Пьотр Якубович
Смъртта на орела

В клетка желязна държеха орел,

някога бил и свободен, и смел.

Често гладувайки, ден подир ден

тихо и гордо угасваше в плен.

В шумна тълпа и децата дори

мъчеха роба с жестоки игри.

С нямо презрение срещаше той

груби нападки, обиди безброй.

Случи се чудо веднъж: на простор

литна от своя железен затвор,

с див вик размаха широко крила

в чисти лазури, над стръмни била.

С поглед възторжен и с пълни гърди

волно се рееше, както преди…

 

Там, в далнината, обвита в мъгла,

златна змия се изви и разстла

леко ефирът трептящи вълни:

гръм бе разтърсил поля, планини.

Дивно усещане: на свобода

горда мощ пленника млад облада.

Миг след това — безразсъден и смел —

право към облака беше поел.

Все по-безшумно летеше…

                                                Напред,

все по-високо, дордето отвред

с облаци бе обграден и без страх

той като слънчев лъч мина през тях.

Срещна го гръм оглушителен тук —

в своя възторг не долавяше звук.

Сякаш не виждаше, сякаш бе глух.

О, тържество на метежния дух!

Още! По-близо!… Но бог разгневен

прати стрела и орелът сразен

с рана в сърцето си, с няма уста

в миг полетя като камък в прахта…

 

Падна наблизо до клетката — там

дълго бе страдал, затворен и сам.

Тичаха малките, викаха в хор:

„Хайде, хванете го!“ Пак ли в затвор?

Късно! Потръпна с крила и умря

без разкаяние. Страх не съзря

никой в последния миг да личи

в гордите гаснещи вече очи.