Бях на 7 и нещо. Знаех буквите, но нямах никакъв интерес към четенето. Многократно разглеждах илюстрациите и накрая някак неусетно започнах да чета. Сигурно са минали часове. Напълно погълнат бях от думите и историята.
Преживяването беше неописуемо. До тогава никога не бях чел истински на ум и не подозирах че може да е по-хубаво и интересно от всичко друго.
И така „Бяла приказка“ от Валери Петров стана първата ми книга.
Препрочитал съм я неколкократно през годините и всеки път откривам по някое намигване към възрастните читатели, малко меланхолия, една безмълвна усмивка. Поезията е тъй органично вписана в прозата, толкова естествено едното преминава в другото. Наистина е изключително.
Финалът е съвсем за възрастни:
И наистина приказката била завършила — отново бил завалял снегът, метеорологът пак седял пред своята пишеща машинка, а еленчето надничало през стъклото.
— Е, че какво, като е приказка? — казало то.
— Това, че аз съм си го измислил и мога да си го мъча колкото си искам! — казал метеорологът.
— Да-да! — казало недоволно еленчето. — А всичко ли бе-е-е-еше измислено?
— Да. И рогчето. Нали за него питаш?
Еленчето кимнало.
— А защо я измисли точно такава? — попитало то.
— Каква „такава“?
Еленчето замълчало и после казало:
— Ти имаш ли си приятели?
— Че ти малък приятел ли си? — казал метеорологът.
— Не-е-е, наистина!
— Я какво любопитно двукопитно! — казал метеорологът. — Виж, за „наистина“ си малък! Хайде бягай!
И еленчето изтичало в бялата гора. А метеорологът останал още малко пред машинката си, за да довърши това, което бил съчинил (и което не е за малки еленчета и дечица):
… Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.
Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?
Не е ли невероятно как децата са напълно слепи за тези няколко реда? Прочитат ги и нищо. А после изведнъж като пораснеш и ти стават най-любимите от всичко.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.