Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (8)

Откъс осми

разказва Ана, царица българска

Струва ми се, че Йоан от всичките си деца най-много обичаше Елена. И може би затова я задоми шестгодишна. Той постъпи горе-долу така, както боговете постъпват с хората. Съществува поговорка римска: когото боговете обичали, го вземали млад при себе си. За Йоан мога да отбележа, че тая, която най-много възлюби сърцето му, омъжи най-млада. Не искам да кажа, че Елена го възненавидя. Тя още нищо не разбираше, въпреки че вече бе започнала да се държи като болярка. Сега тя не го намрази, а малко по-късно. Но тогава и аз то намразих. Почнах да разбирам и Белослава, която посрамила дома му, като първата вечер избягала в стаята на майка си и не искала да легне при съпруга си. Та цариците и княгините не са нещо различно от другите… поне докато са малки… И тъй всички, които той докоснеше със своите прочути сватби, го намразваха. И къде беше утехата му? Той стана толкова сам сред роднините и болярите си, като в пустиня, или по-скоро, като в безкрайно и много хубаво поле, засадено с всички дървета и треви, населено с птици и красиви животни, през което трябва години наред да пътуваш сам. Когато Елена удари баща си — това стана две години по-късно, — той ми каза, че обидата на бащата и величеството е нищо пред труповете при Клокотница. Тогава за пръв път се мъчих да го разбера и не го разбрах, докато не започна да ме боли главата и през пламъци не видях истината. Но тая истина няма да открия никому, дори и на поколенията, които ще се смеят над тия редове или пък ще кажат, че Йоан и Ана не са живели във времето си, а са говорили на идните не само с писмена, но и дела. Така че аз, Ана, царица българска, стоя твърдо зад всяка сватба на своя мъж и ако се наложи да ме изостави за изгода на царството, ще приема. Така както Анисия прие монашество.

Но да продължа с идването на франките, което много ме зарадва. Франките са мъже, силни на бойното поле и безжалостни, но затова пък към жената са възвишени и великодушни. Приехме прославения рицар и барон Еужен де Три в синклита, което ще рече една доста обширна зала, зографисана със светии, воини и царе. Такава зала не посрамва нито владетеля, нито пратеничествата, които приема. Ние в Буда нямаме такава и това донякъде ме изпълва със завист и едновременно с гордост. По молба на барона никой от великите боляри, дори и Йоаким, дори и Александър, не присъствуваше. И по-добре. Те и двамата щяха да се изпълнят със светотатство. Още повече че Елена не остана на престола между мене и баща си, а докато Еужен де Три — дай боже всекиму такава хубост — четеше посланието на баронския съвет, се разхождаше и разглеждаше невижданите одежди, като прекъсваше рицаря, бих казала, доста уместно. Тя дори улесни баща си и му помогна да изкаже по-леко словата, които тежаха на сърцето му.

„Ако ти, Йоане, вземеш под бащинска закрила нашия непълнолетен император Балдуин — четеше баронът, — то великият съвет в Константинопол ще те смята за свой закриляш и втори баща на императора. Тогава нашата империя със собствени сили ще се оправи с Йоан Ватаци, който владствува в Никея и обсажда в момента Адрианопол, както и с другия ромейски управител Теодор Комнин Дука Ангел, самовъздигнал се император, а всъщност деспот на Солун и твой сват. Те ще зачетат силата и роднинството с тебе…“

Тук Елена побутна Еужен де Три в колана и попита:

„Ти ли ще ме водиш в Константинопол?“

„Аз, принцесо!“ — отвърна рицарят с оная извинителна усмивка, която вие всички даваме на деца в тържествени моменти.

„Ще позволиш ли?“ — обърна се отново Елена, този път към баща си, на чието лице грееше същата усмивка.

Йоан прикова поглед в Еужен де Три и отвърна на детето:

„Мисля, че ще позволя…“

Тогава Елена, като същински небесен херолд, се отправи към рицаря и му каза:

„Татко мисли, че ще позволи…“

„Много се радвам, принцесо — поклони се той и с ледена учтивост запита: — Ще ми разреши ли принцесата да продължа?“

„Щом е толкова важно…“ — поклони му се и Елена.

Тогава баронът продължи:

„И като се заклева в бога и честния кръст, съветът на бароните те уверява от името на своя император Балдуин, с цялата си чест и рицарска дума, че по-верни съюзници няма да имаш от рицарите на светата Дева…“

„Трябва ли да си взема всичките рокли, бароне?“ — внезапно го прекъсна Елена.

„Не мисля, принцесо!“ — отвърна рицарят, готов отново да чете.

„Но куклите ще си взема, едва ли у вас правят такива хубави кукли като Атина Палада и Венера Капитолийска!“

Тогава аз пошепнах на Йоан:

„Заповядай да я изведат!“

Йоан сви рамене, но Елена навярно чу думите ми и се обърна към мене с известен гняв:

„Аз излизам самичка, но доколкото разбрах, вие ще разговаряте за мене и за някакво момче Балдуин… Тогава защо да изляза?“

Но въпреки това излезе горда и недостъпна, отметнала назад и встрани главицата, която не мога да нарека хубава, но все пак твърде мила.

В залата настъпи тишина. Еужен де Три държеше посланието в ръка, сякаш му беше съвестно да продължи без нея. Тогава Йоан му каза:

„Чети!“ — и той прочете всичко докрай.

Така ние сключихме мир и с латинците от Константинопол и моят баща Андрей побърза да зарадва папата, преди бароните да му известят. Той приписа всичко на божията воля и на своята далновидност през ония студени дни и нощи, когато Йоан го затвори в Средец и му отне не само мене, но и владенията. Людете обичат да се хвалят с чужди успехи и превръщат понякога позора си в чест, глупостта си в мъдрост и нещастието си в щастие.

Нея нощ Йоан седна на леглото ми и попита:

„Ти ли ще водиш Елена в Константинопол?“

Аз плачех за чедото си, което щеше да живее разлъчено от мене, и той навярно счете за свой съпружески дълг да ми разясни причините. Но аз не го слушах или по-скоро слушах, без да чувам, защото, когато говори цар за царски дела, трябва да се слуша. Разбрах само едно — Йоан искаше на юг да има мир, а за да има мир на юг, тримата самозвани императори трябваше да се карат помежду си и всеки да дири помощта му. Той се виждаше като купец с везна в ръка, като съдия с червена шапка, като глава на едно семейство от много народи. И докато той ми говореше, за миг пресметнах онова, което царството придоби, без да се пролеят кръв и сълзи. И изреждах наум Бдин и Браничево, Пловдив и Кричим и още много земя, и много твърдини… И това за по-малко от десет години.

„Аз ще заведа Елена!“ — отвърнах, а себе си почувствувах вече не толкава нещастна, колкото горда, равна на Мария, защото и аз откъснах къс от сърцето си, и на мене Йоан разясни защо дава детето ни и какво печели… както на Мария в монастира.

„Ще дойдат Йоаким и брат ми!“ — каза той, сякаш раздели славата и жертвата ми, и победата ми, и мъката ми на три. Тогава го ухапах:

„А какво си намислил за Петър, за сина си? Той вече стана на осем години и е време да го задомим!“

Йоан стана от леглото ми, сякаш се отдели завинаги от мене, и седна под канделабрата, та тя го озари. Беше започнал малко да пълнее и ръцете му да стават месести и розови. Сега видях, че и в брадата му сред русите косми имаше няколко бели.

„Всички пороци, откакто свят светува — отвърна той, — са се настанили в дворовете на знатните люде… Всекиму, дори и на порока, е хубаво в дворците… Но това, че и ти, и аз малко се срамуваме един от друг, е хубаво…“

Аз пак заплаках и не мога да кажа за какво, защото този път не плачех за Елена. Чаках да стане и да седне пак на леглото, но той не помръдна. Само след време каза отново:

„Как е детето, което носиш у себе си, и ти самата как си?“

Нищо не отвърнах. Той поде:

„Раждай! — каза Йоан. — Раждай вече без страх! Едва ли ще се наложи да правя повече сватби като тая!“ — и излезе.

Излезе така внезапно, че аз изведнъж почувствувах колко съм сама, въпреки че у мене имаше друг човек…

Тогава не, сега ме обзе главоболът. Може би когато човек пише за преживяното, усеща повече, отколкото в мига на преживяването. Няма да прекъсна, само ще премина по-нататък, а именно ще разкажа за сватбата в Константинопол.

Ние заминахме с Елена, с Йоаким и с нашия брат Александър, когато родих втори син на Йоан. За него ще разкажа по-късно. Той остана при дойката, както всичките ми деца, а аз заминах…

В Константинопол ни приеха тържествено… Но това са празни неща… Зная само едно, че главата силно ме боли и Елена вече я няма при нас…