Лъчезар Станчев
Подготовка с умно куче

Пенчо — палаво дете,

не желае да чете.

Ето класно наближава,

той с Асен се заиграва,

с него заедно ще учи…

И Асеновото куче

тича… бяга…

в ученето им помага…

То на задните крака

се изправя ей така

и със зъби от Асен

малка книжка получава.

Пенчо викна му тогава:

— Донеси ми я на мен!

„Може!“ — без да се забави,

то пред Пенчо се изправи.

— Пенчо, стана ли ти ясно,

че готов си ти за класно?

Белчо в клас ще взема аз…

Той бележчица от мене

със задачите решени

ще ти занесе завчас…

— Вярно, прав си! Хей, ура!

Пак ще падне днес игра!

А за класното е лесно…

Поиграха те чудесно.

Спаха сладко през нощта.

Рано-рано сутринта

трима тръгват през градината,

бърза весела дружината…

Белчо под палто прикрит е…

Хитро мигат му очите.

И по нищо не личи,

че е влязъл в клас. — Мълчи!

Класното Асен решава

и бележка му подава.

Пенчо му подшушва: — Хайде!

Дай бележчицата. Дай де!

Белчо нещо разсъждава

и бележката не дава.

— Белчо бе, ела насам,

после ще ти дам салам…

Белчо зъбите си стиска,

да я занесе не иска…

— Тръгвай, туй е много лесно,

обещал си, не е честно…

Белчо пет пари не дава,

нито мърда, нито шава,

а спотайва се хитрецът…

Пенчо не получи пратката

и когато би звънецът,

празна даде си тетрадката.

Щом настана междучасие,

почна шум и разногласие.

Белчо в бялата си дрешка

мига, мига във средата,

стиска малката бележка,

сякаш казва на децата:

„Аз съм куче — смел пазач,

не двойкарски помагач!

И затуй не съм съгласно

да преписвате на класно!“.