Лев Мей
Русалка

На София Григориевна Мей

Като болно хла̀пе езеро в гората

в неспокойна люлка плаче и се мята.

 

В облаци тъмнее висината синя

и така прелива в сребърна патина.

 

Вятър из гората като вълк се крие,

с луд порой в земята мълнията бие.

 

При подобен призив, прелестни и малки

хурките си хвърлят палави русалки…

 

Радва се родът им, че некръстен още

пени с гръд водата през такива нощи.

 

Драго им е с вихри да се надпреварят,

с гръмове сред кикот да се разговарят.

 

В нежните им шии плискат се вълните —

с бял и хубав гребен вчесват си косите.

 

Както бяла пяна в тъмнината свети,

тъй подобно рибки святкат им ръцете.

 

Също като огън бузките им греят —

взори с изумруди ярки зеленеят.

 

Малките русалки тичат в гъста пяна,

но една от всички малко изостана…

 

До брега доплува, на брега почака

и разтвори с бледи пръсти върбалака.

 

Край брега в листака скри се милолика,

бяла като лебед в гъстата тръстика.

 

Бурята притихва, вятърът връхлита

и с венци от листи езерото смита.

 

Облаците бягат — птици в небесата,

ронят се звездите — перли по земята.

 

Виж — двурог просветва месецът в небето:

къс от златен пръстен, грейнал над селцето…

 

В гъстата острица, лека и сърдечна,

плавно се прелива благовест далечна.

 

Благовест далечна плавно се прелива —

на вълни в душата бавно се излива.

 

Божи храм се вижда, песен плува свята

и сама неволно прави кръст ръката…

 

В бедните русалки тази тук вечерня

буди много болки, много мъка черна.

 

Трепнаха отново страсти преживени,

мярнаха се случки в паметта стаени…

 

Ето и селцето — нейде се е свила

хижа на старица и девойка мила:

 

старата я гали, тръпне и обича —

с панделка я кичи и в басма облича…

 

При такива грижи да расте голяма —

по-красива вече и в хорото няма…

 

Ягодки и гъбки там в леса мнозина

седмица берат ли, имат за година.

 

Катерички чупят лешници в лещака —

не една седянка вечер гости чака.

 

Точно тук юначни мяркат се момците,

точно тук честити смеят се момите.

 

Щерката до късно сладки песни пее,

майка й я чака, чака и более.

 

Огън тя запали — в двора нощ витае:

дълго е на гости вече дъщеря й…

 

Затова, че момък там й се понрави —

за беда голяма момъкът я бави.

 

А с бедата редом грях неканен броди…

Влюби се момата, с хубав момък ходи;

 

тъй се влюби, сякаш грабна й душата,

после я заряза — и дойде бедата.

 

Гълъбът отлитна и какво се случи?

Хорски присмех, дупка сред замръзнал ручей…

 

Малката русалка бели пръсти кърши;

плакала би с радост — и с това се свърши.

 

Иска да си спомни някаква молитва:

тя не е за нея — кикот зъл политва…

 

Гледай — щом селякът за към село свие,

бързайки към къщи, своя сивчо бие;

 

кръсти се, когато тоя кикот чуе,

от сърце се кръсти и към него плюе.