуста и той върви сам в здрача. Всичко е измислено — пищно и цветисто. Страст, породена от мисълта. Само това. И нищо повече. Но това не е страшно. Значи дъждът и вятърът ще дойдат по-късно. Той винаги преди другите усещаше във въздуха електричеството и грешеше само в сроковете. Превърнаха го в забава, дявол да го вземе, а биха могли да имат приятел, защото ги обичаше въпреки украшенията, роклите, каретите, с които искаха да се оградят от пътя, от бездомничеството, сякаш има друго богатство, освен това, което можеш да отнесеш със себе си. Сега тя пише писма! А къде беше, когато страстта го обезсилваше? Когато викаше? Уверяваше го, че обича музиката, нима не разбираше какво е Лунната соната?…

— Музиката е вино — страстно каза той и продължаваше да пише писмото. — Това е вино, вдъхновяващо за нови произведения… И аз съм Вакх, който приготвя за хората това великолепно вино и опиянява духа им. Аз нямам приятели и трябва да живея сам със себе си. Но знам, че бог ми е по-близък в моето изкуство, отколкото на другите… И никак не ме е страх за моята музика, нея не я заплашва зла участ; който започне да я разбира, трябва да стане свободен… — той се обръща и казва наперено и неочаквано. — Един от моите основни принципи е невъзможността ми да бъда с жената на друг човек в други отношения, освен обикновеното приятелство.

— Колко е сухо това, Лудвиг — казва тя. — Как трудноразбираемо е това, тази немска страстност, възникваща от педантизъм… Вие сте убеден, че невярната мисъл не може да създаде хубава музика, но нали невярната мисъл може да предизвика отрицание и да се превърне в истина или в краен случай нейна част? А нима музиката не е най-хубавата част от истината?

— Много съм страдал и от вас, и от князете негодници и ви познавам достатъчно добре — вие не можете да стигнете до тази мисъл, защото сте безплодна, защото от всичко ви е страх. Затова твърдя, че до тази мисъл съм стигнал аз, а не вие, Жулиета.

— Каква е разликата — небрежно отвърна тя.

— Лудвиг, ти ли си? — тихо го повика един мъжки глас.

Бетховен не чува.

— Отдавна те чакам тук — високо каза слабият човек. — Да вървим у нас… Отдавна те чакам.

— Не, не мога… Не съм взел пари… — отвръща Бетховен.

Гласовете им преувеличено високо звучат по пустите улици с черни здания и още светло небе.

— Не мисли, че заради парите — казва слабият. — Аз заради дъщеря си… Разказах й за теб и не иска да спи… Разбираш ли, Лудвиг, дъщеря ми е всичко, което имам на този свят… Ако не е тя… Да вървим Лудвиг, не ми отказвай… Виж, започва да вали…

— Добре, да вървим — казва Бетховен, гледайки тежките капки, които падат по пътя.

И тръгва след слабия.

… Влизат в бедна чиста стая, осветена от свещ, и ги посреща слабичко момиченце с огромни очи.

— Ето, Ана — бодро казва слабият. — Това е господин Лудвиг ван Бетховен.

— Здравей, Ана. Ето, аз дойдох, но ми казаха, че не искаш да си лягаш да спиш.

— Здравейте, господин Лудвиг… Татко казва, че умеете да свирите на всякакво пиано… Вярно ли е?

— Умея, момиче…

Бетховен забелязва пианото, отваря капака и докосва с пръста си един клавиш.

— Покойната й майка беше започнала да я учи… Тогава живеехме добре… Сега всичко… А, глупости… — казва слабият.

— Кажи ми, Ана, защо искаш да свириш на пиано?

— Татко казва, за да си развивам пръстите… А на нашето пиано също ли умеете да свирите, господин Лудвиг?

— Умея, Ана. Но не умея да развивам пръстите си. Умея само да разказвам разни истории…

— Ще ми разкажете ли? — пита Ана и навежда глава.

— А след това ще спиш ли?

— Ще спя! — отвръща момиченцето и вдига глава.

— Е, тогава слушай — казва Бетховен и сяда на пианото. — Имало едно време… „някой“ — казва той и започва да взема акорди. — И се случила с него такава история… Слушай… Значи, така… Когато този „някой“ бил още момче, всички му се чудели колко е умен и всички го хвалели за това и той се радвал… Чуваш ли?… Тук той се радва… Но бил беден… — казва Бетховен и взема миньорен акорд.

— Като теб ли? — пита Ана, гледайки го жално.

— Като много други… — отвръща Бетховен. — И ето, той започнал да забелязва, че въпреки че е по-умен и по-честен от другите момчета, те живеят по-щастливо от него. И когато пораснал, най-красивото момиче се омъжило не за него, а за друг.

— Аз ще се омъжа за теб — казва момиченцето. — Ти ме почакай.

— Добре, ще те почакам — казва Бетховен. — И тогава тези „някой“ казал… слушай — и започва съвсем друга, Бетховенова музика. — Той казал: „Това е несправедливо!“ Да, така казал. Чуваш ли? Тук той говори… Но бил беден и му се присмели — чуваш ли? Но той казал: „Не ме е страх от вас и ще се бия с вас до самата си смърт…“ И тогава всички врагове се вдигнали срещу него и настанала тъмна нощ, когато започнал боят… И те били много. А той бил сам… Ето, виждаш ли, това е нощта… — каза Бетховен, без да забелязва широко отворените от тревога очи на момичето.

Ниже се музиката и сякаш по пътя прекарват оръдия, прозорците звънят и надалеч се чува дрезгава команда.

— И ето, обкръжили са го и той е почти загинал — казва Бетховен.

— Не трябва!… Не искам! — крещи Ана.

— Не искаш ли? Да, права си. Това е възмутително. Всички срещу един.

— Не искам така! Страх ме е.

— Не се бой. Сега аз ще се намеся в тази история. Сега ще се застъпя за него. Сега… Сега… Сега такова нещо ще пусна срещу тях… — възбудено казва той. — Слушай, дай да пуснем срещу тях слънцето… Аха… Чуваш ли, те потрепериха от тази дума… Ей, чувате ли?! Слънце! — крещи Бетховен и взема светли, стремителни акорди.

— Аха! — злорадо вика той. — Треперят!

— Треперят! — гневно вика момиченцето Ана. — Още! Още!

— Сега! Сега ще им дам да разберат! — отвръща Бетховен.

— Бягат! Бягат! Чуваш ли: бягат! Всички бягат! — вика Ана.

— Не, не всички. Тук накрая са се притаили други, чуваш ли? Трябва да свършим с тях.

— Нека! Тях после! Най-напред тези!

— Да, права си — бързо и учудено казва той. — Най-напред тези да прогоним. Права си! Напред! Напред!

— Не, не от този край! Оттук ги заобиколи! — вика момичето, сочейки басовете.

— Оттук ли казваш? — пита Бетховен и бързо я целува по челото.

— По-бързо! Само по-бързо! Аха, бягат! Бягат!

Ана ридае от щастие.

— Какво?! Какво?! О, момичето ми! — ококорил сините си неистови очи, казва господин Лудвиг.

Ана се хвърля на шията му.

— Ние победихме и онзи „някой“ е жив!

— Жив е! Жив е! Сега тръбите, Ана… Сега барабаните! — крещи господин Лудвиг. — Ура, победихме… Сега победата, Ана!…

Господин Лудвиг скача и избягва през вратата.

— Не си отивайте! Не си отивайте! — вика момиченцето Ана, хващайки баща си за полите на стария фрак.

Но господин Лудвиг не чува как го вика момиченцето Ана. Той крачи през локвите и свежият вятър гони облаците по небето и развява косите му с цвят на шарена сол. Стига вкъщи и написва на плочата, трошейки калема:

„Животът е трагедия! Ура!“