Антон Делвиг
Първа среща

Напъпи младата ми гръд,

        а вярваше сърцето,

че няма друг свят там, отвъд

        потока и полето.

 

Дойде едно момче при нас

        отнякъде далече.

След ден от неговия глас

        ума си губех вече,

 

че къдравата му коса

        край шията струеше

и като мак, покрит с роса,

        на слънцето блестеше.

 

Таеше в погледа си той

        признание горещо

и бе ми станал скъп и свой,

        преди да каже нещо.

 

След мене ходеше от страх

        пред дългата разлъка.

Ръката ми държеше, плах

        в безмълвната си мъка.

 

Попитах младия овчар:

        „Защо си тъжен вече?“

Тогава ме прегърна с жар

        и мила ме нарече.

 

Да бях повдигнала ръце

        и аз да го прегърна…

Треперех с пламнало лице,

        без дума да отвърна.

 

Не го виня, че огорчен

        си тръгна. На колене

се моля богу някой ден

        да дойде пак при мене.