Лъчезар Станчев
Среща след зимата

Срещнаха се вчера две врабчета

с весели сърца като момчета.

Първото зимуваше в Бояна,

второто пък в София остана.

Кацнали на ореха висок,

почнаха, щастливи, диалог:

— Чик-чирик, здравей бе, Софиянчо!

— Чирилик! Здравей и ти, Боянчо!

— Ида ти на гости. Слънце има,

ха честито, няма вече зима!

— Чик! Честито, щом си долетял,

и от студ — чирик! — не си умрял.

 

Щом обидата Боянчо чува,

иска също да се пошегува:

— Чик-чирик! Добре си се опазил!

Чух, че уж един „Москвич“ те сгазил.

Има тук движение опасно,

та повярвах и поплаках гласно.

 

Софиянчо е голям хитрец

и си пада мъничко лъжец.

Софиянец е и не е прост,

та реши да смае своя гост:

— Моля, моля, я ми виж крилата!

Чик! За миг излитам над земята,

бързо изпреварвам колелата.

Но зимъс гладувах аз за двама,

та отслабнах… десет килограма…

А Боянчо бе разбрал шегата.

— Чуй, на село, щом си оцелял,

имам, братко, жито цял чувал.

И понеже с теб сме много гладни,

лесно ще го изкълвем за два дни.

Ще решим задачата голяма —

чик-чирик — деление на двама.

Чик-чирик — ще стана аз орел,

ти ще станеш тлъст като петел!

 

Софиянчо има поглед бръз,

по-високо хвръкна той чевръст:

— Чик-чирик, добре си тъй мечтаеш,

но какво ни дебне тук не знаеш.

Чик-чирик! Внимавай: виж котака

гледа ни и май закуска чака! —

Котаракът мирен там застана,

към врабците блага реч подхвана:

— Мяу-мяу, милички, постойте,

аз съм ваш приятел, не се бойте.

Мяу-мяу, няма вече зима,

хайде да си поиграем трима…

Мяу-мяу, и броилка знам,

само че… елате по-насам…

Кой да гони? Кой да бъде пръв?

Почвам да броя броилка „Лъв“:

„Ала-бала, порто-кала,

няма нико-го да жаля,

аз съм пъргав като лъв,

за-това излизам пръв“.

 

Мяу-мяу, значи аз ще гоня!

Няма ни перце да ви отроня!

Мяу-мяу, вий се оставете

да ви пипна само по крилете…

 

Софиянчо вдигна си крилцата,

знае правилата на играта:

— Бягай, братко, чик-чирик!

Ще ни пипне той след миг!

Тоя черен котарак

е опасен — чик-чик! — враг!

 

Литнаха и там на близка стряха,

кацнали, врабчетата запяха:

— Ний сме весели врабчета,

отървахме се и двете.

Чик-чирик, след толкоз студ и сняг

доживяхме да се видим пак!