Лий Голдбърг
Г-н Монк и златната треска (2)

Пролог
Необикновеният г-н Монк

(Из дневника на Абигейл Гътри)

Трабъл, Калифорния, 1855 г.

Една мечта уби съпруга ми, Ханк Гътри, преди да навърши двайсет и пет години.

Обработвахме онова безплодно парче земя в Канзас, като се опитвахме да го превърнем във ферма и все не успявахме, когато той прочете за всичкото онова злато, пръснато по земята далече на Запад в Калифорния.

Вестниците твърдяха, че речните корита там били настлани със злато и че всеки с две здрави ръце, лопата и тенекиен съд за пресяване на пясък може да припечелва поне по сто долара на ден, без дори да се изпоти. Звучеше твърде хубаво, за да е вярно, но въпреки всичко, това не попречи всеки беден фермер да прихване златна треска.

Моят Ханк беше един от тях.

Опитах се да му поговоря и да го вразумя, но той твърдо бе решил да изоставим фермата, да опаковаме малкото вещи, които имахме, и да се отправим към Калифорния.

Едва ли можех да го виня, че искаше да отиде.

Когато се претрепваш от работа, опитвайки се да отгледаш реколта в една земя, груба, суха и безплодна като някоя старица, ти се иска да вярваш, че има по-лесен начин.

Знаех, че Калифорния не може да е златният рай, за какъвто я представяха вестниците, но предположих, че не можем да изпаднем в по-лошо положение от онова, в което вече бяхме. Освен това бях възпитана да се подчинявам на съпруга си, независимо колко твърдоглаво, безразсъдно и упорито се държи.

Така че през хиляда осемстотин петдесет и втора ние се събрахме с още четири семейства и поехме на запад. По пътя изгубихме почти всичкия си добитък и трябваше да изхвърлим печката си, съдовете, поставките за свещи на майка ми, и почти всички вещи, които имахме, за да облекчим товара си. Тези загуби не бяха нищо в сравнение с човешката дан, която трябваше да платим. Половината от нашата група умря от холера.

Пътят на запад от Канзас до Калифорния беше осеян с ценни вещи, гробове и животински трупове. Неведнъж през онези дълги, жестоки месеци се питах какво богатство може да ни очаква, което да се мери с онова, което всички ние бяхме изгубили.

Приех го като лоша поличба за онова, което щеше да дойде. Сякаш не стигаше това, ами и първият миньорски лагер в Калифорния, в който влязохме, се наричаше Трабъл^[1].

Бих предпочела да спра на място, наречено Шанс, Щастие или Покой, но предполагам, че можеше да е и по-лошо. Мястото можеше да се нарича Безплодност, Мизерия или Смърт — всички тези думи до една щяха да са по-точно описание на онова, което ни очакваше.

Мястото определено не беше красиво. Главната улица представляваше бъркотия от кал, камъни и конски фъшкии, с по някоя и друга дървена летва, метната отгоре, за да направи пресичането не толкова мъчително.

Всичко имаше вид, сякаш беше набързо издигнато от хора, които не се интересуваха твърде от външния вид на постройките, не държаха особено на умелото построяване, нито пък се замисляха, че постройките трябва да бъдат трайни.

Повечето от постройките бяха едноетажни, със стени от дънери и фасади от рендосани дървета, с високи, плоски корнизи с различна височина. Имаше също и няколко бараки, колиби от дървени трупи, и всевъзможни палатки, някои — грубо скърпени от клони и стари басмени ризи. Хотелът беше несиметрична двуетажна сграда, с провиснала веранда. От двете страни на улицата имаше тротоар от дървени летви, и многобройни стълбове, за които хората връзваха конете си.

Не видях църква, но това не означаваше, че в някоя от онези палатки нямаше един-двама свещеници. Според опита ми проповедниците и комарджиите винаги се появяваха, когато наоколо имаше уиски и пари.

Мъжете на улицата имаха вид, сякаш току-що са изпълзели от гробовете си. Бяха покрити с пръст. Тя се бе спекла и полепнала по опърпаните им вълнени ризи и кърпени бричове, беше се посипала по мръсните им бради и парцаливи шапки и беше полепнала по косите им, пригладени назад с масло за смазване на колела на каруци.

Ако наоколо имаше жени, те или се криеха, или още не се бяха измъкнали от гробовете си. Като видях мъжете, не можех да ги виня, че се държат на разстояние.

Единственото свидетелство за благополучие, което виждах, беше съществуването на самия лагер, и колкото и грозен да беше, това бе убедителен показател. Трабъл нямаше да се разширява, нито пък изобщо щеше да съществува, ако нямаше злато, което да го поддържа.

Ханк и аз можехме направо да минем през градчето, без да спрем, и вероятно щяхме да го направим, но той нямаше търпение да потопи съда си за промиване на злато в някоя река. Намери няколко люспици злато в онзи първи съд с чакъл и толкова се развълнува от това, че веднага си заяви участък, убеден, че сме на косъм от големия си удар.

Не бяхме.

Когато промиването на пясъка в онзи участък не даде резултат, започнахме да се местим нагоре-надолу по реката, като никога не се отдалечавахме от Трабъл, набелязвайки нови участъци, като се надявахме, че само едно промиване на пясък ни дели от забогатяването.

Не разбирахме много от геология, но бяхме научили, че е по-лесно да се намери злато в чакълените участъци, където реката се разширява и прави завой, или там, където някога е завивала. Тъй като златото е по-тежко от останалите минерали, люспиците и късовете се слягаха, понякога близо до повърхността, а понякога — дълбоко долу.

Златото не беше трудно за разпознаване. Съществуваше цветът, разбира се, и усещането за мекота, когато захапеш със зъби някое късче — не че намирахме много късчета.

Златото беше там — това беше сигурно — но да измъкнеш от земята достатъчно от него, за да се изхранваш, беше изтощителна, съсипваща душата работа, много по-тежка от фермерството. Но златната треска поддържеше енергичността на мъже като Ханк така, както фермерството никога не би могло. Навсякъде около нас твърде много хора забогатяваха с един удар, та той да спре да вярва, че това може да се случи и на него. Треската го правеше сляп за болката, безплодността, бедността и трудностите.

Аз нямах тази треска. Но имах брак и мъж, когото обичах. Стремежът да запазя тези две неща здрави и силни бе онова, което ме движеше.

Живеехме в палатка, затова можехме да се местим там, където беше златото. Аз поддържах домакинството, готвех и понякога кърпех и шиех дрехи за другите златотърсачи в замяна на необходими вещи, докато Ханк разработваше участъка ни.

Човек трябваше да пресява от половин до една унция злато на ден, на стойност около шестнайсет долара, ако искаше да оцелее и да задели малко настрани за дни на оскъдица.

Но ние рядко успявахме да пресеем златен пясък на стойност повече от шест долара за един ден, приблизително по шест щипки златен прах, и при положение, че меласата струваше по един долар бутилката, а брашното вървеше по петдесет цента за около половин килограм, едва се изхранвахме.

През повечето време чувалът ни за брашно бе по-ценен от кесията ни със злато.

Опитах се да убедя Ханк да зареже търсенето на злато и да опита нещо друго. Спорихме за това през по-голямата част от онази първа година, докато накрая просто се предадох и реших да правя най-доброто, което мога, за да го поддържам, независимо колко твърдоглав го смятах. Така ме бяха учили, че постъпва една добра съпруга.

След две години, прекарани в пресяване на пясък в студената речна вода, гърбът му се преви, а ставите му се подуха. Положението стана толкова лошо, че той не можеше да стои и едва дишаше. И дори тогава, при всичките тези болежки, най-голямата му болка беше желанието да пресява пясък за още злато.

Казват, че го е убила ревматичната треска, но аз знам по-добре.

Мечтата за злато бе тази, която го довърши.

След смъртта му останах сама, но не и без авоари. Имах нашия парцел, палатката ни и инструментите му, но те не струваха и чувал картофи. Ценното нещо, което имах, бе тялото ми.

Жените в Трабъл бяха кът, затова в мига, щом погребах Ханк, аз се превърнах в толкова рядка и скъпоценна стока по тези места, колкото и златото.

Имаше два начина, по които да осребря тази стойност.

Можех да се омъжа за заможен човек, каквито имаше малцина, повечето живеещи в големите си имения в Сан Франциско, докато други се бъхтеха заради тях в мините.

Или пък да се свържа с многобройни не така преуспели мъже, каквито имаше в изобилие, повечето от тях — готови да платят една-две щипки злато, за да се насладят за кратко на нежностите на някоя жена.

Жените, които се включваха в подобни бартерни отношения, се наричаха „спортистки“ и живееха в стаи зад каубойските кръчми. Като цяло се ползваха с по-голямо зачитане и уважение, отколкото подобни жени на изток, може би защото населението в Трабъл се състоеше главно от самотни мъже, отчаяно нуждаещи се от услугите им. Това обясняваше защо пороци, към които у дома не се проявяваше търпимост, се приемаха така небрежно в миньорските лагери, независимо дали ставаше дума за пиене, хазарт или убийства.

Някои от „спортистките“ се справяха добре и изкарваха достатъчно пари, за да се издържат, докато успеят да намерят мъж с много злато — и ниски морални стандарти — за когото да се омъжат и да продължат нататък. Но на мен ми се струваше, че повечето жени умираха млади, покосени от сифилис, аборти или самоубийство с лауданум.

Вместо това аз се опитвах да оцелявам, като шиех и перях дрехите на миньорите. Но нямаше много мъже, готови да се разделят с трудно припечеления си златен прах заради нещо толкова незначително като чистите дрехи, които просто щяха да се изцапат отново на другия ден. Те смятаха, че е по-добре да харчат златото си за уиски, храна и „спортистки“.

Имаше обаче един чудат и необикновен мъж, който ценеше чистотата и реда повече от всичко друго.

Говоря, разбира се, за Артемис Монк, единственият човек в Трабъл, който се занимаваше с вземане на проби от руда и пясък.

Чувала съм да казват, че това оценяване на проби — анализирането на камъни и други подобни и определянето на минералното съдържание — е третата най-стара професия след лекарската и тази на „спортистките“.

Всички златотърсачи и миньори идваха при Монк с камъните си, за да може той да определи колко злато има в тях, качеството на златото, и да прецени приблизително колко злато ще добият от участъците си. Това го превръщаше кажи-речи във втория или третия най-важен човек в Трабъл.

Имаше или нещо много необичайно в геологията на Трабъл, или нещо уникално в изчисленията на Монк, защото различните минерали в образците, които анализираше, винаги се появяваха в равни и четни количества. Той приписваше това на „неизменния баланс на природата“, но ако това беше така, то останалата част от света беше небалансирана.

Колкото и странно да беше това, оставаше фактът, че Монк винаги се оказваше прав в оценките си за стойността на даден участък, и всеки, усъмнил се в заключенията му, в крайна сметка откриваше сам, по трудния начин, истинността им.

Но дори и никога да не бяхте имали работа с Монк, със сигурност знаехте кой е. Монк се открояваше. Той беше единственият гладко избръснат мъж в лагера, косата му беше спретнато подстригана и се къпеше всеки ден, което само по себе си бе удивително. Винаги носеше едно и също — филцова шапка с куполовидно дъно и плоска, кръгла периферия, бяла риза с дълъг ръкав, закопчана чак до яката, елек с четири джоба и четири копчета, вълнени панталони и хубави черни ботуши.

Дрехите му бяха винаги чисти. Знаех, защото ги чистех именно аз — не че някога намирах дори петънце мръсотия или най-мъничкото леке. Той ми носеше дрехите си спретнато сгънати. Изглеждаха, сякаш никога не са били разгъвани, още по-малко пък — носени, но преценявах, че ако той иска от мен да пера чисти дрехи, така да бъде. Не бях в положение да отказвам работа.

Монк изглеждаше много доволен от прането ми и почти всяка сутрин се връщаше в палатката ми край реката. Никога не го виждах на кон или дори близо до кон. Изглеждаше отвратен от тези животни. Придвижваше се пеш или с железницата.

Един ден се появи в палатката ми и откри, че съм изчезнала, затова започна да претърсва града, за да ме намери. Откри ме пред една от кръчмите, с куфара ми до мен.

Опитвах се да преглътна опасенията си и да започна живот на „спортистка“. За него сигурно е било очевидно какво минава през ума ми.

— Не можете да направите това — заяви той.

— Нямам никакъв избор, господин Монк. Това е единственото ценно нещо, което имам за продан.

— Справяте се отлично с прането — каза той. — Никой тук не се е справял по-добре.

— Не мога да оцелея само с това занятие.

— Но аз имам нужда от вас — настоя Монк.

— А аз имам нужда от храна, от топло място за спане, и покрив над главата.

— Дадено — каза той.

Обърнах се да го погледна:

— Какво искате да кажете?

— Ще ви наема — каза Монк. — Можете да живеете в свободната стая в кабинета ми.

Предпазливо го измерих с поглед:

— Какво очаквате в замяна, г-н Монк?

— Не онова, което сте готова да дадете там вътре, госпожо Гътри — поясни той, като посочи с глава към кръчмата. — Имам нужда от помощник, който да поддържа живота ми чист и подреден. Идва ми твърде много да се справям сам и заедно с това да си върша работата.

Споразумяхме се за цена — такава, която щеше да ми стига, за да се издържам и да ми позволява да отделям малко пари настрана, така че някой ден да се върна в Канзас.

Той прие условията ми толкова бързо, че се запитах дали не съм си сложила твърде ниска цена. Но бях благодарна за добрата възможност и още същия ден се нанесох.

Отношенията ни бяха напълно целомъдрени, макар да съм сигурна, че никой не вярваше на това.

Не ме беше грижа какво си мислят. Всичко, което имаше значение за мен, беше, че нямаше да ми се наложи да стана проститутка, поне още не.

Скоро открих, че да поддържам живота на Монк чист и подреден включваше далеч повече от обикновено поддържане на домакинството, и че неговите умения, и службата му за общността, се простираха отвъд откриването на минерали в скалите.

Артемис Монк разкриваше престъпления.