Михаил Анчаров
Синята жилка на Афродита (4)

Здравей, Аврора
Разказва Аносов. Крах трети.

Погледнах си часовника и веднага забравих колко е часът.

Съвсем ясно е, че днес няма да долетят.

Бодливите звезди мърдаха в черното небе. Коритото на локационната антена се въртеше бясно.

Да чакаш и да догонваш, е най-трудно, да чакаш и да догонваш. Бяхме отишли доста напред и изглежда ги бяхме догонили. Сега оставаше само да чакаме.

Целият свят чакаше. И ние чакахме. След всичко, което се случи с първия долетял марсианец, имахме всички основания да чакаме. Сега, когато трябва да долетят и вече не е възможно да се повлияе на събитията, особено важно е да си припомним всички подробности на случилото се в тези последни безумни няколко часа.

Отначало нищо не се забелязваше. Отначало изглеждаше, че този калпав марсианец не е чак толкова калпав.

Аз съм човек реален, не съм фантазьор. При мен — речено — сторено. И аз си имам една идея, която мъкна през целия си живот. Само че за разлика от Костя и Памфилий моята идея е практическа.

Същността на работата се състои в следното. Хората трябва да се разбират един друг. А кое у човека е за разбиране? Езикът на думите? Езикът на жестовете? Езикът на мимиките? Тоест разбирането на човек с човека се крепи както преди на догадки. Преценяме жестове, симптоми, статични признаци, търсим подтекста на думите, досещаме се какво означават те в действителност. Хаос, дисхармония.

Да разбереш — значи да опростиш.

Да разбереш себе си — значи да опростиш себе си. Оттук започва цялата кибернетика — от идеята да се сведат функциите на мозъка до обикновените „да“ и „не“. За частни задачи на изчисление и управление става, за открития — не.

Да се задълбочим. Машината винаги облекчава усилията. Значи, ясно е едно: на човека му е трудно достатъчно бързо да отговаря „да“ и „не“. А защо? Защото най-трудното за човека е да направи избор. Дори и най-малкият избор за него е една микротрагедия. А защо? Защото всичко, което съществува, е нужно за нещо.

Изборът е относителен. Във всеки вариант има „за“ и „против“. Затова правдивото решение е извън рамките на противоположните доводи. Но преди всичко то трябва да узрее, а това винаги е трагедия. Вредността или полезността на всеки избор е относителна и човек смътно чувствува това и го обхваща едно противоборство на желанията. Роботът няма никакви желания, та решението му е мигновено. Желания няма, но няма и съвест.

Още не знаем какво са желанията, но знаем, че ги има. Мъчим се да разберем причините за желанията, потребностите, но същността им е една — човек е нещастен, ако те не са удовлетворени.

Желанията ни се изпълняват и ние пак сме нещастни, тъй като най-често резултатите не ни удовлетворяват.

И много често изпитваме щастие тогава, когато съвсем не очакваме това. Тоест удовлетворени са някакви наши съкровени желания, за които и понятие не сме имали.

Не се знае как ще започне да се държи човек, сблъсквайки се с един и същ факт. Какво означава това? Че човек е нестабилен, че е нещо като мъглата или брауновото движение? Не. Няма нищо по-стабилно от човека. Само че неговата стабилност е от най-висш порядък. Всички негови безбройни, невъзможни за отчитане реакции осигуряват основната му стабилност, която го прави човек и безпогрешно го отличава от всеки животински вид.

Кое ли е това отличие?

Не ви ли се струва, че единственото нещо, което прави човека човек, съвсем не е способността му да изчислява и да анализира и да прави избор — това умеят да правят и машините, неприспособимостта му — това умеят дори и бацилите, не ви ли се струва, че само способността на човека да съчувствува, разпростираща се върху околните, го прави човек?

Ще кажете, че и това е мисъл и значи — опростяване?

Да, но само дотолкова, доколкото е изразена с думи.

Изберете, който и да е термин, наречете това чувство нежност, етика, душевност, състрадание, милосърдие, съвест, взаимно разбиране, с каквато искате дума наречете това чувство — наблюдението ще си остане вярно: всичко човешко у човека е свързано с това, всичко животинско или машинно — с отсъствието на това. На кое това? На човечността. На човечността!

Та не може ли, запитах се аз, без да се чака да стане известен механизмът на човечността, да се измисли механизъм, който да улавя и използва симптомите на хуманизма? Щом съществува това чувство — то трябва да има и симптоми.

Всяко чувство е процес, тоест някаква енергетика и следователно на изхода му винаги има изменение на биотоковете. Значи, те могат да се запишат, може да се получи енцефалограмата на всяко чувство, в туй число и на главното — на това.

Щом може да се запише енцефалограмата, тя ще може и да се възпроизведе. Ще може да се построи генератор, способен да предава на разстояние сложната звъняща енцефалограма на човечността и тя ще наслагва синусоидата си върху целия спектър на човешките биотокове и ще предизвиква резонанс и ще отеква като ехо в човешката душа и, значи, тази задача с цялата си сложност е чисто техническа, а това вече е по моята част. Така си мислех.

„Слушайте — мислех аз — а нима не се занимаваме с това ежедневно? Нима цялата педагогика, възпитанието, училището, семейството още от детството ни не се занимават с това? Само че те го правят с думи, звуци, цветове, които извикват образи, а аз ще мина без междинно звено и, значи, ще мога по-просто да стигна до големи дълбочини и да направя рефлекса на човечността устойчив като необходимост.“

 

 

Но тук пред мен застава друг въпрос. Откъде да се вземат образци?

Кой ще се реши да направи енцефалограма на един човек еталон за всички останали? При всички случаи си остава съмнението: а няма ли по-висш образец? И освен това, къде е доказано, че самата човечност е статична, не се изменя, не еволюира? Къде е доказано, че във всяко следващо поколение не може да бъде достигната по-висша степен? Кой ще се реши да спре този велик процес и да вкара човечността в един, макар и най-просторния калъп?

Така възникна въпросът за последствията.

Днес вече не може да се пренебрегне етическият смисъл на науката изобщо и на всеки експеримент в частност. Разбра се най-после, че научното откритие, изобретението не са неутрални. С чука може да се забие гвоздей, но може да се пробие и глава. Важното е в чии ръце е чукът.

Науката не може да се спре, но учените поумняха и никой вече не започва експеримент, без да предвиди „фулпруф“, защита от глупака, без да разработи техника на безопасността.

Как трябваше да постъпя аз? Как да премахна противоречието между необходимостта да се провери тази идея (твърде примамливи бяха последствията) и необходимостта да се обезопаси човечеството от тази идея (твърде страшни бяха последствията)?

А се намери много прост изход. Ето каква е моята задача, лично моята конкретна задача, като на учен. Моята задача е: да монтирам генератор, способен да задушава синусоидата на безчовечността. Това е всичко.

 

 

Ето и изхода от противоречието между науката и етиката.

Не трябва да се създава единен еталон на човечността и така да се спъва нейната еволюция. А трябва да се задушава безчовечността и така да се спъва нейната еволюция.

Да създават идеали — това е работа на откъсналия се от земята Памфилий и държащия се за земята Якушев. Аз не съм художник. Не е моя работа да създавам идеали. Моята работа е — да оплевявам всичко, което пречи на техния цъфтеж.

Кой ще ми помогне в тази работа? Човек, комуто е най-лесно да види отстрани земната норма, човешкия вид като цяло и който, от друга страна, сам по нищо не се отличава от нормалния човек. Кой е той? Познахте. Марсианецът.

А сега трябва да разкажа за четиримата младежи, заради които всичко свърши благополучно. Ако, разбира се, може да се смята за благополучен един несполучлив експеримент.

Главната сред тези четирима беше една гъркиня. Тогава още и понятие си нямах, че е стара позната на Костя Якушев.

Беше с буйни коси, с огромни, полуогнени, полумеланхолични очи. Устата й винаги беше полуотворена.

Понякога като се втренчи, и гледа. И не можеш да разбереш мисли ли за нещо или просто чака кога най-после ще си идеш.

Отначало всички я смятаха за глупава. Но това бързо мина.

— Теле — каза нашият сътрудник Кожин. — Втренчила се и гледа. Интелект на точката на замръзването.

И още много неща каза. А после още по-интересно заговори. Всички забравихме дори за какво се беше разприказвал. А когато стана съвсем интересно и той вече одобрително я поглеждаше и си мислеше: ето най-после нещо живо в очите й — точно в този момент тя се усмихна и го попита:

— Стараеш ли се?

И после си тръгна и откъсна едно стръкче трева, дълго-дълго. А ние я гледаме как върви, изнесла далече назад сгънатата си в лакътя ръка, тъй като тревичката беше дълга-дълга, а тя беше стиснала светлото й връхче с устни.

Как вървеше. Да бяхте видели как вървеше! Кожин беше бледен.

Той пак се разприказва за нещо, но Толич каза:

— Кой знае защо беше интересно да те слушаме, докато тя беше тук. Сега не е интересно. А може би си глупав?

Кожин тогава се обърна и си отиде. От Толич винаги могат да се очакват нелепи изводи. Той с това се славеше.

А как танцуваше! Боже! Разпущаше тежкия сноп коси, тръсваше глава и те се разпиляваха по гърба й, Грива! И тогава започваше да танцува. Китките на ръцете й, изнесени встрани, крачките й дълги, завъртанията й — не можеш да ги проследиш, талията й — като тръстика. А в очите пак никакъв израз. Не можеш да разбереш — интересно ли й е, че я гледат, или просто чака кога ще се изморят да я гледат и ще се разотидат. И през цялото време една летяща грива от коси.

А, общо взето, тя не се надуваше, не беше обидчива или саможива. Дружеше с три момчета. Най-неинтересните от всички, които някога сте срещали в живота си. Понякога бихте могли да ги видите четиримата. Тогава тя слагаше ръка на рамото на някой от тях и четиримата те гледаха.

Най-много дразнеше това, че ей така те разглеждат, преценяват те и си отиват. И не че при това многозначително ще се погледнат или после ще си кажат дума за теб, ще те обсъдят. Не. Те просто имаха еднакво мнение за всичко. Затова ще те погледнат и ще си отидат и всеки от тях ще е сигурен, че всички имат едно и също мнение. Ама че кучета!

Би могло да се помисли, че насаме водят съдържателни беседи — разказват си сюжети на филми, задават си въпроси „Как прекара деня?“ или: „Харесват ли ти новите стихове, напечатани във вестника?“ Не. Насаме и четиримата не водеха съдържателни беседи. Не водеха и несъдържателни беседи. Не водеха никакви беседи. Мълчаха.

Би могло да се помисли, че вече са си разказали всичко. Не. И понятие си нямаха от миналото един на друг. Това точно се знаеше. А може би ги свързваше някаква тайна! Или се бяха родили в една къща или в един родилен дом? Или родителите им бяха загинали, завещавайки им… Общо взето, всяко предположение, което би могло да ви дойде на ума по отношение на това, защо беше тя с тези три момчета, най-неинтересните от всички, които някога съм познавал, имаше отговор „не“.

Запознахме се с цялата четворка на един остров. Това лято реката беше сива. Праскахме волейбол в кръг. После се появи тази четворка. Някога, много отдавна, ходех на лекции по история на киното само за да погледам стари филми. Знаете ли, такива едни старинни звукови филми, където играят още обикновени живи артисти като в театъра, без да разбират, че театърът е ежедневна игра, лентата е нещо машинно, нещо като живопис или скулптура. Чудно. Но малко ли неща сега са ни чудни. Сега например ни се струват чудни старите обтекаеми форми на колите. Помня, че ги правеха такива заради скоростта, сякаш не могат да сложат по-силен мотор. Там видях един исторически филм, казваше се, струва ми се, „Богдан Хмелницки“, да, точно така. Там имаше един кадър, когато глашатаите обявяваха: „Татарите са на острова!“ — и се, показваха татарите, вървейки разпръснато нагоре по брега. Ето така тези четиримата вървяха по брега, леко наведени напред, когато ги видяхме за първи път. А ние си играехме волейбол и на нея — нула внимание, извънредно забележителна беше тя и немислимо ярка. Във вестника имаше нечия рисунка, портрет на „Мис фестивал“, кубинка от последния международен фестивал, помните ли? Ето на кого приличаше тя. Когато после намерихме тази рисунка у Кожин, веднага всички се досетиха защо я пази.

После като свърши работата и всички си заминахме от острова, мислех, че повече няма да ми се наложи да имам работа с нея. Но ето че сега, когато апаратурата беше завършена и стоеше въпросът за експеримента прехвърляйки в ума си картотеката на хората с необходимите данни, картотека сто пъти прекарана през статистическите машини, все по-често се натъквах на една група от четири фамилни имена, трите, от които бяха мъжки, а едното — женско.

И чак в последния тур на подбора, когато трябваше от десет да избера един абсолютно нормален човек (за да мине експериментът чисто, трябва винаги да имаш работа с нормата), реших на края да погледна снимките. Тъй като външният вид също имаше значение (Костя например предлагаше да започна подбора от външния вид, но аз не се реших). Когато погледнах снимките, веднага ги познах и четиримата. Нея и трите най-скучни, обикновени до втръсване момчета.

„Слава богу — помислих си аз — поне тези тримата не съм длъжен да взема.“ Въпросът за единствената кандидатура бе решен веднага.

Не, не защото тук е имало някакви лични мотиви, точно нормата не обичам, Костя обича нормата, аз обичам изключенията, обичам Катя, това е жена ми. Изборът ми падна на тази девойка, тъй като освен всичко останало, беше гъркиня. А вие сами знаете — у всеки от нас има тайно почитание към човешката порода, създала най-високата норма, типа. А аз исках да предвидя всичко.

И предвидих всичко. Освен едно. Не предполагах, че ще откаже да проведе опита без унилата си свита.

Отказа категорично.

А те мълчаха и ме гледаха сънливо и разбираха нещо свое, непонятно за мен, и пак бяха съгласни един с друг във всичко и аз се чувствувах идиотски.

Беше извършена огромна работа, дори ме е страх да кажа колко години, сили и средства прахосахме за този експеримент. Само средностатистическият подбор струваше…, няма да назова сумата… И изведнъж тази особа заявява, че отказва и поставя глупаво условие. Все едно първият космонавт да заяви преди полета, че ще полети само с добрите си приятели, иначе се отказва.

Какво ми оставаше да правя? Плюх и се съгласих. В края на краищата не е ли все едно — един или четирима. Това почти няма да изисква разходи.

 

 

Започнахме с марсианеца да подготвяме апаратурата.

Той каза:

— Най-напред ще опитаме върху себе си… Да не навредим на другите.

Това ме трогна. Я го вижте! Пришълец, може да се каже командирован, какво го засягат нашите земни работи, защо му трябва да се бърка в експеримент, чиито резултати са неизвестни?

Ако не бях го опознал през това време и не бях го обикнал, веднага бих му казал „не“. Защо в този чисто земен опит да се забърквам с един неизвестен (щях да кажа човек) марсианец?

Така каза и гъркинята, макар че никой не я питаше.

— Не го забърквайте в тази работа — каза тя. — Кой го знае какви биотокове има.

— Глупости — казах аз. — Той по нищо не се различава от човека. Това показаха обективните изследвания.

— Там е работата, че са обективни — каза тя.

Ядосах се. Съвсем не можех да разбера и да оправдая откритата й неприязън към марсианеца. Вглеждах се в него през цялото време и с изключение на някои странности като например това, че не правеше нищо без разрешение, не можеше да направи ни крачка, без да попита: ще разрешите ли? — което, впрочем, се обясняваше със страха му да не наруши някои земни правила или привички — и всички го бяха обикнали за тази му мекота и тактичност и обслужващият персонал беше направо във възторг от него, аз го бях обикнал за неговата любезност — нищо лошо не можах да забележа през цялото време. Но на мен ми е ясно, разбира се, че каквото и да напиша и каквито и доводи да привеждам сега в полза на марсианеца, всеки, който чете тези редове, вече е нащрек, доколкото тази красива мълчалива девойка се е изказала за него неодобрително.

А какви изследвания трябваше да проведа — субективни ли? Проведох ги и видях, че той е един малко безинициативен обаятелен младеж, който е донесъл от другия свят колосално количество устна информация и с нея сега се занимават учените от целия свят, а конструкторите изследват малката ракета, която не може да се върне обратно. Видях, че в негово лице сме се сблъскали с едно абсолютно доверие към нас. И ето сега, когато той, трогателно самотен на нашата земя, ни предлага изследване на биотоковете на своя мозък, кой знае защо ние трябва да сме нащрек повече от него и да му отвърнем с недоверие. Нелепо и некрасиво.

— Съгласен съм — казах аз. — Да опитаме върху себе си.

Разбира се, в това имаше елемент на риск. Взаимно да запишем характеристиките на мозъците си не представляваше никаква опасност. Опасно беше да предадем един на друг усилените си енцефалограми: не се знае какво поведение ще има мозъкът при сблъскване с непознат спектър на излъчване. Но съдейки по всички предварителни изследвания, показателите на неговия мозък принципно по нищо не се различаваха от показанията на нормалния човешки и освен това можеше да се започне с малка мощност на предаване, добре бяхме обмислили системата за автоматично блокиране, в случай че мозъкът на изпитаемия прояви, макар и малко неудоволствие по време на експеримента. Накратко — предвидено беше всичко възможно по въпроса за безопасността на експеримента. И онази микроскопична доза риск, която още оставаше, не можеше въобще да се сравнява с възможността аз пръв да видя образите на чуждия свят. Ето с какви чувства започнах този експеримент, завършил така печално.

 

 

Ето описанието на това как свърши експериментът. Мързи ме пак и няма защо да преразказвам цялата верига от дребни събития, които постепенно предизвикаха в душата ми чувство за досадно стоене нащрек и желание изобщо да се откажа от този замисъл. Не можех да се откажа, ако не исках да унижа в свое лице целия човешки род.

Всичко, което трябва, ще разберете по-нататък, за това веднага преминавам към онова, което се случи след експеримента, пропускайки несъщественото.

 

 

Когато всичко бе свършило и се гледахме зашеметени един друг като хора, видели случайно през ключалката нещо неприлично, не можахме да заговорим веднага.

Накрая той прекъсна мълчанието.

— Това ти ли беше?

Отдавна вече бяхме на „ти“.

— Аз. А това ти ли беше? — попитах аз.

— Аз.

— Не е особено добре — казах аз. — И не е много интересно.

— Да.

Чуваше се как снегът драска по стъклото.

— Не мога да се смятам за лош човек — казах аз.

— Аз също — каза той.

— Малко ли следи от избор и отхвърлени желания може да предизвика една насрещна енцефалограма. Нито един експеримент не е защитен от влиянието на експериментатора. Нова къща не се строи с бели ръкавици. За да постигнат два мозъка, две личности разбиране, е нужна търпимост. В миналото има не само вина, в миналото има и беда. Не бива да се живее без доверие в бъдещето. Не бива да чакаме всички да станат ангели, за да започнем да живеем добре. Главното е — да чистим авгиевите обори на душата си.

Той нервно се засмя.

— Не ти ли се струва, че тук става дума за нещо повече от постигане на взаимно разбиране? — попита той.

— Друго нищо няма тук. Не е толкова малко, а? — казах аз. — Какво имаш предвид?

— Миличък мой — каза той — става дума за власт над света.

Така-така…

— Т-ю… — казах аз и повече нищо не можах да кажа.

Той помисли.

— Винаги съм знаел, „че ти общо взето си ограничен човек“ — каза той.

— Аз също — отвърнах. — Но мен това ме задоволява. А ти как си представяш властта над света и изобщо какво значи това?… И изобщо за какъв дявол ни е нужна тя?

— Добре, за последен път ти предлагам — каза той.

— Какво ми предлагаш? Власт над света ли?

— Да.

Тук се засмях.

— Целият свят, нали? И да имаме власт над него?… Добре, хайде. Как си го представяш ти?

Той замислено си почеса носа.

— Да записваме това, което е в нас, не е интересно — каза той. — Тук си прав. Не сме деца. Натрупал се е всякакъв боклук от обиди и прочие от този род. Интересно е бъдещето. А него трябва да си го представиш. Ако запишем това, което си въобразявам аз… или ти — добави той, след като помисли — идеалите си, как например аз си представям хубавия живот… действително… тоест всички потайни желания, всички въжделения, изобщо всичко — разбираш ли?

— Е, та… — жадно казах аз. — Продължавай.

— А-а — проточи той. — И тебе ли те зачовърка?

— Зачовърка ме — казах аз.

— Та ето. Ще можем да натрапим своя вариант на живот на цялото останало човечество… Нещо повече… Ще го заставим да иска да живее както на мен ми харесва. На тях ще им се струва, че е доброволно.

— Е, та…

— Какво „е, та“?

— А как ще го направиш?

— Дребна работа — каза той. — Изстрелваме няколко спътника и от тях ще ретранслантираме едно поле над цялото земно клъбце.

Така и каза: „клъбце“. А аз си спомних как два часа вървяхме до бензиностанцията по скриптящия сняг и каква огромна беше земята на залез-слънце, а бяха само шест километра. И изглеждаше, че земята е плоска както преди Магелан и колко беше приятно това.

— Представям си — казах аз.

— Да — каза той. — Ето така.

И се отдалечи към прозореца.

А зад прозореца под снежеца тичаха хора. Властта беше именно у тях. А сега, значи, властта ще бъде у нас. Никога не бях се замислял над това обичам ли хората. Не някого отделно, а всички вкупом. А сега изведнъж разбрах: обичам ги. Сега мога да направя така, че всички те да се отнасят към мен добре. Сега ще срещам само усмивки и всички ще ме обичат, направо ще ме обожават и ще бъдат щастливи от това, че обичат най-много мен. Тогава сигурно ще престана и да работя, а само ще ходя по гости, ще се пропия сигурно, а?

— Чудовищно — казах аз.

— Защо? — попита той. — На тях ще им се струва, че е доброволно… А щом е доброволно, следователно ще бъдат щастливи… Знаеш ли какво?…

— Какво?

— Може да не се изстрелват спътници, а да се възползваме от вече летящите… Дяволски много ги има сега… Като начало… А после те сами ще ги изстрелват, доброволно. Представяш ли си?

— Не — казах аз.

— За какъв дявол?! Ти подиграваш ли ми се? Кажи направо?

— Не — казах аз. — Просто не мога да си представя какви ти са толкова идеалите, че да си струва трудът за тях.

— А ти напълно ли си щастлив? — попита той.

— А как ще бъде по отношение на взаимното разбиране? — попитах аз.

— Значи, не. А искаш ли да си щастлив?

— Всеки иска.

— Можеш да опиташ.

— Тоест?

— Сега — каза той.

Това не ми беше идвало на ум.

— А кой ще опита? — попитах аз.

— Да… там е въпросът… Който опита пръв, ще застави другия… и така нататък…

— Каква глупост — казах аз. — Е, да хвърлим жребий.

— Не… — каза той. — Аз не бих се подчинил на жребия… Това е сляпа работа.

Помислих си: къде се дяна неговата плахост, вежливост, почтителност? Та когато се появи, видът му беше такъв: с масло да ме ядете, всичко е наред, благоговея и това е. Да бяха го видели сега онези, които вярваха в ангелските му качества.

— Тогава не знам — казах аз.

Той целият трепереше. Устата му винаги е била малка и женствена. Сега така я беше стиснал, че беше заприличала на кокоше дупе.

— Има един начин — каза той.

— Какъв?

— Борба.

— Способен ли си да се биеш с мен? — попитах аз с интерес.

— Да.

Той извади един пистолет и го насочи към мен. „Интересно откъде има оръжие?“ — помислих аз. Почти докосваше таблото с пусковите копчета.

— Глупак си ти — казах аз. — Махни се от таблото. Щом искаш да опиташ, опитай върху мен, дявол да те вземе.

— Наистина ли говориш? — попита той и вдигна предпазителя. — Мога да проверя.

— Проверявай, като искаш — свих аз рамене.

Трябваше да съобразявам бързо. Но навън имаше сняг и вървяха хора. Топли, меки младежи и девойки. И всеки със своите желания. И като си помислих какво може да направи този измет с девойките… Или със стариците. Той никога не е обичал стариците. Той просто ще ги унищожи. Когато върви сама старица по улицата, иска ми се да плача. Спомням си за мама.

— Не се плаши — каза той с глас на силен човек. — Няма да те пипам. Наистина ли си съгласен?

— Наистина.

И веднага разбрах. Спомних си кого ми напомня той. Не е чудно, че не се досетих веднага. Разглезихме се, отвикнахме, изгубихме си имунитета. Прикрепихме този тип към признаците на бита, към канарчетата, към остарелите мебели. Еснафа. Ето кого ми напомня той. Озверелия еснаф. Резерв на фашизма. Най-загадъчният феномен на предишната историческа епоха. Последният социално-исторически тип. С изчезването на класите може вече да се говори само за психологически тип. И си помислих „Интересно е, дявол да го вземе, какво пък ако опитам?“

— Да опитаме — казах аз.

— Внимавай, без глупости.

— Глупости няма — казах аз. — Встъпвам в коалиция с теб. Винаги ще ти е нужен един умен помощник.

Той не заговори веднага. Отначало помълча.

— Сега вярвам — каза той.

— Господи, защо? — попитах аз.

— Виждам, че имаш реален интерес. Възможността да оцелееш те заставя да се съгласиш с ограничаването на въжделенията ти.

— Да, с ограничаването — казах аз.

— Не се измъчвай — доброжелателно и презрително каза той. — И без друго всичко това е временно. За мен то е само началото. После ще отлетя и ти ще станеш господар на земята. Е, разбира се, с подчинение на централната планета, която избера от Слънчевата система. А после в Галактиката. Земята, разбира се, е провинция, но още Юлий Цезар е казал: по-добре да си пръв в селото, отколкото втори в града. Така че не се огорчавай.

— Юлий Цезар е бил еснаф — казах аз.

— Каква е разликата? — каза той.

— А къде е гаранцията, че ще ме събудиш? — попитах аз.

— Чудак! Нужен ми е умен помощник.

— Дявол да го вземе — казах аз — сега вярвам. И аз виждам твоя реален интерес.

— Ето, разбра най-после. Винаги ме слушай. Ще науча да живееш.

„Откъде е тази лексика у него? — помислих си. — Не. Не мога да се откажа от този случай. Представя ми се неповторим случай да съзра идеалите на еснафа не отвън, а отвътре. Именно идеалите. Не канарчетата, от които се страхувахме в миналото, не нижепоклонството пред вехториите, а свободата на волята на еснафа.“

— Добре — казах аз. — Слизам в мазето. Ще включа общия токопрекъсвач. А ти наблюдавай приборите.

Той вдигна пистолета.

— Не прави глупости.

— У бездарния човек съмнението се изразява в недоверие — казах аз. — Господи, с теб е невъзможно да се работи.

— Ще ти припомня това — просъска той.

— Ще ни е нужна всичката енергия, телефоните са изключени, оръжието и ключовете са у теб. Какви други гаранции ти трябват?

— Е, върви…

— Страх те е — казах аз. — Ех, ти!… А искаш да управляваш Галактиката.

— Вън… че иначе ще се откажа — каза той. — И ще те убия… а-а… без много да му мисля.

— Усвояваш идиоми, страхливецо — казах аз и тръгнах навън.

И ми дойде на ума, че само големият страхливец може да мечтае за власт над света. Тъй като само тя може да му създаде илюзия за безопасност — така си мисли той и жалко, много жалко, че не са запазени енцефалограмите на великите тирани. На страхливеца му е нужно да опита да завоюва света, той не може да си позволи разкоша да се откаже от това, той трябва да се подсигури.

И тогава си помислих: а не, от това не мога да се откажа. Да узная истинските идеали на еснафа, без лъжа, в действителност, без игра на свръхчовек, на силна личност, без паунови пера, без игра на цинизъм, да го видя така да се каже без долно бельо, голичък, да вляза в подсъзнанието му — а не, от такова пътешествие не мога да се откажа. Извънредно важни съобщения бих могъл да донеса на хората. А рискът? Нека да има риск. Трябва да се пътешествува, а да си запазиш живота не е задължително е казал Магелан. Душеше ме ярост.

Слязох в мазето.

Разбира се, и четиримата бяха дошли, както заплашваха. Господи, какво щастие, че бяха нарушили заповедта ми да не идват!

И четиримата бяха седнали на голямата тръба за въздушно охлаждане.

— Опитът успя — казах им аз. — Наистина, хората може да надникват един друг в душата си. Момчета, юнаци сте, че дойдохте. Аз съм пън. Общо взето, опитът успя.

— Последният, надявам се? — попита тя.

— Предпоследният — казах аз. — Всички врати са заключени, а ключовете са у него. Телефоните ние сами ги изключихме, за да не ни пречат, но работата е там, че той има оръжие. Вие бяхте прави, деца. Той е измет.

— Така е — каза тя.

Момчетата бързо скочиха на пода и я загледаха. Къдрокосият взе един железен лост.

— Остави — казах аз. — Трябва да проведа последния опит. Нямам време да ви обяснявам. Отнася се за идеалите му. Трябва да знам. Ами ако е нещо полезно?

— Какви идеали? — каза тя. — Всички сте се побъркали… Единият изгубил любовта си в миналото, другият в бъдещето, а третият изпробва върху себе си отрова — иска да узнае идеалите на една измет… Нещастни фантазьори!…

— Момчета — казах аз на тримата — ако трябва да избирате себе си ли да спасите или нея, какво бихте направили?

И тримата кимнаха към нея.

— Ясно… Сега видяхте ли? — казах, й аз.

— Много се страхувам за вас, Альоша — каза тя.

— Момиче, всичко ще бъде добре — казах аз.

Тя рязко вдигна ръка.

Веднага разбрах. По стълбите шумоляха стъпки. Леки, сякаш тичаше плъх. После всичко утихна. После се завъртя дръжката на вратата.

— Отвори… — каза той иззад вратата.

— Слушай, измет — казах аз — отивай горе и ме чакай там. Ако дойдеш още веднъж — всичко се отменя. Разбра ли ме?

— Ще стрелям — каза той.

— Пухенце — казах аз нежно — това ще е край за теб. Освен мен никой няма да се съгласи на този опит, а имаш време само до сутринта. Сутринта ще дойдат хора.

— Ще се съгласи… — неуверено каза той.

— Стига глупости — казах аз. — Омръзна ми. Идвам към вратата. Стреляй, мръснико. Хайде!

— Добре. Ще почакам още — каза той. — Само че по-бързо, не се мотай… А защо ти трепери гласът?

— Имам колебания… Боря се със себе си — казах аз, затискайки устата на къдрокосия и мъчейки се да измъкна от него железния лост.

— Аха — каза той. — Сега вярвам.

И се заизкачва по стълбите.

Къдрокосия го извлякохме настрани.

— Видяхте ли? — попитах аз.

Всички дишаха тежко.

— Щастие е, че чухте как се прокрадва — казах аз.

— Имам голям опит — рече тя. — Трябва да се опита.

— Значи така — казах — когато стрелката покаже максимум, насочете потока към него. А мен ме изключете, ясно ли е? Но не по-рано… Всичко е много просто.

— Да поседнем — предложи ниският.

— Поседнахме.

После аз станах.

— Аз вече съм старец — казах. — Загубата не е голяма. Предайте на Катя, че съм се държал добре.

И излязох. Зад мен бравата щракна предпазливо. Край. Време беше да се потапям в мръсотията.

 

 

Пропускам обикновените картини на натрупани вехтории и душевно затлъстяване, картините на корист и завист, картините на патологични страсти, войни, убийства, зверска ненавист към таланта и презрение към необикновеното. Пропускам картините на обикновено удовлетворяване и картините на лакомия, които, ако оставим подробностите, приличаха на нещо като баня, където топлата водичка се плиска около едно възвишаващо се твърдо островче, неговия корем. Въздухът беше пълен с благовонна мъгла и на фона на тази мъгла се прожектираха възбуждащи кинофилми, за да трепти фантазията му и да не му дава да заспи. А под сводовете на банята се разнасяше класическа електронна музика, полезна за клетките на организма му.

Пропускам елементарните картини и преминавам към изисканите удоволствия. Към идеала му за щастие, за който той може би и сам не знаеше, но който изяви и вбиваше в мозъка ми безжалостно усилване.

В тези изискани удоволствия главна роля играех аз, неговият помощник.

Ролята ми се състоеше в това, че бях длъжен да лижа задника му.

Аз лижех задника му, но трябваше да го правя така, че той да не забелязва това. Да го усеща като лек повей на топъл ветрец, повишаващ настроението му, а заедно с това и жизнения му тонус. Стараех се да го правя така, че да не почувствува, боже опази, благодарност към мен, която би го наскърбила.

Лижейки го, с тънко усвоено майсторство правех така, че той имаше впечатлението, че е автор на всички мои бивши и бъдещи мисли и трудове, и открития, и наблюдения и естествено е собственик на всичката човешка доброжелателност, слава и любов, които биха се падали на мен, и заедно с това имаше възможността да се откаже от мен в случай на нужда.

Но всичко това се отнася към задачите ми по отношение на човечеството. Що се отнася до моята лична съдба, главната ми задача в процеса на лизането беше да получа твърдата му увереност, та аз мисля, че той е по-умен от мен и че от всичко това съвсем не ми се повдига и съвсем не искам да се обеся.

Защото ако ми беше минала мисълта, че искам да се обеся, той би разбрал, че мога по някакъв начин, макар и деликатно, но все пак болезнено да го ухапя за задника и ще му се наложи леко да се отдръпне. А това телодвижение би могло да бъде неправилно изтълкувано от изплашеното човечество като пряко указание съвсем да се самопрезира и изобщо да не диша. А то би могло да се отрази вредно на здравето и числеността на човечеството и заедно с това — и то е най-важното — на неговото настроение.

Насладата му от моето лизане ставаше все по-остра, ставаше почти болезнена. Езикът ми се беше вдървил и аз чувствувах как приближава моята гибел. Защото ме обхващаше неудържимото желание да се изплюя.

Да се изплюя в помътнелите му, тясно притворени от въжделение очи, а с това да се изплюя и на съсипания си живот. Вече ми се насъбираше слюнка, а зад прозорците на залата, украсена с орли, ликторски пискюли и пречупени кръстове, чувах весел лай на овчарски кучета и дрезгави гласове на команди и от душегубките се носеше миризма на изгоряло.

И в този момент всичко свърши.

Юнаци са тези четиримата.

Юнаци са това момиче и тези три момчета, които можаха да се сторят скучни само на един такъв стареещ будала като мен, момичето Атина и трите трудови момчета, тримата майстори — крепостта, корените, кръвта на човечеството, гордостта на земята и нейната велика норма.

 

 

Младо утро заливаше осквернената лаборатория. Розоцветната Аврора се издигаше над заснежената приказна гора в далечината.

— Здравей, Аврора — казах аз.

И ехото прокънтя по празните коридори: Аврора… Аврора…

Разнесе се предпазлив шум.

Огледах се. Той седеше на пода, притиснал се към стената — този неосъществил се хибрид на електрониката и Чингис хан. Гледаше ме учудено и не можеше да ме познае.

— Здравей — казах аз.

— Здравей…

Той закима с глава и бръкна с пръст в носа си.

— Какво чувствуваш?

— Нищо.

— Прекрасно — казах аз. — Искаш ли нещо?

— Не.

— Време е да закусваме — казах аз.

Измъкнах изпод него пистолета и излязох. Нищо. Шокът скоро ще мине.

На стълбите срещнах младежите.

Като ме видяха, спряха се и ме загледаха спокойно и празнично. Само на възрусия, къдрокосия, най-емоционалния от тях му трепереше брадичката.

— Златни мои, красавци мои, празнични мои… — казах аз. — Обичам ви всичките, дяволи, дори не можете си представи колко ви обичам… Винаги съм ви обичал, само че този път, струва ми се, можах да го докажа на дело…

— Не плачете — каза ниският. — Получи се чудесна енцефалограма. Акуратна като диктовка.

— Имам една догадка по отношение на него — каза Атина.

— Дайте му да закуси — наредих аз.

Започваше да се разсъмва.

Те долетяха…

Нататък ще разкаже художникът.