Чудомир
Не е тъй мари, Парашкево…

Чичо Минчо Тантелата обичаше да си похапва, да си попийва и чат-пат да попрескача през чужди плетища, ама кой му връзваше кусур! Охолен човекът, няма да му вречи, няма да му кречи. Хванал си едно момче на дюкяна пъргаво, устато — и дрипите му на гърба работят. Търговията му върви като по масло, лозята му като млада гора, а зимникът качулят от бъчви. И вино, вино от хубаво по-хубаво. Прякорът му излезе, задето дума на жените тантели. За него няма Пена, няма ни Гана, ни Стана — все тантели! Стрина Парашкева, стопанката му, клетата, още не си е чула името от неговите уста.

— Хайде, тантело, ще й рече, ела да ми изуеш щифалите! — Или пък: — Ха, тантелке, да идеш да наточиш от мискетеното буре със зелената пахарка! — Рядко само, кога е кефлия, ще й каже къзъм: — Ха, къзъм, я ела да ме почешеш по гърба около лявата плешка!

Като си похапне на обяд и му опъне две зелени пахарки вино, кривне калпак като делия и дорде стигне до чаршията, или с уста си подсвирва, или татаника:

Юнак върви из горица зелена,

тютюн пуши със лулица червена…

Щом наближи, още отдалече се провиква на кафеджията:

— Коста, хей, Коста, да ми забъркаш едно каймаклия кафе, ама и леля ти с налъми да ходи по него и да не потъва, чу ли!

На кафенето той не сядаше, а отсреща до дюкяна си, под вишната. Кръстоса крак въз крак, захапе кехлибарено анадолско цигаре, понадигне селяхлъка на кръста си и смърка, смърка като развалена помпа. Зададе ли се отнякъде слугинче — отдалеч занарежда: „Хубава стока, хубава стокаа… Къде е расло, къде е пасло?…“Мине ли пък я Тинка Бонбончето, я на касиера женичката, рипне от стола, хване куката с месото, заклати я и почне: „Крехко младо, крехко младоо!… И на сарма да го свиеш, и на кюфте да го отъркаляш, че и сурово да го захапеш!…“ Ама тъй го прави, че не можеш да разбереш за месото ли го казва, или за жените.

През лятото се нареждаше добре. Прати жена си за два месеца на баните да си цери краката, а Назлъм Станка от парцал-махле идваше да му шета. Метеше му жената, переше го, изтърсваше му потурите и кога настине, му разтриваше вратните жили. Вечерно време, като се спотаи градецът и месецът цъфне на небето, често се чуваше у тях ситно да ситни тамбурата му и Назлъм Станка крехко да се киска, ама кепенците на къщата му прилепнали като шамари на бъбрива уста, та нищо не се види.

Тъй си я караше чичо Минчо, откак го помня. Есенес налетя на зло клетият. Яхнал една заран рано коня и запрашил по селата за стока.

Губил се ден, губил се два, а на третия дойде хабер от Жерговец, че го намерили мъртъв накрай селото. Ходи полиция, питаха, разследваха — какво излезе на края, не можах да разбера. Едни разправяха, че вечерта му бил попрехвърлил, та уж паднал от коня, други казваха, че бил бастисал воденичарката накрай село, та мъжът й го пречукал с тъпкалото — какви ли ги не чухме! Каквото-щото, умря си човекът и туй за туй! Пренесоха го в къщи, писнаха близки и роднини, реве и Назлъм Станка, че най-много пищи стрина Парашкева. Плаче горката, коси скубе и нарежда:

— Минчооо, Минчо, стопаниноо… На кого ме оставяш, Минчо, сама жена, сама кукувица… Че как ще те, Минчо, прежаля и как се тоз живот забравя, дето сме го с тебе живели!… Че кой като тебе, Минчо, всяка вечер шерденчета ще ми носии!… Ооох… Оох!… Минчо, Минчо, стопанино и баш търговецоо!…

Назлъм Станка седнала от дясната й страна, навела глава, хълца и тихо приглася:

— Тъй, тъй мари, сестроо…

— Минчоо, Минчо, стопанинооо — реди стрина Парашкева, — кога си дойдеш някога кефлия, че като викнеш: „Ставай, Тантелоо!“… че стана Минчо, че почна, и ти свириш, а аз играя, ти свириш, а аз играя — до петляно време…

— Тъй мари, сестро, тъй беше… — на втори глас каканиже Назлъм Станка.

— Свириш, свириш на ръченица, Минчо, че го обърнеш на кючееек!… Че хем пееш, Минчо, хем свириш, хем аз играя, дорде каталясаме и двамата…

— Ооох… Не е тъй мари, Парашкево, не е тъй!… — прекъсна я Назлъм Станка и като си обърса носа, продължи: — И той играеше ма, сестро, и тоой… Хем пее мари, хем свири, хем стане и гьобеци хвърля… Чудила съм се и маяла какво беше това сърце негово… Хеле пък кога си тури и метлата… Мушне я, сестро, отзад на пояса и той се кълчи, а тя се мята като опашкааа!…

А чичо Минчо, опънал снага на кревата, с нови щифали и нов калпак, накичен с цветя около ушите, лежи си като жив. Лявото му око полуотворено гледа към Назлъм Станка и сякаш й смига, смига.