Димитър Мантов
Хайдушка кръв (1)

(…в старите книги е записано, че даскал Тодор от Трявна станал не само хайдутин, ами и хайдушки войвода.)

Менци тракат край кладенци.

Кучета лаят на хайдугщина.

Не е това песен, не се ловете за думите, братя колибари.

Вълчи езици, грапави като изхабени кремъци на диканя, дерат брадясалото лице на войводата. Болката от безкръвните рани се одцежда в гърдите, спира дъха и сковава мислите.

… Знам ви аз, гладни мърши. Искате в кръв да натопите мръсните си муцуни. Ама няма, няма да ви огрее вашето вълче слънце. Който кръв е проливал, знае да цени своята …

Одърът стене под ранения войвода.

Войвода… Никакъв войвода не е вече без дружина. Изтрепаха ги поганците на връх Гергьовден, когато се събраха под хайдушкия Венец да изровят сабите и кремъклийките, да се закълнат по стар обичай и да развеят зеления байрак.

Ах, съдбо, съдбо!

На пазара агнешките кожи са повече от овчите.

Някой прошепва в ухото на ранения:

— Добре хвърча, войводо, ала зле кацна!

Змийската риза съхне между камъните. Щом се сгърчи на кравай, баба Тушана ще я вземе и ще я сложи в чутурата. Нощем, на месечина ще я чука с ръждясало черясло, ще шепне тайни думи и ще се киска тихо с беззъба уста.

Неведнъж е чувала Виша тоя кикот. Разсъни се, видя, че вън е огряла месечина и като се ослуша, цялата започва да трепери. Не от страх — дъщеря е на поп Маня, от чието име само се сепваха колибарите. Убиха го тревненци от мъст и злоба, прогониха единствената му щерка в планината, ама няма да я уплашат! И никакъв кикот — на вампир дори — не ще я накара да побегне.

Где ли ще иде… На слука попадна тук, при знахарката. Беше тръгнала да се хвърли в някоя пропаст да изчезне и последната издънка от Попманювото коляно.

(… за поп Маня и за други тревненски забележителности поп Йовчо пише в летописа си за годината хиляда седемстотин четиридесет и девета: „В оное время-первенствовал в туй село поп Маню и бил человек несправедлив и завистник и понеже имал поп Стоян добри буйволи, които искал поп Маню да си земи, но поп Стоян не ги давал; того ради преумножил вражду свою поп Маню и искал да му стори някое зло…“)

Зли са тия тревненци — като побеснели кучета. Девет живота да има Виша, пак няма да стигнат да им отмъсти.

Ух, че е студена тази змийска кожа! Ами, студена! Напекло я е слънцето, на леш мирише. Студена е, студена! Да не смее човек и ръка към нея да протегне…

(… по-нататък поп Йовчо разказва все за същата година и все за същия поп Маня, който бил доверен човек на турците: „Като били събрали много народ на мегданя на сбора по обичаю, дето машия чардак до водата, но което място сига е сахатя, дето беше седнал субаша и прочии чорбаджии, дойде и поп Маню и седна и он при субаша да се разговаря. Тогда сподвигоша са вси людие крамоляху на него, а начаша метати камение. Воста же судия да го запази и запрещаваше на народа, а они же отвещаши да не и ти сас ним погибеш. Тогава поп Маню скочил от чердака в реката като да обегне и народа го посипа сас камани, и тамо побиша его, и се обагри водата от кръвта му, и тогива извлякоха го от водата и го затрупаха сас камани …“)

Баба Тушана — ниска, прегърбена, като невестулка изскокна от клекналата на една страна стара къща:

— Мар ти тука ли си йощ!

Гласът й — като ручило на каба гайда.

Ру-ру-ру-у-у.

— Тръгвам, де! — сопна и се Виша.

Взе в една ръка голямата зелена стомна, а в другата завитото с кърпа гърне и пое нагоре по пътечката. Имаше стройния стан на майка си — най-личната мома от колибите Кумани, която поп Маню направи попадия на осемнайсет години. А иначе приличаше на баща си — черноока и чернокоса, та чак тъмна на лице. Стъпваше леко и колкото повече се отдалечаваше от поляната със самотната къща, толкова по-ведро ставаше пред очите й. Беше съвсем сама сред голямата планина и чувството на волност я упойваше: можеше да отиде, където си иска, да върши, каквото иска!

Но защо все пак желаеше тайно да чуе нечий строг глас? Глас, който ще заповяда нещо против волята й и на който, въпреки това, тя ще се подчини … Ясен образ на мъж не я преследваше даже насън. Понякога само се мяркаха в съзнанието й някакви брадати и мустакати лица, но никой не се задържаше в паметта й. В гърдите й бушуваше някаква сляпа сила и напразно Виша си повтаряше, че това е омразата към ония, дето погубиха баща й. Тази сила можеше да я накара да обича и да мрази, да бъде отмъстителна и да проявява великодушие, но тя не съзнаваше това, умът й никога нямаше да го обясни.

Когато възлезе на скалистото било, тя спря да си почине.

Пролетното слънце отиваше към пладне, но вековният лес лъхаше студенина. Ако наистина беше свободна в този миг, тя щеше да захвърли зелената стомна и гърнето, щеше да тръгне без посока из гората, накъдето очите й видят. Но тя трябваше да продължи нагоре. Баба Тушана й беше показала пътеката, която сама щеше да я изведе при каменната колиба на изоставената къшла, където лежал болен някакъв разбойник. Хайдутин или разбойник — беше й все едно, знаеше, че знахарката помага срещу един два алтъна на истинските кръвници, както и на добрите хора.

Гонеха го.

Кучешки лай ръфаше петите му.

А краката — подбити в окървавени вече не можеха да се помръдват. Ноктите на големите пръсти бяха пораснали толкова, че се закривяваха. И изведнъж те сами се впиха в твърдата земя.

Едва сега той разбра, че човек може да мисли с ноктите на краката си, с наранените ходила, с мускулите, които от разнищени снопчета месо се превръщат в тънки, жилави въжета. Дори ожулената кожа на коленете съобразява по-бързо и по-добре от мислите, които главата може да роди — коленете мърдат ту наляво, ту надясно, така че болката е по-малка и все пак краката придвижват изнуреното, останало без надежда тяло.

Да бяга!

По-бързо!

Още!

Още малко …

… да мръдне поне.

Нито стъпка не е сторил, от одъра не се е повдигнал, ала желанието да бяга го задушава, очите му изпъкват и той вижда бели пламъчета.

Не са звезди това. Не иска да гледа звезди. Страх го е да гледа звезди.

(… за звездите и за другите небесни светила учените дамаскинари пишат, че те са накитът на небето. А беззъбите баби, които пазят старите предания, разправят, че колкото звезди има по небето, толкова са и живите души на земята. Някои люде много искат да открият своята звезда на небето и току се взират в божиите светила. Такива трябва да знаят, че който познае звездата си, тозчас умира. Защото не е съдено на човека да се бърка в небесните работи, стигат му земните. Тях да оправя, ако може…)

Белите пламъчета угасват и тогава, внезапно прогледнал, той вижда над себе си в ъгъла на каменната колиба една голяма паяжина, по която блестят едри капки.

Дъжд е валял или роса е паднала — отгатва войводата. Мислите му са толкова ясни, че той започва да се опива от неочакваното просветление, което го изпълва. Всичко около него е така разбираемо… като книга, която може да разгърне и да прочете от край до край. А че е учен, никой не може да му оспори.

(…пет поколения се хвалеха после с даскал Тодор войвода. Родът Фуревци, клонка от стария род Миховци, беше пръснат по няколко колибарски махали. В Торбалъжи и до днес има от него. Но за това ще научите, като му дойде времето. А сега за ония, някогашните Фуревци. Имало някой си дядо Стоян, който завел дванадесетгодишния си внук Тодор в Трявна при поп Маня. Така постъпил старецът, защото трябвало вече да има и от Фуревци някой да кръщава децата на големия род, да венчава младоженците и да опява покойниците. Твърде много се големеели тревненските попове, още щом ги хиротонисвали, пускали тлъсти кореми и не искали да изкачват стръмните склонове към пръснатите из планината колиби. Та … завел дядо Стоян внука си при поп Маня, ама не бързал да говори, чакал да изблее в двора агнето, което донесъл. Слабичко било гласчето на агнето, едва достигнало до миндерлията стая, ала поп Маню имал тънък слух за килипирджийските работи и побързал да успокои стареца, че работата ще стане, момчето ще постъпи на учение в светата църковна килия …)

Лежеше с отметнати встрани ръце, притихнал и спокоен.

И си говореше: слава богу, че никой няма при него да го подпитва защо и как остана сам. Или пък да го занимава с някой любознателни питания (вярно ли е, че има рогати коне, защо лястовиците ходят чак в Мисир^[1] и какво ли не още…) Никак, ама никак не му се говори. Пуст и опустял даскалъкът, все да обясняваш на неуките, да им пълниш главите с мисли, а те, може би по-добре мислят и от тебе. Краката им поне по-добре разсъждават от тебе. Или ръцете. И стомасите даже, най-вече стомасите.

(… объркал бе главата на даскал Тодор сам Дамаския Студит, чието „Съкровище“, преведено на български, той бе преписвал една цяла зима през дългите безсънни нощи. Там някъде, в словото за Рождество Христово е обяснено Що е мислене и що е въображение. „Мислене е, когато човек чуе, че един силен цар с много войска е победен от друг по-малосилен цар, и спре се тогава и размишлява човек как ли е станало това, истина ли е или лъжа… Въображение е, когато човек види нещо, помни го един, два или повече дни и си го представя. Въображението действува и в сънищата на човека с човешката реч, която се нарича помисъл, защото човек има две речи. Едната външна; с която се разговаряме и всеки я чува, и втората мисловна, която само човек си я знае…“)

Сам да си знаеш, каквото ти е на душата.

Сам да решиш на кого да служиш — на бога или на дявола.

(… Дамаскин Студит пише пак там някъде, че както с едно око не може да се види небето и земята, така не може човекът с грехове да служи едновременно на бога и на дявола.)

Трябва сам да решиш — или … или!

Или на българския бог — или на османския дявол.

И все пак… всичко като сън преминава, като сянка.

Да плаче за изчезналия рай? Никога не е имало нито райски ден, нито райски час за него. Може би само някой друг миг, най-много няколко мига на блаженство, на безкрайна — струва ти се — наслада, повече телесна, отколкото душевна.

И отново потъмнява небето, струпват се тежки облаци и ти си съвсем сам, положен като жертва Аврамова на гол планински връх. Самият ти си гол-голеничък, както те е майка родила. Гол и беззащитен. Дори в ожулената кожа на коленете ти няма вече мисъл да помръднеш, камо ли да побегнеш.

А тъй ти се иска да бягаш!

Да бягаш!

Иде, иде потерята!

Ей сега ще се появи по склона …

Сълзи задавят гърлото му.

Чужди думи — думите, с които прогоненият Адам изплаква своята жалба по рая, ромолят около него и те са единственото му спасение. Ще ги произнася с шепот и ще чака някои милостиво да метне върху голото му тяло черга или козяк, да скрие срамотите му, за да стане тих и приличен, какъвто винаги е желал да бъде.

А сега… за какво по-напред да плаче страдалецът? Как да понасям злините, които ме нападнаха? Тук страхове, мъки, пот, вопли, гнев, печал, сълзи, тръни, бодли, с труд спечелена храна, нещастно упование, нещастна почивка, а там, в подземните селения какво ще стане? Не мога да понеса срама! Защото вече съм чужденец и в собствената си страна, чужденец на всякоя наслада. Всичко като сън премина … Като сянка.

Вратата на колибата се отваряше трудно и Виша трябваше, да остави на земята гърнето и стомната. С две ръце блъсна вратата, постоя така няколко мига и изведнъж нещо пред очите й блесна. Той е! я Той!

… Беше: преди четири-пет години. Още не й разрешаваха да си носи на плитки косата, когато по време на една литургия в полутъмната тревненска църквица тя видя новата олтарна икона на Христос — лице на млад мъж с големи, питащи очи. Псалтовете тихо пееха, баща й, поп Маню, с буботещ глас отвръщаше откъм олтара, а тя не можеше да откъсне очи от иконата. После стана тъй, че я изблъскаха — нали беше мъничка — и тя се озова при псалтовете. Нещо я накара да повдигне поглед и тогава … тогава тя извърши в себе си истинско богохулство — видя Христос! Видя оживелия образ от иконата! Живият Христос й се усмихна с гълъбовите си очи - и меката му кестенява брада стана някак светла, светла … Непозната дотогава топлина заизвира в нея, тя стоеше, без да диша, искаше й се само да гледа, цял живот да гледа тия големи очи, които я питаха, питаха и очакваха нещо от нея. После, в къщи, тя се скри в тъмната соба, където бе писаният сандък с майчиния й чеиз и дълго плака. Сълзите постепенно стихнаха, в стаята се носеше само хлипащият й глас: „майчице, майчице…“. Тази дума изразяваше единственото й осъзнато желание — да има майка, на която всичко да каже и която трябваше всичко да й обясни.

Наскоро след това — вече беше тринадесетгодишна — тя откри, че в тялото й бушува някаква сила, която бързо я променя. Промени гърдите и, които опънаха шитата й пазва, промени и вървежа й. А от оня грях в църквата остана една спотаена вина. Как можа да види Христос не като неръкотворен образ, а като жив мъж!

Той е, майчице, той е!

И понечи да се върне назад. Но вратата със скърцане сама се затвори след нея и в каменната колиба настъпи здрачина…

В това време той тичаше по една стръмна пътека, Гърдите му хъркаха, само в мускулите на краката му още имаше сила и мисъл.

Хъ…Хъ…

Кучетата вече не се чуваха.

Излъгах ли ви, излъгах ли ви песове ниедни… говореше си той, но не мислеше толкова за кучетата, колкото за ония, които ги бяха пуснали след него.

Ония бяха цяла потеря — сеймени и издайници, османлии и българи, обрязани и необрязани поганци.

(… един тревненски историк обяснява какво е поганец: „поганци — от поган — смрадливи извержения на човек“. Може и да е вярно, макар че друго пише в тълковните речници.)

Той усещаше миризмата им — миризма на развалена лой и на кучешка колиба. Вятърът я диплеше около него, но те бяха далече и нямаше да тръгнат по тази едва прозираща в тревата пътечка.

Ето най-сетне и къщата. Никога не е идвал тъдява, но нещо му подсказа още по склона, сама пътеката му подсказа, че наблизо има къща. А има ли къща — има и хора. Не ще оставят да пущинясва готов дом тук, където е трудно една колиба с покрив от папрат да направиш.

— Ей, моме!

Момиче ли стои до трънения плет или пък е жената на непознатия колибарин? Защо не отговаря?

— Чуваш ли, ей.

Гласът му скоро ще се превърне в хрипкав стон, той усеща това и е готов да изругае — кого, сам не знае, — че силите в краката му се стопяват, стопяват се и в цялото му тяло. Вече знаеше това от опит: започне ли да разсъждава свързано, както преди, туй е знак за чезненето на силицата му. Тъй е. Когато те гонят, не може хем да разсъждаваш, хем да имаш сили.

— Какво искаш?

Момиче е, съвсем младо момиче!

— Ще ме скриеш ли? — прохърква с грозния си глас войводата и му се иска вдън земя да потъне. Пред такова момиче дере глас като пиян псалт.

— Кажи, ти ще ме скриеш ли? — внезапно се прояснява гласът му и той даже се усмихва на момичето.

А то е хубаво, много хубаво. Тъничко и тъмнокосо, от ония тъмноликите колибарски момичета, от които, като се появят на тревненския пазар с липовите си кошници, ще купиш, дори да продават неузрели череши или прокиснало овче сирене.

— Немам къде да те скрия …

— Как да не знаеш? Че да не си малка? На колко години си?

… миризма на развалена лой. И на кучешка колиба. Но вятърът я отвява. Някъде встрани са минали ония поганци. Ще хванат сега на босия цървулите.

А тръненият плет не бил чак толкова висок. Само да протегне ръка — и ще докосне косите на момичето. Как само ги е сплело, на тънички, много тънички косици, после хубаво ги завило като кошничка в цял косичник, който свободно виси на гърба.

— Дай ми да пийна… малко водица — внезапно помолва той, забравил за какво питаше преди малко.

Момичето му подава една голяма стомна. Той я поема, но ръцете му треперят и то я държи, докато войводата отпие няколко глътки. После се дръпва и той вижда, че тръненият плет е изчезнал.

— Ти да не си магесница? — строго пита той.

— Защо?

— Тук имаше един плет от тръни …

— Какъв плет? Никакъв плет няма.

— Имаше! Като дойдох, имаше! — сърдито казва той.

— Може другаде да е било …

— Да не ме мислиш за побъркан? На очите си ли да не вярвам?

В това време се разнася птича песен и той забравя за всичко — та това е авлига, хайдушко пиле!

(… все същият тревненски историк обяснява: „авлига“ — пойна прелетна птица с жълта перушина. Съществува поверие в Тревненско, че авлигата е най-свободолюбивата птица: затворена в клетка, тя се самоунищожава, ето защо авлигата е посветена на хайдутите. Езикът й уж бил вилест, поради което пеенето й преришавало пеенето на славея.)

Когато той се отпусна на одъра, Виша се дръпна назад уплашена. Дали не му даде да пие прекалено много от зелената стомна? Баба Тушана й каза само по две-три глътки, а той така жадно залепи устни, че й дожаля да дръпне стомната. Изглежда, че руника с още други някакви треви е варила знахарката, а Виша знаеше вече, че буниката е упойно биле. Лековито било, дано му помогне.

Лицето му — бледо, с трескави очи — бавно се промени в лице на мирно спящ човек. Само клепките, спуснати плътно, ситно трепереха. Дишаше равномерно, гърдите му леко хриптяха.

Сега тя трябваше да отиде при него и да смени превръзката му. Тъй бе казала знахарката: „Като пийне, главата му ще се размъти, тогаз му сложи благия мехлем на раната.“

„Хайде!“ — сама се подкани тя, но не стори и стъпка към одъра. Никога досега не бе докосвала тяло на мъж, на млад мъж.

Поиска й се да побегне. И при знахарката да не се връща. Какво си мисли тя, че ще я направи като себе си дърта вещица? Амиии!

„Мразя я! Мразя я тая дърта вещица!“ — стискаше устни момичето, но макар да мислеше за знахарката, не откъсваше очи от лицето на ранения.

Изведнъж тих стон изгони въздуха от колибата.

Виша вплете пръстите на ръцете си, като че искаше така да се върже сама, за да не потегли към одъра, накъдето вече тръгна с мисълта си.

Но и да се уплиташе сама, и да се дърпаше, пак щеше да отиде при него, тя усещаше това, защото вече нямаше въздух около нея, започваше да се задушава.

Пристъпи напред и неочаквано гърдите й се изпълниха с непозната смесица от свежест и тежък дъх.

Парчето ленен плат с благия мехлем бе скътала в пазвата си и когато го извади, почувствува колко много се е стоплило.

А старата превръзка на раната бе замърсена цялата — една ивица от кълчищена риза, просмукана с кръв.

Неговата кръв … Тъмна, засъхнала … Да я махне, по-скоро да я махне!

Ризата му беше все тъй, както в първия миг, когато я разкопча — широко разтворена на гърдите. И все така ситно трептяха притворените му клепки. Той можеше да отвори очи, да види какво прави тя с него и да я прогони. Не, няма да я прогони, нищо, че така криви лице, когато старата превръзка се отлепя от раната.

Лененият плат закри цялата рана на гърдите му.

Едва сега Виша разбра какво всъщност бе сторила.

И изведнъж се отдръпна. Ако не бе махнала бързо ръцете си от гърдите му, те още щяха да стоят там и може би щяха сами да запъплят нагоре, към къдравата светла брада, към бялото му чело, прорязано от тънки, игриви бръчки.

Изправи се и потърси с очи къде да седне. Трябваше да стои още — както бе заръчала баба Тушана — докато той се пробуди и каже, че е гладен. Тогава ще му подаде покритото с кърпа гьрие.

… Авлигата ту извива глас, ту притихва, но той вече не я слуша. Не я слуша, защото един далечен глас пее познатата песен:

Голяма сей потеря подигнала от Търнов града голяма от търновските конаци …

Някой го предупреждава.

Някой му помага и той не бива повече да лежи в тази тъмна одая, където младата жена, булката на непознатия колибарин, го поканя да си почине.

Тихо, на пръсти, той става, отваря малката вратичка и с тънката каранфилка пушка в ръка потъва в млечната дрезгавина на планинското утро.

Гората започва съвсем близо, трябва само да притича, като се подпира на пушката, и зеленината ще го скрие.

Вятърът довява миризмата на развалена лой и на кучевина.

Те са!

Идат!

НаСам се насочва потерята. И той отново хуква. Само че сега тича надолу, по склона и му е по-леко. Ала и потераджиите по-бързо ще го настигнат. Ще го настигнат!

Тази мисъл толкова много тежи, че надолнището се превръща в стръмнина. О-о-о, как го болят гърдите като че вътре в тях нещо се кърти …

… Когато болките стихват, той се вижда на поляна, цялата оградена от високи дървета. Познава в неподвижното, с разперени ръце тяло и за миг става тъй, че той се озовава в същото това тяло.

Легнал е по гръб.

Толкова е хубаво да лежи така, под небето и да не се лъже! Най-добре е някое защитено от камък и дърво кътче, само мазе, където няма да проникне никой от потераджиите. Като походиш някой и друг ден по горите, приисква ти се вместо горски простор и зеленина да се озовеш в някоя хладна механа, да почувствуваш — макар и за малко, — че и ти си човек като другите, че и за тебе има място сред стени от камък и дърво. Какво, да не мислите, че няма да се намерят верни ятаци и тук? Който е верен, той навсякъде ще си заложи главата, а който… я, гледай! Кога е пристигнал в този хан? Облечен е в дрехи на бюлюкбашия, видът му е също като на бюлюкбашия^[2] — бръснати страни, тънки мустаци, важен, наперен. Двамата търговци кърджии, които седят до огнището, се изправят и угоднически му се кланят. А той и не ги поглежда. Гледа само към младата ханджийка, която се появява с две паници вино в ръце.

„Правоверният не бива да пие вино пред очите на гяурите“ — припомня си той и преодолява желанието си да спре с повелителен жест кръчмарката и да вземе едната паница.

Виното е за двамата търговци кърджии, които са разтворили дисагите в краката си и похапват хляб, лук и сирене от габровските похлюпци. Кръчмарката им подава паниците, те някак стеснително ги поемат и не смеят да пият пред смръщения поглед на бюлюкбашията.

„Ама че пъзльовци!“ — кипва в себе си той и като им обръща гръб, отива и сяда чак в другия край на опушената одая. Седи там и си мисли: боклук работа е тая човешка природа, все на нещо мирише, все нещо я разваля.

Ето и тия двамата. Отгде да знаеш, може единият от тях да е издайник? Или и двамата? Само някак да разберат, че билюкбашията е преоблечен хайдушки главатар и ще се затекат — и двамата! — при мухтарина^[3] на най-близкото село. Или чак в тревненския конак ще отидат… А иначе са съвсем хрисими. Бащи са, синове и дъщери отглеждат…

Така е. Бог е създал човека по свой образ и подобие. И от време оно всеки человек иска да подражава на върховния отец — да създава и той хора по свой образ и подобие. Човешкото семе е по-издръжливо и от семето на бурен — никога няма да се затрие. И тъй от нине и до века ще се пресътворяват човешките пороци — подлеците ще създават подлеци, честните — честни, умните — умни, глупавите — глупави … Не, не е точно така. Не е работата само да се съберат мъж с жена и да им се роди отроче. По-важното е да отгледаш потомък по свой образ и подобие, та дори да не е от твоя кръв. И за подлеца и продажника това е важно, защото той е убеден, че само като постъпва като него, наследникът му ще може добре да живее.

Тъй се е плодило българското племе — племе от две племена. Едните са опазили и ще опазят името ни, другите ни калят и продават, като те най-често приказват, че са българи …

Дали да напише всичко това по белите полета на някоя църковна книга?

Ей, кръчмарке, донеси дивит и хартия, може и някое парче от онази панаирджийска книга, която търговците ти оставят на връщане от Узунджовския панаир…

Ей, кръчмарке! Къде си?

— Какво?

— Медника ли ще донесеш?

— Ти откъде знаеш за моя медник? По-тихо! Тихо, че ще чуят. Ония, там до огнището, уж гризят вмирисаното си на кучевина сирене, ама целите са се превърнали в очи и уши, нито дума не изпускат. Недей, недей споменава вече за медника. Ти знаеш ли, че той ми е по-скъп от жълтиците, с които е препълнен? Какво са жълтиците — днес ги имаш, утре се стопили в ръцете ти. А виж, този медник е оцелял от някога си. Пазили са го дедите ни, даже вода в него не са носили. Е, може да са носили вода, но са го пазили, защото и досега Личи какво е написано с вдълбани букви, които приличат на клинове. Написано, както в библията — едикой си роди едикого си. Само че съвсем точно: „Кир Тодор от Търнов (роди?) Петр р., (роди?)…“ И тъй, околовръст на медника …

(… същият този кир Тодор бе оставил името си на колибите Тодоровци. Оттогава името му се въртеше в рода — през един Петър има Тодор. А за преданията — да не говорим. И децата ги знаеха. Как дядо Тодор, не оня, дето му викали кир Тодор, а внукът му, с голи ръце претрепал двама турци долу в прохода. Как… но те нямат край. По-важното е за самия кир Тодор, от който водеха потеклото си четири колибарски махали. За него се знаеше, че когато турците пленили кютюка на българската царщина — Търновград, той избягал с жена си и с две невръстни деца, и двете момчета. Самият той носел висок калпак, войводски калпак:…

Даскал Тодор бе по майка свързан с една от тия четири колибарски махали. Когато още беше мирен даскал и ходеше по сборове и хора, веднъж той откри при майчините си роднини стар връшник. На пръв поглед връшник като връшник — кръгъл, тъкмо да покрие голяма подница, но беше от дебело желязо и от горе извит повече, отколкото е нужно. Като се вгледа по-добре, даскал Тодор видя, че горната повърхност на връшника е украсена с железни пулове, а дръжката е поставена съвсем неумело, даже малко накриво. Бабичката, дето се въртеше край огнището, словоохотливо му обясни, че връшнякът е „от старо време“, може да е „и от киртодорово време“, много хубави пити стават в него, и цяло агне може да се опече в подницата.

Когато връшникът изстина, даскал Тодор го взе и започна внимателно да го разглежда. И откри няколко полуизтрити букви: те … Бяха написани от вътрешната страна на щита — защото и сляп да бе, щеше да познае, че това е войнишки щит, на който несръчно бяха преместили дръжката от вътрешната на външната страна, за да могат жените край огнището да го местят с ръжена.

На стопанина — той му беше братовчед — даскал Тодор обеща съвсем нов връшник, също толкова голям — и взе със себе си някогашния щит.)

— Ей, булка, ти и за връшника ли знаеш? Чакай, чакай! Ти да не си от Смоците? Познах, а? Че така кажи, да се разберем най-сетне. С тебе сме род. Как да не сме? Ами че дядо ти Пеню, оня, дето, като-орял, впрягал едно след друго децата си — нямал си човекът ни крави, ни воловце — той е роден брат на дядо Гергин. Пък дядо Гергин е на моя дядо — дядо. Е, все за дядовци разправяме, да бяхме поприказвали и за себе ся … Мене ме викат Тодор, даскал бях, сега съм хайдутин! Войвода. Войвода, и Горе, в Балкана имам цяла дружина, Как беше в песента? „Момчета като вълчета, юнаци като зли вълци“. А ти? Къде е мъжът ти? Все по търговия ли? И всичко е оставил на твоите ръце? Не те ли е страх? Какво? Свекърът ли те пази? Добре, булка, добре. Щом има мъж в къщи, добре е. Ами децата? Колко са? Четири? Да са живи и здрави! Толкоз си млада, кога си успяла … Е, де, не се прави на срамежлива. Щом си родила толкова деца … Слушай, само ти ще ме разбереш и ще ми помогнеш! Нали сме род. Как да ти кажа, булка … искам и аз да оставя някого след себе си. Син или дъщеря. По-добре син. Ако ли се случи (момиче — какво, няма да го хвърлим в реката … Ама съм болен, много съм болен. Не ме гледай тъй, на вид съм здрав, пък гърдите ми… продупчени са ми гърдите. Дълго не ще изкарам. Пък и потераджиите рано или късно ще ме открият. Излъгах те, като ти казах, че горе в Балкана ме чака цяла дружина юнаци. Сам съм, никого си нямам… Крия се ту тук, ту там. Не зная тая вечер къде ще замръкна. А ми се иска родът ми да не пресъхне с мене. Аз съм от Миховци, от оня дядо Михо Белозъбия, дето някога си сякал скалата, сечения камък… Е, трябваше преди години и аз да завъртя дом и семейство, ама така ми потръгна … Право да ти кажа, не си намерих момиче. Много оглеждах и заглеждах, но никоя не ми хареса толкова, че да се реша. Исках да е едно такова момиче … по-добре да не говоря за това, нищо няма да разбереш. Било що било, сега съм решил друго. Имам злато, много злато. Оня медник, медникът с името на кир Тодора, целият е пълен със злато. Затулил съм го с връшника и съм го завил с няколко намаслени кожи… Имане, голямо имане имам. Скрил съм го на тайно място… Слушай сега, ще ти кажа най-важното. Как да го река, че да е по тъй… С една реч — искам да се оженя. Ще ти кажа за коя. Искам да се оженя, ама не с поп и гюрултия. Сега не мога да направя това. Гонят ме, търсят ме из цялата планина. И сигурно ще ме заловят. Но докато съм на свобода и … жив, искам да се оженя. Макар и само за една нощ. Или за две нощи. За три… докато потераджиите ме усетят.

Чуваш ли, кръчмарке? Искам да се оженя. Ще ти кажа за коя. Тя не ме познава, ама аз я знам. Няколко пъти съм я виждал, като пасе козите по чукарйте. То е едно такова слабичко момиче, като го погледнеш, жал да ти стане. Ама е инак жилаво, по цял ден търчи и не се уморява… Защо съм го харесал ли? Не е толкова харесване, колкото жалост. Ще ти се свие сърцето да го видиш, горкото, как се мъчи от тъмно до тъмно. Колибарско момиче. От Големановите колиби. Само името им е голямо. Бедни са горките, като лалугери. Бедни и гладни. Мъжете ходят да слугуват по тревненските дюкяни, а жените я карат, както могат. Лесно ще го намериш това момиче. Не му зная името, но знам от коя къща е, от най-горната, към самия връх. На него искам да оставя имането си, ще се оженя за него и ще му оставя медника с жълтиците. А на тебе, загдето ще ме сватосаш, ще ти дам толкова жълтици, колкото се съберат във връшника, като го обърнеш с дръжката надолу. Не е малко.

Ти какво тъй пребледня? Да не се полакомй за целия медник с жълтиците? Недей, жено, недей! Грехота е! Я си помисли, онова момиче — ако то се съгласи, целия си живот на мене обрича. Аз и на книга ще напиша, че съм се оженил за нея и че чакам отроче. Тъй ще напиша — „отроче“, защото отгде ще знам какво ще се роди — момче или момиче. Тъй ще напиша … и още, че оставям всичко на нея и на отрочето. И името и имането си. Защото имам в Миховци голяма къща и цял един склон от планината. Мои са. Мои и на отрочето…

Съгласна ли си, кръчмарке?

Защо пък да не си съгласна?

За един ден всичко ще свърши. На свекъра си ще кажеш, че отиваш да наобиколиш вашите горе, в планината, чула си, че баща ти или майка ти не били добре. И ще отидеш в Големановите колиби.

Ще отидеш ли? Ей, кръчмарке, ще отидеш ли?

Виша не можа да изтрае повече.

Той я държеше за ръцете, полупривдигнат на одъра, и все повтаряше: „Ще отидеш ли? Ей, кръчмарке! Ще отидеш ли?“

— Не съм никаква кръчмарка! — извика тя. Но той не я чуваше.

— Гладен ли си? — извика в ухото му тя, като се сети за гърнето и за напътствието на знахарката.

— Гладен съм — съвсем смислено отвърна той.

Сега и погледът му беше ясен.

Виша се уплаши. Ами ако я познае?

Дали я помни? Ами! Как ще я помни. От три години е в планината, а преди това тя беше съвсем малка …

Но войводата дори не я погледна. Очите му бяха отправени към гърнето. И не толкова към гърнето, колкото към парчето пита, с която бе захлюпено. Дори протегна ръка.

Виша притича, подаде му гърнето и го остави да се храни сам — да гризе краешника и да надига гърнето. Извърна глава да не го гледа — нещо я караше да постъпва така, за да не бъде накърнен образът на светлоокия псалт, който бе заместил в съзнанието й неръкотворния Христов лик…

Поне паница да бе донесла! А за лъжица не се и сети! Ами знахарката защо не й каза? Кога и кому е прислужвала дъщерята на поп Маня, та да знае?

В ума си тя сипеше укори върху старата змахарка и решаваше на другия ден да дойде с цяла кошница.

— … Ей, кръчмарке!

— Не съм кръчмарка! — като се обърна, сърдито рече тя.

Той и този път не я чу.

— … Добре ме нагости. Ама аз ще ти платя, да не мислиш…

И затършува с дясната си ръка в пояса. Не намери кесия. Махна с безразличие и притури:

— Нищо, като донесеш медника с жълтиците…

Отпусна се и се унесе.

Виша понечи да вдигне гърнето от пода, където той го бе оставил, и тогава войводата заговори — като че бълнуваше. Ала думите му бяха свързани и всеки произнесен звук оставаше в съзнанието й.

— Жълтиците … Там са … Донеси ми ги … Пещерата под Сечената скала … Три крачки от входа на пещерата към изгрев слънце …

Дълго нарежда той — повтаряше и потретяше някои думи и накрай гласът му съвсем притихна.

Притъмняваше.

Глухите долове се пълнеха с мрак.

„Три крачки от входа на пещерата към изгрев слънце…“

Три крачки от колибата към залез слънце — и ще полетиш в пропастта. Ще викаш, но никой не ще те чуе. И да те чуят — все едно, че са чули вика на простреляна птица.

Простреляха я тия думи. За златото.

Три крачки…

Но пътеката я отведе далече от пропастта и като се обърна, видя само покрива от зеленясали плочи на колибата.

Злато.

Цял медник злато.

Баща й криеше жълтиците си в една голяма, обкована с желязо ракла, но тогава тя даже не любопитствуваше да надзърне в одаята, когато поп Маню броеше парите си. В дома им имаше всичко. И злато.

Ония, тревненските дюкянджии, разграбиха цялата къща. И раклата. Навярно някои от баш майсторите са си поделили златото. Бащиното й злато. Да го има сега… Какво? Ще им отмъсти, разбира се! По ханищата, та и в самото Търново, казват, имало главорези, дето за една жълтица убиват чозека. Ще им даде по две шепи жълтици, само и само да подпалят тревненската чаршия!

Ще им даде… от кое злато?

Подла мисъл размъти главата й: никой нищо няма да разбере, ако откопае медника …

А-аа! Ето те тебе, коконо! Иставска дъщеря си на поп Маня, за когото разправяха, че заради един грош може смъртен грях да извърши.

— Мар’ти кьорава ли си? Прага ще изкъртиш! Баба Тушана с машата в една ръка и с ръжена в другата се канеше да излиза. Виша се отмести.

— Закъсня — захока я старицата. — Утре е свети Еремия. Змиите ще пъдим. Хайде де! Тръгвай с мене да се учиш!

И още от вратата затрака с машите и ръжена.

Виша покорно тръгна след знахарката.

В двора баба Тушана занарежда с гъгнещия си глас:

Бягайте, зъме и гущере, че е заран Еремия, ще ви връзва с ремици, ще ви стяга с ремици …

В затръненото дворче имаше само един курник от лескови пръти. Там знахарката най-дълго стоя. Говореше против змиите, но и да бягаха далече от къщата й, тя пак щеше да намира старите им кожи.

Змии и гущери …

Ами змейовете? Тия наричания и за тях ли са?

Какво? С думи да прогониш халищата-змейове? Та ако змей залюби мома, никой не може да му попречи.

Никой…

(… за змейовете и змеиците учени мъже са записали стари предания: че те са невидими за човека, но стават видими, щом пожелаят, и то само пред човек, когото залюбят; че техните обиталища са пещерите, дупките и пукнатините в някоя канара — живелищата им са богати палати, препълнени със злато, сребро и скъпоценни камъни. Тия духове имат много человечески свойства и навици: ядат, пият, женят се, бият се помежду си и умират. От човека се различават само по това, че са невидими и всемогъщи. Змейовете владеят над ветровете, а ветровете стоят затворени в подземните пещери, отгдето излизат, когато ги пущат змейовете.

Появяването на змея се познава по туй, че всякога, когато той хвърчи, има силен вятър. Ако е нощно време, то от змея излизат червени искри.

На вид змеят е като смок, само че много по-дълъг и по-дебел, с криле като на прилеп и четири крака. Смокът, и най-обикновеният, ако премине четиридесетгодишна възраст, се преобразява в змей. А самият змей, след като живее дълги години, се превръща в хала, която е много голяма и силна. Такава хала вече не живее на земята, а по небето и между звездите. Звезди, които виждаме как хвърчат по небето, са такива хали.

Змеят и змеицата много пъти се залюбват с хора, Змеят — с някоя мома, а змеицата — с някой момък. Момата и момъкът обикновено са най-личните в цялата околност. И по-често змейовете залюбват, отколкото змеиците.

Мома, която змей избере, става вече чужда за тоя свят, тя е жива-умряла. Змеят не й дава нито да си реши косата, нито да се мие, нито да се пременява, нито пък да излиза на събори, тлъки, хора и седянки. Такава мома трябва да отбягва от всекиго, особено от мъж.

Змеят дохожда при момата невидим, но щом влезе при нея, той се преобразява в млад хубавец, момък като ангел. Той е видим само за своята драговница, а не и за другите хора. Много пъти залюбената мома бива завличана в пещерата, където живее змеят, и остава там, докато един от двамата умре. Децата, които се раждат, също са змейове.

Змейовете ядат хляб и пият вино. Хлябът се меси от брашно и се пече в големи пещи. Брашното се мели от жито, събрано от всичките ниви в околността, и то от най-първите и най-пълни класове.

Виното е много хубаво и гъсто, правено от най-първите и най-зрели зърна, обрани от лозята наоколо.

И все пак змейовете са безсилни срещу чародейната сила на тревите вратика, комунига, перуника и овчарска тинтява. Ако момата, харесана от змей, се окъпе във вода, в която са врели тези билки, ще се излекува и змеят вече нито ще приближава до нея, нито ще идва в дома й.

Билките трябва обаче да бъдат брани на Енювден или срещу Русалската неделя. Може и на Русалската сряда …)

Виша вървеше по пътеките на старицата. Повтаряше думите й, а когато най-сетне се прибраха в къщи и баба Тушана сложи паралията, тя рече само „не съм гладна“ и като постла козяка в края на протритата рогозка, до огнището, сви се там и притихна.

Змейове и гущери…

Змейове … Бягайте змейове … Не! Бягайте, вие мръсни тревненски еснафлии от змейовете! Змей е залюбил попманювата щерка и ей сега ще ви отмъсти. Ще прелети над дългата ви, чаршия, ще блъвне огън и ще я подпали. От него, от страшния змей, Виша ще има син — също тъй силен и страшен …

Бягайте, вие, тревненски дюкянджии! Бягайте!

— Ох!

Кой простена?

Виша се изправи на лакти. Баба Тушана тихо спеше в другия край на рогозката.

Момичето стана, откачи от дървената кука до огнището елечето си и излезе.

Месечината не светеше, а грееше — бяла, кръгла. Нощта беше топла и от топлината, която усещаше в тялото си, на Виша й премаля. Свали елечето и като го повлече по земята, тръгна без посока.

Тъмнината не я плашеше. А и каква тъмнина има сега — тъмни са само горите, дето шумят наоколо. Пътеките водят от поляна на поляна. И всяка поляна отдалеч примамва с призрачната си светлина, с неизвестността, която крие — може би там някъде е самодивско игрило?

Росата измокри краката на момичето, полите на дългата й бяла риза овлажняха. Хладна роса.

И тревите, които я докосват, са хладни. Ала от това й е толкова хубаво … Топлината, която извира от гърдите й, отива към ръцете и към краката и Виша се навежда, за да охлади пръсти в росните треви на поляната.

Сърни ли прибягват из гората?

Не, не са сърни. Като че ли хора.

Ами, хора! Кой ще тръгне сега из гората. Хайдутите и те по това време спят. И какво ли ще правят сега тук… Ей там, отсреща, има колибарски махали. Долу се вие царският път…

Ей, кой си ти?

Тя не успя да извика на една от сенките, които прибягваха между дърветата, и викът остана в нея.

Пътеката през гората я отведе на една голяма поляна.

И изведнъж Виша онемя — самодиви!

Из поляната се гонеха жени, чуваше се женски кикот.

Искаше й се да побегне, но онова, което слухът й долови, я накара да остане. Самодивите си подвикваха така, както бе чувала да си подвикват жените на колибарите, когато перат долу, на реката, или когато се събират по седенките.

„Ей, мари!“

„Поразийо ни една!“

Нещо проблесна в мислите на Виша — сети се, че утре е свети Еремия. Нали по това време, рано, преди изгрев слънце, яловите и болните жени излизат по поляните и се търкалят голи по росата, за да оздравеят. И моми понякога излизат, берат цветя, преди слънцето да ги огрее, пеят и наричат за здраве и омъжване…

И моми.

Като нея.

Защо да не отиде и тя? Като е прокудена от Трявна, да не е прокудена от колибарските махали?

Подвикванията на жените станаха по-високи.

— Хайде, мари! Какво се овивате в тревата!

— Скачайте, де!

— Скачайте да ви възври кръвта!

— Ох, то нашата кръв …

И нейната кръв. И тя вреше, без да скача по поляната. Трябваше да се овъргаля в тревата, за да се охлади, да се ороси цялата, от главата до петите, от кожата до онази пещ, която са разжарили моминските й гърди!

— Хайде, мари жени!

— Ей, булки!

— Момите! Момите да видим!

И Виша излезе да я видят. Сама не разбра кога захвърли сукманя и свали ризата. Няколко гласа подеха:

Рано, рано ранило цвете китка набрало …

Ръцете й се извиваха като змии и късаха върховете на тревите. Тъмна влага пъплеше по краката й. Тя вървеше с бързи крачки, но като видя как няколко жени се хвърлят сред поляната в буйната трева, сама се хвърли след тях, завъргаля се, плитките й се развързаха и за лепнаха върху гърдите й. Като че мъжки ръце залепнаха там и нещо в нея наедря, стана толкова мъчително, че трябваше да извика, да изпищи, за да се освободи от тази дълбока болка.

Роса изми очите й, но тя нищо не виждаше — само треви и върхове на дървета.

Роса къпеше бялото й тяло, но тя още не можеше да се отърси от странната тежест в гърдите. Търкаляше се в тревата, блъскаше се в другите голи жени, но бързо се отдръпваше и продължаваше да се върти, да дири свое легло сред високите треви, легло, дето щеше да намери освобождение, приятна болка и покой.

С росица, с миризмица да раниш, да раниш …

Да подраниш.

Да бъдеш сама в хладната трева и да очакваш нещо, което ей сега ще ти се случи …

Да слушаш нестройните песни на колибарските жени и да знаеш, че и ти си като тях — мома без име, мома без дрехи, едно голо тяло, което може да е и на млада козарка…

Защо тя да не е младата козарка?

Защо?

Като цвете да цъфтиш млада, млада, зелена и догодина сгодена!

Сгодена, без да те види чуждо око.

Само с него.

Само той да те гледа такава, омита от росата. И да дръпне плитките ти силно, до болка. Да те обгърне в топла прегръдка, да изсуши росните капки по лицето ти с дъха си и да ти каже:

— Вече сме сгодени!

Тъй да ти каже и да те погледне със светлите си очи — светли и в същото време замъглени, виждащи и невиждащи, защото тъй е най-добре.

И догодина сгодена …

Не догодина.

Още тази година.

Още тая пролет … още утре!

Не утре, по светлото, а утре вечерта, в тъмнината на каменната колиба, когато той ще е пил много от омайното биле и ще я нарича козарка. Нека я нарича, както си ще. После тя ще му каже истината. Когато и двамата изтрезнеят, тя — от упойката на тази нощ, той — от билето.

Или … по-добре да не му казва.

— Ей, моми! Полудяхте ли, мари!

— Полудяхме, лельо!

— Майка ти е на такива като мене леля! Аз само две деца съм родила!

— Я да те видим?

— Ух, мари!

— Стига сте се задявали.

— Полудяхме, жени!

— С росица, с миризмица …

— С миризмица, с росица …

Слънцето скоро щеше да изгрее — стана по-тъмно. И може би затова виковете на жените се увеличаваха, диво зовяха за нещо нощното небе, което никога не дава ответ.

През целия ден Виша спа в къщи край огнището. Чуваше котешките стъпки на баба Тушана и кудкудяканията на кокошките в курника, усещаше как времето тече. Един невидим часовник, като оня с големите сребърни капаци, който някога баща й донесе от Стамбул, цъкаше над главата й — тихо, равномерно…

Не, не над главата й, а в самата нея.

Тиктиктик…

Металното гласче едва се чуваше, но то скъсяваше светлината на деня. Беше пладне. Тъкмо сега обаче започваше да умира денят и тя с тревога и с тайна радост очакваше първите звуци на свечеряването — звънът на стадата, които се прибират в къшлите по отсрещните планински склонове, познатото „кър-кър-къррр“ на кокошките, които се нагласят за сън в курника.

Баба Тушана нещо се щураше из двора. Влизаше от време на време в къщи, но не я будеше. Само заставаше над нея и нещо шепнеше.

Нека си шепне. На Виша вече й е все едно — дали я омагьосва, или пък разваля чуждите магии.

(… ето как се правят някои магии за любов: улавят прилеп, заколват го със сребърна пара, зашиват го в дрехата си, за да примамват хората към себе си. Момите правят това, за да ги залюбват ергените. Или още: гледат скришом да закачат дрехата на момъка с ноктите на прилепа, та да не може той да се отърве от тази, която го е закачила.

Има и магии за вреда. И те са записани от досетливи люде. „Комуто ще правят магия за вреда, измерват му боя и стъпалото с черен конец, взет от черни нищелки. Този конец навързват на десет възли. Подир това вземат пръст от гроб, четиридесет зърна черен пипер, три червея и опечени черва от таралеж. Всичко това събират в гърне, което поставят на огнище, гдето всяка сутрин кладат огън, за да го приличат. В друго гърне турят жив таралеж и го прихлупват с похлупак, като го превързват с червена шамия. Гърнето така завързано и затулено се заравя под огнището в къщата на тогова, комуто ще се прави магията и той започва да съхне и вехне, докато умре някой ден …“)

Никакви магии не могат я уплаши. Ще стои до н его, ще му дава да пие от зелената стомна, ще слага ръка на челото му… да оздравее, по-скоро да оздравее!

Тиктиктик…

Кър-кър-къррр.

— Ух! Къде се завираш там, проклетийо!

Баба Тушана се караше на кокошките. Те всичките до една бяха черни. И петлите бяха черни. Магьоснически кокошки. С кръвта им правеше магии…

Тиктиктик…

Гърбът на знахарката затули за малко отвора на открехнатата врата. После изчезна. Нещо тракна. Навярно е взела копачката. Ей сега ще изчезне в гората за билки.

Копачката. Да копае.

Но има още една копачка. По-голямата. Горе, на тавана. Тъкмо с нея Виша ще отиде при онази пещера …

Като в сън тя стана и подири с очи отвора към ниския таван.

Силна болка пристягаше главата му.

От виното ще е. Що ли му трябваше да изпива цяла паница вино! Ама и онази кръчмарка си я бива. Веднага се разбраха. Той остана да си пие виното, а тя изчезна … към планината.

Къде са двамата търговци-кърджии?

Няма ги!

Бягай, войводо! Бягай, даскал Тодоре! Ако са те издали, няма да те спасят дрехите на билюкбашия.

Хайде де! Какво се мотаеш?

Нещо дрънчи. Нещо става наоколо.

Ей, кой си ти?

Какво е това?

Медникът с връшника отгоре! Не може да бъде! Кога е успяла да го изкопае и да го донесе?

— Кръчмарке! Кръчмарке! Никой не се обажда.

— Кръчмарю!

И сега никой …

Войводата се наклони от одъра и отмести връшника. Блеснаха жълтици, но и друго привлече погледа му — коженият вързоп, който бе прикътан във вдлъбнатината на връшника.

Книгата и тефтерите… как бе забравил за тях!

(… поп Маню го научи да чете и да пише. Една излъскана говежда плешка, която дядо Стоян бе приготвил за внука си, служеше и за писане, и за смятане. С такива плешки в ръка и с торбички през рамо всяка сутрин десет-дванадесет момчета отиваха в дома на поп Маня, в неговата „килия“. Там ги очакваше винаги намръщеният поп с тънка тояжка в ръка. Тази тояга беше част от науката. Той казваше, че пръчката е излязла от божия рай — там, гдето удари тя, трендафил цъфва. И трендафилът често цъфтеше по гърбовете на момчетата, та и по-надолу, така че от трендафиловите цветове те можеха само да стоят на колене… А пачите пера скърцаха по говеждите плешки — изписваха буквите „като изографи“, както им се подиграваше поп Маню. Сам учителят пишеше с орлово перо, което изваждаше от един малък дишт. Поп Маню имаше свой особен, даскалски силяхлък — с два довита^[4], от които единия метална мастилница за носене в пояс с място за малкият, бе за черно мастило от шикалки, а другият-за златно писмо. За орлово перо и за дивит замечта оттогава гладното за наука колибарче, и кой знае, може би за да ги завоюва, оплете целия си живот… Неделен ден гъските край тревненската река тревожно пищяха — „даскалчетата“ ги скубеха, за да се явят в понеделник пред учителя си с нови пера, които самият той им подрязваше. А в това време Тодорчо мислено пълзеше по скалите над родните си колиби, за да улови жив орел. Другояче не можеше. Трябваше да улови жив орел, да го оскубе и да има пера за цяла година!

Ето, този тефтер, с черната кожена подвързия, той си купи, когато стана четец в тревненската църква „Архангел Михаил“. И когато за пръв път си пусна брада …

(… в ръкописната тревненска история е отделено място и за брадите: „Мъжете в Трявна освен долната част на главата си, бръснели си и брадите. Брада са носели само старите хора, които нямали вече деца и на които е казано вече дядо. Но и такива стари не били задължени да си оставят бради, оставянето на бради зависело от волята на стопанина й… с церемония, защото се считало «бужо лицо». Който ще си оставя брадата, повиква няколко брадати старци в дома си или в някой кръчмарски дуген, почерпва ги с вино или ракия, целува на всичките ръка и им съобщава намерението си, че ще си оставя брада. Старците му дават съвети, че той не трябва да прави вече алъш-вериш, трябва да се хвали с брадата си, ако има, да ходи винаги в черква и др. И тогава те, старците, от своя страна му целуват ръка и му честитят брадата с думите: «Честито ти лице!». Само така оставена брада се считала за свещена…“)

Едната му ръка мачкаше тефтера, а другата — брадата. Беше си пуснал брада, без да пита когото и да било, въпреки че отдавна вече не е църковен четец.

За какво тогава хвана гората? И тук ли да мисли какво щял да каже тоя или оня?

Ще си остави брада, дълга до коленете. Ще спира колибарите по дърварските, пътеки и ще кара с нож в ръка да му честитят брадата с ония думи:

— Честито ти лице, даскал Тодоре!

— Честито ти лице, войводо!

А той само ще ръмжи по някоя дума в отговор, защото знае, че те още при първия завой на пътеката ще плюят и ще го псуват. Неведнъж беше се удивлявал той на какви ниски дела е способна човешката порода. Защото, ако страхливите си остават винаги страхливи, тогава всичко ще е наред — само ония, които са се родили с лъвско сърце, ще вършат смели дела. А цяла мръсотия е, когато страхливец се реши на смела постъпка — дълго време той ще се готви за това и като се престраши, вече не можеш да го спреш. После от него не можеш да си кажеш думата, въпреки че той пак си остава страхливец — една стъпка още не е извървян път.

Това даскал Тодор е записал в ей тоя тефтер, с черна кожена подвързия. Да се знае какви мисли е родила главата на даскала, който остави даскалъка и хвана Балкана. Да чете, който е умен и разбира, неговата вътрешна реч, същата реч, за която Дамаскин Студит пише, че се различава от външната реч, от думите, казани само за пред хората.

— Честито ти лице, даскал Тодоре!

— Отдавна вече не съм даскал. Хайдутин съм. Войвода съм!

Но никой от ония, страхливците, не му възразява с думи от неговата вътрешна реч — че е войвода без дружина, че е един ранен вълк, който и леговище няма…

— Кажете, де е — подканя ги той, а ония като псалтове само повтарят. Истинско антифонно пеене:

— Честито ти лице, даскал Тодоре!

— Войводо…

— Ревнителю…

— … на българското отечество!

Ревнителю на българското отечество.

Виж, това вече никой колибарин не може да измисли. Тия думи са от неговата вътрешна реч. По-точно от книгата, която е прикътана в кожения вързоп до тефтерите. Донесоха му я чак от Беч. Киига, наречена Стематография. Ето я…

(… в посвещението, написано от карловецкия митрополит Павел Ненадович, авторът на книгата Христофор Жефарович е наречен „ревнител на българското отечество“. По-късно бяха открити документи, в които се говори за „священик булгар Зефарович“, роден в Дойран, Книгата пък е издадена във Виена (Беч) през 1741 година и представлява изображения на гербовете на славянски и някои неславянски народи, дори и на тия, чиито държави тогава не са съществували; има и изображения на български и сръбски царе. Под всяко изображение е поместено и стихотворение; написано от същия господин Жефарович. А накрай са отпечатани различни бележки … Ето и българският герб …)

Хубаво, много хубаво го е изрисувал господин Жефарович. А пък онова, което е написал под герба, се помни от едно прочитане. Чувате ли, ей, подивели в Балкана, кодабари? Сега ще ви кажа какво е написано под българския герб. Е, не се сърдете, че ви наричам подивели. Никак не сте глупави вие, братя мои. Та нали и аз съм като вас. Само че малко по-учен. Малко. Защото вие и без да сте чели много книга, сте си люто паметни. Не сте много разговорливи, ама всеки от вас може да каже своя дума за себе си, за българското племе, та и за целия божи свят. Своя дума. Тя може да е малко тъй… да не е съвсем на място, но си е негова, на незабелижимия на пръв поглед българин, който си мълчи, трае си там, някъде потулен, и чака, цели векове може да чака… да търпи и да чака. А пък аз, братя мои, като попрочетох разни книги и като си поблъсках главата, да не мислите, че кой знае какво съм направил? Даскал съм. Това ми е работата — да давам съвети на другите, въпреки че понякога сам не зная какво да правя и се нуждая от ум и съвет… Но нали говорехме за господин Жефарович? Слушайте!

„Светлий лев в чарном полю себе изправляет…“

Светъл лъв…

В „чарном полю“ … Тъй са говорели някога дедите ни, а сега тъй се пише само в църковните книги. Не вярвате ли?

Я ги виж ти, на даскал Тодор от Трявна не вярват, дето е научил две стотици деца да четат и да пишат…

(… и друго има в същата тази книга — българите са наречени „народ вяще силами, неже разумом славен“. И още за България: „Нине турскую признае по-низна рабиня“.)

… и да мислят! Тъй е. Научих ги и да мислят. Най-трудно е да научиш човека да мисли, сиреч да говори с вътрешната си реч. Някои казват, че на това никой никого не може да научи, трябва да си се родил с такова подадине. Ами тогава защо има даскали, ако поне те не си мислят, че учат хората да мислят? Затова господин Жефарович — нека ми прости за укора — не е прав, като казва за българското племе, че то е известно повече със своята сила, отколкото със своя разум. Е, вярно, понякога късно се сещаме какво сме могли да направим, ама друг път и умът ви — не само ръцете и краката ни — работи … Не, не е прав господин Жефарович. Виж, вярно е казал, че сега българинът сам се признава за най-нисък турски роб. Но не всеки българин! Не всички българи!

(…в Стематографията за Турция се говори като за „турска свирепа ръка“, която държи меч, присвоява благата на източните народи и „нагло разорява покоя на западните“.)

… Учен човек ще е тоя господин Жефарович. Сам се нарича „иллирико-рассианский общий зограф“ и това личи от книгата му. Само зограф може да се сети какво е нужно сега по българските земи. Отдавна вече е забравен българският герб. Българите са петимни една дума за себе си да прочетат. Пък и да видят. Тия гербове тревненските зографи ще изпишат, дето могат — за ония богомолци, които знаят да четат не само по книга, ами и по зографско рукоделие. Ами резбарите? Изглежда господин Жефарович повече за тях е издал съчинението си — да гледат образите и да ги пренасят върху ореховото дърво…

(… в книжката „Свети Архангел“, в която се разказва за осемстотингодишната история на най-старата тревненска църква, можем да прочетем и тия редове: „Черквата «Свети. Архангел» грижливо пази и предава от поколение на поколение един царски кръст, изработен от злато и носещ във вътрешността си палисандрово дърво, гравирано с 12 изящни резбени сюжети от евангелски събития. Златният кръст, който е записан не на едно място в черковния кодекс с наименование «честния кръст» — «стария кръст», се поставя в дървена кутия, изработена като подвързана книга със затворки. Като сравнихме този кръст с царския Шишманов кръст, който се пази в манастирския храм «Свети Илия» до Тетевен, останахме изненадани от приликата. Ако тетевенският кръст е дар от цар Иван Шишман, защо кръста на тревненската църква «свети Архангел» да не е дар.

от някой от Асеновци, царували и подвизавали се по тия околни на столицата Търново места?“)

… Къде се скрихте, ей, подивели в горите, колибари?

Чувате ли ме?

Чувате ли поне външната ми реч?

Виша чуваше само откъслечни думи, къси викове и скърцането на одъра. Навярно той се мята по одъра, навярно цялото му лице е в пот и превръзката му може да се е разместила. Но тя не смееше дори да открехне вратичката. Скоро щеше да се стъмни. Тогава вече можеше да се появи в колибата.

Какво ли ще стане тая вечер … Щом се посъвземе, той ще посегне към зелената стомна. Така правеше винаги.

… Така направи и сега.

Тя го видя. Видя през тясната пролука между каменната стена и покрива как дълго пи. Боже, съвсем ще се опие! Нали баба Тушана каза само една-две глътки. Да не му стане зле?

Въпреки че се вайкаше, загдето го остави да пие тголкова много от упойното биле, в най-скритите си мисли тя беше доволна — нека главата му се размъти съвсем, та да не може да я познае нито за миг, нито за миг, нито за един-единствен миг, дано не разбере, че тя не е козарката, която очаква да дойде.

Той се отпусна на одъра и пак заспа.

Пролуката между най-горния ред камъни и мертеците на ниския покрив беше тясна и дълга. Пред очите на Виша се мяркаха гредите на отсрещния скат.

Нощта настъпваше бързо, тъмнината се утайваше около колибата.

И в гърдите й нещо се утайваше — нещо гъсто и тежко за дишане.

Как бутна вратата тя сама не разбра.

Изведнъж проеча неговият глас:

— Кой? Кой идва? Тя мълчеше.

— Кой си? Казвай!

Тя пак мълчеше. Стоеше още вън, при открехнатата врата и мълчеше.

— Обади се, ей!

— Влез де, влез да те видя! И гръмко и повелително:

— Влез!

Този глас реши съдбата й.

Вратата изскърца зад гърба й.

Вътре беше тъмно, само от пролуките между покрива и дебелите каменни зидове се прецеждаше разсеяна, умираща светлина.

— Ти… коя си?

— Козарката.

— Каква козарка?

— От Големаните …

— А-а! — засмя се той.

— Аз… — сама не съзна, че се обади тя и уплашено млъкна. Не знаеше какво трябва да каже. Искаше само да чуе собствения си глас, да се увери, че все още може да прави нещо и по своя воля, нещо съвсем обикновено — да каже някоя дума, да направи някоя крачка и то така, разбира се, че да не го разсърди.

— Я намери борина и запали, та да се видим!

— Къде … къде има борина?

Тя се обърна, размаха ръце, уж че търсеше, но и да намереше борина, нямаше да я запали. Тъмнината й даваше смелост. Тъмнината и мисълта, че ако реши, може да побегне. Да, може да побегне!

— Какво, не откри ли борина?

— Няма…

— Нищо. Отвори докрай вратата. Месечината ще ни свети.

Тя отиде до вратата и мисълта да побегне стана толкова неудържима, че краката й бързо я отведоха навън.

Но я настигна неговият глас:

— Ей, моме! Къде хукна? Уплаши ли се? Как позна, че се уплаши?

… Може би така е по-добре. Без своя мисъл, без своя воля, даже без свой глас.

— Каква си плашлива! А пък уж ще ми ставаш невеста…

Тя седеше в края на одъра, в самия край. Още не беше я докоснал, но това можеше да се случи всеки миг. И щеше да се случи.

Той се наведе от одъра и с две ръце загреба жълтици от медника.

— Вземи!

Тя не помръдваше.

— Вземи, момиче! Всичко е твое!

Жълтиците се разсипаха по одъра. Зазвънтяха по пръстения под, задрънчаха по медника.

И тогава лудостта обхвана ранения войвода. Той гребеше злато, сипеше го върху нея и й говореше думи, които тя никога не бе слушала. Колко хубава била. Устата й — черешов цвят. Снагата й — самодивска. Какъв хубав син ще му роди тя! Може да е и момиче. Нищо. И то ще носи неговото име. На книга ще напише, че днес… (какво е днес?) двамата са се венчали. Ще й каже при кой свещеник ще отиде. Има един… той му е ятак. Ще му покаже книгата и отчето пред целия свят ще се кълне, че ги е венчал на днешния ден. Тъй ще казва и ще се кълне. И всичко останало ще е наред, само да не е тази миризма на развалена лой и на кучешка колиба. Потераджиите сега са далече, но може да дойдат и тук. Ще дойдат, защото издайниците по тази грешна земя не са се свършили и кой знае дали някога ще се свършат… Като има злато, тя, жената на даскал Тодор войвода, и от издайниците може да се откупи. Ако не успее да се откупи, тогава й остава най-вярната опора неговите момчета. Хайдутите. Пак ще се появят в гората хайдути. И като разберат, че т я е невяста на убития войвода, тъй е, на убития. Ще го убият. Гонят го, ще го хванат и ще го убият. Но неговият син ще остане. Син или дъщеря — все едно: нещо от него ще остане. Ще остане ли, невясто моя, гургулице моя, гальовнице моя…

Жълтиците лепнеха по ръцете й, по краката й, нещо студено проникна в моминската й пазва. И това са жълтиците. Жълтици ли? Ами неговите ръце къде са?

Майчице, колко е студено …

Говореше си, че е студено, а пък цялото й лице гореше. Тресеше я, чак зъбите й тракаха.

Жълтиците вече лепнеха и по гърба й. Убиваха я. Защо са й тия жълтици? Защо й пречат?