Николай Огарьов
Пролет

Лежат тук-там последни преспи сняг,

белеейки се още сред полята,

и слънцето те кани в топлината

на обеда да спреш пред своя праг.

И аромат на пролет те опива,

додрямва ти се, свят ти се завива.

Обичам този преход: обновен,

предпразничен е сякаш този ден.

Ще звъннат скоро весели камбани

и хората, на улицата сбрани,

ще знаят, че е обща радостта

и няма да замлъкне песента.

 

Очаквам празника: води потичат

от преспите, които се топят,

а от гнездата птичките надничат,

завърнали се от далечен път…

Напролет моето сърце ги пита

не са ли страдали през тези дни,

как ятото им чак от юг долита,

прекрасни ли са топлите страни,

където вечно ясно е небето,

а тихо синьото море шуми

и раснат горди лаврови дървета.

Недостижими, приказни страни!

Очаквам празника. Ще се развият

дърветата, гората ще шуми,

уханни момини сълзи сами

край храстите свенливо ще се крият.

Макар че е прохладна утринта,

денят горещ е, ясна — вечерта.

А после нощ се спуска над земята

в небето грее царствено луната

и езерото се забулва в мрак,

а пее славеят до изгрев чак.

 

И ще отида на брега, където

през говора на яростни вълни

рибарска песен ще рани сърцето

с видения от по-щастливи дни

и ще ми върне спомена, тогава

за пролетта, покрита от забрава.