Василий Жуковски
Море

Море мълчаливо, море тъмносиньо,

пред твоята бездна омаян стоя!

Ти живо си, дишаш; с тих трепет любовен

и с мисли тревожни изпълнено пак.

Море мълчаливо, море тъмносиньо,

ти своята тайна и смисъл открий!

Кой твоето лоно бездънно люлее?

Как диша днес твойта напрегната гръд?

Или пък от земните наши неволи

те тегли далечното, светло небе?

Таинствено, сладостно, пълно със сили.

Тъй тихо си, чисто, щом чисто е то!

С лазура му бляскав ти нежно се плискаш

и вечер, и сутрин със него гориш;

ти златните облаци топло ласкаеш

и радостно с роя му звезден блестиш.

Когато пък облаци тъмни се сбират

и ясното слънце отнемат от теб —

ти виеш, ревеш и вълните повдигаш,

разкъсваш враждебната влажна мъгла…

И чезне тя, облаци тъмни отлитат;

но пълно все още с предишния смут,

ти дълго талази изплашени дигаш,

ала проясненото синьо небе

напълно покоя ти пак не възвръща;

а колко лъжлив и неверен е той:

ти смута си скриваш в спокойната бездна

и гледаш небето, по него тъжиш.