Семьон Надсон
Блестят оръжия, отекват химни шумни…

Блестят оръжия, отекват химни шумни.

Сияе вечен празник с цветни светлини,

а редом с тях крещят страдания безумни,

пролята кръв тече, оковен звън звъни.

С тържествени венци е увенчан разврата,

трудът е поруган. Сияе празният глупец

и плаче със сълзи незрими в тишината

изгубен сред тълпите неразбран мъдрец.

Това ли е животът? Мъдрото творение —

разумният човек? О, няма в тоя звън

и шум, и маскарад, ни смисъл, ни значение —

като във пошъл, безобразен, трескав сън.

Но той притиска, както би притискал

ковчегът живия, пристегнал ум и гръд,

в безсънни нощи тъй гори те, че би искал

от него да избягаш, ала няма път!

Понякога сънувам чуден сън: пред мене

разстила се безкрай безмълвна равнина,

люлеят се жита, а над води студени —

градина сенчеста във златна светлина.

И моят роден край със тръпки тайни, меки

при себе си ме вика с нежен зов,

и всичко, дето съм изгубил аз, навеки,

ми обещава пак — и радост, и любов.

Но който знай, че труд и битки величави

не са мираж, ни блян, ни празен книжен шум,

не ще отпусне той ръцете си корави;

не ще се спре тревожният му търсещ ум.

Не съм живота крил страхливо зад измяни,

не съм го украсявал със изкуствен цвят,

а без боязън, бавно в зеещите рани

спокойно слагах пръст като другар и брат.

Със силата на мъка и тревога здрава

до днес живота проверявах всеки час

и няма вече тих покой или забрава,

и вечно ще се боря и ще страдам аз.