Николай Николов
Нежни куршуми (4)

Глава IV
Ирен трябва да умре

17 август 2017

Мракът все още отказваше да отпусне вълчата си захапка. Глухата тишина се разпиля в нищото и се разбяга като зъл призрак при първи петли. Безмълвието се пръсна на парчета от грохота на два изстрела. Тогава блесна светлина. Глътка живот. Искрица надежда. Мракът се предаде. Разпищя се като малко момиченце, на което са спукали големия червен балон. Мракът беше победен. Гърчеше се безпомощно на земята и отброяваше последните си секунди живот. Гласовете шепнеха от всички страни. Страшни. Заплашителни. Гневни. Как така знае? Какво си казал на Вера? Тази кучка ще развали всичко. Защо все си вре носа където не й е работата? Вера трябва да умре! Хвърли пистолета долу, Вера! Не изпробвай търпението ми! Защо ти трябваше да се бъркаш? Защо ме караш да върша глупости. Абе я млъквай!

Русата жена бавно отвори очи. Образите все още отказваха да придобият очертания. Мирисът на болница обаче й подсказа къде се намира. Къде се намира? Какво се случи? Колко време е минало от…

Сякаш някой й заби безмилостен шамар в лицето. Спомените я заляха като водопад. Борис. Полицаи. Куршуми. Кръв. Борис. S.T.A.R. Мария. Викове. Нора. Алкохол. Наркотици. Борис. Истина. Прозрение. Нико. Вера. Флирт. Съблазън. Изкушение. Стършела. Дяволче на пистолета. Борис. Посейдон. Борис. Борис. Борис. Антон Петров. Мексико. Гробища. Борис. Бояна. Вера. Ирен. Ирен? Ирен!

Блондинката пое жадни глътки въздух. Колко хубаво е да бъдеш жив! Още повече когато имаш сметки за уреждане.

 

 

18 август 2017

Времето сякаш бе спряло. Секундите бяха месеци, а минутите — години. Животът в тази тясна килия отдавна се бе превърнал в болен кошмар. Вярата в Бог бе разбита на парчета. Вярата в семейството бе погребана преди цяла вечност. Вярата в справедливостта бе смачкана като улично псе на магистралата. Какво оставаше? Надежда? За какво? Тя отдавна е мъртва. Надеждата не е за всеки. Тя е за хората със силен дух. Когато си пречупен, смачкан, предаден и забравен, няма на какво да се надяваш. Майната й на надеждата. Майната им на всички. Истината е, че не ти остава нищо освен черни помисли, жажда за отмъщение и разбита психика. Пръв го разбра големият розов заек, който преди година се навърташе в килията. Тя го мразеше. Казваше му да се разкара, но той не слушаше. Хапеше я по краката, когато се опитваше да спи; свиреше на флейта, за да я дразни още повече, и не й даваше да яде от вкусните бисквитки, които баба му правеше. Тя не издържа. Вкопчи се в шията му и след като го удуши, му откъсна главата. После дойдоха странните гласове. Не й даваха покой. Шепнеха й смъртни заплахи и се кикотиха като хиени в тъмното. Не й вярваха. Смятаха, че си измисля само за да се изкара луда и да я преместят от затвора. Глупаци! Не ги ли чуваха? Трябва да си глух, за да не ги чуеш? Ами малкото момченце, което дъвчеше косата й? Защо поне него не виждаха? Слепци!

Какво е това пък сега? Стъпки? Кой идва? Не, объркали сте адреса! Тук не е поръчвана пица. Вървете си! Коледа отдавна мина. Зоопаркът е на две преки оттук. Не забравяйте да си вземете сладкиш на тръгване!

Вратата на килията се отвори. Мария вдигна глава. Беше я забола в пода и гледаше как две джуджета си сресваха брадите. Ах, колко смешни бяха!

— Мария Бакалова — каза полицаят. — Гаранцията ви е платена. Последвайте ме, ако обичате!

— Тихо! — прошепна тя. — Ще изплашите джуджетата! Тази сутрин положиха много грижи. Ще е тъжно да си тръгнат, преди да сме пили чай.

Продължаваше да гледа към пода и да се хили истерично на малките си приятелчета. Нора се приближи към нея. Хвана я за брадичката и повдигна главата й. Надникна в празните й очи, в които бе останала само болка.

— Размърдай си мършавия задник. Чака ни дълъг разговор.

— Тя къде е? — зададе въпроса си Мария.

Нора погледна встрани. Сърцето й се сви.

— Ще говорим после!

— ТЯ… КЪДЕ… Е? — повтори бавно и отсечено Мария.

Нора мълчеше. Не знаеше отговора. Помогна й със ставането. Двете последваха полицая.

 

 

19 август 2017

Русата жена притвори очи. Дишаше бавно и дълбоко. Искаше да се откъсне за миг от обкръжаващия я свят, да избяга далеч назад в спомените си, където пие поредния коктейл на някой черноморски курорт, и да остане там завинаги. Не. Не ставаше така. Този спомен бе далечен. Недостижим. Погребан под пепелта на хората, които е убила. Погребан под сладките думи на клетви за вярност, любов до гроб и вечно приятелство… Кучка! Тази малка кучка! Ще си плати. Където и да е. Когато и да е. Тя трябва да умре!

Беше преди цели хиляда години. Не, преди милион. Един бог знае кога е било. Онзи гнусен сводник Лъчезар. Подлогата на Нико. Наговори й лъжи и я оплете в тънките си, лепкави мрежи. Обещаваше много. Обещаваше всичко, за което е мечтала. Къде е той сега? Чука малките проститутки на Колев? Да бе, иска му се! Сакатият помияр не си ги дава, дори на Лъчезар. Боклук! Но тогава тя му вярваше. Вярваше, че той ще бъде нейното следващо стъпало в подземната йерархия. Искаше да стигне далеч, безкрайно далеч. Глупачка! После срещна Антон. В един важен момент от живота си. Отвори й очите. Научи я на много неща. Разбра, че е грешка да се замесва с Нико Колев. Разбра, че връзките на Антон Петров биха били достатъчни, за да продължи напред. Но и той я предаде. Всички я предадоха!

Ах, Ирен! Тази малка пикла! Какво си въобразяваше? Ще стреля по когото й падне! Да, ще видим тази работа! Нещата няма да останат така. Ирен трябва да умре!

 

 

19 август 2017

Закриля ли Бог грешните? Отваря ли той врати за смъртни грехове? Пази ли домът му най-провинилите се? Да!

Ирен смирено се наслаждаваше на тихите води на Белица. Бе потънала в размисли. Не успя да усети безшумните стъпки, които се прокраднаха зад гърба й. Мислеше за това, което е било. За това, което е сега. И за онова, което щеше да бъде. Бе избрала живота на монахиня в манастира „Рождество Богородично“, сгушен в дивния Балкан. Бе потърсила спасение. Жените охотно я приеха. Дари всичките пари, които имаше. Отказа се от бляскавия хайлайф. От лъскавите автомобили. От разтърсващия адреналин на сенчестия бизнес. Отдаде се на молитви, любов към всеки нов ден и надежда за един по-добър свят.

Ирен обичаше да стои в ранни зори на брега на реката. Обичаше да вдишва хладния и чист планински въздух. Обичаше да слуша птичите песни. И да чувства красотата на това свято място. Тотално беше потънала в магията на всичко, което я заобикаляше. А стъпките бяха все по-близо. По-бързи от тихата река и по-тихи от вятъра в тревата. Идваха към нея. Все по-бързо и все по-тихо. Спряха се зад гърба й. Смълчаха се. Ирен си затананика нещо монотонно.

— Изгубила си форма! — Думите на Бояна я стреснаха. Монахинята не се обърна веднага. Позна този глас. И се усмихна.

— На какво дължа тази чест? — попита жизнерадостно Ирен. Тогава вече се изправи. Погледна приятелката си. Прегърна я.

— Приемате ли нови членове? — засмя се Бояна.

Ирен я изгледа снизходително.

— Ама ти… сериозно ли?

— Наивната ми тя! Как ще загърбя бурния живот, изпълнен със секс, наркотици и убийства? Тук не е за мен!

Ирен наведе глава. Усмихна се. Беше щастлива, че я вижда.

— Всъщност… нуждая се от помощта ти! — Бояна стана малко по-сериозна.

Усмивката на Ирен помръкна.

— Аут съм вече! — рече тихо тя. — Няма да се върна за нищо на света.

— Искам само информация. И си тръгвам веднага. Няма да ме видиш никога повече.

Ирен мълчеше. Мълчеше и вече нито реката, нито Балканът я радваха.

— Как да стигна до Нико Колев? — попита Бояна.

Монахинята въздъхна.

— И си тръгваш веднага! — по-скоро беше констатация, отколкото въпрос.

— И никой няма да знае, че си тук! — допълни Бояна. — Ще ми помогнеш ли?

 

 

19 август 2017

Нора не понасяше чалга. Не понасяше и гологлави телевизионни водещи. А от комбинацията между двете й се драйфаше. Добре че музиката не идваше от плоския телевизор, както обикновено се практикуваше в повечето провинциални кафенета. Хвърли само един поглед на плешивеца, който промотираше новата си песен, и едва се сдържа да не запрати оливерника към него. Какво толкова? Щеше да плати само един телевизор. То кеф цена няма.

Мария ръфаше като невидяла сандвича си. Прикриваше го с тяло така, все едно някой щеше да й го открадне.

— Чиба! — измънка тя. — Връщай се в мазето! Това си е мое! Мое!

— Пастърме, добре ли си? — попита я Нора. — До нас няма никой!

— Иска да ми яде от сандвича! Чиба! Брадат навлек!

Нора прокара пръсти в косата си и въздъхна.

— Слушай к’во! Не знам в къв филм се си вкарала, но трябва да поговорим за Борис.

Шок. Сякаш нечия груба ръка стисна Мария за шията. Душеше я. Не я уби. Но последва злобен юмрук в лицето. Шок.

— Коя си ти? — Мария я гледаше неразбиращо. — Нарния! Тук не ми е мястото!

Шамар. Сега наистина си го получи. Силен. Звучен. Болезнен. Да се знае.

— Слушай какво, Мимо! — Нора беше ядосана. — Ти си в дъното на всички бъркотии и ако продължаваш да се правиш на дръж ми шапката, ще се наложи да стана лоша. А аз мога да бъда такава! Знаеш много добре.

Звукът от шамара още ехтеше в главата й. Леприконите се смълчаха и я гледаха безразлично. Малки изчадия!

— Борис е мъртъв! — промърмори Нора. — Борис Бакалов. Баща ти.

Мария бавно извърна главата си към нея. Гледаше я вцепенено. Борис? Кой Борис? Баща? Невидимата ръка отново я стисна за шията. Дъхът й секна. И тогава го видя! Човекът, който я душеше. Който я преследваше в сънищата й. Който й разби психиката. Дългата и силна ръка на Нико Колев. Шибаният педофил, който почерни целия й живот. Човекът в сянка. Онзи, който беше над S.T.A.R., над закона, над правителствата… Онзи, който й отне всичко!

Сълза се спусна крадешком по бузата й. Последва друга. Мария гледаше изплашено Нора. Знаеше коя е. Помнеше я.

Помнеше всичко.

— Той ли беше? — едва произнесе тя. — Той ли го уби?

— Ася…

Мария бавно наведе глава. Лицето й се промени. Тя издаваше някакви звуци. Хилеше се. Хилеше се тихо и злобно.

 

 

20 август 2017

Ирен не обичаше църквите. Нищо че последните две години прекара в манастир. Смяташе ги за зла машина, която се хранеше с парите на слабите хора. Пропаганда. Средство за контрол на масата. Промивка на мозъци. Бабини деветини. Глупости на търкалета. Фарс.

Но сега тук бе тихо. А тя до такава степен бе привикнала с тишината, че сега силно я смущаваше забързаният живот, шумният свят и хорските очи. Малката църква бе единственото място, в което можеше да остане за миг сама. Разбира се, ако не броим и онези два квадрата, където беше пратила един дълъг списък от хора. Тя знаеше, че няма нужда да бъде тук. Беше достатъчно силна, за да не търси подкрепа в нещо нереално. Но тогава защо бе дошла? Само заради тишината? Вероятно! Твърде вероятно.

Ирен искаше да се откъсне за миг от живота в манастира. Само за ден. Да се върне в града. Да види семейството си. Да изживее една романтична нощ с непознат. И да се върне на другия ден на мястото, което я закриляше.

Запали тънката свещичка, която държеше в ръка. Стоеше пред иконата на Богородица и мислеше. За миналото. За днес. За утре. Беше просто една сервитьорка. В един обикновен бар. И до края на живота си щеше да помни онази нощ. Онази нощ, в която трябваше да обслужи едни важни господа. Стана, без да иска. Не искаше да разлее алкохола върху тях. Но човек никога не знае какво печели, когато губи. И какво губи, когато печели. Управителят я дръпна дискретно. Завлече я в офиса си. Последваха силни шамари. И вероятно никога нямаше да спре, ако непознато момиче не се появи с пистолет в офиса. Каза й да изчезва. Ирен не разбра какво е станало с управителя. Взе си якето и си тръгна. Не искаше да се връща никога повече. Не възнамеряваше да си търси дори възнаграждението. Хвърли само бегъл поглед към сепарето на важните господа. Видя там бъдещия си шеф. Но тогава нямаше как да знае това. Тръгна си от гнусния бардак. Качи се в таксито. Веднага след нея се качи и друго момиче. Мария Бакалова. Подаде й телефон и си тръгна. Телефонът позвъня. Получи интересно предложение от другата страна. Шанс да бъде силна. Независима. Защитена. Шанс, който тя предпочете да сграбчи с две ръце.

Ирен все още държеше свещичката в ръце. Дали можеше да започне отначало? Без пистолети. Без потни дебелаци. Без проблеми. Какво я спираше? Нищо! Борис беше мъртъв. S.T.A.R. не съществуваше. Нямаше я Вера. Нямаше я Ася. Бояна сигурно си гледаше кефа на някой тропически остров. Дали можеше да живее нормално? Защо не? Кой я спираше? Никой!

Ирен забоде свещичката в пясъка. Обърна се. Тръгна към изхода. Тя прекрасно знаеше, че на следващия ден ще се върне обратно в манастира, който толкова обичаше.