Орлин Василев
Хайдутин майка не храни (7)

Зазоряване

Можеше ли да му дойде на ум оня ден, когато причакваше на пусия Али ага с вързаните селяни, че само след ден-два ще язди сред чукари и пропасти със сгушена в ръцете му жена?

Местеше от време на време ръцете си, поглеждаше клюмналото бледо моминско лице — само за да се увери, че всичко станало през тая нощ е истина.

Слънцето още не беше се показало, но бодрата хайдушка песен надолу из клисурата будеше деня, правеше утрото по-бистро и по-светло:

Карай, конче, карай, душо, да вървим, гдето бяхме снощи вечер на конак.

Вслуша се.

Не, не само момчетата му редяха думите на песента — всичко наоколо пееше и се радваше с неговата радост. Та имаше ли в тоя непристъпен край камъче, цветенце или дръвце, което да не го познава? Не беше ли гората най-близкият му другар? А и ония алени облаци на изток? Кой ги посрещаше сутрин по върховете и кой ги отпращаше вечер, А могат ли приятели да се не радват с радостта на приятеля си, да не пеят с него, когато песента трепти във всяка капчица на кръвта му?

— Пейте) момчета!

— Какво думаш? — трепна момичето в ръцете му.

— А… Събуди ли се?… — погледна я той, но тя срещна погледа му с такива светли и бистри очи, че Страхил не издържа и отмести очите си.

Слънцето плисна лъчи над облаците, обля върховете, обагри белите пелени на мъглите. Чести гърмежи разтърсиха Дола в привет на изгрева и новата песен, подхваната от Димо, се извиси и сякаш се сля със светлината:

Когато дойдеш у нази, ела ми китно накитена.

— Ще ме върнете ли пак в село? — запита плахо девойката.

— А че… то се знае — отвърна Страхил. — Няма да те правим хайдутка я!

Очите на момичето изведнъж овлажняха. Една сълза се търколи и опари ръката му.

— Чакай де, чакай… Какво правиш? — забърка се войводата. — Що плачеш?

— Така — потръпна девойката и още по-силно се сгуши в ръцете му. — Не искам да се върна в село. Страх ме е…

— Не бой се ти… Щом си при нас, не се страхувай! — слепи устни войводата, готов да извърши всичко, каквото тя кажеше — че той беше господарят на тоя планински безкрай и нямаше тук воля, по-силна от неговата.

— Добре — склони глава тя на рамото му. Дали той поиска да отмести косите й, за да вижда по-добре пътя, или ръката му сама я погали?

— Само че при нас е страшно…

Димка откри лицето си. Дъхът й гореше бузата му.

— Тука не ме е страх…

Устните й — алени, изпръхнали — бяха толкова близко, че сами го примамиха да се наведе.

Колко време мина — не помнеше. Изправи се чак когато чу тропот на копита зад себе си.

Горан!… Мярна го само за миг, но видя колко е намръщен.

Пътеката се беше загубила във високата трева на една полегата поляна. Войводата смушка коня: струваше му се, че ако препусне по-силно, ще може да избяга от пълните с упрек очи на байрактаря си.

— Намери ли си майстора?

— Идаат! — излетя гърлест глас откъм скалите, изви се над огъня на долния край на поляната, заплете се в клоните на буката, отмаля и сякаш прегоря в жаравата.

Пет-шестимата хайдути, които се припичаха около огъня, нарипаха, отметнаха ямурлуците си и затичаха през поляната. Едрият, брадясал и в ушите домакин, който въртеше шиша с набучен овен над огнището, рече да ги последва, пристъпи две-три крачки, но се върна, че яденето за нощните бродници щеше да прегори.

Дотичаха и всички останали момчета и наобиколиха запенения кон на войводата. Един хвана юздата, друг стремето, а трети подаде ръка на момичето, което скочи на земята и се позабърка от ханъмските шалвари сред тия брадясали израстни мъже.

— Ето я и момата! — подвикна Страхил. — Наша си е тя — не й гледайте премяната!

— Хай, добре дошла! — обади се един голобрад хайдутин и подаде ръка на Димка.

Димка пое ръката, наведе се и я целуна.

Момъкът се засрами — за първи път мома ръка му целуваше. Държеше той дланите си с отпуснати пръсти и ухилено я гледаше.

Страхил отметна крак, рипна от коня и сам пристъпи до гостенката си.

— Е, хайде, добре дошла и от мене.

— Добре заварил — отвърна усмихнато момичето. Усмихваха се и хайдутите. Страхил се понамръщи — трябваше да я отдели, докато се преоблече!

— Ела да ти покажа нашето свърталище…

И докато момчетата посрещаха другарите си, които излизаха един по един от цепнатината между скалите, Страхил преведе момичето през поляната и разгърна храстите в горния й край. Откри се нисък вход на пещера, който отначало бе съвсем тесен, но после се разширяваше и осветяваше навътре. След десетина крачки пред тях се откри обширна, дълбока пещера, осветена отгоре през една странична цепнатина. Единият й сводест край беше изравнен с утъпкана пръст, та приличаше на под. Навсякъде се виждаха безредно разхвърляни конски такъми, самари, сандъци, чували с брашно, боб и пастърма. Едно огнище все още тлееше до скалата под цепнатината и буренцата, бъклите за вода, опанджаците, дрехите и широките одри подсещаха, че тука беше главното убежище на Страхиловата чета. Нейде в тъмното шуртеше вода.

— Ето те в нашия дом — рече войводата. — Кажи си правичката — харесва ли ти, а?

Димка примигваше и се вглеждаше, за да свикне с полумрака. Тука беше и влажно, и тъмно, но наистина свое място, близко — не както в свиления затвор на бея. И сега тя беше насаме с мъж, но не се боеше и пристъпваше доверчиво до него.

— Божичко, колко е разхвърляно! — смръщи се весело тя. — Че бива ли така? Цял народ оправяте, а себе си не можете подреди!

Димка се разшъта, раздига дрехите по одрите, надипли чергите, отупа възглавниците и почна да търси нещо с очи.

— Къде ви е метлата?

— Метла ли? — прихна Страхил.

— Смей се ти — заклати усмихнато глава момичето, па после грабна една вършина открай огнището и запремита одрите.

— Да, за дом си родена ти — зарадва й се хайдутинът през бликналата в сърцето му тъга. — А пък ние тука … като гущери из трапищата …

Димка долови горчилката в думите му, спря да разтребва и го погледна с обич, с оная жалост, дето се таи в сърцето на всяка жена: дали не би могъл тоя човек, така угрижен за другите — за всичките хора! — и той дом да има, и той радост да получи?

Но тя не изрече мислите си, а каза друго:

— Вашата къща в село пуста е запустяла…

— Не съм слизал нататък, откакто убиха баща ми, откакто мама като свещица се стопи… Захайдутувах ей от такъв! Майчица ми е тъмната гора, либето ми тънка пушка, братецът ми — ятаганът… Нали знаеш как е речено в песента: хайдутин майка не храни, хайдутин къща не гледа…

— Не! — тръсна плитки Димка и с порив сложи ръка на рамото му. — Това е песен, Страхиле… Измислена е!

Страхил похлупи с длан пръстите й на рамото си, после смъкна ръката й и я сграбчи и с другата си ръка.

— Знаеш ли — едва чуто рече той, — понякога… и на мене така ми се струва.

Искаше той още нещо да каже, но се въздържа — по камъните се счуха тежки стъпки.

Димка бързо се отдръпна. След малко се показа байрактарят, който водеше за ръчица уплашеното, пребледняло момченце на бея.

— Тука ли сте? — огледа ги Горан.

— Тука сме, бай Горане, ела де… — покани го Страхил.

— Остави се! — избоботи байрактарят. — Намерих си белята с това дете! Ония вълци съвсем го изплашиха. Оня, Драж, проклетникът неден, и пищов искаше да му окачи — хайдутин да го прави, турците да трепе.

— Дай го на мене! — пристъпи пъргаво Димка, клекна до детето и почна да оправя косичката му под широкия нахлупен калпак. — Ела, момченце, ела да се стоплиш на слънчице. Какво са те пременили — цял войвода са те направили.

Умореното дете беше отворило безсилно устица и се оставяше да правят с него каквото искат.

— Та, рекох — продължаваше Горан, като поглеждаше под вежди ту Димка, ту Страхила, — да го доведа. Дано при нея се успокои. Само че тя трябва да се преоблече. Ей в оня сандък има женски дрехи.

— Добре, бай Горане, ще се преоблека — рече девойката. — Вървете си вие, стига сте плашили детето с тия пищови и ножове.

— Дано не стане звяр като баща си! — додаде байрактарят и си тръгна.

Страхил го последва.

Догони го галеното бъбрене на момичето, което постилаше на детето да си легне откъм по-светлата страна на одъра.

Не правиш добре, войводо!

Хайдутите се измъкнаха през цепнатината на светло. Горан се поспря, извади лулата си и почна бавно да я тъпче. Страхил схвана, че е наумил да му каже нещо, та и той се спря.

— Кога смяташ да върнеш момата? — обади се по едно време байрактарят, без да вдига очи от пръстената лулица.

— Не съм мислил — отвърна войводата, като провлече пръсти по мустаците си. — Тя ще трябва да се крие някой и друг ден, докато премине първият яд на Мехмеда…

— Тука ли смяташ да я криеш?

— Нали ти рекох — не съм мислил! Схвана Горан треперливата жичка в гласа му, но додаде все така нехайно:

— Ако мислиш тука да остане, няма да е зле да викнем баба Стойна…

— Защо ти е?

— А бе защо! Хорска челяд е това — трябва да се варди…

— Ами ще я вардим — мръдна рамене Страхил.

— Само момиче не бива нито ден да остане при дружината — това знам аз! — отсече Горан и погледна открито войводата си.

— Защо? — сопна се неуверено Страхил, ала не издържа погледа на байрактаря, та зарея очи към долния край на поляната, гдето димеше огнището.

— Няма какво да ме питаш мене! Щом ти не знаеш — аз ли ще ти кажа? Ти си войводата!

— Щом съм аз войводата — ти ще траеш! Каквото направя, това е! — сопна се Страхил и закрачи към скалите, които ограждаха като стена горния край на хайдушката поляна.

Горан не мръдна, нито рече нещо. Стоеше и гледаше, докато войводата се закри сред скалите. Чак тогава той пухна насъбралия лютив дим и поклати глава.

— Не правиш добре, войводо!

Никога Страхил не беше се сопвал така на байрактаря си, че от баща и брат по-близък му беше. Какво ли не бяха претеглили заедно през отминалите години! Колко пъти Горан беше спасявал и него, и цялата дружина, та момчетата ги почитаха наравно. Мнозина се смениха — едни загиваха, други не изтрайваха и се връщаха в мирния живот, но Горан никога не отстъпи нито крачка от него.

Преди години шайката на Шериф Видинлията напада кошарата на Горана, подпалва къщата му, гдето изгарят живи жената и децата му, и подкарва стадото му да го прехвърли към Тракия. Не знаели те, че стопанинът не е дома. А той за сол бил слязъл. Не видели хаир от това стадо. Спуснал се Горан по тях, като лисица ги дебнел, като вълк ги връхлитал — сам срещу всички. Един по един ги требел. Главатаря Шериф той чак в Одрин настигнал и сред кафенето, както оня си сърбал от филджана, забил камата в гърдите му… Едва след това подирил Страхиловата дружина. Ако не зимуваха нейде заедно, той напролет пръв се явяваше на уговореното място. Привърза се към Страхила и призна от сърце войводството му — макар че и по години, и по опит, и по омраза към чуждите и свои изедници Горан го надминаваше. Свято зачиташе той волята на войводата. Бива ли сега заради едно моме да се скарат?

— Той да се не бърка! — гласно изрече Страхил, като се промъкваше между скалите, за да излезе на обичното си местенце над пропастта, отгдето често гледаше просналото се в синкавия безкрай ширине. — Аз си знам работата: ще я пусна сега, па утре пак тичай да я спасяваш … Ама то два пъти не става … Кога, кай, смяташ да върнеш момата на техните? Ха!

Отпусна се на росната трева и пак загледа цървулите си. Отдавна бе добил тоя обичай — гдето и да седеше, все ще се приведе и ще загледа изтърканите от камънаците пети.

Не му се щеше да признае, че му е дотегнало да скита по балканските поляни — от гора в гора, от пещера в пещера, по пътища и кръстопътища; зиме да плуе в мазите, кошарите и опушените кръчми, а пролети пак да тръгва по старите пътеки. Теглото нямаше край, зулумите не свършваха, а годините преваляха една по една и косата му взе вече да се прошарва…

Все по-често и по-често заглеждаше изтърканите си пети.

Защо? За какво? Докога?

Тия въпроси тлееха у него като пепеливи въглени и кой знае дали нямаше да загаснат с време, ако тая нощ не беше понесъл на коня облеченото като ханъма момиче … Разжариха се въглените!

— Не, прав е Горан! — неочаквано отсъди той. — Май че наистина трябва да викна баба Стойна. Ще ида да я доведа — изправи се той и тръгна към поляната, откъдето бяха минали тая сутрин.