Дмитрий Мережковски
Шакиа Муни

Отдалеч, през проходи огромни,

в есенния страшен ураган,

из леса се влачеха бездомни,

уморени скитници към Ганг.

Бяха сухи в дрипите телата,

потъмнели от дъжда, мъглата.

Два дни вече бяха те на път,

без за миг на завет да поспрат.

Изведнъж пред тях, наблизо в мрака,

нещо в миг проблесна — беше храм.

Капнала, тълпата, без да чака,

влезе, за да отпочине там.

И видя пред себе си на тропа

Шакиа Муни, каменен гигант,

увенчан с порфирена корона,

а на нея — приказен брилянт.

Някой каза: „Братя, слава богу,

че навън е пълна тъмнина!

За брилянта ще получим много:

и сребро, и дрехи, и храна.

Нему не е нужен… Над полето

греят му подобно кандила

купища брилянти-светила

в чашата лазурна на небето…“

Всички, сякаш по внезапен знак,

изпълзяха в тайнствения мрак.

Но едва смълчаната светиня

да докоснат в каменния хлад —

трясък, вихър, огнен дъжд и град,

откънтели в тъмната пустиня,

ги отхвърлиха далеч назад.

Всички се простряха на земята.

Но един, спокоен, величав,

сам излезе смело из тълпата

и на Буда каза: „Не си прав!

Или нас ни лъгаха жреците,

че си кротък, милостив и благ,

че си наш закрилник в изпитните,

че си Слънце в падналия мрак?

Не! Мъстиш за тоя дребен камък,

който на челото ти искри.

Но безсмъртен дух и в нас гори!

Що за подвиг — да засипваш с пламък

бедните ми братя и сестри!

О, позор! Царю на небесата,

ти въставаш страшен, всемогъщ,

залъка ни вземаш от устата…

Да, царю! Засипвай с огнен дъжд

от стрели безумеца възправен!

Аз стоя пред тебе като равен!

Аз не се боя от твоя гняв!

Господарю славен и преславен,

аз те обвинявам: Не си прав!“

 

Той замлъкна горд… И чудо стана!

За да вземат камъка без страх,

Буда коленичи с увенчана

от красив брилянт глава пред тях.

Тъй, пред нищите, с душа смирена,

царят на безкрайната вселена,

Бог — великият, лелееше в прах.