Кръстю Мушкаров
Сълзите на дракона (5)

5. Небесните камъни

Навремето Кастерган било малко и никому неизвестно кралство, което дори не било отбелязано на повечето карти. Това бързо се променило, когато на територията му открили първо злато, а после и диаманти. Постепенно неговите владетели забогатели и започнали да наемат войници. Първо за лична охрана, после за отбрана на страната и накрая — за нападение над съседните държави. За няколко десетки години кралството разширило както границите, така и влиянието си. Територията му обхванала пространството между две големи плавателни реки. А не след дълго завоевателните му крале стигнали и до северното море. След покоряването на крайбрежните градове и техните пристанища, управителите на Кастерган разбрали, че могат да печелят и от търговия. Затова истинското богатство на някогашната невзрачна държавица задълго останало скрито. Никой така и не забелязал, че магията тук била най-силна, а вещиците ставали все по-могъщи и многобройни.

* * *

Още като малко момиченце Вилтаяна поразяваше всичките си познати и роднини. Не толкова защото владееше магията, макар че и това беше необичайно на такава ранна възраст. Изумителен беше начинът, по който тя си служеше с нея. Правеше го толкова умело и естествено, както се усмихваше или разресваше дългите си руси коси. Дори и майка й, която беше могъща вещица, не можеше да си го обясни. Но още по-изненадани бяха околните хора, които просто не можеха нищо да й откажат. Даваха й мило и драго, дори крадяха, за да изпълнят всяка нейна прищявка и каприз. При това го правеха с удоволствие и усмивка на уста. Едва по-късно започваха да се чудят как и защо са й позволили да ги използва така. Защо й бяха дали последните си спестени пари, без които бирниците щяха да вземат къщите или нивите им. Как бяха оставили собствените си деца гладни, за да й купят от любимите й сини панделки. Тези фини късчета коприна така добре отиваха на наситения морски цвят на очите й.

Майка й се опитваше да поправи нещата и донякъде успяваше. Понякога връщаше на хората пари или стока, друг път лекуваше болните безплатно. Но с течение на времето и тя попадна под влиянието на дъщеря си. Съвсем неусетно забрави всичко, което смяташе за важно, и се превърна в роб на волята й. Накрая цяла тълпа селяни, внезапно опомнили се от унеса, в който бяха изпаднали, я преби до смърт с тояги и камъни.

Никой обаче така и не вдигна ръка срещу Вилтаяна. Дали заради красотата, с която природата така щедро я беше дарила? Или пък заради дарбата й, с която вещицата поставяше всекиго под свой контрол?

Ако баща й я винеше за смъртта на майка й, той никога с нищо не го показа. Колхадон знаеше много за магията и разбираше силата й, макар че самият той не я владееше. Една важна и могъща тайна беше заключена в ума му. И той много искаше да я предаде на дъщеря си. Но все отлагаше, разочарован и огорчен от безотговорното й поведение. Твърде егоистични бяха постъпките й, никаква загриженост за хората не се усещаше в тях. Накрая Вилтаяна стана твърде могъща, а някогашното уважение към баща й се изпари като шепа вода в пустиня. Вече нищо не я спираше да изкопчи всичките му знания. Тогава Колхадон напусна селото и никой повече не го видя. Той предпочете да изостави любимата си дъщеря и да замине надалече, вместо да повери тайната си на погрешен човек.

Малкото момиченце разцъфна и се превърна в сияйна красавица, която неустоимо привличаше хората към себе си и безгрижно ги изгаряше. И колкото повече растеше, толкова по-силна ставаше магията в нея. Но не се появи в сините й очи нито капчица жал или състрадание. Влиянието й се разпростря и над околните села, а новините и слуховете караха всички останали да я отбягват. Тя получаваше всичко, което пожелаеше, но то не й стигаше. Никога нищо не й беше достатъчно.

Вилтаяна обичаше да се разхожда из владенията си. Хората я почитаха като кралица и тя се чувстваше такава. Вярно че във вените й не течеше благородническа кръв, но вместо това цялото й тяло беше пропито с могъща магия. И вещицата се къпеше в същите благоговение и страхопочитание, които бяха запазени единствено за владетелите. Приемаше преклонението на хората като нещо нормално, дължимо и заслужено. Нямаше дворец, нито армия, но разполагаше с безграничната преданост на всички попаднали под нейната власт.

За съжаление обаче господството й далече не беше толкова абсолютно, колкото й се искаше. Нито пък подчинението на хората — толкова безпрекословно. Покоряването на всеки човек и лишаването му от собствена волята отнемаха време и сили. Още като малко момиченце тя интуитивно беше открила начина, а после го беше усъвършенствала многократно. Но въпреки това не се получаваше просто с махване на ръка. И всеки път й се струваше, че губи частица от себе си. На всичко отгоре връзката между нея и поданиците й трябваше постоянно да се поддържа. Както добрият градинар се грижи за градината си, като непрекъснато изкоренява плевелите и полива цветята. А това беше и досадно, и уморително. И колкото повече хора владееше, толкова по-неудовлетворена и раздразнителна ставаше. Толкова изтощително беше да поддържа любовта им. Защо просто не можеха да я харесват такава, каквато е?

Краткото й царуване не остана незабелязано. Скоро самият Съветник Хаймдес поиска да се срещне с нея. И макар че поканата беше поднесена много изискано и любезно, Вилтаяна разбра, че не можеше да откаже. Още в самото начало на приема тя осъзна, че магията й изобщо не докосва мъжа пред нея. А това никога не й се беше случвало. Изненадана и объркана, тя се уплаши от непознатата ситуация. После обаче бързо проумя, че животът й не беше в опасност. Напротив, искаха да използват уменията й. Трябваше да принуди някакво глупаво драконче да се излюпи от яйцето си. Вещицата се залови със задачата без желание. Опита се да въздейства на съзнанието на малкото зверче както си знаеше, но безуспешно. Тя така и не успя да достигне до него, нито да долови някаква воля, която да подчини на своята.

Съветникът беше разочарован от провала й, но изглежда го беше очаквал. Изпрати я с почести и дори й подари чистокръвна тънконога кобила. Разделиха се не като приятели, а като съюзници, осъзнали колко полезни могат да си бъдат взаимно. Това беше крехък сговор, скрепен от общите им интереси, и пренебрегващ различията между тях. И двамата ясно осъзнаваха колко много можеше да им навреди една вражда. Затова предпочитаха да прибегнат до нея само в краен случай.

Вилтаяна обаче никога не забрави първия път, когато се беше почувствала уязвима. Макар че всъщност нищо лошо не й сториха, усещането никак не й хареса. И тя реши, че няма да допусне това да се повтори. Зае се да проучи сияйното украшение на Съветника. Интересуваше я основно начинът, по който короната защитаваше човека, който я носеше. И не след дълго знаеше по въпроса повече от всеки друг. Оказа се, че се беше натъкнала на добре пазена тайна. На мозайка, чийто парченца бяха пръснати из цялото кралство и поверени в ръцете на различни хора. Истината се изплъзваше като гладка риба от мокра ръка, но вещицата знаеше как да бъде убедителна. След десетки покорени съзнания и разговори с раболепни събеседници, загадката започна да се разбулва.

* * *

Денят сякаш не бързаше да се събуди. Уютно завит под звездното одеяло на нощта, той недоволно наблюдаваше ленивия възход на слънцето. Отначало тъничка огненочервена ивица срамежливо се подаде между два далечни планински върха. Огледа се наоколо и бавно започна да расте. Не след дълго златният диск вече огряваше равнината. Тънките трели на ранна птица плахо се издигнаха над гората. Свободни и безгрижни, те звъннаха под чистото небе и се понесоха между дърветата. С чувство на лека вина от закъснението си, към тях се присъединиха и други. Като гласовити предвестници на утрото те надникнаха във всяка хралупа и под всеки камък. Нежно погалиха всяко цвете и всяко гнездо. Изтръгнаха по един тих акорд от всяка паяжина и стръкче трева. След кошмарите на нощните страхове и тревоги, животът се будеше с трепетното очакване на новите си надежди. Ниските слънчеви лъчи обаче губеха битката с гъсто преплетените клони и стволове на тъмната дъбрава. Дълги сенки се протегнаха през реката, прехвърляйки ефирен мост чак до острова в средата й.

Красотата на настъпващия ден не трогваше Вилтаяна. Вещицата си имаше прекалено много грижи. След като изми от лицето си последните остатъци от нощната сънливост, тя замислено се загледа в отражението си във водата. Леките вълни внимателно си играеха с него, за да не разрушат красотата му. Почувствал се някак грозен и недостоен, наносът от ситни песъчинки по дъното не смееше да помръдне.

Вилтаяна не се изненада, когато синият дракон се появи на хоризонта. Очакваше го. Всъщност щеше да се удиви, ако не го беше видяла. Доколкото познаваше господарката му, тя не беше от хората, които оставят нещата недовършени. Пък и проваленото нападение правеше завръщането на Алгира и чудовището й лесно предсказуемо. Жаждата за отмъщение, неизбежно предизвиквана от всеки опит за убийство, е могъщо чувство. То прояжда душата като червей и винаги намира пътя си навън. И колкото по-късно се покаже, толкова по-унищожителен е гневът му.

От сивото облаче прах, стелещо се по земята след сянката на дракона, изникнаха двадесетина конника. Тропотът на копитата безжалостно разкъса утринната тишина. Вещицата нервно потръпна. Не обичаше войници, не и такива, които не бяха под властта й. Докато подчинеше един, останалите можеха да я убият. После обаче леко се усмихна. Поне проявяваха достатъчно уважение към нея и не правеха грешката да подценят силата й.

Стиснала безмълвно устни, Вилтаяна махна с ръка към собствените си войници. Едва дочакали знака й, част от тях се втурнаха към корабите, а останалите заеха позиции на брега. Тя и друг път беше наблюдавала точните им и съгласувани действия, които граничеха с магия. Заповедите й се изпълняваха без суетене и забавяне, и всеки знаеше точно какво да прави. Сега отново я удивиха с това колко бързо заредиха двуметровите арбалети, зловещо стърчащи през бордовете. Стоманените рамена жално изстенаха от усилието, преди звънтящите тетиви да запратят тежките копия във въздуха. Те обаче не успяха да поразят летящото чудовище. Жената на гърба му издигна защитна преграда пред назъбените остриета и с лекота ги отклони. Невредимият дракон прелетя през реката и се снижи над острова. После рязко намали скоростта си, за да даде възможност на своята облечена в зелена рокля ездачка да скочи на земята.

Напразно стрелците на Вилтаяна обсипваха страшния звяр с рояци от стрели. Сапфирените му люспи бяха много здрави и металните остриета се хлъзгаха по блестящата броня, без да могат да я пробият. Хората трескаво се мъчеха да заредят повторно големите арбалети, които бяха поставени на корабите. Твърде тежки и трудно подвижни, те бяха единственото оръжие, способно да порази дракона. Но подготовката им за стрелба отнемаше няколко минути на петима силни мъже.

През това време вражеската конница достигна до брега на реката, сияеща със синевата на отразяващото се в нея небе. Изглежда конете бяха добре дресирани, или пък имаха голямо доверие на ездачите си, защото без колебание навлязоха във водата. Осъзнала колко безсмислен е обстрелът на крилатото страшилище, Вилтаяна насочи стрелците си към новата заплаха. Облак от стрели се изви над реката и се насочи към групата войни, предвождани от Салдемир. Вместо големите и тежки кръгли щитове, използвани от редовната войска, нападателите носеха по-малки и с петоъгълна форма. Удобни и леки, с остри ръбове и възможност да бъдат хвърляни по противника, те даваха голямо предимство при близък бой. Но размерите им не стигаха, за да предпазят цялото тяло на човека зад тях. Още първият залп порази няколко незащитени крайника на хора и животни.

След като се претърколи два пъти, за да погаси остатъчната скорост от полета на Риналу, Алгира скочи на крака и свали лъка от гърба си. После вдигна високо над главата си една запалителна стрела и прекъсна в зародиш атаката на летящия си приятел:

— Оставѝ Вилтаяна на мен! Не знам каква магия може да използва срещу теб. Дай ми малко огън и се върни да пазиш Салдемир и останалите! Конете плуваха твърде бавно в пълноводната река и превръщаха ездачите си в лесни мишени, преди да се намеси драконът. Твърдите му сини пера проблеснаха за миг, отразявайки слънчевите лъчи и летящите стрели. Размахвайки могъщите си криле, той увисна над плътно скупчените конници. Огромната му сянка ги покри, сякаш бяха мънички пиленца, закриляни от грижовната си майка. Само след миг всички бяха мокри от водните пръски, вдигани от вилнеещата жива вихрушка. Но това беше нищожна цена за безопасността им.

Изстреляната от Алгира огнена стрела избръмча като разгневена пчела и се заби в прилежно завързаното за мачтата корабно платно. То веднага пламна и изпълни въздуха с късчета горяща тъкан, носещи се бавно като златен сняг. Сухите дъски на палубата лумнаха, обхванати от унищожителен пожар. Неистовата стихия плъзна по целия кораб и започна да го поглъща с яростно съскане. Сякаш гигантска змия бе извила разпаленото си тяло от носа до кърмата на обречения съд. Хората застинаха за миг, разкъсвани между желанието си да служат на Вилтаяна и ясното осъзнаване, че мъртви нямаше да са й полезни. Един от тях хвърли кофа зад борда и после я изля върху въжетата от такелажа в опит да потуши огъня. Останалите ужасени потърсиха спасение от пируващите пламъци. Захвърляйки брони и оръжия, те започнаха да скачат в реката.

Вилтаяна недоволно наблюдаваше как войниците й напускаха горящия кораб, превръщайки се в бореща се за живота си безполезна маса. Тя можеше да им заповяда да останат и те с готовност щяха да се превърнат в жар. Реши да се разправя с тях по-късно и насочи вниманието и раздразнението си към конницата на Салдемир. Вещицата вдигна ръце високо над главата си и направи няколко кръгообразни движения с тях. Първо ниска, почти незабележима, после все по-висока и набираща мощ, към враговете й се понесе разпенена вълна. Водната стена се надвеси над бавно напредващите животни, който ужасено я проследиха с кръглите си очи.

Голямо синкаво кълбо се заби в основата на вълната — точно там, където плавната извивка на гърба й се губеше в меката плът на реката. Защитната магия на Алгира натисна надолу и се разшири, след това се разпадна, оставяйки след себе си празнотата на огромен кратер. Водата, която вече заливаше приятелите на вещицата, се поколеба. После бавно се отдръпна и накрая се устреми назад, заливайки зейналата в реката яма.

Докато неколцина яки мъже с все сили опъваха тетивата на последния оцелял арбалет, стрелците на земята отново смениха тактиката. Те започнаха да обстрелват дракона с дълги стрели, на чиито върхове имаше малки заострени гърненца. При удар в твърдите люспи на Риналу, те се пръскаха и заливаха гърба му с тъмна мазна течност. Това не изглеждаше особено опасно до момента, в който няколко лъка дружно изстреляха запалителни стрели по летящия хищник. Огънят веднага го обхвана, а маховете на широките криле раздухаха пламъците още повече. Трептящият въздух разкриви очертанията и замъгли силуета на дракона, който продължаваше да се рее над плуващите конници.

— Рин, ти гориш! Гмурни се в реката, за да се угасиш! — Алгира не можеше да овладее обзелият я ужас.

— Идеята не ми харесва. Може да се удавя — възпротиви се Риналу.

— Влизай във водата, инат такъв! Да не би да е по-добре да изгориш? — почти проплака момичето.

— Кажи му да кацне на земята и да се изтъркаля в тревата. Така ще може да потуши пламъците — извика Салдемир, доловил страха в гласа и в напрегнатото тяло на вещицата. Но тя само поклати глава и опари съзнанието на дракона с пулсиращите си от тревога мисли:

— Спусни се ниско над реката и после се обърни по гръб. Ще можеш ли да го направиш?

Риналу обидено се превъртя настрани, сривайки се стръмно надолу към водната повърхност. После ловко използва набраната при падането скорост и се понесе над вълните, почти докосвайки ги с горящите си криле. Едва дочакала маневрата му, Алгира призова магията си и след миг пред дракона се издигна нисък воден купол. Риналу не успя да избегне крехката преграда и се вряза в нея, пръскайки я на хиляди искрящи капчици.

Блесналата в тях дъга се отрази в сияещите връхчета на сините му люспи, докато слънчевите лъчи и водата щедро обливаха дългото му тяло.

Пламъците угаснаха за миг, но мокрите пера потеглиха натежалия дракон надолу към смъртоносната прегръдка на реката. Той се насочи към близкия бряг и се опита да се обърне по корем. Но летеше твърде ниско и лявото му крило потъна наполовина във водата. Пляскайки безпомощно с дясното, Риналу успя да достигне до сушата и изтощено се плъзна по мекия пясък. Уплашеният му писък отекна болезнено в главата на вещицата и тя се опита да го успокои:

— Няма страшно, това е само малко вода!

— Ти ме излъга! А знаеш колко мразя водата! — обвинително я погледна драконът с огромните си златисти очи. После неуверено се изправи на крака и кихна, изтръгвайки от корен няколко крехки цветя.

— Никога не бих те излъгала! Просто не ти казах какво смятам да правя. Точно защото знам колко се боиш от водата. Но се налагаше да угася пламъците. Беше за твое добро.

— Аз съм дракон, забрави ли? Ние използваме огъня не само за лов, но и в битките помежду си. Защитени сме от него и той не е чак толкова опасен за нас, защото е част от същността ни. Но във водата можех да се удавя. Хайде занапред аз да решавам кое е най-добро за мен, става ли? — Риналу ядосано въртеше глава и критично оглеждаше мокрите си пера. От време на време недоволно изпускаше къса огнена струя към някоя особено подгизнала част от тялото си.

Момичето виновно прехапа устни:

— Знаеш ли колко се уплаших за теб?

Драконът разпери широко крилете си, опитвайки се да изтръска водата от тях. После замря за миг, а черните му зеници се взряха в навелата глава вещица:

— Не бива да позволяваш на страха си да взима решения вместо теб!

— Така е, но нямах друг избор. Не можех да те оставя да изгориш…

— Разбирам, и само затова си още жива — озъби се Риналу в страховита усмивка. Недодяланата шега изглежда успя да ободри Алгира, защото тя се притисна към огромната му глава, опитвайки се да я обгърне с ръце.

Войниците на Вилтаяна се хвърлиха в атака към приземения дракон, решени да се възползват от моментната му слабост. В този момент хората на Салдемир най-накрая доплуваха до брега. Бавни и тромави във водата, те с облекчение стъпиха на сушата, където бяха в стихията си. Усетили твърда почва под копитата си, конете изцвилиха тържествуващо. После се втурнаха да заемат кръгова отбрана около Риналу, пришпорвани от възвърналите куража си ездачи.

Хора и животни, воля и омраза се вкопчиха в яростна схватка. Възторжени викове и отчаяни стонове, звън на стомана и тропот на копита се разнесоха над бойното поле. Остриетата на дългите мечове със свистене разсичаха въздуха, търсейки меката човешка плът. Дървените щитове пукаха и се трошаха, победени от блестящия метал. Мъжете ожесточено се хвърляха един срещу друг и си разменяха лъжливи замахвания и тежки удари. После отскачаха обратно, а някои от тях рухваха тежко на земята, гърчейки се от болка. Или застиваха неподвижно, намерили покой в прегръдките на смъртта.

Макар и превъзхождани числено, другарите на Салдемир се сражаваха с цялата си ловкост и умение. А самият той напразно търсеше достоен противник. Мечът му ДракоПлам, закален в драконов огън, описваше плавните фигури на своя зловещ танц. Сякаш звънтящата стомана бе придобила собствена воля, а после я бе отдала в служба на господаря си. Двамата се сляха в едно страховито, сеещо смърт създание, което всички други избягваха.

Почувствал се достатъчно сух, Риналу изпитателно размаха криле и след миг неудържимо се понесе напред. Червенокосата вещица едва успя да се метне на шията на стремително излитащият дракон. Дългото му тяло проблесна във въздуха като безшумна синя мълния и той се насочи към втория кораб. Поучени от горчивата участ на опожарения си събрат, моряците не жалеха сили. Те хвърляха дървени ведра в реката и усърдно мокреха платната, въжетата и насмоления корпус. През това време няколко войника тъкмо завършваха зареждането на арбалета. Изведнъж тънка струя ледена магия замрази пусковия му механизъм. Хората безпомощно проследиха връхлитащото ги чудовище. Но за тяхно изумление то не ги нападна.

Изглежда Алгира не беше ненадминатият стрелец, за който всички я смятаха. Тя бавно изтегли тетивата и почти я допря до бузата си, докато се прицелваше. Но стрелата й пропусна целта си с цяла педя и безобидно прелетя покрай един войник, забивайки се в мачтата на кораба. Мъжете се спогледаха учудено и се разсмяха на затихващото трептене на дървената пръчка, освобождаващо натрупаната в нея енергия. После опънаха собствените си лъкове и изпратиха поредната доза свистяща смърт. Осъзнаха грешката си едва когато забелязаха тънкото въже, свързващо края на стрелата със седлото на гърба на дракона. Наклонен настрани, Риналу започна да описва стесняващи се кръгове около кораба, а нишката се усука след него в бързо свиваща се спирала.

Двама войника едва успяха да се проснат по очи на палубата, разминавайки се с прелитащото над главите им въже. Другите обаче не бяха достатъчно бързи и след секунди се озоваха плътно притиснати към мачтата. Неспособни да помръднат, те сякаш бяха уловени в задушаващите пръстени на гигантска анаконда.

Драконът кацна близо до кораба и заби острите си закривени нокти в меката земя. Огнените му очи, насочени към пленения екипаж, бяха пълни с ненавист. Ноздрите му ритмично поемаха и издишаха въздух, докато огромната му глава леко се полюшваше наляво-надясно. Алгира скочи от гърба му и с небрежно движение приглади зелената си рокля.

— Пази ги зорко, Рин, но гледай да не ги убиваш. Дръж въжето опънато и не позволявай на никого да се измъкне!

После вещицата се насочи към отегчено изглеждащата си съперница.

— Къде се изгуби, дракон ли те подгони, или проклятие те застигна? — изумителна беше лекотата, с която Вилтаяна лиши традиционния поздрав от всякаква доброжелателност.

— Ами… по малко и от двете, предполагам — ведро отвърна Алгира, опитвайки се да не забелязва студенината в гласа на вещицата. Не й се удаде.

В продължение на няколко секунди двете враждебно се измерваха с погледи. Нищо не издаваше яростта на дуела, в който се бяха вплели съзнанията им. Само времето около тях сякаш забави своя бяг. Лекият утринен бриз утихна и лишените от ласките му тревички увиснаха безпомощно. Няколко открехнати венчелистчета се огледаха тревожно, долавяйки надвисналата във въздуха буря.

Всяка вещица се опитваше да опази мислите си от яростните атаки на другата. Те изграждаха около себе си илюзорни лабиринти, които сковаваха нападението на противника. Повеждаха го по коварни пътеки от фалшиви спомени и неосъществими копнежи. Оплитаха го в лепкави паяжини, изтъкани отчаяние и самота. И го давеха в бездънните кладенци на измамените надежди. През това време хвърляха всичките си сили, за да разбият кристалните стени, защитаващи чуждото съзнание. Опитваха се да открият истинския си враг измежду лъжливите огледални отражения. Изпепеляваха се и се замразяваха, замерваха се с мълнии и стоварваха цели планини върху крехките си образи. Постепенно съзнанията им се сляха в едно безкрайно бойно поле, където всяка секунда умираха стотици техни копия и се раждаха хиляди нови. Димящата земя под босите им крака се издигаше от кратерите на гигантски вулкани. Водопади от съскаща лава се изливаха в пропастите, разкъсани от унищожителни земетресения. Нажеженото до червено небе гореше и стоварваше градушка от разтопен метал върху милионите Алгири и Вилтаяни. А те се нахвърляха една върху друга все по-яростно и ожесточено. Телата им се срастваха в гигантски подобия на оригиналите, сблъскваха се и се разпадаха на черна пепел. Огнени вихрушки я събираха и създаваха от нея нови и нови вещици, които безмълвно се включваха в безкрайната битка.

Алгира бавно отвори очи и удивено се взря в меката зеленина на тревата под себе си. Ноздрите й жадно поеха свежия хладен въздух. Широката река лениво се носеше край нея, а небето успокояващо синееше над главата й. Кошмарните видения на погубения от войни свят неохотно отстъпиха място на реалността. Момичето прочисти пресъхналото си гърло и дрезгавият й още глас разкъса тишината:

— Безполезно е! Всяка от нас успешно възпира силите на другата. Аз не мога да долавям мислите ти, а ти нямаш власт над моите. Нека сложим край на враждата. Нека спрем тази безсмислена смърт. Ние не искаме да убиваме и ще ви бъдем благодарни, ако не ни принуждавате да го правим. Човешкият живот, животът въобще, е нещо ценно, Вилтаяна. И всяко негово отнемане те променя завинаги.

— Ах ти малко змийче такова! Гледаш ме отвисоко и се опитваш да ме поучаваш. Въобразяваш си, че можеш да дойдеш тук с летящия си гущер и да ме съдиш? Мен, Вилтаяна, която говори като с равен единствено със самия Съветник? Не разбирам само защо реши, че ти и драконът ти можете да поправите този свят. Изобщо хрумна ли ти да се запиташ дали той желае да бъде спасен? Огледай се наоколо и ще видиш, че несправедливостта е част от него. От край време силните управляват, а слабите се подчиняват. Ти сънуваш с отворени очи, но трябва вече да се събудиш. Могъща вещица като теб би могла да ми бъде полезна, ако само успее да се отърве от глупавите си идеали. В противен случай си просто дребна пречка, малко камъче, забило се в подковата на коня ми.

Погледът на Алгира изпитателно се плъзна по бойното поле. Няколко грачещи гарвана кръжаха във въздуха като черни валкирии. Риналу разгневено ръмжеше към екипажа на кораба, готов да го изпепели целия. Макар и по-малобройни, войните на Салдемир вече бяха успели да разкъсат бойния ред на враговете си и започваха да надделяват. Но неподвижните трупове на убитите и болезнените стонове на ранените накараха сърцето на момичето да се свие от жал. И тя едва намери сили да отвърне:

— Може би си права. Но точно в момента ти и хората ти губите битката. Точно сега вие сте слабите. И ако наистина вярваш в думите си, трябва да се преклоните пред по-силните. Какво решаваш, Вилтаяна? Колко още трябва да умрат, за да спреш?

Напрегнатото тяло на Вилтаяна почти не трепна. Вдигнатите й ръце бавно се отпуснаха, после дясната посочи към сражаващите се наблизо войници. Движението на главата й, проследяваща жеста, за миг откри дългата й шия. Върху нежната кожа меко проблесна огърлица от едри нешлифовани сапфири. Грубата изработка на накита донякъде се смекчаваше от очарованието на елегантната синя рокля. Плавните гънки на фината материя й придаваха вид на сънено езеро, едва развълнувано от утринния бриз.

— Ако спра моите хора, ти ще спреш ли своите? — мрачно попита Вилтаяна. В гласа й се прокрадна едва забележима нерешителност.

Алгира измъчено се усмихна, наслаждавайки се на моментното примирие.

— Аз не мога да командвам приятелите си така, както го правиш ти. Те решават сами за себе и никога не съм си и помисляла да им заповядвам. Но вярвам, че ще мога да ги убедя, защото знам, че не обичат да убиват. И биха направили всичко възможно, за да избегнат проливането на още кръв. Уверявам те, че не сме дошли тук за това. Искам просто да поговорим.

Вилтаяна примирено сведе поглед:

— Така да бъде. Ще дам на тези безполезни нищожества шанса да изживеят още един ден от жалкия си живот. Макар че пешките съществуват само за да могат да се жертват за своята кралица. Но аз знам кога съм победена и повярвай ми, това не се случва често. Ти имаш силни приятели и дълбок усет към магията. Сигурно си го наследила от майка си, която също беше могъща вещица. И можеше да постигне много повече, ако не беше толкова загрижена да помага на хората. Същите хора, които я предадоха и убиха… Точно както убиха и моята…

Вилтаяна махна с ръка и войниците унило сложиха оръжията си на земята, подчинявайки се на последната й заповед. После с наведени глави се запътиха към вътрешността на острова. Алгира изпита внезапна жал към вещицата. Свикнала винаги да разчита на предизвиканата от нея самата любов и угодническо покорство, Вилтаяна всъщност нямаше приятели. И сега изведнъж беше останала съвсем сама. Освободени от оковите на магията й, нейните послушни лакеи за миг бяха загубили смисъла на своето съществуване. Те бяха живели, за да служат на своята господарка. И сега не знаеха какво да правят със свободата си.

Хората на Салдемир изгледаха доскорошните си врагове с видимо облекчение, изумени от внезапния край на сражението. Те събраха захвърленото оръжие на голяма купчина. Някои от тях смениха своите нащърбени и затъпени мечове с търкалящите се в изобилие трофеи.

Вилтаяна погледна яростно извития гръб на Риналу с нетърпеливо очакване. Алгира определено не желаеше да рискува крехкото доверие, което едва се зараждаше между двете. Затова побърза да кимне:

— Да, разбира се. Моята част от сделката. Само момент.

Късата огнена струя, изригнала от полуотворената паст на дракона, в миг изпепели въжето и освободи завързаните за мачтата хора. Все още мъчейки се да си поемат дъх, те бързо напуснаха кораба. Едва когато стъпиха на брега, заобикаляйки отдалече извисяващият се над тях Риналу, те започнаха да осъзнават, че всичко вече беше свършило.

— Изглежда майка ти те е научила да държиш на думата си. — Вилтаяна си позволи лека благосклонна усмивка. После седна върху един плосък камък. — Сега, за какво искаше да говорим?

— Какво знаеш за онези големи трикраки чудовища, наричани нерфолди? Един от тях се беше насочил насам, но едва ли е бил единствен. Предполагам, че много скоро и други ще го последват. Според мен на този остров има нещо, което ги привлича. Чудех се дали знаеш какво е то?

Усмивката на Вилтаяна, започнала от вдигнатите ъгълчета на устните й, се прехвърли към високите й скули. Лицето й придоби закачливо изражение, но присвитите й очи гледаха все така студено:

— Много е просто, всъщност. Аз съм на този остров.

— Нима нерфолдите се хранят с вещици? — потръпна ужасено Алгира.

— Откъде изобщо ти хрумна подобна глупост? — удивено подскочиха нагоре веждите на Вилтаяна. Ледът в погледа й започваше бавно да се топи.

— Вече съм убедена, че те преследват магията. Просто не знам защо.

Но дойдох да те предупредя, защото смятам, че си в голяма опасност.

Вилтаяна се разсмя неудържимо:

— Толкова усилия… Ха-ха… Положила си толкова усилия… за да ме предупредиш… че съм застрашена… от нерфолди…

— Но аз мислех… — смутено се опита да се оправдае Алгира.

— Какво си мислеше? Какво? За да мислиш, трябва да разполагаш с информация, а ти не знаеш нищо! Нищичко!

Изглежда смехът на Вилтаяна успя да смекчи малко неприязънта й, защото обяснението й прозвуча не толкова враждебно:

— Нерфолдите са древни пазители на магията. И въпреки че са много могъщи, те всъщност са кротки същества. Хранят единствено със слънчева светлина и никога не биха ми сторили зло.

Алгира успя да прикрие донякъде изумлението си, като кимна утвърдително:

— Ето защо толкова приличат на дървета! Но защо казваш, че са кротки, след като нападат всичко живо? Към мен самата изпитват сляпа омраза и се опитваха да ме убият при всяка наша среща.

— Глупачка такава! Знаеш толкова малко, а предполагаш толкова много. Поправи ме ако греша, но съм сигурна, че си била заедно с отвратителния си дракон, когато са те нападнали. Не са искали да наранят теб, а него. Мислели са, че си в опасност и са искали да го убият, за да те защитят. Изпитвали са сляп ужас да не ти се случи нещо.

— Опитал се е да ме предпази! — съкрушено промълви Алгира. — Аз го убих, а той е искал да ме спаси!

— Какво? О, не, скъпа моя, не си го убила. Това просто не е възможно. Каквото и да си му сторила, то не го е убило. Не се терзай и не се величай толкова.

— Повярвай ми, мъртъв е. Двамата с Риналу го пръснахме на хиляди парченца.

Сега беше ред на Вилтаяна да изгуби хладнокръвие.

— Унищожила си нерфолд? Що за чудовище си ти?

— Ами той уби много хора. И щеше да убие още, ако не го бях спряла. Мислех, че представлява заплаха.

— Само за тях, момичето ми, не и за нас. От векове изпаднали в беда вещици търсят спасение и намират убежище при нерфолдите. Преследвани от злобни човешки тълпи, бити и унижавани, гонени с камъни и заплашвани с клади. Нерфолдите защитават нашите посестрими и ако беше истинска вещица, щеше да го знаеш!

Алгира не се сдържа и избухна:

— Значи според теб истинските вещици са тези, които се възползват от хората, а не тези, които им помагат.

След миг се овладя и учтиво попита:

— Щом знаеш толкова много за нерфолдите, може би ще ми кажеш какво на този остров ги привлича толкова неудържимо?

— О, това е лесен въпрос. Отговорът е ето това!

С елегантен жест Вилтаяна измъкна огърлицата си и я задържа пред удивения поглед на Алгира. После замислено добави:

— Това, което никой не знае, е защо тези добродушни, но безмозъчни твари се интересуват толкова много от…

— Огърлицата ти? Нерфолдите не се спират пред нищо, за да получат твоята огърлица? — очите на Алгира станаха почти кръгли, докато тя невярващо клатеше глава.

— Не самото украшение, разбира се. Не, дете мое, тях ги привличат камъните.

— Камъните ли? Но за какво са им? Щом не се хранят с тях, тогава защо така силно се стремят да ги получат. Та дори не блестят. Още при първата ни среща ми направи впечатление колко са груби.

Вилтаяна разпери пръсти в театрален жест:

— Както се досещаш, лесно можех да накарам някой бижутер да ги полира. Или поне да ги оформи малко.

— Тогава защо не си го направила? — недоумяващо сви рамене Алгира.

— Защото не нося камъните като украшение, а заради скритата в тях магия. Колкото са по-големи, толкова са по-могъщи. А всяка обработка би намалила теглото им и би отнела от силата им.

— Че каква магия могат да притежават тези сапфири?

— Това са небесни камъни, а не сапфири. И въпреки че не е никак лесно да ги различиш, те са значително по-редки и по-ценни. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че небесните камъни са почти прозрачни и приличат повече на бледосини диаманти. Те усилват магията у тези, които я владеят. Нима наистина не знаеш нищо за тях? Ами тази скъпоценна гривна, която така безгрижно носиш на китката си? Възможно ли е да не си наясно със силата й?

Алгира разтревожено притисна към гърдите си своята дясна ръка с малкото украшение на нея. Сякаш се опитваше да прикрие крехкия накит от настойчивия поглед на Вилтаяна. Баща й го беше направил специално за нея. Беше вплел в него три малки сини камъчета и беше вложил в изработката му цялото си умение и любов. После беше поискал от невръстното още момиченце никога да не го сваля от китката си. Защото твърдо вярваше, че така духът му ще бъде винаги с нея и ще я закриля от всяка беда.

— Тази гривна е единственото, което ми е останало от моя баща. Камъчетата са съвсем малки и никога не съм предполагала, че струват нещо. Ние бяхме бедни хора и той сигурно ги е намерил някъде, или ги е изтъргувал от някой друг, който също не е знаел цената им. Защото със сигурност не е имал пари да ги купи.

— Ами майка ти не ти ли каза нещо? Тя поне не може да не е знаела.

— Майка ми никога не ми е разказвала за небесните камъни. Искаше от мен само да слушам баща си…

Още когато доближи Вилтаяна, Алгира се почувства някак странно. Първо не обърна внимание на усещането, а по-късно, когато то се усили, го отдаде на обзелото я напрежение от битката. Едва сега, когато тревогата й беше намаляла, приспана донякъде от мирния разговор, вещицата успя да се вслуша в себе си. Изпълваше я особено чувство на безпричинна радост и опияняваща увереност, че нищо не можеше да я спре. И нямаше търпение да покаже на всички силата и могъществото си. Смътно си спомняше, че и друг път беше усещала нещо подобно. Отначало реши, че причината се коренеше в присъствието на Вилтаяна. Но после се сети, че и срещата със Съветника й беше повлияла по подобен начин. Само че тогава тя беше твърде разтревожена за съдбата на Риналу и не бе забелязала нищо. Сега обаче се сети за големите полупрозрачни камъни в короната на Хаймдес. За щастие в този звяр нямаше и капчица магия, и те не можеха да му я дадат. Но пък успешно го предпазваха от влиянието й. Докато Съветникът носеше тежкото украшение на главата си, никоя магия не можеше да го достигне.

С широки крачки към тях се приближи Салдемир, изваждайки в движение меча си. ДракоПлам излетя от ножницата с тих метален звън, който звучеше измамно безопасно. Надвесен над двете вещици, войнът се обърна към Алгира, сякаш без да забелязва присъствието на Вилтаяна.

— Надявам се, че си научила всичко, което те интересуваше, защото този разговор приключи. Налага се веднага да тръгваме. Насам идва голяма войска. Твърде голяма, за да се справим с нея.

Вилтаяна го изгледа от долу нагоре, без да показва никакви признаци на страх. Устните й се разтегнаха в лека победоносна усмивка и тя небрежно подхвърли:

— Доста се забавиха. Вече ми свършваха историите за разказване. Пратих им вестоносци още вчера, когато с дракона ти се изплъзнахте от засадата ми. А тези лениви нехранимайковци пристигат едва сега. Е, няма значение, важното е, че вече са тук. Това е елитна и многобройна войска, пред която дори ти и твоят дракон нямате шанс. Този път ще трябва вие да се предадете. Какво ще правиш сега, вещице? Ще се метнеш на гърба на летящия си гущер и отново ще избягаш? Ами приятелите ти, на които толкова много държиш? И които ти сама вкара в този капан? Те нямат криле и не могат да се измъкнат! Какво ще стане с тях, когато ги изоставиш?

Едва сега Алгира осъзна, че Вилтаяна бе водила разговора само за да печели време. И да използва паузите между бавно произнесените думи, за да хвърля някой и друг бегъл поглед към хоризонта. Любезният й глас бе целил единствено да създаде измамното чувство на сигурност. Илюзията за някакво разбирателство между тях се пръсна с кристален звън на хиляди парченца. И никоя от двете не си направи труда да ги събере.

Алгира скочи на крака, а само след миг и Риналу се озова във въздуха. Драконът се издигна над малкия остров и се насочи към десния бряг на реката, за огледа новия враг. Около стотина конника, облечени в блестящи доспехи, приближаваха към широката водна преграда. Зад тях се движеха пет бронирани колесници, всяка теглена от двойка тежкотоварни коне. Върху колите бяха монтирани познатите огромни арбалети, вече заредени и готови за стрелба. Всяко нападение срещу бързо движещата се група би било чисто самоубийство.

Докато Риналу описваше всичко, което беше видял, Алгира само мрачно кимаше. Когато той свърши, момичето тъжно каза на глас:

— Можем да останем и да се бием. Победата ви не е толкова сигурна.

Но ще загинат твърде много хора.

Вилтаяна я погледна самодоволно:

— Не се заблуждавай. Достатъчно е просто да те държа заета със себе си. Без помощта ти личната гвардия на Съветника ще избие приятелите ти един по един. Но те не са важни. Дори и драконът ти не е важен, макар че би било жалко да го убиваме. Ако се предадете веднага бихме могли да сключим някаква сделка за живота му? Всъщност Хаймдес се интересува от теб и от рядката ти дарба да покоряваш драконите. А може би и други чудовища. С твоя помощ смята да създаде цяла армия от тях. После ще бъде достатъчно да държи в ръцете си живота на някой, който ти е скъп, за да те направи кротка и послушна. Например на приятеля ти? Или на неговата сестра? Или пък на любимия ти дракон? Това няма значение. Важното е, че чрез теб ще контролира най-голямата сила, която светът някога е виждал. Той ми разкри плановете си и ти заемаш важно място в тях. Казвам ти всичко това, защото още не е късно да приемеш предложението ми. Владееш могъща магия и с моя помощ ще станеш дори още по-силна. Не е нужно да следваш стъпките на майка си. Няма смисъл напразно да захвърляш живота си, докато се опитваш да помагаш на неблагодарните селяни. Вместо това можеш да избереш да се присъединиш към мен. Иначе ще бъдеш принудена да служиш на Хаймдес.

Той и войниците му са по-силни от всяка от нас поотделно. Но двете заедно можем да победим всяка армия.

— Не я слушай! Не й позволявай да отрови душата ти и да те превърне в чудовище като нея самата. Тя е твърде опасна, за да бъде оставена жива! — извика Салдемир и замахна с меча си към беззащитната шия на Вилтаяна.

— Но и твърде ценна, за да бъде убита! — рязко възрази Алгира и блокира удара му с кинжала си. Оръжието й не беше ДракоПлам и крехкото му острие нямаше да устои на сблъсъка. Пък и силата на момичето беше крайно недостатъчна, за да спре грубата мощ на тежкия меч. Но не мускулите на ръката й, а решимостта в пламналите й очи разколебаха могъщия войн. Дългата блестяща стомана леко се плъзна по тънката кама и неуверено увисна във въздуха. Салдемир изгледа отвисоко първо едната вещица, после другата, и накрая примигна озадачено.

— Тя използва мен и хората ми! С нейна помощ Съветникът научи къде е сестра ми и я отвлече. И пак тя искаше смъртта ви — на теб и на твоя дракон. Нима си забравила всичко това? Защо искаш да пощадя живота й?

Алгира внимателно отмести острието на ДракоПлам и изчака докато войнът неохотно го прибра в ножницата. Едва тогава отговори:

— Дадох й дума, че никой няма да пострада. Уверих я, че не искаме повече смърт. Нима искаш да ме направиш лъжец? Пък и не е необходимо да я убиваш. Можем да я вземем с нас.

Без да каже нито дума Салдемир стовари юмрука си върху главата на Вилтаяна. Ударът не беше особено силен, но тя се строполи в безсъзнание на тревата. По един кичур от белите й коси потече тънка струйка кръв. Мъжът метна вещицата на рамо, сякаш не тежеше нищо, и се насочи към хората си. Алгира неодобрително изгледа широкия му гръб.

Лиандра, Елистар и останалите с тревога очакваха решението на своя предводител. И то не закъсня:

— Яхвайте конете! Искат да ни вкарат в капан, но ние ще се измъкнем от него с плуване. Отиваме на левия бряг на реката. Там стрелите им няма да ни достигнат. А ако се опитат да ни последват, лесно ще ги спрем.

Регедор плахо се опита да възрази:

— А няма ли да сме прекалено бавни? Те имат много стрелци, а и няколко от онези ужасни арбалети. Мисля, че дори и драконът няма да успее да ни предпази. Ще ни избият до крак още докато прекосяваме реката.

Салдемир се замисли и се огледа наоколо, търсейки изход. Погледът му се спря на оцелелия кораб и той с доволна усмивка махна към него:

— Тогава ще се възползваме от подаръка на враговете ни. Всички на борда!

Елистар колебливо се приближи до Салдемир и разтревожено попита:

— Ами конете? Ами ВихроГрив, твоят кон? Корабът е малък и за тях няма да има място…

— Значи ще се наложи да ги оставим на острова… Макар и само за малко…

Все така с Вилтаяна на рамо, Салдемир се приближи до едрия черен жребец, който кротко пасеше наблизо. Разпознал стъпките на стопанина си, ВихроГрив наостри уши, вдигна глава и тропна игриво с копито. Войнът ласкаво го потупа по изправения врат със свободната си ръка.

— Спокойно, стари приятелю, не съм те забравил. Веднага щом разтоварим кораба ще се върна за теб.

Конят изцвили успокоено и потърка бялото си чело в гърдите на Салдемир. После го погледна право в очите и кимна с глава, сякаш разбираше думите на човека. Буйната му грива се разля върху война и вещицата на рамото му като дълъг гарвановочерен шал.

Войнът бавно се отдалечи от любимия си жребец, без да сваля поглед от него. Лицето му беше пълно с неизказана тъга. До Алгира достигна само лек повей от бурята, която опустошаваше душата му и тя се удиви, че мъжът не заплака. Но той просто не знаеше как, иначе щеше да го направи. Преживените битки и сражения, болката от загубата на бойни другари и скъпи приятели, отдавна бяха пресушили очите му. Те се бяха превърнали в пустинни кладенци, пълни с пясък и прах. В тях не беше останало никакво място за сълзи, само за мъка и гняв. Уловил съжалението на момичето, Салдемир извърна глава.

През това време първите конници на Съветника стигнаха до десния бряг на реката и спряха. Водачите на следващите ги колесници безжалостно шибаха впрегнатите в тях коне. Ударите на плющящите камшици караха бедните животни да бързат, а усилието пълнеше устите им с белоснежна пяна. Те още не бяха достигнали края на сушата, когато Салдемир отсече котвеното въже, удържащо кораба.

Макар че бегълците бяха отлични войници, те никога досега не бяха стъпвали на борда на плавателен съд. Без ни най-малка представа как да използват мокрите платна, хората не се решиха да ги вдигнат. Вместо това се заловиха да гребат с пълни сили, насочвайки се към левия бряг на пълноводната река. Обаче енергичният им ентусиазъм, подсилван от нежеланието да бъдат заловени или убити, не можеше да компенсира липсващият опит.

Работейки неумело с веслата, новоизпечените моряци все пак успяха да насочат кораба навътре в реката. Дървеният му корпус мина опасно близо до две големи скали, преди течението да го подхване и завърти. Застанал на кърмата, Салдемир се бореше с непослушния рул, опитвайки се да управлява претоварения съд. Войнът бързо разбра, че дори огромната му сила не можеше да замени умението да се борави с кормилото. Но нямаше никакво време да се учи. Някаква невидима сила изби дългия хоризонтален лост от ръцете му. Когато отново успя да улови дървената дръжка, той с изненада установи, че сега беше значително по-лесно да я върти. Но корабът вече не реагираше на усилията му и отказваше да завие. Още неопомнил се от изненадата, Салдемир видя изкъртената плоскост на руля, която се носеше по реката зад него.

Само след миг мощен удар разтресе целия съд и изхвърли натрошени дъски и трески високо във въздуха. Корабът потрепна като ранено животно. В левия му борд зейна половинметрова пробойна, през която бързо нахлуваше вода. Всички тревожно се заоглеждаха в търсене на малките вълнички, разкриващи притаилите се под повърхността скали.

От върха на един нисък хълм Алгира виждаше като на длан пристигането на малката армия. Колите с арбалетите една по една заемаха позиция за стрелба. А обсегът на страшните оръжия все още не беше известен. Момичето с тревога следеше опитите на Салдемир и дружината му да напуснат острова. Всяко забавяне можеше да е пагубно, затова тя призова своя могъщ закрилник:

— Рин, бързо ела да ме вземеш! Приятелите ни са в беда и имат нужда от нашата помощ.

Драконът се стрелна към Алгира, спускайки се стръмно надолу. Точно над нея той внезапно разпери криле и рязко намали скоростта си, като за миг увисна във въздуха. Сграбчи момичето с острите си нокти и го притисна здраво към себе си, преди отново да набере височина. Алгира простена от болка и стреснатият Риналу едва не я изпусна върху една назъбена канара. Като се опитваше да не стиска твърде силно, той се снижи над кораба, накланяйки се настрани, за да избегне високата мачта. После разтвори лапите си и освободената вещица падна право в протегнатите ръце на Салдемир. Изоставил безполезния кормилен лост, войнът възлагаше всичките си надежди на младата жена.

Когато най-накрая стъпи на палубата и успя да се изправи, Алгира си пое дъх и направи няколко несигурни крачки. После с тревога огледа пораженията по дървения корпус и се замисли.

— Кормилото не мога да поправя. Но мисля, че ще се справя с тази дупка. Махнете се от там! — властно заповяда вещицата и уплашените мъже се подчиниха на мига.

Тя се приближи до пробойната и протегна ръцете си напред, сякаш искаше да сгрее дланите си на някакъв невидим огън. Изведнъж рязко застудя. Нахлулата вода и разбитите дъски се покриха със скреж. Съвсем тънък в началото, той бързо надебеля и с тихо пукане се превърна в плътен лед, обхванал повредената зона. Пробивът беше затворен и корабът вече не се пълнеше с вода.

— Времето е студено, но въпреки това ремонтът ми едва ли ще издържи дълго. Най-добре запушете дупката с нещо по-здраво, преди ледът да се е разтопил.

Решила, макар и временно този проблем, Алгира направи няколко все по-уверени стъпки по люлеещата се палуба. Предпазливо се наведе, за да вземе едно навито дебело въже. После подаде единия му край на Салдемир, без да обръща внимание на удивено вдигнатите му вежди.

— Би ли завързал това за носа на кораба?

— Сега пък какво си намислила? — Недоволно сумтейки, войнът хвърли въжето на Регедор и грабна един от големите кръгли щитове, които войниците на Вилтаяна бяха изоставили. После се захвана да го прикове върху замразената пробойна. Използваше дръжката на ДракоПлам като чук, с който заби в борда няколко кинжала и стрели. Кръпката приличаше повече на таралеж, но той се надяваше да издържи, когато ледът се стопеше.

Алгира хвърли другия край на въжето на кръжащия над нея Риналу.

Драконът проследи полета и цопването му в реката с пълно безразличие.

— Захапи го де! — не се стърпя вещицата.

— Никога досега не съм ял въжета, но подозирам, че не са вкусни — подразни я драконът.

— Ох, и на двамата поотделно ли трябва да обяснявам? Ти не разбираш думите ми, а хората не могат да чуват моите мисли. Виж, искам просто да ни изтеглиш на сушата.

— А на мен ми се иска Мойлири да беше тук. Това е точно един от случаите, в които силата й би свършила по-добра работа от моята — примирено въздъхна Риналу. Той се спусна ниско над водната повърхност и захапа въжето с върха на зъбатата си паст, като внимаваше да не намокри ноздрите си. После бавно затегли осакатения кораб към левия бряг на реката.

— Е, ще се наложи да използваме това, което имаме — опита се да го окуражи Алгира.

Голям ръбест камък прелетя ниско над палубата и се заби в реката, вдигайки висок фонтан от ситни пръски. Макар и мимолетна, сянката му пропълзя в сърцата на хората и сви там малките си гнезда. Изтъкани от мрак и страх, те приютяваха в себе си отровните яйца на отчаянието. А тези яйца се излюпваха бързо и потомството им пускаше дълбоки корени в душите.

— Катапулти! Катапулти отляво! — уплашено извика Регедор. Захвърлил веслото си, той сочеше към новата заплаха. Другите проследиха ръката му, протегната към близката суша. Но там ги очакваше още по-голяма войска. Спасителният бряг, към който така се бяха стремили, гъмжеше от вражески конници. Между тях, като бръмбари между мравки, тромаво пълзяха три големи катапулти. Капанът на Вилтаяна най-накрая се беше затворил.

— Корабът е твърде голям за защитната ми магия. Не мога да го покрия целия! — безсилно отпусна ръце Алгира.

На Салдемир му бяха необходими точно две секунди, за да вземе ново решение.

— По течението! Теглете ни по течението! — посочи той с меча си надолу по реката.

Доловил мислите на Алгира, Риналу рязко зави надясно и описа остра дъга, влачейки след себе си тежкия кораб. Вещицата се вкопчи с ръце и крака за опънатото въже. Докато се катереше нагоре по него, тя задъхано се провикна към Салдемир:

— Вземи огърлицата на Вилтаяна и я сложи на врата си. Така нейната сила ще намалее, а ти ще си защитен от магията й.

Макар и разтревожен за хората си, войнът мрачно се усмихна:

— Искаш от мен да нося огърлица? После какво ще последва — да си сплета косата на плитки? И докато се усетя ще си ми навлякла някоя тясна рокля върху бронята. Няма да стане…

— Признавам, че си майстор на меча и ненадминат стратег. Ти ме научи да се бия и да си служа с кинжалите. Войната е в кръвта ти, но те моля да ми се довериш, когато става дума за магия.

Мърморейки недоволно, Салдемир все пак я послуша. Той се наведе над неподвижното тяло на Вилтаяна и свали тежката огърлица от шията й. После с отвращение я нахлузи на врата си и я прикри под дрехите си, доколкото можа.

— Дръжте устата и ръцете й вързани, а главата — покрита. Ако не може да говори и да ви гледа, няма как да ви навреди. — Алгира достигна до главата на Риналу и оттам ловко се намести в седлото си. После се наведе настрани, за да разгледа близката суша.

Огромните черни биволи, които теглеха тежките бойни машини, бяха изтощени отвъд предела на силите си. Твърде дълго бяха влачили смъртоносния си товар. Мускулите им, подобни на корабни въжета, се напрягаха до скъсване при всяка крачка. Но ето че най-накрая можеха да си починат. Окъпаните в собствената им кръв остени внезапно бяха замрели, като че ли и те жадуваха за миг покой.

Нов скален къс прелетя точно пред носа на кораба и шумно се заби във водата, заливайки цялата предна част. Завършили зареждането си с каменни блокове, страшните катапулти подновиха своя обстрел. За щастие прицелването им ставаше бавно и те трудно можеха да улучат подвижната си мишена.

Драконът не можеше да тегли кораба много бързо, затова Алгира разчиташе повече на скоростта на течението. Двамата с Риналу внимателно избираха пътя, заобикаляйки опасните места по реката. А тя изобилстваше с пясъчни плитчини, остри скали, потайни бързеи и разпенени водовъртежи.

Следващият камък не успя да достигне кораба, но пречупи едно от греблата като сламка. Почти веднага след него друг камък се заби малко зад кърмата на дървения съд. Островът на Вилтаяна остана назад и на негово място се показа първата армия, която не беше прекратила преследването. Сега и двата бряга на реката се пазеха от войниците на Съветника.

Бронираните конници с лекота следваха дракона и кораба. Но тежките катапулти и арбалетите едва поддържаха необходимата скорост. Те все пак изстреляха своите копия и камъни, но бяха твърде далече, за да улучат. Алгира с тревога наблюдаваше опитите на екипажите да заредят повторно метателните машини. За щастие се оказа, че те не можеха да се подготвят за нов изстрел в движение. Ако пък спряха, щяха безнадеждно да изостанат. Затова те унило се влачеха зад кораба, макар и неспособни да му навредят повече. Изглежда Салдемир беше намерил единствения път за спасение.

След около два часа към тревогите на Алгира се прибави още една. При поредното си обръщане назад, за да провери местоположението на катапултите, тя забеляза парата, издигаща се над гърба на дракона. Той никога досега не беше летял толкова дълго, а сега се налагаше да тегли и пълния с хора кораб. Опитвайки се да скрие умората си, Риналу безгрижно попита:

— Според теб още колко ще трябва да летим така?

За съжаление на вещицата, отговорът й не беше успокоителен:

— Ако преследвачите ни не се откажат скоро — може би чак докато стигнем морето…

— Е, не се притеснявай за мен. Аз съм силен и ще издържа колкото се налага…

Но с всеки следващ мах на крилата и двамата все по-ясно разбираха, че силите на дракона бяха на привършване. Салдемир и другарите му гребяха усърдно и постепенно се бяха откъснали от бойните машини. Но конниците от двете им страни ги следваха с лекота и продължаваха да пазят бреговете на реката.

Далекогледите очи на Риналу първи съзряха ширналата се пред тях речна делта. Тя все още беше далече, но видът й вдъхна нови сили на изтощения дракон. Ноздрите му се изпълниха със свежия мирис на солена вода. Бяха достигнали морския бряг и той ги посрещна с лека мъгла. Въздушната струя от уморено махащите криле на Риналу завихряше бялата пелена като пухкава къделя зад синята му опашка.

Алгира реши да навлязат в открито море, за да се скрият от погледите на войниците. После щяха да завият покрай брега и да потърсят безопасно място за връщане. Сякаш решила да помогне на плановете на вещицата, мъглата около тях започна да се сгъстява. И не след дълго напълно погълна сушата, заедно с враговете им. А после и корабът се стопи и изчезна в безплътната белота. Тогава Риналу с облекчение изплю въжето.

— Какво правиш? — уплашено възкликна момичето.

— Наистина много се уморих! Затова мисля да си почина малко… Ще си намеря възходящо течение, в което да се рея. И после ще се върна за приятелите ти. Не се безпокой, нищо няма да им се случи.

— А ще успееш ли да ги откриеш?

Алгира бързо се успокои, когато си спомни за острото зрение и чувствителното обоняние на приятеля си. Той никога не се губеше и винаги намираше това, което търсеше. Затова тя го остави да се носи във въздуха с неподвижно отпуснати криле. Двамата се издигнаха над бялата пелена на мъглата и бяха приветствани от лъчите на високото обедно слънце. Пухкавата покривка се простираше докъдето поглед стига навътре в морето. Назад към брега тя плавно изтъняваше по периферията си, откривайки почти нереалната гледка на далечните планини. Снежните им върхове игриво блестяха в студения въздух. Пълноводната река, която бяха следвали до самия й край, се извиваше като змия между хълмовете и се губеше в далечината.

— Сега, накъде искаш да поемем? — попита след малко отпочиналият Риналу. Той описваше широки плавни кръгове, като следваше невидимия за Алгира, но осезаем за него топъл въздушен поток. Мислите му бяха спокойни, както винаги.

Момичето се замисли:

— Ами… Всъщност не знам… Не познавам района, никога не съм била тук. Но знам, че някъде на запад има голям пристанищен град. И там сигурно ще има цял гарнизон, който ще е добре да избегнем. Така че предлагам да тръгнем на изток, следвайки бреговата линия. Преследвачите ни все някога ще се откажат, нали?

Драконът кимна с глава и започна бавно да се снижава. Гъстата млечнобяла мъгла отново ги обгърна и скри света от очите им. Риналу въртеше глава наляво-надясно и Алгира ясно долови нарастващото му недоволство. Изведнъж той рязко се устреми нагоре и момичето едва не падна от седлото си.

— Какво става? — с лек укор попита тя.

— Едва не се сблъсках с водата. Видях я в последния момент. Всъщност дори не я видях, просто почувствах разликата в солеността на въздуха. Даже не знам колко близо сме били до вълните, но мисля, че почти ги докоснахме.

— Искаш да кажеш, че и ти не можеш да виждаш през мъглата? — ужаси се Алгира.

Риналу смутено отвърна:

— Никога не бях попадал в толкова гъсти изпарения. Може би защото никога не съм бил толкова близо до морето. Много пъти съм летял в мъгла или в облаци. И винаги успявах да доловя топлината на земята, на дърветата и на животните. Но сега не мога. Всичко е еднакво студено и аз нищо не виждам…

— А не можеш ли поне да ги подушиш? Нали помниш как мирише Салдемир… Или пък Лиандра, неговата сестра?

— Разбира се, че помня… Само че мъглата скрива всички миризми и носът ми усеща единствено солена влага. Нищо друго!

— Но ние трябва да ги намерим! Корабът им е повреден и нямат кормило. А и са съвсем сами с Вилтаяна… — отчаянието на Алгира все повече я поглъщаше. Тя се опита да го овладее и да му попречи да се прехвърли и върху съзнанието на дракона.

Отново се издигнаха над мъглата и се върнаха до мястото, където реката се вливаше в морето. Риналу искаше да остави Алгира на брега и да продължи търсенето сам. Но тя категорично отказа. Пък и не беше безопасно, защото конниците на Съветника се бяха пръснали навсякъде. Затова момичето и дракона пак се гмурнаха в бялата пелена, надявайки се да открият кораба. Но от него нямаше и следа.

— По-ниско, спусни се още по-ниско… — настойчиво молеше Алгира. Косата и роклята й вече лепнеха, мокри от влажния въздух, и момичето трепереше от студ. Ръкавите и полите на зелената му дреха плющяха от скоростния полет на дракона, но то не се отказваше.

Риналу обаче беше непреклонен:

— Ами ако грешно преценя височината? Ако се врежем във вълните и се удавим? Как тогава ще помогнем на приятелите ти? Бих рискувал живота си, ако имаше начин да им помогна. Но няма да изложа на опасност и твоя само заради някаква слаба надежда. Кажи ми какво искаш да направя и аз ще те послушам, ако преценя, че предложението ти е разумно.

Накрая Алгира се отказа да го убеждава и го помоли да се издигнат над лепкавата мъгла. Топлите лъчи на слънцето ободриха малко вещицата и тя насочи дракона към сушата.

— Тогава ще потърсим чужда помощ. Ще намерим хора, които не ги е страх да плуват в мъглата и могат да открият приятелите ни.

Тя не успя напълно да прикрие упрека си и той болезнено жегна дракона. Пък и идеята никак не му хареса. Той придружи протеста на беззвучните си мисли с гръмотевичен рев, който стресна улисаните в лов чайки:

— Свикнал съм да се справям сам и не обичам да завися от другите! Алгира успокояващо го потупа по дългата шия:

— Но сега се налага, ако искаме да открием приятелите си. Гигантската сянка на дракона леко се плъзна по морския бряг.

Необезпокоявана от разпенените вълни, тя следваше извивките на терена като безплътен предвестник на огнедишащото създание в небето. Макар че не можеше да раздвижи дори тревите, тъмният силует носеше ясно послание и пряка заплаха. И всички живи същества бързаха да се скрият, защото съзнаваха, че не могат да избягат. Точно както направиха и хората, населяващи едно малко рибарско селце.

Когато Риналу описа широка дъга и кацна в мекия пясък, никой не излезе да ги посрещне. Алгира пъргаво скочи на земята и му махна да не я следва:

— Изчакай ме тук. Ако искаме хората да ни помогнат, не бива да ги плашим.

— Това пък защо? Ако не се съгласят да ни помогнат доброволно, ще ги убедя да направят каквото искаш. — Драконът разпери огромните си криле и заплашително ги издигна нагоре.

— Не прави така! Когато човек моли за помощ, той протяга обърната нагоре длан, а не свита в юмрук ръка — опита се да му обясни момичето.

— Те вече са уплашени. Подушвам страха им. А когато някой е уплашен, е склонен да действа необмислено и агресивно.

— Ти също щеше да се изплашиш, ако те връхлети нещо пет пъти по-голямо от теб. Но щеше ли веднага да го нападнеш? Или първо щеше да се опиташ да се разбереш с него?

— Може би нямаше да нападна пръв — замисли се Риналу и бавно сгъна крилете си. — Предполагам, че не бих го направил, ако това ще те изложи на опасност. Ако трябваше да те пазя от нещо голямо и страшно, което би могло да убие дори мен, щях много да внимавам да не го ядосам. Защото след смъртта ми вече нямаше да има кой да те защити.

— Ето виждаш ли? Селяните ще проявят разум, нали и те трябва да мислят за децата си. Пък и аз мога да се грижа за себе си — увери го Алгира.

— Да, но не толкова добре, колкото мен. Ти не можеш да издишаш огън, нито да избягаш с летене. Изобщо не мога да проумея как не си загинала много преди да ме срещнеш.

— Когато те видях за първи път, най-голямата заплаха за живота ми беше твоят глад. Тогава искаше да ме изядеш, а после стана най-добрия ми приятел — усмихна му се закачливо момичето.

Драконът завъртя неодобрително глава, но се оттегли назад. Тъмният му силует изчезна в сумрака на бързо настъпващата нощ. Останаха само пламтящите му очи и неясното усещане за близостта на някаква смъртоносна опасност.

Вещицата предпазливо навлезе между сламените колиби. Окачените да съхнат рибарски мрежи приличаха на унили корабни платна, копнеещи за морската шир, но забравени безполезни на сушата. Огромна дупка зееше в борда на една обърната за ремонт лодка. Отвсякъде се носеше миризма на риба и гниещи водорасли. Сякаш дори пясъкът беше пропит с отчаяние и безнадеждност. Тревогата в душата на момичето се засили от нахлуващата с нощния студ мъгла. Същата като тази, която бе погълнала кораба с всичките й приятели.

Изведнъж пред нея се изпречи човек с изпито лице, орлов нос и мрачен поглед. В дясната си ръка стискаше брадва.

— Защо си дошла тук? Какво искаш от нас? Нямаме нищо за такива като теб. По-добре си върви!

Непознатият посегна да сграбчи ръката на момичето, но Алгира бързо се извъртя настрани. Само за да се сблъска със следващия си посрещач, който изглеждаше още по-неприветливо.

— Чу приятеля ми. Махай се, докато още можеш! — изръмжа той с глас, лишен от всякаква топлина.

Измежду полусъборените къщурки се подадоха още петима негостоприемни рибари. Само след миг вещицата се оказа обкръжена от неколцина брадясали мъже, въоръжени с ножове, весла и факли. Един от тях замахна към нея и тя едва успя да се гмурне под свистящото дърво. Гневните възгласи на останалите не оставяха съмнение в намеренията им.

— Да я убием!

— Да я изгорим на клада!

— Първо да я убием, а после да я изгорим!

Алгира се сви под яростните погледи на селяните. Тя безуспешно се опитваше да говори с тях, да ги надвика, да ги накара да я чуят. Обръчът около нея се свиваше все повече и повече. Потните тела на рибарите я смазваха, а тежкият им дъх я задушаваше. Тя вдигна ръце, готвейки се да призове защитната си магия, но после обречено ги отпусна. Много добре осъзнаваше, че не бива да използва силата си. Синьото кълбо щеше да спаси живота й, но след това ужасените хора със сигурност нямаше да й помогнат.

С мъка разбутвайки разбуненото множество, пред младата жена се появи възрастен мъж с тояга в ръка. След като измери Алгира с поглед, той се обърна към тълпата:

— Спрете! Опомнете се! Вече така ли посрещаме гостите си?

— Тя не е гост на селото ни и трябва да умре! — промърмори ядно един от рибарите.

— Защо? На тебе лично какво ти е направила, Паристане?

— Ами… на мен не, но… съм чувал, че… — смутено заекна едрият мъж, внезапно озовал се пред посочилата го тояга.

— Нека първо чуем каквото има да ни каже — призова старецът. Очите му обходиха мрачните лица и изглежда не останаха доволни, защото той добави:

— Какво си мислите, че ще стане с нас, ако я убием? Какво ще направи със селото ни онова чудовище, което засега кротува някъде там?

Мъжът подсили ефекта от думите си като доста грубо разбута хората около Алгира, давайки й така необходимата глътка въздух. После се обърна към нея, сякаш без да забелязва благодарния й поглед:

— Хайде скъпа, разкажи ни какво те води в окаяното ни селце. Как да загладим това неловко запознанство и да те убедим, че не сме пълни отрепки? Гладна ли си? Може би бягаш от нещо? Защото ако звярът ти не може да те защити, страхувам се, че и ние няма да успеем.

— Нека вещицата да си върви! Тук няма храна нито за нея, нито за огнедишащото чудовище, което води със себе си! — подвикна отзад дребен, леко прегърбен мъж. По дрехата му имаше толкова дупки, че от нея сигурно щеше да излезе чудесна рибарска мрежа.

— Как разбрахте, че съм вещица? — удиви се Алгира.

— Ние не живеем в столицата и може и да не знаем последните дворцови сплетни. Но и до нас достигнаха историите за тази, която говори с драконите. Хората на Съветника те търсят и присъствието ти вещае само беди. Махай се! — изплю се друг мъж, с вързана на плитка дълга мазна коса.

Алгира тъжно погледна човека, чудейки се как да отговори на злобата в думите му.

— Сигурно не знаете, но преди да стана известна като „Говорещата с дракони“, аз бях „Слушащата хората“. Винаги съм искала да помагам. Просто преди да срещна дракона не можех да направя много. Сега това се промени и възможностите ми се увеличиха. Но аз си останах все същата. И повече от всичко искам да лекувам и помагам на хората.

— О, тя искала да помогне! Нима ние и нашите проблеми не ти изглеждаме твърде дребни и незначителни там горе, от гърба на твоето чудовище? — язвително попита този, когото старецът нарече Паристан.

— Отвисоко по-ясно се вижда болката и несгодите на всички вас. Така осъзнах, че не мога да помогна на всеки поотделно, а трябва да се опитам да изкореня злото, което задушава целия народ. Сама не бих успяла, затова намерих приятели. Но сега те са в беда и имат нужда от помощта ми. От вашата помощ! Съветникът иска да ме убие, защото се страхува. Но вие няма защо да се боите от мен.

В малкия кръг, образуван около вещицата, плахо пристъпи средна на ръст жена. Алгира се помъчи да я разгледа в бледата светлина на факлите. Без време състареното лице и покритото с бръчки чело издаваха грижите и тревогите, изпълнили краткия живот на непознатата. Тя направи още една крачка и падна на земята, умолително протягайки ръце. Устните й едва успяха да промълвят няколко думи:

— Помогни ми, вещице! Детето ми изчезна в гората. Търсихме го, но не го намерихме. Само ти можеш да ми го върнеш…

Жената искаше да каже още нещо, но от сухите майчини очи бликнаха сълзи и удавиха молбите й във вълните на отчаянието си. Откликвайки на безгласния зов на Алгира, Риналу бързо дотича до нея. Ужасени от появата му, хората хукнаха да се спасяват, захвърляйки ножове и факли след себе си. С грациозен скок вещицата се метна на гърба на дракона и двамата потънаха в нощта. След тях остана само малка пясъчна вихрушка, вдигната от размаха на крилете. Когато най-сетне майката вдигна поглед към небето, беше останала съвсем сама.

Драконът летеше бързо, изследвайки гората под себе си. Алгира не виждаше почти нищо, освен тъмните силуети на дърветата. Но чувствителното на топлина зрение на Риналу различаваше всяко стръкче трева и всяко живо същество. Нощният ловец се чувстваше прекрасно в мрака, забелязвайки всичко и оставайки невидим за плячката си. След малко той уверено се насочи към група дъбове. Вещицата долови гърленото ръмжене на едър хищник, а малко след това и драскането на острите му нокти.

— Какво става, намери ли детето? — напрегнато попита тя, докато неуспешно се опитваше да различи нещо в заобикалящата я тъмнина.

— Все забравям колко лошо е зрението ти през нощта — усмихна се драконът. — Човешкото дете се е покатерило по едно дърво, а отдолу някакъв лъв се опитва да го докопа.

— Изгони го от тук, а после ме пусни на земята — помоли кратко Алгира.

Риналу се спусна над невидимия за вещицата лъв, после описа тесен кръг и отново се стрелна към хищника. Гривестото животно не се плашеше лесно, затова драконът го сграбчи с ноктите си и го понесе във въздуха. После кацна наблизо и с нескрито удоволствие заръфа улова си.

— Пак ли огладня? Но нали сутринта изяде два големи вълка? — Алгира не успя да прикрие отвращението в мислите си. Остави шумно хранещият се дракон зад гърба си и се затича към тихо хлипащото момченце.

— Да, но това беше толкова отдавна. После летях, бих се с войниците на Вилтаяна, теглих кораб, загубих го и цял ден го търсих. Знаеш ли колко се уморих? Пък и какво съм виновен аз, че лъвът не пожела да се махне? Ти нали видя, че направих всичко възможно да го изгоня? — Драконът се опитваше да се оправдае, но вещицата не му обръщаше никакво внимание, заета изцяло с катеренето си по високото дърво. Тя едва успя да откопчи мъничките пръсти на детето, впити в мъртва хватка в един клон от гъстата корона. После бавно пое надолу, притиснала плътно до себе си безценния товар.

Слизането по дебелия ствол само с една ръка беше доста трудно. Достигнала най-накрая мекотата на тревистата поляна, Алгира припряно огледа спасеното момченце. В долната част на левия му крак имаше коричка от засъхнала кръв, криеща дълъг прорез. Вещицата внимателно почисти дълбоката рана, оставена от ноктите на хищника, наложи я с няколко билки, и я превърза.

Премръзнало от студ и ужасено до смърт, момченцето не можеше да успокои треперенето на малкото си телце. Широко отворените му очи напрегнато се взираха в мрачната гора и то цялото подскачаше при всяко изшумоляване. Алгира се опита да го приласкае и успокои, но усилията й останаха напразни. Имаше само още нещо, което можеше да направи. Трябваше да примами и приюти в себе си чуждото страдание. Тя знаеше как, но се боеше твърде много от цената, която трябваше да плати. Поколеба се за момент, после примирено въздъхна:

— Хайде сега, дай ми болката си! — настойчиво помоли вещицата. После сложи дясната си ръка на челото на детето, а лявата постави зад гърба му.

— Знам, че не я искаш, а аз мога да я взема. Не се вкопчвай така в нея, тя не ти е нужна. Позволи ми да ти помогна, допусни ме до себе си!

Алгира го беше правила само веднъж, но добре знаеше какво й предстои. Усещането беше подобно на малка смърт и тя се помъчи да пропъди надалече ужасяващия спомен. Въпреки това тялото й се сгърчи в очакване на раздиращата болка. И тя не закъсня. Премина през ръцете й с изпепеляващата ярост на нажежена до бяло стомана. Прониза плътта й, отнемайки желанието й за живот. Изпълни цялото й същество и не спря, докато не намери сърцето й. После бавно и безжалостно го обви в мантията си, изтъкана от най-черния мрак, и силно го стисна. Светът притъмня и се сви, а цялата му топлина внезапно изчезна. Звездите се скриха, луната избледня, а слънцето се превърна в далечен спомен. И само след миг се възцари безкрайна и вечна нощ. Утрото никога повече нямаше да настъпи и това носеше някакво неясно усещане за покой. Нямаше за какво повече да се бори, нито на какво повече да се надява. Самото Време беше свършило и последната му песъчинка отдавна беше изтекла. Вече нямаше дори отчаяние, беше останала единствено безцветната пелена на забравата, която покриваше всичко.

Алгира тихо простена и се свлече на земята, останала съвсем без сили. Цялото й тяло трепереше неудържимо, а на челото й бяха избили ситни капчици ледена пот. Тя с мъка успя да открехне очи и да се огледа с мътнобял поглед. Но когато видя момченцето, заспало спокойно в нейните ръце, тънка измъчена усмивка озари устните й. След малко изтощената вещица се изправи, жадно пое дъх и бавно пое по дългия път към селото.

— Не е нужно да ходиш пеша. Мога да се спусна и съвсем леко да те вдигна. Детето изобщо няма да усети — настоя Риналу, който вече беше привършил с неочакваното си угощение.

— В никакъв случай! Не можем да рискуваме да се събуди и да те види над себе си. След това, което е преживяло днес, дори само гледката на зъбите ти би могла да го убие. Ти въобще не подозираш колко си страшен за нас, хората. Аз съм свикнала с теб и ти вярвам с цялото си същество. И въпреки това понякога потръпвам от ужас, когато те видя. Ако искаш да помогнеш, можеш да ми показваш посоката, защото не се ориентирам добре в този гъсталак.

Само след миг в небето над Алгира се появи тънка огнена струя, сочеща наляво. Вещицата нито виждаше, нито чуваше дракона, но той й показваше накъде да върви всеки път, когато тя се отклонеше. Погледът й изпитателно се взираше в нощната гора, търсейки опасност. Веднъж усети върху себе си две гладни пламтящи очи, но тогава Риналу се сниши и шумно разсече въздуха с мощната си опашка. Невидимият хищник тихо потъна в мрака и момичето дори не разбра с какво се беше разминало.

Най-накрая стигнаха до селото и драконът кацна в края на гората. Едва пристъпваща от умора, Алгира се насочи към оживено ръкомахащата тълпа. Хората възбудено обсъждаха съдбата на изчезналото момченце и шансовете му за спасение. Повечето бяха убедени, че вещицата няма да се върне, а дори и да го направи, ще бъде само за да признае поражението си. И когато тя се приближи и подаде детето на притичалата майка, никой не можеше да повярва, че то е още живо.

Скоро всички седяха край огъня, на който къкреше ароматна рибена чорба. Отношението към вещицата видимо се промени. Първоначалната враждебност бързо се стопи в топлите пламъци и над пясъчния бряг се разнесе звънлив смях. Селяните весело тупаха Алгира по гърба, стискаха й ръцете с благодарност и я черпеха с пресни миди и сушени водорасли. Храната беше оскъдна, но рибарите с готовност я поделиха с вещицата. Тя беше уморена и гладна, пък и рядко й се случваше да хапне нещо сготвено. Така че не ги остави дълго да я увещават, а с удоволствие изпразни паницата си. После набързо им разказа за спасяването на детето, като изтъкна ролята на Риналу. Едва тогава се намериха хора, които да кажат по някоя добра дума за драконите като цяло и за нейния приятел в частност. Един рибар дори предложи да му даде половината от дневния си улов. Алгира предаде думите му на Риналу, но той заяви, че все още не е огладнял дотолкова, че да се храни с риба. Но щом разбра, че с отказа си обижда гостоприемството на хората, драконът се съгласи да приеме някой лъв или мечка.

Когато вечерята свърши, вещицата се опита да повдигне въпроса, за който беше дошла. Но вече беше твърде тъмно и рибарите отложиха спасителната операция за следващата сутрин. Алгира настоя, но те й дадоха да разбере, че през нощта не могат да помогнат на никого. Жените се засуетиха, като всяка предлагаше своята къща за нощувка на момичето. Но Алгира любезно им благодари и се отдалечи към края на гората, където я чакаше Риналу. После се мушна под крилото му, защото това беше най-безопасното място на света. Изтощена докрай от изпълнения с премеждия ден, тя заспа на мига.

* * *

Призори откъм морето се надигна вятър. Той бързо разгони последните остатъци от мъглата и студените слънчеви лъчи огряха притихналото село. Риналу се събуди пръв и сънено се прозя. Беше ужасно гладен, но не смееше да остави Алгира сама с местните жители. Тя го беше уверила, че вече всичко е наред, че те са приятели, и че не представляват заплаха. Но той не им вярваше. Един от тях боязливо се приближи, търкаляйки тежка дървена бъчва. Остави я на тридесетина метра, почука по нея, а след това посочи отворената си уста. После бързо се отдалечи.

Драконът се изправи бавно, като внимаваше да не събуди неспокойно спящото момиче. С любопитство приближи до подаръка, който бяха оставили специално за него. Чувствителният му нос отдавна беше надушил какво има вътре, но той не можеше да проумее защо му дават риба. Която при това не беше и прясна. Но беше наистина гладен, затова се реши да опита противно миришещата храна. Чукна леко с опашка по бъчвата и тя в миг се разпадна, освобождавайки стотици блестящи херинги.

Изглежда рибата беше приготвена за настъпващата зима, защото беше осолена. Въпреки това Риналу набързо я изгълта, като не изпускаше от поглед Алгира. Тревогата му беше напразна, защото на никой от селяните и през ум не му минаваше да я доближи. След малко тя се събуди и се огледа объркано наоколо. В мига, в който го видя, на лицето й грейна щастлива усмивка.

Риналу отлетя до едно близко поточе, за да утоли ненадейно появилата се жажда. Той дълго пи от бистрата вода, а когато се върна, завари Алгира отново обкръжена от вчерашните мъже. Този път обаче те не бяха въоръжени, нито пък крещяха. Всички оживено обсъждаха нещо, махайки с ръце и драскайки с пръчки по мокрия пясък. Вещицата нервно крачеше насам-натам и току поглеждаше към издигналото се над хоризонта слънце. Личеше си, че нямаше търпение да продължи търсенето на приятелите си. Забелязала появата на дракона, тя успокояващо му помаха с ръка. След като се огледа безразлично наоколо, той положи глава върху тежките си лапи и реши да подремне.

Рибарите бяха изслушали разказа на Алгира, без да кажат и дума. След това нарисуваха подробна карта на областта и започнаха да обсъждат ситуацията. Един от тях, Паристан, проследи с пръста си една дълга извиваща се линия:

— Реката, за която говориш, се нарича Кригосина. Само тя е толкова голяма, а и в нея има остров като този, който описа. Реката се влива в морето ето тук, в този обширен залив. Обикновено избягваме целия район, защото уловът там е слаб. А и по това време на годината често се появяват силни североизточни течения. Корабът с твоите приятели сигурно е отнесен навътре в морето, но поне е в посока към селото ни. Не се тревожи, познаваме добре брега и знаем къде да ги търсим.

Алгира им разказа за изкъртения рул и дупката в корпуса. Те само кимнаха и се заловиха да коват няколко дървени плоскости, с които да ремонтират кормилото на кораба. После ги разпределиха помежду си и увериха момичето, че ще се справят с поправките. Накрая тя им раздаде по една запалителна стрела. На удивените им погледи отвърна кратко:

— Ако намерите приятелите ми, дайте им това. Те ще знаят какво да правят.

След това се разделиха. Рибарските лодки навлязоха ветрилообразно в морето, като всяка имаше определен район за претърсване. Алгира и Риналу пък се насочиха на запад, обратно към делтата на реката. Шансовете да намерят кораба там бяха малки, но двамата трябваше да разберат къде са войниците на Съветника и какво планират.

* * *

Салдемир с нескрито възхищение проследи стройното тяло на Алгира, която с лекота се катереше по опънатото въже. Свободно спускащата се рокля не можеше да скрие меката грация на котешките й движения. Скоро тя достигна дракона високо в небето и се метна на седлото на гърба му. Извиси се над всички, величествена като кралица на своя трон. И целият свят беше в краката й.

Войнът изтръгна от мачтата стрелата, с която момичето и драконът бяха пленили целия екипаж на кораба. Отряза парче от тънкото въже и здраво върза с него ръцете на Вилтаяна. След това го прекара през устата й. После провери пулса на вещицата, който се оказа ритмичен, макар и слаб. Видимо доволен, Салдемир отряза къс от едно резервно платно и омота с него главата на Вилтаяна. Накрая изряза малка дупка пред носа й, за да може тя да диша.

През това време другарите му гребяха колкото можеха, за да се измъкнат от смъртоносния капан. И той се присъедини към тях. От време на време хвърляше мрачен поглед през рамо. Враговете им бяха близо, но поне за момента не можеха да ги нападнат.

Войнът не забеляза веднага промяната, а след това му отне малко време да разбере какво се беше случило. Корабът бе започнал да се клати по-силно, защото се сблъскваше с по-големи и по-тежки вълни. Реката беше свършила и Алгира и драконът ги водеха навътре в морето. За момент решението се видя странно на Салдемир, но после осъзна, че просто нямаше друг начин. Не можеха да се върнат на сушата, защото бреговете й се пазеха. Налагаше се да търпят несгодите на морето. Но за колко ли дълго?

Той не се разтревожи особено, дори когато навлязоха в мъглата. Познаваше добре силата на дракона и способностите на тази, която го яздеше. Човек спокойно можеше да им повери живота си, пък и той вече го беше правил. Алгира със сигурност имаше план и Салдемир не се съмняваше, че той и хората му са в добри ръце и криле.

Повече го плашеше пленената вещица. Ако Алгира грешеше за огърлицата, а Вилтаяна се събудеше, всички на кораба щяха да попаднат под властта й. И тогава никой не можеше да каже за какво щеше да ги използва. Нито пък колко злини щяха да причинят. Може би щяха да убиват за нея, кой знае? Възможно беше дори да ги накара да нападнат дракона и ездачката му. Само мисълта за това караше безстрашния войн да хвърля нервни погледи към неподвижно лежащото тяло. Той дори обмисляше възможността да изхвърли Вилтаяна зад борда. Но така и не се реши на това, опасявайки се от гнева на Алгира.

Постепенно мъглата се сгъсти и драконът се превърна в бледосив силует. След това съвсем изчезна. Клатенето на кораба като че ли се усили. Тревогата на хората растеше, но те продължаваха да гребат. Обаче когато видяха въжето, носещо се във водата край тях, всички ясно осъзнаха, че вече са съвсем сами. Какво ли се беше случило с вещицата и дракона? Дали пък просто не ги бяха изоставили?

Салдемир не знаеше почти нищо за управлението на корабите. Но от малкото, което знаеше, му беше ясно, че трябва да държи носа обърнат срещу вълните. Ако допуснеше да удрят кораба отстрани, те лесно можеха да го обърнат. Затова той и другарите му всячески се опитваха да го насочват към тях. Нищо друго нямаше значение. Дори тревогата за съдбата на Алгира трябваше да отстъпи на заден план.

Студена пот изби по челото на Салдемир, когато той намери време отново да погледне към Вилтаяна. Тя беше все така неподвижна. Но положението на тялото й се беше променило. Може би вече се беше свестила, а може би причината беше люлеенето на кораба. Никой не посмя да се доближи до нея и да провери.

Залезът на слънцето промени единствено цвета на обгръщащата ги мъгла. Тя бавно посивя, после постепенно потъмня. Запалиха счупеното весло, а след него и други парчета дърво. Факлите им трябваха, за да могат да виждат посоката на вълните. Хората все по-остро усещаха липсата на храна и особено на вода. Настъпилата нощ изглеждаше безкрайно дълга и бездънно тъмна.

Изтощените хора гребяха с последни сили, когато усетиха първите пориви на вятъра. Той бързо разкъса обвилото ги покривало на мъглата. Небето над тях се проясни и се изпълни с хиляди блещукащи звезди. Из въздуха се понесоха малки ледени кристалчета, които болезнено драскаха грубите лица на мъжете. А водата стана гъста и тежка като разтопено олово. Разпенените вълни яростно биеха бордовете на малкото корабче, сякаш се опитваха да изкопчат от него живота на пътниците му. Готови всеки момент да се предадат, тънките дъски пукаха и се огъваха под напора на стихията. Изпод закования за борда щит започнаха да бликат водни струи и да заливат дъното. Салдемир и Регедор захвърлиха веслата и се заеха да изгребват нахлуващия студен порой.

Парчетата лед, плуващи във водата наоколо, глухо се удряха в дървения корпус. Приличаха на замръкнали навън странници от далечния север, които тропаха по вратата и търсеха подслон от бурята. Но малката черупка, дело на отрудените човешки ръце, не можеше да ги приюти. И замръзналите скитници продължаваха да се носят по вълните, изгубени в нощта, блуждаещи в мрака без цел и посока.

На сутринта вятърът отслабна. Хората бяха жадни и измъчени. Морето се простираше във всички посоки, а суша не се виждаше. Като се ориентираше по слънцето, Салдемир насочи кораба на юг, където смяташе, че се намира брегът. Той и другарите му не бяха мигнали цяла нощ, но продължаваха да гребат. Вече дори не мислеха, че някога ще могат да спрат.

В този момент към кораба се приближи малка лодка с четирима брадати мъже. Салдемир и останалите в миг се приготвиха за отбрана. Но извадените мечове и опънатите тетиви нямаха врагове насреща си. На пръв поглед новодошлите също бяха жертви на мъглата, изгубили сушата и посоката си. Но умелата им работа с веслата подсказваше друго. Тези четиримата бяха опитни моряци и много добре знаеха какво правят. Те настояха да се качат на борда и след кратко колебание войнът се съгласи.

Сключените вежди на Салдемир се спускаха ниско над очите му, блеснали с яростен пламък. Намръщеното му лице и леко приведената му, готова за бой стойка, не предвещаваха нищо добро. Той посрещна хората от лодката с неприкрито недоверие и десница върху дръжката на меча си. Не познаваше нито тях, нито странния флаг, веещ се на мачтата им. Но безпогрешно разпозна името, което те непрекъснато повтаряха. И позна уважението, граничещо със страхопочитание, с което го изричаха. Когато водачът им измъкна една стрела изпод грубата си дреха, Лиандра с вик се втурна към тях:

— Хей, тази е от моите! Веднага я познах! Откъде я имате? Намерихте ли я, или някой ви я даде? Видяхте ли една жена с червена коса и зелена рокля? Да не би да е ранена? Ами дракона? Имаше ли дракон с нея? Един такъв голям, син и много красив? Той добре ли е? Казвайте де, защо мълчите…

Старият рибар едва успя да прекъсне развълнуваното момиче:

— И двамата са живи и здрави. Бяха силно разтревожени за изгубените си приятели, но съдейки по апетита им, бих казал, че са добре.

Той благоразумно реши да пропусне начинът, по който се бяха запознали със странната двойка. Вместо това се зае да завърже малката лодка зад кърмата на кораба.

Салдемир удари с меча си по металния обков на един щит и запали стрелата. После я изстреля право нагоре. Четиримата непознати го изгледаха в почуда. Те не знаеха колко надалече виждат драконите. Нито пък колко чувствителни към топлината са очите на нощните ловци. Но останалите на борда бяха наясно с това и само мълчаливо се усмихнаха. После всички заедно се заеха да поправят кормилото, използвайки донесените от рибарите части и инструменти. Хората на морето познаваха добре занаята си и не след дълго бяха почти готови.

— Вижте, вижте! — изкрещя въодушевено Лиандра, която единствена беше останала без работа. Протегнатата й ръка сочеше към една мъничка точка в небето, която бързо се приближаваше и уголемяваше. И много скоро се превърна голям син дракон, разперил могъщите си криле над главите им.

Салдемир изтегли въжето от водата и силно го хвърли нагоре във въздуха. Само след миг краят му се озова между зъбите на Риналу, който се бе стрелнал надолу в преследване на летящата си плячка. Този път драконът нямаше да изпусне улова си.

Рибарите наистина помогнаха много. Освен че поправиха кормилото, тя бяха донесли и храна и вода. След като всички пиха, Салдемир изля малко и в устата на Вилтаяна. Вещицата се беше свестила и го гледаше толкова злобно, че той побърза отново да закрие устата и очите й.

Макар и само четирима, морските труженици успяха да вдигнат платната и се заеха да ги стъкмяват. Предпочитаха да правят всичко сами, защото иначе се налагаше много да обясняват. Но когато не им стигаха ръце или сила, просто казваха на Салдемир и другарите му какво искат от тях. Под вещото им управление и влачен от Риналу, корабът се движеше доста бързо. И скоро малкото рибарско селце се появи на хоризонта.

Драконът, рибарите и другарите на Салдемир с общи усилия успяха да изтеглят повредения кораб на сушата. Повечето хора се скупчиха около пробойната, за да я разгледат. Лиандра и брат й обаче се насочиха към мястото, където се беше приземил Риналу. Войнът дори не се опита да скрие радостта си от срещата с Алгира. Нито искаше, нито можеше, нито пък знаеше как да го направи. Притегли момичето към себе си и я прегърна силно през гъвкавата й талия. После я издигна високо над главата си, сякаш искаше да я покаже на целия свят. Тихият му шепот едва успя да надвика прибоя на вълните:

— Обичам топлината на слънцето, изгряващо на устните ти, щом се усмихнеш. Но харесвам и пролетната свежест на дъжда, който приютяваш в очите си, когато си тъжна.

— Ако веднага не ме свалиш долу, ще насъскам Риналу срещу теб! — извика през смях щастливата Алгира.

Драконът не разбираше езика на хората, но вече разпознаваше името си. Той въпросително наклони глава и неуверено пристъпи към двамата. Те изглежда се забавляваха, но той нямаше как да бъде сигурен.

— Предполагам, че това е някаква игра и той не иска да те нарани? Нали ще ми кажеш, ако си в опасност? — попита Риналу, лениво примигвайки с очи и се приготви да подремне.

Всеки друг на мястото на Салдемир би хукнал да бяга, но той трябваше да оправдава името си на безстрашен войн. Като се завъртя с гръб към застрашително извисяващото се над него чудовище, той пренебрежително заяви:

— Не ме е страх от дракона ти! Всъщност, от нищо не ме е страх! Пък и ти не би допуснала да ми направи нещо, нали?

Като продължаваше да се залива от смях, вещицата потърси съненото съзнание на Риналу:

— Искам много внимателно да го захапеш за колана и да го вдигнеш високо. Но без да го нараняваш! Ще можеш ли?

Макар че молбата на Алгира го учуди, драконът се постара да я изпълни колкото се може по-точно. Тя обаче не остана доволна, защото нещата не се получиха точно така, както си ги беше представяла. Основна вина за това носеше Салдемир, който не я пусна, дори когато доста грубо беше понесен във въздуха. Той продължи здраво да стиска момичето и затова се завъртя с главата надолу, а Алгира едва не се удари в земята. Двамата безпомощно висяха от устата на Риналу, който недоумяващо ги гледаше с едното си око.

Салдемир пръв наруши мълчанието, като задъхвайки се процеди:

— Казах ти, че този звяр не може нищо да ми направи. Сега какво — така ли ще стоим?

— Ще го помоля да те пусне, веднага щом ти пуснеш мен. — Алгира протегна лявата си ръка към скалистия бряг, за да спре люлеенето си. С дясната прибра доколкото успя развелите се поли на своята зелена рокля.

— И да се призная за победен от някакво безмозъчно животно?

Никога! — изпъшка недоволно Салдемир.

Регедор, Елистар и останалите наблюдаваха сцената с нарастващ интерес, макар и от безопасно разстояние. Чудеха се кой пръв няма да издържи. А когато започнаха и да залагат, към тях се присъединиха и рибарите.

— Достатъчно е само да кажа на Риналу как си го нарекъл и веднага ще се озова на земята, макар и с един приятел по-малко.

— Тогава предлагам да не му казваш.

— Я ми кажи, ти обичаш ли да плуваш? — невинно попита Алгира.

— По принцип — да, но сега е доста студено и… Ей, какво става? Ах ти, хитруша такава…

Последните думи Салдемир изплю заедно с доста вода. Драконът беше нагазил в морето, преди все пак да го пусне. И сега основната грижа на опитния войн беше да не се удави. Вещицата също се озова във водата, но с две загребвания излезе на брега — доволна, макар и мокра.

— Може ли… малко… помощ… — Блъскан от вълните, Салдемир не можеше да се изправи и отчаяно се бореше за всяка глътка въздух. Тежката му ризница го теглеше към дъното и той щеше да се удави в метър вода.

Риналу дружелюбно му протегна дългата си назъбена опашка. Но цялото му внимание беше насочено към Алгира, която той сушеше с топъл бледосин пламък. Ласкавото му дихание развя назад дългата й червена коса. Момичето пъргаво се завъртя, за да изсъхне цялата й рокля, после бързо изскочи от горещата струя.

Към тях тичешком се приближи Регедор. Изглеждаше силно разтревожен:

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но Вилтаяна се е развилняла. Съска, тропа, и е много недоволна.

Алгира се плесна по челото:

— Вярно, Вилтаяна! Съвсем забравих за нея!

После се затича към кораба, подмятайки през рамо към Салдемир:

— Ти си виновен!

Хората почтително се разделиха пред нея, за да й направят път. Но никой не я последва на борда.

Алгира внимателно прегледа Вилтаяна и после я освободи. Доскорошната пленница бавно се изправи на крака, намръщено разтривайки ожулените от въжето китки и глезени. След това изненадващо ловко се прехвърли през перилата и се озова на брега. Всички уплашено се отдръпнаха настрани. Но вещицата изобщо не ги забеляза, а се нахвърли върху Салдемир. Той тъкмо се беше измъкнал от водата и се мъчеше да се освободи от мокрите си доспехи.

— Нищожество такова, как се осмели да вдигнеш ръка срещу мен? Да ме удариш и да ме вържеш като чувал? Че и огърлицата си ми откраднал! Ти знаеш ли коя съм аз? Имаш ли някаква представа на какво съм способна? Ще те смачкам като буболечка, ще те… — очите й гневно святкаха и се мятаха като затворен в клетка тигър.

— Беше за твое добро — спокойно я прекъсна Салдемир. Сега, когато „Говорещата с дракони“ беше тук, той наистина не се страхуваше от нищо. Ако Алгира го пазеше от магията, то нямаше заплаха, с която той да не се справи. Снощните му тревоги в момента му изглеждаха напълно безпочвени.

— За мое добро? И как точно връзването ми е било за мое добро? — не спираше да се гневи Вилтаяна, вдигнала ръце високо във въздуха.

— Иначе трябваше да те убия! — хладно обясни Салдемир, обърна й гръб и демонстративно се отдалечи. После добави, сочейки Алгира:

— Дължиш живота си на нея, вещице! И мисля, че трябва да й благодариш.

Присъствието на дружината на Салдемир, на дракона, а сега вече и на втора вещица, дойде в повече на рибарите. Те набързо се сбогуваха и потънаха в селото си. Останали сами на брега, новодошлите продължиха да чувстват върху себе си уплашените им погледи.

Вилтаяна бавно се завъртя към Алгира и свали наполовина ръцете си. После изръмжа, вече не толкова гневно:

— Кажи на малкото си паленце да ми върне огърлицата и да ми намери кон. После ще си тръгна и повече няма да ме видите.

Салдемир посегна към врата си и въпросително погледна към Алгира, но тя го спря с вдигнат във въздуха показалец:

— Съжалявам, но не ти вярвам дотолкова, че да го направя. Вилтаяна ехидно се усмихна:

— Заради небесните камъни е, нали? Едва вчера научи за тях, а днес вече ламтиш за още. И няма да спреш пред нищо, докато не притежаваш всичките? Като започнеш с моите, разбира се! Излиза, че не сме толкова различни…

Неспособна да устои на любопитството си, Лиандра се приближи до двете вещици:

— Небесни камъни ли? Къде са? Може ли да ги погледна? Само за мъничко! Толкова съм слушала за тях, а никога не съм виждала.

Без да изпуска от поглед Вилтаяна, Алгира внимателно свали гривната от китката си и я подаде на Лиандра:

— Не знам какво точно очакваш, но се опасявам, че ще останеш разочарована. Ето виж, не са нищо особено. Небесните камъни просто помагат малко на тези, които вече владеят магията. Но се опасявам, че за останалите са просто красиви дрънкулки.

Лиандра си сложи гривната и въодушевено размаха ръце. Опита се да повдигне една мидена черупка от пясъка само със силата на мисълта си, но нищо не се случи. Без да се отчайва, тя повика съзнанието на Риналу, но той не се отзова. Тогава момичето безстрашно се доближи до дракона и го погледна право в очите. И изведнъж той се изправи на задните си крака и широко разпери крилете си.

— Видяхте ли? Видяхте ли какво направи той? Аз го помолих и той го направи!

Широко усмихната, Алгира кимна и радостно я поздрави с успеха:

— Виж ти, виж ти! Кой да повярва, че си толкова способна? Вилтаяна обаче не можеше да бъде заблудена толкова лесно:

— О, хайде стига! Не виждаш ли какво прави тя? Чете мислите ти и казва на дракона си какво да направи. Как може да си толкова наивна? Хайде, бягай някъде да си играеш с кукли и остави големите да си поговорят.

Очите на Лиандра се напълниха със сълзи. Тя невярващо се обърна към Алгира:

— Вярно ли е това? Ти наистина ли…

Вещицата тъжно кимна, прегърна я и успокояващо я погали по главата:

— Много съжалявам. Ти толкова искаше да успееш, че аз… Дълбоко разстроена, Лиандра върна гривната на Алгира:

— Значи ако не съм вещица, това е безполезно за мен? И никога няма да мога да говоря с дракона ти!

Алгира се опита да окуражи момичето, което унило се отдалечаваше с наведена глава и разтърсвани от хлипане рамене:

— Е, нищо. Нали аз съм тук. Можеш да му говориш чрез мен. После гневно се обърна към Вилтаяна:

— Как можа да й кажеш? Защо трябваше така да разочароваш горкото момиче? И да убиваш мечтите му? Точно ти, която не си живяла и миг без магия? Знаеш ли колко жестока и безсърдечна беше постъпката ти?

— Не аз, светът е жесток и безсърдечен. Особено към родените без магия. Направих й услуга, като й го казах сега, вместо да я оставя да живее в заблуда.

— Ти й отне надеждата. Аз исках тя да вярва, че поне веднъж е успяла.

И цял живот да се надява, че някой ден може да успее отново.

— Дори тази малка глупачка все някога щеше да се досети. Но тя не е важна. Важни сме ние двете — ти и аз. Хайде да се споразумеем така: ти ще ме пуснеш да си вървя, а в замяна аз ще ти кажа къде да намериш още небесни камъни.

— И защо реши, че са ми нужни още от тях? — безразлично попита Алгира.

Вилтаяна посочи с пренебрежителен жест към хората на Салдемир, които благоразумно се бяха отдалечили от кораба:

— Не че тези са лоши, но са твърде малко. Ако искаш да си имаш цяла армия, и то от покорни войници, ще трябва да събереш повече камъни.

— Никога не бих го направила! Моите приятелите ме следват, защото те така са решили. И защото вярват в това, за което се борим. — Алгира се опитваше да запази учтивия си тон, но това й се удаваше все по-трудно.

— Пък и ние вече знаем къде да намерим още небесни камъни — студено добави тя.

— Знаем ли? — удиви се Салдемир, който с жив интерес следеше словесния двубой между вещиците.

— Разбира се! В града, който си защитавал от нападението на нерфолдите. Нали небесните камъни са единственото, което ги интересува? Значи не е трудно да се досетим, какво точно са търсили там.

— Град Нубеслир? Значи за това са го нападнали… — замислено повтори войнът.

— О, браво, съобразителна си! — похвали я покровителствено Вилтаяна. — Но аз все пак ще ти трябвам. В някое малко селце може и да се разходиш свободно, но не и в Нубеслир. Той е голям и богат търговски град, който се охранява много добре. А когато Съветникът обяви награда за главата ти, той разпрати навсякъде рисунки с лицето ти. И всеки страж в кралството отдавна вече е планирал за какво ще похарчи парите. Няма да успееш да преминеш дори крепостната стена. Не и без помощта ми.

— Не й е нужна помощта ти, защото не й трябват тези проклети камъни! — избухна Салдемир, разтревожен от самата идея за сътрудничество с Вилтаяна.

Алгира се опита да успокои едрия войн:

— Съжалявам, но тя е права, приятелю. Небесните камъни наистина са ми нужни. Макар и не за това, за което си мисли тя. Трябват ми, защото с тях ще мога да защитя теб и хората ти от влиянието на магията.

— В такъв случай ще отида аз. Войниците на Съветника търсят теб, а не мен. Пък и аз вече съм бил там и добре познавам града. Ще вляза, без да привличам внимание и ще намеря камъните. Ти само ми кажи къде да ги търся.

— Не мога да ти кажа това, защото самата аз не знам. Небесните камъни са малки и ще бъдат много трудни за откриване. Може да са използвани в украшение, или пък да са вградени в очите на някоя статуя. А може и да са погребани под дебела каменна плоча, или изгубени на дъното на кладенец. Трябва да отида аз, защото ги усещам. Когато съм близо до тях, изпитвам някаква непоколебима самоувереност и изгарящо нетърпение. Без мен няма да ги намериш. Но имам друга идея. Какво ще кажеш да прибереш наградата на Хаймдес? Достатъчно е просто да ме вържеш и да ме предадеш на командира на гарнизона в Нубеслир.

Салдемир я изгледа силно разтревожен:

— Какви ги говориш? Това някакво изпитание ли е? Знаеш, че никога не бих те предал…

После лицето му бавно се разведри. Дълбоките бръчки, насекли челото му, избледняха и изчезнаха като звезди в утринното небе.

— А-а, да те заловя и да те предам на командира на гарнизона. И да те заведа лично при него, в центъра на крепостта, за да си получа наградата. Ама разбира се, защо веднага не каза така?

Двамата прихнаха да се смеят, като стреснаха дремещия наблизо Риналу. Драконът отвори очи и подозрително изгледа всички наоколо, преди отново да се унесе.

— Хм, това не е чак толкова лош план! — възкликна изведнъж Вилтаяна. — Всъщност, нуждае се само от една дребна поправка, за да стане изпълним. Аз ще предам вас двамата на войниците на Съветника…

Десницата на Салдемир се стрелна към дръжката на ДракоПлам, но Алгира го спря с рязък жест. После кимна към Вилтаяна, която невъзмутимо продължи:

— … срещу половината от всички небесни камъни, които намериш в Нубеслир. Аз самата не мога да ги усещам, нито пък някоя от другите вещици, които познавам. Иначе отдавна да сме ги взели. Но тъй като ти явно умееш, предлагам да обединим усилията си. Така всяка от нас ще извлече полза от способностите на другата. Разбира се, най-разумно би било да отидем само двете, но…

— И през ум да не ти минава, че ще те пусна сама с нея! — избухна Салдемир.

— … тъй като знам, че кученцето ти никога не би се съгласило, ви предлагам компромис — завърши най-накрая Вилтаяна. После се опита да разсее недоверието към себе си и да разчупи неловкото мълчание:

— Въпреки всичко, което си мислите за мен, аз не съм зла. Просто животът е един и е твърде кратък. Затова искам да изживея своя красиво. Нима това е толкова лошо?

— Всички го искаме — прошепна тихо Алгира. — Просто още не си осъзнала, че не можеш да живееш красиво, докато хората около теб са гладни и тънат в мизерия. И че богатството, натрупано на гърба на другите, няма да ти донесе радост. Единственият начин да бъдеш истински щастлива, е да бъдеш заобиколена от други щастливи хора. И да знаеш, че ти си им помогнала да станат такива. Защото точно това знание ще направи и теб самата щастлива.

По лицето на Вилтаяна не можеше да се прочете нищо, а и мислите й бяха забулени в гъста мъгла. Алгира неохотно обмисляше предложението й:

— Добре, да предположим, че приемем. Защо мислиш, че можеш да ни помогнеш?

— Да започнем с това, че аз съм вещица, която при това работи за Съветника и се ползва с доверието му. Това отваря доста врати пред мен. Ти, от друга страна, си издирвана заради дарбата си. Тя се е превърнала в твое проклятие, което може единствено да затръшне зад гърба ти вратата на затворническа килия. Така че би трябвало добре да осъзнаваш колко полезна мога да бъда. В Нубеслир ме познават много хора. Лесно ще ви вкарам вътре като свои пленници. А след като намериш небесните камъни, ще ви изведа обратно навън.

— И как точно смяташ да го направиш? — мрачно процеди Салдемир.

— Все ще измисля нещо. Например, мога да кажа на стражите, че не сме се споразумели за цената. Или пък че не могат да ми изплатят наградата, защото в хазната на Нубеслир няма достатъчно пари. И затова ви водя в друг град. Веднага щом портите на крепостта останат зад гърба ни, си поделяме небесните камъни. После пътищата ни се разделят завинаги.

Алгира все още се колебаеше:

— Добре, но ние поемаме голям риск, а ти оставаш в пълна безопасност. За да бъде сделката честна, искам да ми кажеш всичко, което знаеш за връзката между нерфолдите и небесните камъни. И помни, че макар да не мога да чета мислите ти, аз все пак ще разбера, ако се опиташ да ме излъжеш.

— Ето какво научих досега, макар то да не е много — въздъхна Вилтаяна с лека досада. — Хората отдавна търсят начин да се възползват от неуязвимостта и силата на нерфолдите. Защото този, който успее да ги привлече на своя страна, с лекота може да спечели всяка битка и всяка война. Но за целта е нужно те да бъдат опитомени, или управлявани. Оръжие, което не можеш да насочиш срещу врага си, и което винаги може да се обърне срещу теб самия, не е никакво оръжие. Затова мнозина се опитвали да открият как да ги плашат, или с какво да ги примамват. Упорито търсели от какво се боят и какво харесват. Но оставили след себе си единствено дълга следа от провали. И точно по нея Съветникът успял да стигне до решението. След редица опити и с цената на много разрушения и погубени животи той научил, че нерфолдите не се боят от нищо. Но че отдалече усещат небесните камъни и се стремят към тях. Не разбрал защо, но и не го интересувало. Важно било само, че ако събереш достатъчно магически камъни на едно място, зверовете ще тръгнат право натам. Ще прегазят всичко, изпречило се на пътя им. И не ще се спрат пред град или крепост.

Алгира замислено кимна. Историята звучеше тъжно, но напълно правдоподобно. Нерфолдите навярно са използвали магията на тези мънички късчета небе, за да се откриват през огромните пространства. И, разбира се, човешката пресметливост беше намерила начин да се възползва от този копнеж за близост. Да превърне чуждата привързаност в свое оръжие.

— Излиза, че нерфолдите защитават вещиците, защото усещат магията в тях и ги приемат за едни от тях. А Хаймдес иска да ги накарат да убиват за него… — с болка в гласа каза тя.

— Ако Хаймдес иска да използва нерфолдите за своята война, то той напълно е изгубил разсъдъка си! — не можеше да повярва на ушите си Салдемир.

— Съжалявам, но грешиш, приятелю. По всичко личи, че той няма да се спре пред нищо в желанието си да властва. А това прави мисията ни още по-важна — съкрушено поклати глава Алгира.

— Значи вече можем да тръгваме? Веднага щом той ми върне огърлицата, разбира се! — нетърпеливо протегна ръка Вилтаяна.

— Украшението ти ще остане тук, за да пази приятелите ми. Имаш моята дума, че ще си го получиш обратно, ако удържиш на своята. Но искам да знаеш какво ще се случи, ако не се върнем, или пък ако ни излъжеш. Сестрата на Салдемир ще използва безценния ти накит, за да направи по един пръстен или гривна за всеки от дружината. Огърлицата ти ще бъде унищожена, а силата й ще бъде използвана за защита на хората.

Вилтаяна ядосано изскърца със зъби:

— Огърлицата ще ми трябва, ако искате да ви помогна. А и без нея никой няма да ми повярва, че съм вещица.

Алгира я изгледа строго:

— Можеш да кажеш, че си я изгубила, или ти е била открадната. Решението си е твое. Но тя ще остане тук, за да съм сигурна, че няма да ни измамиш.

— Изобщо не й вярвам! — отсече Салдемир и се надигна да си върви. Но Алгира улови огромната му длан с малката си ръка и настойчиво го притегли надолу. Мъжът я изгледа недоволно и приседна, загледан в сестра си, която чевръсто приготвяше обяд. Целият му вид показваше, че е тук против волята си и че разговорът между двете вещици вече не го засяга.

Вилтаяна хвърли към момичето и война поглед, пълен с мрачно неодобрение:

— Небесните камъни наистина ми трябват. Служа на Съветника заради властта, която ми дава. Но ако в Нубеслир намерим достатъчно камъни, вече няма да ми се налага да го търпя. Ще държа в ръцете си цялата сила, която заслужавам.

— Ето, виждаш ли, приятелю — обърна се Алгира към Салдемир. — Довери се на алчността й, ако не можеш да се довериш на нея самата.

— Обещах на коня си да се върна за него. Но заради твоите хора наруших думата си. И сега той е при тях, а те няма да се грижат за него! — гневно изсумтя войнът към Вилтаяна. Тя го изгледа високомерно, но не каза нищо.

Когато Алгира разказа на Риналу за своя план, той реагира доста бурно. Опашката му гневно заудря по ситния пясък, а ноздрите му започнаха нервно да пулсират. Очите му недоволно се присвиха и се превърнаха в тесни процепи, пълни с изгаряща вулканична лава. Закривените му нокти се забиха дълбоко в земята, а цялото му тяло се напрегна. Всички, дори и безстрашната Вилтаяна, се разбягаха и за секунди в близост около дракона не остана никой, освен Алгира.

— Не разбирам за какво изобщо съм ти аз, щом точно на най-опасните места отиваш сама? Изглежда изпитваш някаква наслада, като ме караш постоянно да се страхувам за теб! — разтревожи се Риналу.

— Налага се да вляза там, а ти не можеш да дойдеш, защото градът се пази наистина добре. За теб ще е много опасно. Знам, че искаш да помогнеш, но този враг не е по силите ти, приятелю мой. Освен това, ще се досетят за присъствието ми в мига, в който те видят. Ще започнат да ме търсят, аз ще трябва да бягам и да се крия и нищо няма да свърша. А и само ще ми пречиш да усещам камъните — с болка в сърцето го излъга Алгира, като видя, че той не приема доводите й. — Обещавам да те повикам при първия признак на опасност. Пък и няма да съм сама. Както ти казах, Салдемир ще дойде с мен, за да ме пази…

— Салдемир щял да те пази! А кой ще пази него? — недоволно изпръхтя драконът. Той добре познаваше непреклонния характер на Алгира и знаеше, че нямаше начин да я разубеди. Но никак не му се искаше да я пуска в пълния с врагове град.

* * *

Тръгнаха на път малко преди падането на нощта. Лиандра помаха за сбогом към рибарските къщурки, но никой не се показа да ги изпрати. Салдемир и Вилтаяна започнаха да спорят къде точно се намира Нубеслир. Бързо стигнаха до съгласие, че градът е в полите на планината, на големия приток на Кригосина. Най-лесно щяха да стигнат до него, ако следваха реката назад по течението й. Но нямаше никакъв смисъл да я доближават, защото това само би удължило пътя им. Затова двамата поведоха малката група на юг, като се ориентираха по залязващото слънце. Далече напред се издигаха два заснежени върха, които щяха да им показват посоката и през нощта. Лунният сърп вече беше изгрял и донякъде смекчаваше дългите вечерни сенки. Пътниците се спускаха по склоновете на ниските хълмове, потъваха в тучните долини и се изкачваха по полегатите хребети. Понякога успяваха да зърнат далече на запад златната нишка на пълноводната река, уловила светлината на последните слънчеви лъчи.

Драконът и вещицата летяха високо над хората и оглеждаха околността за врагове. А двамата водачи вече бяха подели нов спор, този път за броя на защитните кули и височината на крепостната стена. Малкото храна, която бяха получили от рибарите, едва стигна за вечеря. Не искаха да губят време, затова спаха малко. А в ранното утро на следващия ден в краката на Салдемир тупна голяма сърна. Той не успя да види дракона, нито пък узна с колко усилия Алгира бе убедила Риналу да подели с него плячката си. Войнът просто вдигна ръце към небето и благодари за обилната закуска, която беше достатъчна за цялата дружина.

Тъй като пътят беше пуст, хората спокойно продължиха по него. Рано следобед драконът се сниши над тях и Алгира им посочи близката горичка. Салдемир и другарите му се скриха в нея, без да задават въпроси. След малко покрай тях профучаха десетина галопиращи конника. После групата отново пое напред, зорко пазена от далекогледите очи на летящия си съюзник. Привечер отново се наложи да напуснат пътя, за да не бъдат забелязани от някакви бавно движещи се каруци.

На следващата сутрин Салдемир и приятелите му не получиха закуска. Риналу беше уловил само един мършав вълк и категорично отказа да го подели с хората. Така че те трябваше да се задоволят с оскъдните плодове и корени, които успяха да открият. В късния следобед най-накрая достигнаха високите крепостни стени на Нубеслир. Над тях стърчаха огромни заредени арбалети, насочени към небето. Непристъпното укрепление се пазеше и от десетина катапулти, а в тесните бойници на кулите се мяркаха стрелци с лъкове.

Драконът беше видял града отдалече и не се приближи дотолкова, че да бъде забелязан. После кацна и измина последната част от пътя заедно с останалите. Направиха малък лагер, скрит между ниските възвишения на около километър от главната порта.

Вилтаяна неодобрително посочи към големия меч на Салдемир.

— Ако искаме да заблудим войниците, че сте мои пленници, ще трябва да оставите оръжията си тук.

Салдемир със съжаление свали ДракоПлам от кръста си, внимателно уви колана около него и го подаде на сестра си:

— Пази ми го, докато се върна. Този меч е твърде могъщ и не бива да попада в чужди ръце.

Той надяна на шията й огърлицата на Вилтаяна и протегна напред ръцете си. Лиандра припряно кимна и силно го прегърна. След това завърза китките му с възел, който изглеждаше много здрав, но щеше да се разхлаби и от най-лекото движение. Като се опитваше да скрие сълзите си, тя пое лъка, колчана и кинжалите от Алгира и върза и нея по същия начин. Накрая тихо проплака:

— Пазете се там! И се върнете по-бързо!

После Салдемир и двете вещици се запътиха към градската порта. И не след дълго потънаха в черната й паст. А приятелите им останаха отвън да очакват завръщането им. Лиандра се приближи до Риналу и го потупа ободрително по горната част на муцуната. Драконът я погледна тъжно с огромните си жълти очи и бавно ги притвори. Нервно биещата наляво-надясно опашка постепенно замря.

* * *

Вилтаяна грубо блъскаше вързаните пленници пред себе си. Тя спокойно премина през дървения мост, прехвърлен над защитния ров около крепостта. Вещицата сякаш изобщо не забелязваше стражите на огромната врата и небрежно подхвърли, докато минаваше край тях:

— Коргодир още ли е командир на гарнизона? Ще му предам тези двамата и ще обсъдя с него едни обезпокоителни доклади от крайбрежието…

Войниците извикаха нещо след нея, но не се осмелиха да я спрат. Тя дори не се обърна и невъзмутимо продължи навътре по гладката каменна настилка.

Нубеслир беше наистина голям град и това си личеше не само по шума, който изпълваше улиците му. Във въздуха се носеха думи на различни езици и се смесваха ароматите на екзотични подправки и билки. Почти всяка къща имаше витрина, с която приканваше уморения пътник да опита изложените стоки, или да вкуси от домашния й уют. Продаваше се какво ли не — от храни и животни, до различни оръжия и дори бойни машини. Имаше и неща, чието предназначение Салдемир дори не можеше да предположи.

Изглежда всички познаваха Вилтаяна — от стрелците по високите бойници, до многобройните стражи, кръстосващи улиците с извадени мечове. За разлика от вещицата, която тук беше в стихията си, нейните пленници се чувстваха погълнати от огромния човешки водовъртеж. Алгира все по-трудно издържаше глъчките и миризмите на обширните тържища, в които бяха превърнати повечето площади.

Изведнъж зад тях се разнесе нечий суров глас:

— Хей, Вилтаяна, къде си повела тези двамата?

Салдемир и двете вещици рязко се обърнаха. Командирът на група от двадесетина войника с любопитство оглеждаше лицето на Алгира. Вилтаяна не се смути ни най-малко:

— Залових вещицата, която Хаймдес толкова упорито издирваше.

Водя я при Коргодир, за да си прибера наградата.

— Много добре знам коя е! — размаха предводителят пергаментов свитък. — Но ти изглежда си пропуснала новините. Преди седмица Съветникът издаде нова заповед, според която вещицата трябва да се достави лично на него. А, и за малко да забравя — наградата се удвоява!

Вилтаяна с насмешка се обърна към Алгира:

— Ето виждаш ли, скъпа моя? Вече не можеш да кажеш, че не си оценена по достойнство.

После небрежно продължи:

— Чудесно, тогава утре тръгвам към двореца на Хаймдес. Но днес ще си почина. Трябва ми баня и меко легло.

— Заслужената ти почивка ще трябва да почака. Вещицата трябва да бъде доставена веднага. Ние също ще дойдем с теб, за да охраняваме ценната пратка по пътя.

Вилтаяна се приближи до командира на войниците и изпитателно се взря в очите му. Гласът й беше тих, но наподобяваше стържещия звук от прекарването на точилен камък през стоманено острие:

— Вещицата е моя и наградата е моя. Нямам никакво намерение да я деля с вас. Ако си тръгнете веднага, може и да забравя колко сте ме ядосали с непочтителното си държание.

Човекът се сви под погледа й, после колебливо кимна и бавно се отдалечи, давайки заповед на хората си да го последват. Но никой от тях не помръдна. Те изтеглиха оръжията си и ги насочиха към Вилтаяна и към командира си. Един от тях изрече с нетърпящ възражение глас:

— Заповедите на Съветника не подлежат на обсъждане. Тръгваме към двореца му веднага. А ти можеш да избереш дали да ни придружиш доброволно, или да се присъединиш към собствените си пленници.

— Трябваше да ми се довериш! Ако ми беше позволила да си взема огърлицата, това нямаше да се случи! Сега силата ми стигна да покоря единствено командира и вината за това е само твоя! — тихо изсъска Вилтаяна към Алгира. После блъсна Салдемир в гърба, поставяйки крака си пред неговия. Вързаният войн тежко рухна на земята, препречвайки с тялото си пътя на стражите. След миг четири копия се насочиха към главата му. Вилтаяна злобно изрита в ребрата падналия си пленник. След това уж неволно препъна първите двама войника, втурнали се да заловят издирваната вещица.

Алгира отскочи назад и дръпна със зъби фалшивия възел на Лиандра. После създаде купол от защитна магия около Салдемир, разшири го и отхвърли нападателите надалече. Без да чака втора покана, войнът скочи на крака и освободи ръцете си от въжето. После кимна през рамо, че е готов за бой. В мига, в който полусферата от бледосиня магия се разтвори в хладния вечерен въздух, мъжът се хвърли напред. Макар и невъоръжен, той връхлетя враговете с цялата си ярост и сила. Събори с рамо първия, гмурна се под свистящото острие на втория и му нанесе тежък удар с глава. Юмрукът му се стовари върху главата на третия и той отхвръкна назад. Възползвайки се от настъпилото моментно объркване, Салдемир сграбчи следващия за ръката и го запрати срещу останалите.

— Бягай от тук, преди да са дошли още! Ти само намери камъните, а аз ще се погрижа за тези… — задъхано извика Салдемир, докато се извърташе настрани, за да избегне насоченото към него копие. От една пресечка отляво се разнесе металният звън на изтегляни от ножниците мечове. После към него се прибавиха тропането на забързани стъпки и кратки насечени команди. Гневното изсвистяване на две стрели завърши увертюрата към започващата битка.

Алгира се втурна напред по извиващата се уличка, преследвана от недоволни възгласи, проклятия и закани.

— Ще се върна за теб! Ще те намеря, където и да си! Ти само се дръж… — извика тя през рамо. Но човекът, на когото даваше обещанието си, вече не можеше да я чуе.

Момичето прикриваше лицето си с длани и с дългата си коса и се опитваше да избягва въоръжените отряди, които я търсеха. Тя тичаше между сергиите и дюкянчетата, надявайки се да се скрие между хората. Не познаваше града, а и не знаеше къде отива. Останала без помощта на двамата си водачи, вещицата се луташе безцелно из кривите улици. Разпростираше сетивата си наоколо като поли на дълга рокля и търсеше небесните камъни. Но откакто беше дошла в Нубеслир, не беше почувствала нищо. Може би съзнанието й беше оглушено от шумните човешки тълпи, които неистово крещяха в главата й. А може би камъните бяха твърде малко, или прекалено далече? Или пък бяха преместени някъде другаде? Последната мисъл я плашеше най-много, защото това означаваше, че Салдемир беше рискувал живота си напразно.

— Какво направих? — почти проплака Алгира. Забравила всякаква предпазливост, тя наивно беше влязла в опасния град. Уверена в способностите си, самонадеяно беше заложила и живота на Салдемир. И сега той плащаше цената за нейната грешка. И за какво изобщо й бяха нужни проклетите небесни камъни? Всъщност, тя знаеше много добре отговора. Без тях щеше да бъде принудена завинаги да остане при Лиандра и другите от малкия отряд. Те бяха единствените й приятели и дори само това вече ги поставяше в опасност. А без нейната защита сигурно щяха да станат жертва на Вилтаяна или на друга като нея. Да бъдат управлявани като кукли на конци и да бъдат принуждавани да вършат ужасни неща. Не, всичко беше правилно. Камъните й трябваха и тя щеше да ги намери!

Отчаянието бавно пропълзя в тялото й и се настани удобно в него. Протегна костеливата си ръка и я сграбчи за гърлото. И точно тогава късметът най-сетне й се усмихна. Алгира се озова на някаква странна тясна уличка. Сякаш нокът на гигантски дракон беше издрал огромна диря през лицето на града. Прав като стрела, проходът приличаше повече на горска просека. Той пресичаше дворове и огради, дори срязваше ъглите на няколко сгради. Повредите изглежда бяха отскоро, защото само една голяма и богата къща беше частично ремонтирана и измазана. Останалите бяха поправени и укрепени как да е, но нанесените поражения все още се виждаха. Невъзможно беше това да е част от плана на градските архитекти. И имаше само едно нещо, което можеше да остави такава следа зад себе си.

Младата вещица без колебание последва прохода между къщите. И не след дълго стигна до края му, където откри нерфолда, заседнал в една масивна каменна стена. Прикован към земята с яки стоманени вериги и напълно обездвижен с десетки въжета, той беше станал част от сградата. Това изглежда беше единия от двата гиганта, които Салдемир и войниците му бяха успели да спрат преди време. Надарен с усет за положението на небесните камъни, нерфолдът без съмнение се беше стремил да ги достигне. И се беше насочил право към мястото, където се намираха. Сега за Алгира оставаше само да продължи в същата посока.

Скоро тя почувства надигащото се в стомаха й смътно безпокойство. А после долови и първите трепети на познатата опияняваща самоувереност. Обзелото я отчаяние бе изместено от трескаво нетърпение. Беше на прав път. Камъните бяха наблизо и я очакваха.

Градът постепенно притихваше и се готвеше за сън. Улиците му вече се изпразваха, само някой закъснял търговец се провикваше в търсене на клиенти. Над покривите бавно се спускаше нощта, но светлината вече не беше нужна на вещицата. Като хрътка, уловила миризмата на плячката си, Алгира нямаше да изпусне следата.

Усетът доведе момичето до масивно, макар и доста занемарено здание. Веднага се виждаше, че някога е било изумително красиво. Огромните прозорци го бяха изпълвали със светлина, преди да бъдат залостени с дъски. Някои от пищните орнаменти, украсявали парадният вход, все още можеха да се видят по широкото стълбище. Но повечето бяха изкъртени, разбити или плячкосани. От двете страни се издигаха празни пиедестали, тъгуващи по своите липсващи статуи. По всичко личеше, че хората бяха отдавали голямо значение на това, което се намираше вътре. Но после нещо се беше случило и отношението на жителите се беше променило. Те бяха загубили уважението си към това, което сградата символизираше. Нещо злокобно го беше потъпкало в пепелищата на омразата и забравата.

Момичето обиколи величествената постройка два пъти, преди да се увери, че точно нея търсеше. Това, за което беше дошла, беше някъде вътре. Масивната дървена порта, обкована с тежки метални ленти, беше заключена. Вещицата се усмихна презрително и вдигна ръце. После създаде мъничко кълбо от защитна магия вътре в ключалката и рязко го разшири. Стоманеният механизъм се разпадна с тъжен звън, и вратата леко се открехна, пропускайки я в тъмното помещение.

Библиотека! Това беше първата мисъл на Алгира, когато прекрачи през прашния праг. Тя изобщо не беше предполагала, че съществуват толкова големи вместилища за книги. Сградата беше като цял град, населен с ръкописи. Но твърде малко все още заемаха местата си по високите до тавана рафтове. Повечето бяха грубо съборени, стъпкани и разкъсани от някаква подивяла тълпа. Подовете на обширните помещения бяха заринати с късове от пергаментови свитъци. Какво ли се беше случило тук? И какво ли беше предизвикало тази сляпа омраза към знанието и изкуството?

Лунната светлина проникваше плахо през процепите в грубите дъски, покриващи прозорците. Тя беше ненадежден водач и единствен спътник на Алгира. Понякога се налагаше да разкъсва дебелите многогодишни паяжини, преграждащи като мръсни завеси пътя й през дългите коридори. По стените висяха няколко оцелели картини, наклонени под най-различни ъгли. Стълбите, които водеха към горните етажи, ставаха все по-тесни и стръмни. Но колкото по-високо се изкачваше момичето, толкова по-малко следи от разрушение виждаше.

Изведнъж витата стълба свърши и пред Алгира се изпречи плътна каменна стена. Водена от сетивата си, вещицата колебливо протегна ръка напред. Пръстите й неуверено пробягаха по масивния зид, проследявайки плитките фуги. Няколко късчета хоросан се отрониха и тихо тупнаха на пода. Това беше краят на коридора и път напред нямаше. Но източникът на магията беше някъде съвсем наблизо. Присъствието й се усещаше съвсем ясно. Момичето замислено почеса връхчето на носа си. Беше изминала толкова дълъг път и преодоляла такива трудности. Беше рискувала собствения си живот и може би беше жертвала живота на Салдемир. И за какво? За да стигне до края на този задънен проход?

Тогава забеляза, че тук разстоянието между камъните беше по-голямо, а и самите камъни бяха различни, по-груби и едри. Стената пред нея беше правена по-късно, вероятно за да скрие или да предпази нещо. Вещицата отново призова защитната си магия и натисна силно. Зидът се напука и поддаде, после се изкриви навътре и накрая се срина, откривайки пътя напред.

Едва сдържаща изгарящото си нетърпение, Алгира се промъкна през отвора в стената. Пристъпваше бавно, като внимаваше да не се спъне в каменните отломки по пода. Беше тъмно, само през тесните, подобни на бойници прозорци се прокрадваха тънки ивици от звездна светлина. Бледото им сияние се отразяваше в огледалния под и неуверено се издигаше нагоре, без да успее да достигне до сводестия таван. Момичето се намираше в малка кръгла зала, която не можеше да разгледа добре. Дори се блъсна в някакъв дървен стол и едва не го събори. Нещо на отсрещната стена обаче разколебаваше мрака и отнемаше от чернотата му. Там нямаше прозорци и оскъдната светлина от цялата стая се стичаше към гладкия каменен зид. Сякаш се привличаше от малката картина, която единствена украсяваше голата замазка. В ъглите на изящната златна рамка умело бяха инкрустирани четири небесни камъка. С размерите на малки орехи, съвсем еднакви, и с прецизно шлифовани ръбове и стени, те деликатно прогонваха тъмнината. Ръката на вещицата неволно посегна към един от тях, докато погледът й остана прикован към едва осветеното изображение.

Алгира веднага позна пейзажа, макар че беше посещавала мястото само два пъти. Художникът явно беше много добър, защото беше успял да предаде суровата красота на вулкана Белманди. Ясно се виждаше дори високото дърво с трите клона и входа в пещерата. Но не умението на неизвестния творец накара сърцето на Алгира да се разтупти като уловено в шепа животинче. Гледната точка към кратера беше от птичи поглед. Който и да беше рисувал тази картина, я беше видял от гърба или през очите на летящ високо в небето дракон. Нямаше друг начин.

— Виждал съм този връх и преди. Там скрихме яйцето на Мойлири, нали? Но защо ми го показваш?

Вещицата едва не подскочи от изненада, когато сънените мисли на Риналу отекнаха в изуменото й съзнание.

— Извинявай, без да искам. Много се развълнувах и сигурно затова неволно съм те повикала. Нали помниш небесните камъни, които са вплетени в гривната ми? Те помагат на вещиците да управляват магията. Намерих четири такива върху една картина, на която е нарисувано това място. И се замислих каква ли може да е връзката между камъните и вулкана. Хайде, заспивай сега. Скоро ще съм при теб, само да намеря Салдемир…

— Защо, какво се е случило с него? Нали той трябваше да те пази от неприятности?

— Разделихме се, но съм в безопасност. Не се безпокой за мен. — Алгира мигом съжали за грешката си и се опита да успокои дракона, но той вече беше силно разтревожен.

— Излез някъде на открито и ме чакай! Идвам да те взема! — решително заяви Риналу.

— Вече говорихме за това. Не се дръж като дете и остани където си!

Риналу обидено млъкна и момичето насочи цялото си внимание към картината. Отначало смяташе да изчегърта небесните камъни и да отнесе със себе си само тях. Но бързо се отказа, защото не носеше нищо остро. Пък и никак не й се искаше да разваля великолепната картина, затова реши да я вземе цялата.

Алгира посегна да я откачи от стената. В мига, в който я докосна, сякаш стотици борови иглички се забиха в пръстите й. Нежната кожа на възглавничките им изтръпна от слабата болка. Тя дори беше приятна и само подсили чувството на въодушевление и опияняващ възторг, които все повече обсебваха момичето. Вещицата усети как скритата в нея магия се надига неудържимо като приливна вълна. Заля я цял океан от бушуващи емоции и изгарящи страсти. И Алгира все повече потъваше и се разтваряше в него. Вече никой и нищо не можеше да я спре. Тя беше висшата сила, която се разпореждаше с цялото кралство. Животът на всеки човек в Кастерган зависеше от нея. Тя решаваше дали да помилва или да наказва. Нейната воля беше законът, който всички трябваше да спазват. Цялата власт беше нейна и съдбата на Съветника беше в ръцете й. Огромната му свита нямаше да го спаси от отмъстителния й гняв. Хаймдес щеше да си плати за убийството на майка й. Наказанието му щеше да бъде жестоко и страшно, и щеше да послужи за назидание на останалите. А после Мойлири щеше да изпепели цялата му армия, защото там нямаше невинни. И след като унищожеше всичките си врагове, тя, Алгира, Великата Вещица, щеше да въдвори железен ред в своята държава. Щеше да прочисти земите си от цялото зло на света. Щеше да изтреби нерфолдите и щръкловищата. Навсякъде щяха да издигнат паметници в чест на безбройните й подвизи. Името й щеше да се повтаря с благоговение от послушните и с ужас от непокорните.

Понесена от невидимите криле на обзелото я опиянение, Алгира леко се олюля. Някакво тихо гласче й прошепваше, че става нещо лошо, но тя не му обърна внимание. Жаждата за власт и слава я заслепяваше и оглушаваше, и тя не можеше да се насити на собственото си великолепие. Плахият глас отново се обади отнякъде, припомняйки уроците на майка й. Той говореше за Риналу и Салдемир, за Лиандра и приятелите й, за разбирателство и справедливост. Изведнъж краката на вещицата се подкосиха и тя се свлече на земята, а мечтите й за отмъщение и величие се сринаха върху нея. Алгира лежеше безпомощно на гладкия под, неспособна да помръдне. Беше парализирана от гледката на света, който омразата и гордостта й можеха да създадат. Един агонизиращ свят, изгарян от постоянни войни, раздиран на части от враждата, която тя щеше да разпали. Видя стотиците изпепелени градове и хилядите хора, които умираха с нейното име на уста. Ужасеното момиче примигна и размаха ръце, опитвайки се да разкъса жестоката картина пред себе си. Пламъците и пожарищата бавно избледняха, и през тях постепенно изплуваха размитите очертания на малката стая.

Безчувствените пръсти на Алгира бяха изпуснали платното с небесните камъни и то невинно лежеше до нея. Беше се преобърнало с гърба нагоре и вулканичния кратер не се виждаше. Но тя знаеше, че не рисунката, а камъните в рамката й бяха повлияли така. Все още усещаше силата им, разливаща се като сладка умора по цялото й тяло.

За момент вещицата се поколеба дали да не остави картината тук. Небесните камъни бяха наистина могъщи, но искаха твърде висока цена за помощта си. И прекалено обсебващо беше влиянието им. Без тях обаче не можеше да открие Салдемир. Мисълта за приятеля й премина като мълния през нея и я разтресе от глава до пети. О, тя щеше да го намери! Независимо през какво щеше да премине, за да стигне до него. Тухла върху тухла нямаше да остави от проклетия град, ако само нещо му се беше случило. Тя щеше да се превърне в буря, в земетресение, в унищожителна стихия, след която остава само безплодна пустиня. Останалите живи щяха да проклинат деня, в който се бяха изпречили на пътя й…

Алгира бавно се овладя и погледна треперещите си още ръце. Не се и опита да сдържи напиращите си сълзи. Намираше се в безизходно положение. Трябваше да помогне на приятеля си, който беше рискувал живота си за нея. Но това значеше да използва силата на небесните камъни, а всяко докосване до тях я променяше и сякаш изсмукваше добротата й. Правеше приемлив всеки компромис, дори убиването, дори газенето в реки от кръв. Но Салдемир със сигурност не би искал да бъде спасен по този начин. А и тя самата никога не би си простила.

Един приятелски съвет щеше да укроти бурята в душата й. Или поне да поеме частица от тежестта на товара й. Тя насочи мислите си към Риналу, протегна ги надалече, търсещи и потръпващи от нетърпение. Но драконът упорито продължаваше да мълчи и момичето започна сериозно да се тревожи. Той винаги досега се беше отзовавал на повика й. И друг път се бяха спречквали, но той никога не я бе изоставял. Какво ли се беше случило? Дали не беше в опасност — нападнат, ранен или дори убит? Или най-накрая се беше отказал от нея и просто си беше тръгнал? И то точно когато имаше най-голяма нужда от помощта му? Е, ако така беше решил — да си върви, откъдето беше дошъл. Прав му път, чисто му небе. Не й беше притрябвал чак толкова, можеше да се справи и без него. Тъкмо грижите й щяха да намалеят с една.

Алгира с мъка преглътна последните си сълзи и донесе от коридора един голям свитък. Внимателно обгърна с него картината с камъните, като се стараеше да не ги докосва. Боеше се да не я погълнат отново, защото дори само близостта до тях таеше опасност. Все още усещаше как за миг беше изгубила себе си, завлечена във водовъртеж от измамни копнежи и изгарящи страсти.

Пергаментовата обвивка отне доста от силата на небесните камъни, но омайният им зов продължаваше да пулсира по цялото й тяло. Момичето пое дълбоко дъх и бавно издиша. Сви ръцете си в юмруци, събирайки в тях цялата си ярост и омраза. После разтвори шепи и пусна на свобода злобата и ненавистта си, сякаш бяха малки пърхащи пеперуди. Разпери широко пръсти и се почувства лека, свободна и пречистена. Метнала на рамо опасния вързоп, тя се запъти надолу към изхода на библиотеката.

Магията на небесните камъни, украсяващи картината, беше невероятна. Алгира трябваше само да си помисли за Салдемир и след миг усети топлината му, сякаш беше точно до нея. Веднага разбра, че е жив. И съвсем скоро знаеше точно къде да го намери. С препускащо от нетърпение сърце тя се втурна натам. Мястото не беше далече, но колкото повече го доближаваше, толкова повече се засилваше чувството за опасност. Накрая стигна до голям осмоъгълен площад, в центъра на който се издигаше внушителна катедрала. Салдемир беше някъде там, в студената и враждебна вътрешност на сградата. Но не беше сам. Изострените сетива на Алгира й подсказваха, че заедно с него във високото здание имаше още поне пет вещици. Чудесно, тъкмо вече имаше върху кого да излее гнева си. Щеше да ги помете със силата на магията си. Щеше бавно да изцеди живота от техните безсилно гърчещи се тела. За тях нямаше да има нито милост, нито пощада!

Тя едва сдържа надигналия се в нея див и изпепеляващ възторг, който жадуваше за битка. Подпря се немощно на стената на близката къща и се опита трезво да прецени положението. Катедралата явно беше пълна с вещици, а вероятно и с добре въоръжени войници. Салдемир беше просто примамка, той не им трябваше. Капанът беше заложен за нея, а тя беше сама. Ако искаше да спаси приятеля си, се нуждаеше от съюзници. Мъртва нямаше да му помогне. А ако я заловяха жива, щяха да го използват, за да пречупят волята й.

Налагаше се да повика Риналу, макар че това щеше да го изложи на сериозна опасност. Алгира вече се беше уверила, че небето над града се пазеше наистина добре. А пък и драконът трудно би различил войниците от мирните хора. Веднага щом го нападнеха и ядосаха, щяха да събудят ловните му инстинкти. И той щеше да се нахвърли върху всичко, което се движи. Дори тя нямаше да успее да го спре.

Вещицата отново насочи мислите си към Риналу, но те се лутаха уморено и падаха изтощени, без да получат отговор. Колкото и да се опитваше, тя не успя да прогони ужасните спомени от онзи път, когато бяха упоили дракона, и тя едва не го беше загубила. Но тогава все пак го беше измъкнала от лапите на смъртта. А в какви ли неприятности се беше забъркал сега?

Алгира добре разбираше, че сама няма да успее. Останала без най-могъщия си съюзник, тя нямаше на кого да разчита. Освен, може би, на… Не, дори самата мисъл за това беше твърде опасна. Опита се да я пропъди, защото осъзнаваше необратимостта на решението си. Ако последваше безумната идея, после нямаше връщане назад. Веднъж уловил тигър за опашката, вече не можеш да го пуснеш. Още по-лошо беше, че по този начин Съветникът щеше да получи тъкмо това, което искаше от нея.

— Ами ако не успея да ги спра… — отчаяно промълви момичето.

Но въпреки всичко се налагаше да го направи. Трябваше й помощ и имаше само един начин да я получи. Тя въздъхна примирено и с натежало сърце се отправи към окования нерфолд. Откри го лесно, защото небесните камъни я водеха. Поколеба се за миг, след това решително се залови с освобождаването на плененото чудовище. Първо изтръгна едно прекършено копие от сухата земя и преряза въжетата с острието му. После призова ледената си магия, за да замрази с нея веригите. Студът бързо покри стоманата с тънка коричка скреж, а след това проникна навътре в метала. И когато звената станаха крехки и чупливи, вещицата стовари върху тях цялата мощ на защитната си магия. Скоро вече нищо не задържаше нерфолда, но той беше все така неподвижен. Алгира обаче не беше сигурна, че ще успее да го покори на волята си. Може би току-що беше направила ужасна грешка, обричайки стотици хора на гибел? Но беше убедена в едно — звярът щеше да й помогне! Ако не като верен защитник, то поне като неуправляема стихия, която щеше да разпръсне враговете й.

Тя боязливо постави длан върху твърдата като камък кожа на нерфолда и се опита да достигне съзнанието му. Очакваше да я прониже острата болка от забиването на хиляди нажежени игли. Или тялото й да бъде сковано от безжалостния студ на чуждата омраза. А може би само връхчетата на пръстите й щяха леко да изтръпнат?

Нищо не се случи. И никакъв отговор не последва. Все едно молеше за помощ огромна безжизнена скала. Ами ако нерфолдът наистина беше мъртъв? Възможно ли бе да е умрял от глад? Събрала цялата си смелост, вещицата опита отново. И отново. Без успех! Грамадното каменно туловище все така не помръдваше.

Вторият нерфолд беше по-малък, както и оставената от него следа между сградите. На обезсърчената Алгира не й отне много време да го открие, скрит и забравен в задния двор на една двуетажна дървена къща. Хората просто бяха натрупали слама върху него и бяха продължили живота си, сякаш нищо не се беше случило. Само една замряла ръка, устремена нагоре към небето, издаваше местоположението на неподвижното създание. Момичето разчисти наоколо и бързо го освободи от дългия плен. После потърси помощта му. Опита се да увещава, моли и заповядва, но напразно. Нерфолдът дори не трепна. Беше сама, съвсем сама. Събрала всичките си сили и воля, тя унило пое назад към катедралата.

* * *

Нощта се изниза неусетно, безгрижно разпилявайки скъпоценните перли на своите секунди. Опомнила се твърде късно, тя се загърна с тъмния си плащ и неохотно се отдръпна от първите лъчи на пробуждащото се слънце. Закъснелите звезди не посмяха да изоставят могъщата си покровителка и я последваха. Разтвориха се и после изчезнаха, точно преди небето на изток съвсем да изсветлее.

Градът бавно се отърсваше от съня си и се изпълваше с хора и шумове. Скърцаща врата отговори на нечий тих шепот, а бодрите стъпки на подранил продавач поздравиха паважа на малко площадче. Скоро дневната светлина щедро се изливаше върху къщите и дворовете, прогонвайки нощния мрак в най-дълбоките кътчета. Свежият утринен въздух носеше със себе си опияняващия аромат на нови обещания.

Сякаш впуснала се в преследване на зората, една гигантска сянка безшумно се плъзна над притихналия град. Разсече небето на две, после се спусна над покривите и удави улиците в непрогледен мрак. Като че ли някаква чудовищна ръка разпери дебелите си пръсти, протегна се бавно и затъмни завинаги слънцето. Носещото се високо във въздуха черно туловище се сливаше със сянката си и от това изглеждаше дори още по-голямо. Скоро достигна централния площад с катедралата и започна да описва широки кръгове над нея. Изглежда търсеше нещо, но не можеше да го намери. Огромните му криле пореха въздуха съвсем тихо, но после звярът изрева, надавайки гръмовен тътен.

Алгира ужасено вдигна глава и проследи полета на чудовището. Нима вещиците бяха успели да призоват дракон? И то — толкова голям? Това беше много лоша новина, защото ясно показваше силата на обединената им воля. Момичето плахо протегна мислите си към съзнанието на гигантската летяща сянка. След миг гневният въпрос обвиняващо отекна в главата й:

— Защо не повика Мойлири, преди да изложиш на опасност живота си? Или забрави, че той вече не е само твой? Забрави ли обещанието си? Забрави ли за моето яйце, което само ти можеш да ми върнеш? За да чуе моите мисли и да се излюпи от моя огън. И да вдъхне първо моята миризма.

Облекчението на Алгира нямаше граници. Тя едва сега забеляза копията, стърчащи от крилете на гигантския дракон. Вещиците не го бяха повикали, те се страхуваха от него. Затова войниците им се опитваха да го убият.

— Мойлири, ти ли си това? Нямаш представа колко навреме идваш.

Какво правиш тук?

— Риналу ми каза, че си в опасност. Увери ме, че си влязла в капан, от който дори той не може да те измъкне. И аз веднага му повярвах. Защото знам, че няма да се научиш да се пазиш.

— А той къде е? Добре ли е?

— Идва насам, но е твърде бавен и изостана назад. Кажи ми кой те заплашва? Къде са враговете ти? Какво искаш да изпепеля?

Мойлири величествено се рееше в небето, сякаш късче от нощта, дръзко опълчило се на дневната светлина. Драконите не спират да растат през целия си живот, а тя беше изпратила толкова много лета, че сама не помнеше броя им. И накрая беше станала по-голяма от всичко, живяло някога.

— Виждаш ли тези дървени неща? — посочи Алгира катапултите на площада и арбалетите по крепостните кули. — Искам да ги унищожиш! До едно! Но остави хората живи, разбираш ли? Не бива да ги ядеш!

— Твоите врагове ще бъдат моя плячка — доволно се облиза Мойлири.

— Не и ако искаш да видиш отново яйцето си! — твърдо възрази вещицата.

— Защо, ти ли искаш да ги ядеш? Хубаво де, задръж ги, щом толкова са ти притрябвали.

Мойлири разочаровано изсумтя и се нахвърли върху най-близкия арбалет. Прегази го с тежките си лапи и за миг го превърна в неузнаваема купчина трески. После избълва жарка огнена струя върху втория и разби следващия с едно перване на мощната си опашка. Без да забелязва копията, които отскачаха или се забиваха в огромното й тяло, тя продължи да мачка, руши и изпепелява. Алгира успя да я предпази от няколко летящи канари, изстреляни от катапултите. Но останалите попаднаха в главата, гърба и гърдите на дракона и въздухът се изпълни с черни пера и люспи. Болката обаче не спря Мойлири, а само я раздразни още повече. Тя връхлетя върху бойния ред на тежките машини, помитайки ги като клечки. Хората панически се разбягаха, но чудовището не ги последва, а продължи да унищожава оръжията едно по едно. До последното. Накрая площадът беше пълен с горящи и разбити отломки и Мойлири едва намери къде да кацне. Тя дишаше тежко и неравномерно, а в лявото й крило зееше голяма дупка. Десетината копия, забити в тялото й, ужасяващо стърчаха във всички посоки. От многобройните й рани шуртеше кръв и се стичаше по студената каменна настилка.

В този момент високите порти на катедралата се отвориха и от тях една след друга излязоха девет жени. С бавни и тържествени стъпки те тръгнаха надолу по широкото стълбище. Всяка от тях носеше някакво украшение, изработено от небесни камъни. Огърлици и гривни, диадеми и колани, и дори един изящен жезъл озариха целия площад с меката си синя светлина. Гледката беше изумително красива, но и тревожно зловеща.

После от мрака на внушителната сграда се появи Вилтаяна, следвана от трима войника. Те с усилие влачеха неподвижното тяло на Салдемир, вързано здраво за дебел дървен стълб. Няколко десетки добре въоръжени мъже се изсипаха на площада и се строиха в три редици пред жените. Мечовете и копията им заплашително проблеснаха в слънчевото, но все още хладно утро.

Макар и твърде изтощена, Мойлири насочи огнения си дъх срещу вещиците. Но три от тях веднага издигнаха огромен купол от защитна магия, през който дори пламъците на дракона не можеха да проникнат. После една възрастна жена, облечена с тежка пурпурна наметка, излезе пред другите и заговори с твърд и властен глас:

— Аз съм Сантенея и този град е мой. Понякога го наричат „Градът на вещиците“, защото ние управляваме тук. Всички изпълняват волята ни, дори Коргодир, когото самият Съветник назначи за командващ. Оставихме те да свършиш това, за което дойде, само защото ние самите не можехме. Признавам, че подценихме малко дракона ти. Знаехме за него, разбира се, но не очаквахме, че е толкова голям. Но както виждаш — справихме се с него и той вече не е заплаха. Сега искаме от теб да ни предадеш небесните камъни, които си открила. След това ще решим какво да правим с чудовището и приятеля ти. Ако ни се подчиниш, може дори да ги пощадим.

— Вилтаяна ви е казала, нали? Мислех, че тя… — Алгира отчаяно махна с ръка.

Тъй като младата жена явно се колебаеше, Сантенея продължи да я убеждава, вече с малко по-мек глас:

— Трябва да знаеш, че в момента голям отряд, предвождан лично от Коргодир, претърсва околностите на Нубеслир. Заповедите им са да съсекат на място всеки, когото открият. А докато двамата с дракона ти сте тук, останалите от групата ви са беззащитни. Единствено аз мога да ги спася, но за целта трябва да видя у теб готовност за сътрудничество. И не се бави много с решението си, защото на приятелите ти им остава все по-малко време.

В този момент Салдемир се свести и леко се размърда. После с мъка отвори очи и се огледа наоколо. Направи вял опит да се освободи, но въжетата бяха много здрави. Гърчейки се безпомощно като червей на кукичка, той най-накрая се извъртя към Алгира и погледите им се срещнаха.

— Погрижи се за хората ми! Погрижи се за сестра ми… — прошепнаха тихо устните му.

Момичето задавено кимна. Свали от гърба си вързопа с картината и го вдигна над главата си. Отстъпи назад и се накани да го хвърли към вещиците. Тогава къщата зад нея се разцепи на две с ужасяващ пукот. През дупката в стената се подаде по-малкият нерфолд и бавно се насочи към Алгира. Слънчевите лъчи го бяха събудили и нахранили. И сега той продължаваше да търси небесните камъни, все едно не беше спал толкова дълго.

Някъде в далечината се разнесе тежък грохот. Изглежда вторият нерфолд също беше осъзнал, че вече е свободен. Алгира трескаво притисна увитото с пергамент платно към гърдите си. Тя не искаше да дава магическия предмет на вещиците и така да ги прави още по-силни. И сега може би имаше начин да го избегне. Момичето припряно разви вързопа, извади отвътре картината и постави пръстите си върху камъните в двата срещуположни ъгъла. Вече не я интересуваше в какво точно чудовище щеше да се превърне. Тя просто не можеше да позволи приятелите й да пострадат.

Отново се опита да призове нерфолдите. През нощта спяха, но сега вече бяха будни. И може би този път щяха да чуят нейния повик. Мислите й почти веднага бяха пометени от огромните приливни вълни на двете могъщи съзнания. Древни и примитивни, те все още не се бяха научили да разговарят с думи и понятия. Общуваха помежду си с ослепително ярки образи, изграждащи живи и променящи се картини. И тя не можеше да ги надвика. Дори не беше сигурна, че изобщо я чуват. Гласът й заглъхна и се изгуби в бушуващ водовъртеж от споделени чувства и възприятия. А тя самата се превърна в капчица от безбрежния океан, който заливаше всичко. Той не можеше да бъде покорен и силата му не можеше да бъде овладяна. Защото в него плуваше съзнанието на всяко живо същество, което някога се беше раждало. Бушуващата стихия безжалостно я повлече надолу. Бездната я погълна и започна бавно да изсмуква личността й.

Тя беше обкръжена от други капки, но не всички бяха еднакви. Измежду милиардите студени и безразлични се срещаха и някои по-топли. Те протягаха мислите си към нея и я викаха. Като че ли и тя някак беше свързана с тях. Ето например с тази, синята, толкова различна от еднообразната прозрачност на останалите. В нея имаше нещо особено, макар и неуловимо изплъзващо се. И някога, много отдавна, тази капка си имаше име. Ех, ако можеше само да си го спомни! Ако можеше да си спомни коя беше тя самата. Ако можеше да си спомни времето преди да се разтвори в безкрайния океан. Защо беше дошла тук, какво се бе надявала да открие?

Синята капка се приближи и уголеми, бавно придобивайки неясни очертания. Отстрани й пораснаха криле, а предната част се удължи и заприлича на глава. После през изтъняващия воден воал се подаде пълната с остри зъби муцуна на Риналу:

— Добре ли си? Надявам се, че не съм закъснял?

Алгира се олюля и с благодарност се подпря на крилото, което драконът услужливо й поднесе. С мъка успя да се изправи. В краката й лениво се плискаха кротки вълни, които връщаха спомените в изпразнения съд на съзнанието й. Околният свят с болезнено пулсиране нахлу в главата й. Площадът, катедралата, вещиците, ранената Мойлири и разтревоженият Риналу. Момичето впи пръсти в предния край на крилото му, ужасено от мисълта да не го изгуби отново.

Драконът и нерфолдът се гледаха с враждебно недоверие, готови да се нахвърлят един върху друг. Но вече бяха свързани през съзнанието на Алгира и доловиха общата си загриженост за нея. Почувстваха споделения си страх да не й се случи нещо лошо. Усетиха готовността на другия да рискува живота си, за да я защити. И разбраха, че тази привързаност ги обединява, макар да не ги прави приятели.

— Алгира, Алгира… Погледни нагоре… Носим ти небесни камъни! — звънна в ясния утринен въздух гласът на Лиандра. Яхнала Риналу, тя въодушевено размахваше малка торбичка с размерите на пъпеш.

Главата на младата вещица бавно се проясни и тя погледна към неочаквания подарък с болезнена тревога. Знаеше много добре какво има вътре, беше го усетила отдалече. Още камъни! Но как, откъде? Всъщност в момента това нямаше значение. Въпросът беше дали можеха да усилят мислите й дотолкова, че нерфолдите да ги чуят. И имаше ли тя още сили, че да опита отново, след като едва не се беше изгубила в необятните им съзнания. Вече знаеше със сигурност, че те не могат да бъдат покорени или овладени. Но може би щеше да успее само леко да ги насочи в нужната посока?

— Всичките заедно са твърде опасни за мен, така че ги дръж по-далече. Хвърли ми само два от най-големите. Но когато всичко свърши, трябва да ме накараш да ти ги върна. Няма значение как, ако се наложи използвай сила. Много е важно те да не остават у мен, защото ще стана зла и жестока. И ще се превърна в това, срещу което цял живот съм се борила. Победата на такава цена ще бъде по-лоша и от най-тежкото поражение.

— Защо говориш така? И как бих могла да ти се противопоставя? Какво да направя, ако не искаш да ми ги дадеш? — уплаши се сестрата на Салдемир.

— О, аз искам, честна дума! Просто ще трябва да ми го припомниш.

Алгира пъхна вързопа с картината под отломките на полуразрушената къща. По-малкият нерфолд вече беше почти до нея, а по-големият бавно приближаваше, извисявайки се над сградите. Но тя се опита да не мисли за тях, а да насочи вниманието си към подхвърлените й от Лиандра небесни камъни. Големи колкото ябълки, те изгаряха шепите й като живи въглени. Вещицата ги стисна толкова силно, че острите им ръбове порязаха дланите й. Няколко ситни капчици кръв потекоха по плътно свитите й пръсти и полетяха надолу. За нейна изненада този път съзнанието й остана трезво и ясно. Изглежда връзката й с могъщия разум на нерфолдите уравновесяваше егоизма, който събуждаше у нея магията на камъните. А те пък й даваха необходимата сила да устои на бурния океан от мисли и образи на древните създания. Но нямаше да издържи дълго така. Усещаше как силите й се топят като шепа сняг от драконов огън. Просто се надяваше да издържи достатъчно.

Вещиците под защитния купол добре осъзнаваха опасността, която представляваше Мойлири. Макар и ранена на много места, тя не беше победена. Затова жените използваха магията си, за да създадат вихрушка насред площада. Постоянно подхранвана и насочвана от силите им, тя започна да расте и се насочи право към поваления дракон. Ставаше все по-голяма и страшна, и скоро заприлича на малък ураган. Пясък, павета и дори части от разбитите катапулти се понесоха във въздуха. Риналу издиша огнена струя към тясната основа на вилнеещата фуния. Но неистовите ветрове просто издухаха пламъците настрани.

Лиандра се беше вкопчила здраво в шията на синия дракон и мислеше само как да се задържи върху него. Напълно забравил за своята ездачка, той летеше около вихрушката и я нападаше с пламтящия си дъх. Ураганът приличаше на оживяло буреносно чудовище, покорно на волята на създалите го вещици. Извиваше се и се разделяше, разклоняваше се като светкавица и пак се събираше, опитвайки се да завлече Риналу. Но драконът ловко успяваше да се измъкне. Завиваше рязко и се премяташе във въздуха, стрелваше се стремглаво надолу, или се издигаше стръмно нагоре.

Оставаха броени секунди, преди дясното крило на Мойлири да попадне в ревящата паст на въздушната тръба. Ураганът щеше да го разкъса само за миг, а после нямаше да пощади и останалата част от черния дракон. Тогава Алгира реши да опита друго. Тя улови огнения дъх на Риналу в кълбо от защитна магия и го постави на пътя на унищожителната стихия. Изчака вихрушката от издигащи се към небето прах, пепел и овъглени отломки да премине през него. И тогава освободи яростния пожар. Попаднал точно там, където се зараждаше бурята, огънят най-накрая подейства. Пламъците и топлият въздух бяха засмукани по спирала нагоре и ветровете започнаха да губят силата си. След втората атака съвсем утихнаха, а огромната фуния се разпадна и изчезна.

На няколко пъти отряди от въоръжени с брадви и алебарди войници нападаха Мойлири. Веднъж дори успяха да стигнат до нея, решени да й отсекат лапа, крило или дори главата. Но винаги бяха посрещани от огнена стена, издишана от някой от драконите. И тогава се разбягваха във всички посоки като вълни от хвърлен във водата камък. Риналу се стараеше възможно най-точно да изпълнява указанията на Алгира и успокои полета си едва когато заплахата за Мойлири отмина. Чак тогава Лиандра забеляза брат си под защитния купол. Тя уплашено размаха ръце, опитвайки се да привлече вниманието на Алгира към него. Вещицата мрачно кимна и отново насочи мислите си към дракона:

— Аз ще се оправя тук, но приятелите ми са в голяма опасност. Трябва веднага да се върнеш при тях и да ги пазиш, както би пазил мен.

Риналу недоволно разтресе глава, но реши да не спори. Изстреля нагоре тежкото си тяло, а крилете му разсякоха прашния въздух като гигантски кинжали. Лиандра започна да го удря по мускулестия врат и ядосано му изкрещя:

— Върни се, къде отиваш? Алгира и Салдемир имат нужда от помощта ни!

След миг осъзна, че драконът изобщо не я разбира, пък и едва ли би я послушал. Тя обаче не смяташе да се примири с ролята си на подхвърлян насам-натам багаж, който няма своя собствена воля. Още докато Риналу набираше скорост и височина, пътничката му скочи върху сламения покрив на една къща.

През това време нерфолдите подушиха магията в капчиците кръв, стичащи се по свитите юмруци на Алгира. Свикнали да защитават и пазят всяка вещица, те просто пощуряха от ужас за живота й. Втурнаха се към нея с цялата скорост, на която бяха способни тежките им и тромави туловища. Но се движеха много бавно и на по-далечният му отне цяла минута, за да прекоси разделящите ги метри. Накрая двамата застанаха до момичето, извисявайки се над нея като кулите на катедрала. И тогава за първи път доловиха мислите й.

Мойлири се съвзе донякъде и удари по бледосиния купол от защитна магия с опашката си. Той трепна леко, припламвайки за миг в пурпурно червено, но издържа. Драконът обаче не се отказа, а реши да изпита здравината му с огненото си дихание. И скоро Алгира видя първите признаци на умора у трите вещици, застанали най-вдясно на групата. Те болезнено се сгърчваха след всяка струя жарки пламъци, с която Мойлири заливаше преградата им. Силите им явно се изчерпваха, защото към тях се присъединиха още две, поемайки част от товара.

— Продължавай така, Мойлири! Изтощаваш ги… — окуражи момичето дракона. После застана плътно зад по-малкия нерфолд и без страх потопи съзнанието си в неговото. След няколко секунди каменното чудовище се запъти към катедралата, докато вещицата уверено се катереше по гърба му.

То достигна до магическата полусфера и започна да я удря с тежките си ръце. Вляво от него по-едрият му събрат правеше същото. Макар и бавни, атаките им бяха свирепи и мощни. Отново и отново тежките туловища се хвърляха напред, предизвиквайки ярки пулсации по преградата. Тя избледняваше все повече и повече, и накрая не издържа и се разкъса пред тях. Все така бавно и неудържимо двата нерфолда преминаха през пролуките в почти прозрачната вече стена.

Няколко вещици започнаха да хвърлят по тях огнени кълба. Пламтящите топки се разбиваха в каменните тела, избухваха в ослепителни експлозии, и се пръскаха в ярки, макар вече обезсилени искри. Но не можеха да спрат, или дори да забавят нерфолдите. Алгира знаеше, че те не горят, затова прикриваше само себе си със своята защитна магия. Бавно, но неотклонно те напредваха към Салдемир, а войниците на пътя им ги замерваха с копия и отстъпваха.

— Най-добре се откажи! Ние владеем силата на огъня! — презрително се усмихна една дребна вещица.

— Ние можем да призоваваме урагани — допълни втора, доста по-висока.

— Ние заповядваме на водата! — вече трета се опитваше да сплаши Алгира.

— И на земята!

— Ние управляваме дори съзнанията на хората — тихо изсъска Сантенея и посочи към Салдемир, който яростно се опитваше да се освободи. Той се сви под студения й поглед, а тялото му безволно се отпусна като парцалена кукла.

— Тук силата ти не може да го защити. Ние сме повече и сме по-могъщи, а ти си сама. Не можеш да опазиш дори себе си, още по-малко пък някой друг — продължи старата вещица.

Алгира не се смути:

— Аз може и да не съм толкова силна, но имам могъщи приятели. Вие може да заповядвате на земята, но те владеят въздуха. Така че по-добре се пазете, защото драконът ви е много ядосан. Все по-трудно ми е да го сдържам, а ако нещо се случи с мен, няма да има кой да го спре. Най-добре бягайте, преди защитната ви стена съвсем да се е сринала.

— Чудовището ти е ранено и не му остава още много! — уверено възрази Сантенея. После леко кимна към смирено застаналата зад нея Вилтаяна:

— Що се отнася до нерфолдите, научихме, че те не са неуязвими и могат да бъдат убити.

Алгира все по-трудно сдържаше гнева си:

— Нищо ново не сте научили! Всичко, което се ражда и живее, все някога умира. И все някак може да бъде убито. Но вие нямате никаква представа как, защото умишлено пропуснах да спомена това на Вилтаяна. Дори не знаете дали владеете необходимите магии.

Излязла най-отпред, Сантенея продължи, вече не толкова убедено:

— И така да е, ти не би могла да ги използваш срещу нас. Един нерфолд никога не би нападнал вещица…

— Дори и ако някоя, която може да говори с него, му заповяда да го направи? Наистина ли сте толкова сигурни в думите си? Бихте ли заложили живота си на тях?

Стиснала още по-здраво небесните камъни, Алгира погледна назад към неспокойно помръдващите нерфолди. Те се раздвижиха, протегнаха напред дългите си ръце, и тромаво се насочиха към групата вещици.

Младата жена се възползва от моментното им объркване и бързо развърза Салдемир. После постави върховете на тънките си пръсти върху слепоочията му и вля в него малко от жизнената си сила. Тялото му потрепна, ръцете му конвулсивно се свиха, а очите му се открехнаха и я погледнаха объркано.

— Почини си малко, скоро ще се почувстваш по-добре. Остани зад нерфолдите, сега те не са заплаха за теб — посочи Алгира бавно крачещите гиганти, докато му помагаше да се изправи.

Само няколко секунди бяха нужни на Салдемир, за да възвърне бойния си дух:

— Ти си гледай твоята битка, аз ще си гледам моята! — изръмжа гневно той и грабна дървения кол, за който беше вързан досега. Развъртя го като огромен боздуган и се втурна към войниците, които вече приближаваха Алгира. Вниманието й беше изцяло погълнато от сблъсъка между вещиците и драконите. Тя насочваше движението на нерфолдите и защитаваше крилатите си приятели със своята магия. Затова дори не беше забелязала, че някой трябваше да пази самата нея. Салдемир обаче бързо оцени обстановката и веднага се притече на помощ. С няколко точни удара той възпря устрема на войниците, а после ги обърна в бягство. Пометени от яростта на тежката му тояга, те отстъпиха зад вещиците, които едва поддържаха все по-изтъняващата магическа бариера. Вече осем жени влагаха всичките си сили в защитния купол, но той продължаваше да се разпада. Единствено Сантенея все още не се беше присъединила към посестримите си. Тя се опитваше да спре настъплението на нерфолдите с някакво заклинание, но те не я слушаха. Притискани между нестихващите пламъци на Мойлири и неотклонно приближаващите гиганти, хората се скупчиха плътно един в друг.

С леко кимване Алгира възпря страшните си съюзници и се обърна към враговете си:

— Обкръжени сте! Огледайте се и преценете шансовете си. А после се спуснете до най-тъмните кътчета на черните въглищни мини, в които сте превърнали душите си. И потърсете там причините да воювате. Вижте страданието и смъртта, които сте причинили. Попитайте майките си, децата си и собствената си съвест дали биха одобрили постъпките ви. Дали трябва да следвате заповедите на човек, който не цени живота ви. И дали си струва да умрете за няколко камъчета и шепа пари. Защото човек се жертва само за да защити най-ценното си. Мога да ви унищожа тук и сега! Но аз избирам да ви дам шанс за спасение. Шанс да поискате прошка за злините си и мъката, която те са донесли. Шанс да промените живота си и да му дадете смисъл. Шанс да станете по-добри. Дали ще се възползвате от него, зависи само от вас. Но помнете, че изборът на това, за което се борите, определя какви хора сте.

Жарките драконови пламъци наляха огън в думите на Алгира. Тропотът от крачките на огромните нерфолди придаде тежест на речта й. Сянката на някакво неосъзнато още съмнение се промъкна в душите на вещиците и войниците. Смелостта напусна сърцата им, нерешителност се всели в умовете им, колебание скова мускулите им. И те ясно осъзнаха, че нямат друг избор, освен да се предадат.

Алгира великодушно посочи вратата в крепостната стена:

— Уморих се да бягам. Сега е ваш ред. Напуснете града и не се обръщайте назад, защото ще ви преследвам с всичко, което имам. Оставете мечовете и небесните си камъни и се махайте, преди да съм размислила.

Войниците с облекчение захвърлиха оръжията си и хукнаха да се спасяват. Вещиците обаче положиха на земята своите украшения съвсем бавно. Опитваха се да запазят поне частица от достойнството си, но си личеше, че и те нямаха търпение да се махнат. Всички заедно напуснаха площада и се отправиха към изхода на крепостта. Зад тях остана само Вилтаяна, която се изкачи обратно по каменното стълбище пред катедралата. Седна на най-горното стъпало, грижливо подгъвайки под себе си дългите поли на изящната си синя рокля. После подпря лакти в скута си и търпеливо зачака.

Алгира с мрачен поглед проследи своите отдалечаващи се врагове, едва сдържайки обзелата я ярост. После отиде до Мойлири и с все сила задърпа едно от забитите в нея копия.

— Ще ми помогнеш ли с тези? Много дълбоко са влезли и не мога да ги извадя — помоли тя Салдемир за помощ.

Широко раззинатата паст на дракона беше пълна с еднометрови жълтеникави зъби и приличаше на вход в пещера. На еднопосочен път, от който няма връщане назад. Огромното туловище се извисяваше като малък хълм над площада, а кръглите немигащи очи не изпускаха война. Мъжът с леко колебание захвърли безполезния вече дървен кол. Доверието му към Алгира бавно надделя над първичния човешки страх и той предпазливо приближи:

— Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Разбира се, нищо няма да ти направи. Тя знае, че й мислим доброто! — успокои го Алгира и започна да се катери към гърба на Мойлири, като се залавяше за шиповете на опашката й. Драконът застина неподвижно като примерен пациент.

Сестрата на Салдемир се появи на площада, все още вадейки сламки от дългата си коса. Брат й и Алгира бяха толкова заети да измъкват копията от гигантското черно чудовище, че изобщо не я забелязаха. Те явно се забавляваха, защото се смееха и си подхвърляха непринудени шеги. Двамата заедно се мъчеха да изтръгнат едно пречупено острие, забило се особено дълбоко във врата на крилатия хищник. Освен него оставаха още само три. Лиандра въздъхна и безстрашно се насочи към най-близкото. Уви ръцете си около дръжката му и задърпа здраво, като следеше с едно око грамадната глава на звяра. Изведнъж си спомни нещо и се обърна към вещицата, като се стараеше да звучи колкото се може по-невинно:

— Извинявай, но не трябваше ли да ми върнеш нещо?

Алгира стреснато се огледа наоколо и едва сега видя сестрата на Салдемир. После нервно опипа небесните камъни, скрити в джобовете на зелената й рокля:

— А, да… Виж сега… Мисля, че е по-добре засега да останат у мен. Вече свикнах с тях и овладях силата им. Ще съм много по-полезна на всички ни, ако ги задържа. Пък и много ще внимавам, така че нищо лошо няма да се случи…

— Но, Алгира, ти обеща!

Вещицата й хвърли гневен поглед, ядно мърморейки нещо. Не обичаше да й противоречат. Та кой познаваше магията по-добре от нея? И кой по-добре от нея можеше да я използва? Замисли се какво ли наказание заслужаваше това непочтително момиче. Трябваше да е нещо, съответстващо на наглостта й. Но чистите очи на Лиандра я гледаха с такова доверие и обич, че някакво неясно чувство на вина се надигна в душата на Алгира. Тя с мъка се овладя и неохотно протегна двата камъка:

— Ето, вземи ги!

Лиандра внимателно пое магическите късчета небесна синева и ги прибра при другите в торбата си. Сякаш събуждайки се от ужасен кошмар, вещицата прокара длан по челото си и въздъхна с облекчение:

— Да, така е много по-добре.

— Толкова ли са опасни? Изглеждат съвсем невинно… — зачуди се сестрата на Салдемир.

— Лиандра, ти не разбираш! Те ме правят много по-силна, но и ме изпълват със злоба и жестокост. Когато преди малко се биех с вещиците, аз наистина исках да ги нараня. Не знам дали нерфолдите щяха да ги убият, но аз бях готова да го направя. Мразех тези жени и исках да видя как страдат. А това не е пътят на магията и това не съм аз. Камъните изваждат навън някакво мое скрито лице, което дори не подозирах, че имам. От което се срамувам и което ме ужасява. Заради тях забравям приятелите си. Бях готова да намразя дори Риналу, когато мислех, че ме е изоставил… Всъщност вие двамата къде бяхте? Казах ви да останете в лагера, а не да се скитате в нощта? Толкова ли беше трудно да ме послушате?

Доловила упрека в думите на Алгира, Лиандра опита да се оправдае:

— Ами докато ви чакахме да се върнете, Риналу изведнъж стана неспокоен. Размърда се и разпери криле. Аз веднага разбрах, че се готви да отлети. Реших, че ти си го пратила някъде и скочих на гърба му. А той само изви глава и ме погледна с големите си очи. Но не се опита да ме свали. Издигнахме се високо и след доста време попаднахме на този черен дракон. Никога не съм предполагала, че нещо толкова голямо може да лети! Първо изобщо не го видях, защото се губеше в мрака на нощта. Но когато прелетя над нас, тялото му закри звездите в небето. Бях сигурна, че ще ни изяде на две хапки. Нямаш представа колко се уплаших. Но той не ни нападна. Не знам какво му каза Риналу, но чудовището тръгна след нас. Разбираш ли, не ни преследваше, а просто дойде с нас. После ни изпревари и изчезна напред. А ние завихме и отидохме до една много висока и стръмна планина. Обаче не кацнахме горе, а се спуснахме в някаква дълбока клисура между върховете. Приличаше на широка долина, само че залята с вода. А по брега беше пълно с небесни камъни. Веднага ги познах — същите като тези от гривната ти, само че много по-големи. Риналу искаше да събере няколко, но все ги изпускаше. Трябваше да видиш колко беше смешен. Опитваше се да ги сграбчи, но с тези негови огромни нокти нищо не се получаваше. Камъните се изплъзваха от лапите му, а той се ядосваше и започваше отначало. Без мен никога нямаше да успее. А аз набързо напълних цяла торба. Пък да знаеш само колко много останаха. После отлетяхме и тъкмо се чудех къде отиваме, когато пристигнахме при теб. Но ти беше паднала на колене и хич не изглеждаше добре. Беше протегнала ръце напред и плачеше, и нищичко не виждаше. Тогава пак се уплаших много…

Лиандра не спираше да бърбори, преливаща от радостната възбуда на човек, току-що избегнал смъртна опасност. Удивена и все още невярваща, Алгира тихо промълви:

— Вулканът Белманди! Ама разбира се, как не се сетих по-рано! Значи именно камъните са привличали нерфолдите към това място. А бях съвсем сигурна, че е магическата пирамида. Но защо не са ви нападнали тези, които се бяха покатерили по планинските склонове? Ах, да, защото ти не си вещица и тях изобщо не ги е било грижа за теб. Те се нуждаят от магията, защото тя им помага да се откриват през огромните пространства. За тях небесните камъни са като маяк в мрака, към който се стремят. Защото знаят, че там ще намерят други като себе си. Нерфолдите ценят магията, а понеже я усещат и във вещиците, те ги пазят и защитават…

Картината на странния кратер изникна в съзнанието на Алгира толкова ярко и живо, че тя неволно стисна очи. Изглежда отново не успя да удържи своите чувства вътре в себе си, защото драконът под нея ги усети. Мойлири се размърда неспокойно и едва не събори хората от гърба си. Мислите й достигнаха до вещицата, бавни и лениви като река в равнина:

— Твоят приятел ми разказа за това място. То наистина е особено, но всъщност не е вулкан. Беше си обикновена планина, преди върху нея да падне звезда. Случи се толкова отдавна, а още си го спомням съвсем ясно, сякаш беше вчера. Ярка огнена дъга проряза нощта и озари цялото небе. Стана светло като ден, а топлината ме опари, въпреки че бях много далече. Земята под мен се тресеше, а дърветата се прекършваха и пламваха като сухи вейки. После във въздуха се изви такъв свиреп вятър, че едва успях да кацна. Беше стихия, от която не можеш да се скриеш, нито да избягаш…

Салдемир и Лиандра не долавяха нищо от мисловния разговор на вещицата и дракона. Затова бяха толкова изненадани, когато Алгира изведнъж възкликна на глас:

— Излиза, че небесните камъни не са кръстени така заради цвета си, а заради мястото, откъдето идват!

Уловила неразбиращите погледи на двамата, тя набързо им предаде разказа на Мойлири:

— Някога, много отдавна, горящ камък паднал от небето и издълбал огромна дупка в един планински връх. Пръснал се на хиляди бледосини късчета, които хората нарекли „небесни камъни“. Някои били изхвърлени надалече от силата на удара, но повечето и досега са в кратера Белманди. Затова и до ден-днешен магията там е толкова силна и се усвоява толкова лесно.

Тези думи напомниха на Алгира за нещо важно и тя изостави Салдемир да се мъчи сам с измъкването на оставащите копия. Момичето скочи от извисяващият се високо гръб на дракона и с присвити колене се приземи меко на площада. После протегна ръка към Лиандра и кимна подканващо:

— Ела с мен!

Вещицата измъкна завитата картина изпод руините на съборената къща и припряно я подаде на сестрата на Салдемир.

— На теб небесните камъни не ти действат, затова ти ще ги пазиш. Само ги дръж по-далече от мен и всичко ще бъде наред. А най-добре ги скрий някъде, защото са много опасни. Добре че камъните на гривната ми са толкова мънички и не са успели да ме покварят.

След това двете се насочиха към катедралата. Изкачиха се до върха на широкото стълбище, където ги очакваше Вилтаяна. Облечената в синьо вещица се изправи бавно и величествено, и попита със скрит укор в гласа си:

— Чудех се кога ще си спомниш за мен?

Вместо отговор Алгира я изгледа с недоумение:

— Какво правиш тук? Защо не си тръгна заедно с другите?

— Надявах се да уважиш нашата сделка. Аз изпълних своята част, като ви вкарах в града. Сега е твой ред.

— Но ти ни предаде! Убедена съм, че идеята да използвате Салдемир като примамка е била твоя?

— Защото само така можех да го спася. Сантенея щеше да го убие на мига и аз трябваше бързо да измисля план, за който приятелят ти да ни е нужен жив. Пък и не очаквах да се затрудниш толкова много с посестримите ми. Те не владеят магията така добре както нас двете — усмихна се едва забележимо Вилтаяна.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но битката беше тежка и опасна, а черният дракон сериозно пострада. Но забелязах, че ти не взе участие. Може би ти дължа благодарност за това? — вече по-меко каза Алгира. Тя едва удържаше Лиандра зад себе си. Сестрата на Салдемир беше бясна и с все сили се опитваше да се нахвърли върху Вилтаяна.

— Казах на Сантенея и останалите, че без огърлицата си съм твърде слаба и няма да мога да им помогна. А пък те не ми се довериха дотолкова, че да ми дадат някой от своите небесни камъни. Не знам защо, но си бяха втълпили щурата идея, че двете с теб работим заедно — усмивката на Вилтаяна стана малко по-широка.

Изглежда това притъпи недоверието на Алгира, защото тя замислено кимна с глава:

— Мисля, че не ме лъжеш. За твое собствено добро се надявам да си искрена. Защото познавам един дракон и поне двама души, които ще те преследват до края на света, ако ме предадеш.

След това погледна през рамо към сестрата на Салдемир:

— Върни й огърлицата!

Лиандра неохотно се подчини, като едва чуто прошепна:

— Надявам се, че знаеш какво вършиш!

Вилтаяна отметна настрани косата си, оголвайки за миг дългата си белоснежна шия. После си сложи магическия накит и Алгира едва сега успя да го разгледа отблизо. Той беше изработен от цели шест небесни камъка, големи колкото грахови зърна. Вероятно магията им беше превърнала тяхната собственичка в студената и пресметлива вещица, която всяваше ужас само с появата си. И която сега с нескрито въжделение гледаше към торбичката на Лиандра:

— Ами тези? Видях как приятелката ти извади отвътре два доста големи.

— Те не са от тук, а от Белманди. Така че не са част от нашето споразумение.

— Нали осъзнаваш, че с помощта само на половината от тези камъни можеш да заповядваш на реките къде да текат. А с всички тях можем да местим планини. Това бедно момиче изобщо знае ли каква сила и власт държи в ръцете си? — кимна Вилтаяна към Лиандра. После примирено посочи към изоставените от другите вещици украшения.

— Тогава поне половината от тези?

— Съжалявам, но това са военни трофеи и също не влизат в уговорката ни. В града намерих единствено картината, на която имаше четири камъка с размерите на голям лешник. Значи ти дължа два такива. Но тъй като не ми се иска да развалям изящната рамка, Лиандра ще ти даде два от нейните. А от всички останали ще направи украшения, които да защитават приятелите ни и хората в града от магията на вещиците.

— Добре, така да бъде! Хайде, дай ми ги! — протегна ръка Вилтаяна и щракна нетърпеливо с пръсти.

В очите на Лиандра блесна чист и неподправен ужас. Тя непокорно поклати глава и с леко заекване възрази на Алгира:

— Н-но така тя ще стане още по-могъща, опасна и зла! Нищо няма да й дам! Не можеш да ме накараш!

Алгира въздъхна, после се усмихна леко на някаква своя мисъл:

— Обещанието си е обещание. Но тъй като ти пазиш всички небесни камъни, ти ще решиш кога да й дадеш нейните. Направи го, когато почувстваш, че вече можеш да й вярваш. И когато сметнеш, че тя е готова за тях.

— Уговорката ни не беше такава! — недоволно промърмори Вилтаяна.

— Така е — съгласи се Алгира. После добави:

— Но и не включваше залагането на капани и използването на приятелите ми срещу мен. А ти все пак си получи обратно огърлицата. Надявам се не мислиш, че постъпвам нечестно с теб?

— Не разбирам в какво точно ме обвинявате? Всяка вещица мечтае да управлява света, точно както всеки войник мечтае да командва армия. Какво лошо има в желанието ми да стана по-силна? — изумено попита Вилтаяна.

Алгира се опита да й обясни:

— Проблемът не е в силата, а как и за какво я използваш. Небесните камъни те карат да се стремиш само към собственото си щастие. С тях забравяш за нуждите на другите и вече не те е грижа за тях.

— Добре, добре! Дай ми само няколко и ще видиш, че ще ги използвам, за да помагам на хората! — Вилтаяна все по-трудно прикриваше обзелото я нетърпение.

Алгира леко се усмихна и посочи към разтревожената Лиандра:

— Не мен, нея трябва да убедиш!

— Забравѝ за нея. Тя не е важна, защото не владее магията. Но двете с теб можем да управляваме заедно! Нубеслир отново ще бъде „Градът на вещиците“! — не се предаваше Вилтаяна. После пламенно продължи:

— Представи си армия от нерфолди под твой контрол. А аз пък ще управлявам всички хора с власт и влияние в кралството. Ще бъдат като кукли на конци в ръцете ми. Никой не ще може да ни се опълчи. Целият Кастерган ще бъде наш!

— Но това ще е управление, основано на сила и страх. То с какво ще е по-добро от потисничеството на Съветника?

Вилтаяна искаше да възрази, но вместо това махна с ръка и се оттегли в полумрака на катедралата. Беше водила достатъчно спорове, за да знае кога да спре.

Най-накрая Салдемир изтръгна и последното копие от тялото на черния дракон и доволно се изправи. Стъпил високо върху гърба на чудовището, той с удовлетворение проследи двата нерфолда, които бавно крачеха към крепостната стена. Този път следваха широката главна улица, вместо да минават напряко през къщите. Вече бяха доста далече и изглеждаха съвсем малки и безопасни. Нещо неуловимо в начина, по който кретаха един до друг, напомняше двама уморени старци, щастливи просто от това, че са заедно.

— Къде ги изпрати? — попита той току-що завърналата се Алгира.

— Убедих ги да напуснат крепостта и да чакат пред портите. Предпочитам да са наблизо, ако се наложи да защитаваме града. А не исках да останат вътре и да плашат хората.

Могъщият войн замислено кимна:

— Добре си се сетила. Но ще можеш ли да ги командваш, като се отказа от небесни камъни? Няма ли опасност чудовищата да се върнат и да разрушат още нещо? Или пък да си тръгнат завинаги?

Алгира го погледна с горчивина:

— Никога не съм могла да ги командвам, но се надявах другите вещици да не разберат. Нерфолдите едва ме чуваха дори когато държах в ръцете си двата големи камъка. Успях да им посоча единствено накъде да вървят. Но не се безпокой за тях. Те ще останат на пост и няма да мръднат от там. И не защото това беше последното нещо, за което ги помолих. А защото най-после са щастливи. Винаги са искали само да бъдат близо един до друг, да могат да се виждат и да си говорят. Да споделят сънищата и мечтите си е единственото, за което копнеят.

Салдемир бързо преодоля объркването си:

— Е, мисля, че успя да заблудиш всички ни. Аз поне бях убеден, че тези страховити и могъщи създания изпълняват всяка твоя прищявка. Така или иначе, дори само видът им е достатъчен, за да сплаши всеки, дръзнал да нападне Нубеслир. Пък и ако обстоятелствата го налагат, можеш пак да вземеш няколко камъка и да пришпориш бедните животинки.

Алгира потръпна от ужас и сподавено промълви:

— Да се надяваме, че няма да се стигне до там.

Войнът се поколеба за момент, после все пак се реши да попита:

— Отдавна се чудех, но все нямаше време… По време на битката с Вилтаяна… там, на нейния остров… точно преди войниците й да се предадат… Какво точно се случи? Вие двете замръзнахте за няколко секунди и после нещо между вас се промени.

— Само няколко секунди? Сториха ми се дълги като дни… Това беше най-тежката битка, която някога съм водила. В един много кратък миг, толкова кратък, че не съм сигурна дали изобщо се случи, съзнанията ни се докоснаха. Пробиха през всички защити и бариери, с които се бяхме обградили. И тогава всяка от нас видя другата такава, каквато е — без преструвки и маски, без лъжи и полуистини. И разбрахме колко много си приличаме всъщност. Затова не можех да те оставя да я убиеш. И затова се надявам, че можем да й вярваме. Поне дотолкова, че да й върна огърлицата и да й позволя да остане.

— Но ще я наблюдаваш, нали?

— Всъщност помолих сестра ти да я държи под око. Тя ще изработи за всеки от вас по едно украшение с небесни камъчета. И докато ги носите, никоя вещица няма да може да използва силите си срещу вас. Но дори и без магия, Вилтаяна пак може да ви очарова, защото си остава…

— … много изкусителна жена, разбирам… И затова искаш да ни пази друга жена, неподвластна на пленителната й красота.

Алгира доволно кимна, после попита:

— Как мислиш, ще се справиш ли с командването на войниците, които избраха да останат в града? Искам защитата на крепостта да бъде поверена на някой, на когото мога да разчитам. Поне отначало, докато хората се научат да решават сами.

Салдемир я изгледа учудено:

— Мисля, че да. Доста време служих в армията на Съветника, а след това някак от само себе си станах предводител на малкия ни отряд. Наясно съм как се напада и как се отбранява град. И знам, че няма по-могъщо оръжие от смелостта и куража. Не можеш да победиш хора, които разчитат един на друг и вярват на този, който ги води. Но защо мислиш, че войниците от гарнизона ще се съгласят да изпълняват заповедите ми?

— О, ще ги изпълняват — усмихна се загадъчно вещицата. — Макар да не съм Вилтаяна, аз също умея да убеждавам. Но предпочитам да използвам силата на разбирателството. Тъкмо то превърна нерфолдите от врагове в съюзници. Непознатото ни плаши и ние го нападаме, за да се защитим. Но дори да спечелиш хиляди битки, пак няма да сложиш край на войната. Тя може да изглежда угаснала, но ще продължи да тлее, заровена дълбоко под въглените на страха, гнева и омразата. Не можеш да извоюваш мир само със сила, защото пътят към него минава през разбирателството. И през осъзнаването на простия факт, че всички сме еднакви и искаме едно и също. Войната свършва едва тогава, когато двете страни се научат да си вярват.

До ушите на Салдемир достигна познато цвилене. Объркан и невярващ, той завъртя глава, опитвайки се да открие източника на звука. Накрая вдигна поглед нагоре и не можа да повярва на очите си. Риналу се снижаваше с плавни плясъци на могъщите си криле. А в лапите си беше сграбчил ВихроГрив. Бедното животно безпомощно размахваше крака, опитвайки се да ходи по въздуха с тях. Когато драконът го остави на земята, конят радостно препусна към стопанина си.

Присъствието на Риналу разтревожи Алгира:

— Какво става, защо си тук? Нали те помолих да пазиш приятелите ни?

— Не се безпокой за тях, вече са в безопасност. Отблъснахме нападението. Всъщност, изобщо не се наложи да се бием. Лошите хора изглежда не ме очакваха, защото побягнаха веднага щом ме видяха. Но един от тях яздеше този кон. Знам на кого е, познах го по миризмата. И си помислих, че приятелят ти ще се радва да си го получи обратно. Както аз се радвам, че ти си невредима.

— Но как? Не разбирам… От къде?… — Салдемир удивено се взря в кръглите влажни очи на жребеца.

— Риналу иска да ти благодари за това, че дойде с мен да ме пазиш — обясни Алгира.

— Аз съм пазил теб? Драконът ти май не е много умен. Та нали ти ме спаси от плена на вещиците.

— О, всъщност е доста по-умен, отколкото предполагаш. Той знае, че щяха да те убият, защото ми помагаше. Знае също, че загуби коня си, защото ме последва при Вилтаяна. Затова го е намерил и сега ти го връща.

— Първо ДракоПлам, а сега и ВихроГрив. Предай на приятеля си искрените ми благодарности.

Салдемир погали жребеца по челото и се зае да преглежда и почиства раните му. Някои от по-дълбоките без съмнение бяха получени от острите нокти на дракона. Но войнът беше толкова щастлив от неочаквания подарък, че не каза нищо.

Риналу изрази радостта си от срещата с Алгира доста бурно и невъздържано. Той разпери широките си криле, кацна точно пред момичето и го обгърна в закриляща прегръдка.

— Да, добре, и аз се радвам да те видя! — вещицата едва успя да измъкне главата си навън. Пое си спасителна глътка въздух и заразпитва:

— Какво стана, къде беше, добре ли си?

Драконът вече беше възвърнал обичайното си непоклатимо спокойствие:

— Когато ми каза, че Салдемир вече не е с теб, просто трябваше да направя нещо. Не можех да те оставя съвсем сама. А ти каза, че ако те последвам в града, ще ме убият и пак няма да те спася…

— И затова реши да повикаш на помощ Мойлири? А не се ли сети колко опасна е тя? Свикнала е да гледа на хората като на врагове, или в най-добрия случай — като на своя плячка. Ами ако беше тръгнала по улиците да се храни?

— Ами ако те бяха убили? — не се стърпя Риналу.

— А защо позволи на Лиандра да дойде с теб? Тя трябваше да изчака в безопасност при другите, а не да рискува живота си.

— Не й се сърди! Аз я убедих да ме придружи, защото мислех, че може да имам нужда от нея.

Алгира обвинително размаха пръст пред носа му:

— Как така си я убедил? Та ти не говориш езика на хората!

— Протегнах й крилото си и тя ме разбра.

— А ти как разбра, че в Белманди има небесни камъни?

— Мойлири ми каза. Не знаех защо мястото е толкова важно за теб, но когато й го показах в мислите си, тя го позна и ми разказа за него. Каза ми и за падането на големия огнен камък, и как от него са останали малки сини камъчета. Същите като тези, заради които дойде тук и беше готова да рискуваш живота си. А щом са ти нужни, трябваше да ги имаш.

Лиандра поглеждаше ту към Алгира, ту към Риналу, опитвайки се да проследи безсловесния разговор между тях. Притесняваха я резките жестове, с които вещицата изглежда изразяваше недоволството си. Тревогата й нарасна още повече, когато забеляза как крилете и опашката на дракона нервно потрепваха. Тя изтълкува това като потвърждение на страховете си и пламенно се хвърли в негова защита:

— Не му се карай, той не е виновен! Аз го накарах да ме вземе! Мене накажи!

Алгира я погледна изумено:

— Ти? Си го накарала? Да те вземе? После се усмихна и лукаво попита:

— А как точно го направи? Нали той не чува твоите мисли и ти не можеш да говориш с него?

Лиандра изобщо не се смути:

— Ами скочих на гърба му точно преди да излети и той нямаше друг избор, освен да ме вземе със себе си.

Вещицата се усмихна широко, едва сдържайки смеха си. После с престорена строгост попита Риналу:

— Значи казваш, че ти си поискал от Лиандра да дойде с теб, така ли?

Че това е било твое решение, а не нейно?

— Разбира се, че беше мое. Да не си помисли, че го е измислило това глупаво момиче, което дори не може да говори?

Всеотдайното желание на дракона и ездачката му да поемат вината върху себе си забавляваше Алгира. Явно всеки се опитваше да защити другия от предполагаемия й гняв. Тя не издържа и прихна да се смее. Това беше толкова заразително, че след секунди Риналу и Лиандра започнаха неловко да се усмихват, макар и без да знаят точно защо.

— Ако можехте… ако само можехте… да се чуете… какви ги говорите… — на ум и на глас повтаряше вещицата, неспособна да се спре.

Така ги завари Салдемир, който най-накрая се беше погрижил за раните на ВихроГрив. Войнът хвърли леко изненадан поглед към развеселените жени и се приближи към Риналу. После опря меча си в земята пред него и смирено коленичи.

— Какво прави той? — озадачено попита драконът.

— Приема те за свой побратим и показва готовността си да даде живота си за теб — отвърна Алгира. После припряно добави, за да спре насочилата се към човека раззината паст. — Но не за да го ядеш!

— А за какво тогава? — дяволито присви очи Риналу.

— Ами за благодарност, че му върна коня. Той иска да бъде твой приятел. А приятелите не се ядат един друг!

— Хм, тогава каква полза от тях? Мислех, че си създаваш приятели, за да имаш винаги храна наблизо. Нали разбираш, в случай че внезапно огладнееш.

Момичето и драконът прихнаха да се смеят. Мойлири беше твърде заета да облизва раните си със своя дълъг език. Но изведнъж ситен гърч премина по цялото й тяло, после пак. Черните й люспи се разлюляха като океански вълни по време на буря. Мощен рев изригна от гърлото й и отекна из целия град. Разперила леко криле, за да пази равновесие, Мойлири също се смееше. А от очите й бликнаха сълзи.

Алгира реагира светкавично. Тя грабна от земята едно ведро и го подложи под лековитите капки, които бавно се стичаха по главата на дракона. Те бяха толкова големи, че напълниха съда почти догоре. После вещицата го подаде на Лиандра:

— Драконовите сълзи лекуват почти всичко. Ето, използвай тези и се погрижи за раните на хората.

— О, чудесно! А каквото остане, ще си запазя за друг път — зарадва се сестрата на Салдемир.

Вещицата изведнъж посърна:

— Страхувам се, че няма да остане много. Дори мисля, че може да не стигне. Защото искам да излекуваш всички пострадали в битката, а не само нашите приятели. Ще можеш ли да го направиш? — очите й изпитателно се взряха в Лиандра, която видимо се бореше с омразата в себе си:

— Да… мисля, че ще мога… Поваленият не ми е враг. Но дано тези войници оценят какво правиш за тях. И дано проявят благодарност… — отвърна накрая тя и тръгна към един тежко ранен мъж, с мъка носейки тежкото ведро.

Алгира усещаше болката на ранената Мойлири като своя. Вещицата изпитваше дълбока благодарност за помощта на дракона, но и силно чувство на вина. Тя самата не можеше да върне услугата по никакъв начин, но познаваше някой, който можеше. Момичето колебливо се приближи до Риналу:

— Не биваше да замесваш Мойлири, защото тази битка не беше нейна. Но ти я доведе тук и сега тя е ранена. Ще са й нужни няколко дни, за да се възстанови, и през това време няма да може да лети. После ще си тръгне, разбира се, но искам да те помоля дотогава да й носиш храна.

Риналу не беше във възторг от задачата, защото в близост до града нямаше достатъчно големи диви животни. Щеше да му е трудно да изхранва дори себе си. Но обеща да се погрижи.

Едва сега Алгира усети смазващото изтощение, което бавно пълзеше по цялото й тяло. Главата й тежеше и пулсираше, сякаш я мачкаха безжалостни драконови челюсти. Търсенето на картината, допира до небесните камъни, битката и потапянето в съзнанията на нерфолдите бяха изцедили всичките й сили. Използването на магията си имаше цена и тя не беше никак малка. Вещицата се нуждаеше от незабавна почивка, защото вече едва се държеше на краката си.

— Ами това е засега. Надявам се, че Мойлири и Вилтаяна няма да ви създават проблеми. Стойте настрана от първата и носете със себе си небесни камъни за защита от втората. Тогава всичко ще бъде наред — подхвърли през рамо Алгира, насочвайки се към черния дракон.

— Къде тръгна пак? И кога смяташ да се върнеш? — разтревожено я изгледа Салдемир.

— Никъде няма да ходя, просто съм ужасно уморена. И ще спя поне два дни и три нощи. Не ме будете, освен ако не е наистина наложително. Вярвам, че и сами ще се справите с четири-пет нерфолда, или със средно голямо ято щръкловища.

— Героите са уморени, а? — подвикна след нея Салдемир. Щом тя оставаше, той беше щастлив.

— За тях не знам, но героините умират за сън — посочи Алгира себе си и Мойлири. После легна в основата на дебелата й шия, сви се на кълбо и мигом заспа. Изглеждаше толкова малка и уязвима на фона на чудовището.

* * *

Площадът още димеше след битката. Във въздуха се носеше миризмата на пепел, на буря, и на магия. Огромният черен дракон кротко спеше на площада пред катедралата. Застинали като внушителни каменни стражи, двата нерфолда стояха на пост пред градските порти. Мъже, жени и деца боязливо надничаха от къщите си, все още невярващи, че всичко вече е свършило. Съветникът може би щеше да изпрати армия срещу тях, но нямаше да е днес. Отмъщението на Сантенея сигурно щеше да бъде страшно, но нямаше да е днес. Днешният ден щеше да бъде тих и спокоен. И за първи път хората щяха да го изпратят, очаквайки утрото с надежда. Свободни сами да решават бъдещето си.