Александър Полежаев
Негодувание

Где отлитна в безвъзвратното

време на надежди ти?

Где е слънцето ми — златното

слънце на добри мечти?

Като приказно видение

сред разискрени лъчи

то се мярна възвисено, и

го изгубих от очи!

Не гори то с красотата си

както нявга мойта гръд.

Но съм предан на съдбата си

аз във своя жизнен път.

Тъмни облаци в закана и

гняв стоварват се над мен.

От сурови предсказания

моят дух е угнетен.

Колко истински прозрения

лековато разпилях!

И тъй глупаво — презреният

жалък свят боготворях!

И със устремната сила на

доброволен лих боец,

и със любовта, окрилена

на добър и верен жрец —

служих му без празни думи и

без въпроси ден след ден —

не със разум — от безумие

непонятно заслепен!

Както гледа си оковите

зъл престъпник окован —

мене тъй разочарова ти,

свят, до дъното прозрян!

И какво? Аз бях мечтател и

в огъня изгарях сам,

а приятели — предатели,

ме предадоха без срам.

Под каскади от ласкателство

и усмивки нежни скрит,

в мен кинжалът на предателство

най-коварно бе забит.

Много тъжно е след звездната

шир, която си видял,

мигом да потънеш в бездната

от безверие и жал;

но е дваж по-тъжен жребия —

подлеците да вървят

безнаказано до тебе и

всичко свято да сквернят!

Где сте, гръмове-мъстители,

где изчезвате без звук,

докато безброй мъчители

тържествуват там и тук!

Хора, хора! Свойте мечове

захвърлете във прахта!

Не разбрахте ли, че пречи ви

злобата и яростта!

Не докосвайте стоманата

в гневен порив, тъй познат.

Няма лесно да нахрани тя

вашия огромен глад!

Зъбите ви — кръвожадните,

с тънко острие блестят.

Вечно ли ще се нападате

като кучета сред път?