Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Номади (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмас қылыш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Илияс Есенберлин

Заглавие: Омагьосаният меч

Преводач: Валентин Корнилев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Казахстанска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: декември 2006 г.

Художник: Емил Трайков

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 954-321-296-1; 978-954-321-296-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1795

История

  1. — Добавяне

II

Сякаш по средата между ордата на Абълхаир, Моголистан и Маверанахър лежи необятен сив край с бодливи треви, който от памтивека са нарича Туркестан. На запад граничи със Сейхундаря, с планината Каратау на изток, на север преминава в степта Дещ-и-Къпчак, а на юг го прекъсват реките Бадам и Чирчик. Само пустинята и липсата на вода го опазват от алчните съседи. Пясъчните хълмове се редуват със солени, напукани от слънцето равнини, от които, сякаш ковани саби, се издигат към небето невисоки каменни скали. Те сякаш предупреждават за скорошното появяване там, отвъд хоризонта, на могъщите планински масиви Тян-Шан, Памиро-Алтай, Хиндукуш…

И в тази суха степ, на реките, извиращи от недалечните планини, се разполагат от незапомнени времена градовете Съгнак, Сауран, Яссъ, Сайрам, Архук и знаменитият Отрар на Сейхундаря. Наблизо около тях през всички времена никнат неголеми предградия и селища, в които живее разнообразно население. Тези градове служат като културни, религиозни и търговски центрове във великата казахска степ и се свързват с всички страни от Изтока.

Точно на границата между Туркестан и степта Дещ-и-Къпчак тече една от най-големите казахски реки — Чу. Началото й е в планината Тян-Шан, в прозрачни езера. Ала водите й се зараждат още по-нависоко, в ледниците Терскей-Алатау. Реката се изтръгва от теснините на Алатау и плавно, величествено продължава пътя си през пясъците, докато не попадне в мочурливите безплодни степи Дещ-и-Къпчак. Там, в силно осолената земя, се намират много полусолени и пресни езера, които се свързват едно друго с рекички и ръкави. В едно от тези езера се влива обезсилялата Чу, без да достигне само с един конски преход Сейхундаря. Съвсем наблизо има още едно езеро, в което се влива друга степна река Саръсу, която тече през Дещ-и-Къпчак от североизток. Наистина, през сушавите години тя понякога изчезва на половината път в пясъците, но опитните хора винаги ще намерят прясна вода дори в пресъхналото русло.

А на пет конни прехода от мястото, където Чу за последно тръгва на запад, се намира Синьо море — Балхаш, в което се вливат пет големи реки.

Така цялата южна част на степта Дещ-и-Къпчак с близките до нея пустини на практика е свързана от обща верига реки и езера, покрай които дори в сушави години може да мине конница. Затова и са процъфтели някога градовете Съгнак, Тараз, Отрар, от които е могло по вода или покрай нея да се стигне до вътрешността на великата степ.

Досущ като щит по течението на реките Чу, Саръсу, Талас и отчасти на Синьо море се разполагат дошлите с Жанъбек и Керей казахски племена и родове. В годината на преселването, още преди есенните студове, повече от двеста бежанци вдигат юртите си покрай бреговете и в удобните, защитени от вятъра предпланини. Някои аули отиват още по-навътре в планината, където тревата е зелена и през зимата. Самият султан Жанъбек със своя аул и с туленгутите преминава по леда на другата страна на Синьо море към делтата на река Каратал, където са летните пасбища на някои казахски родове. Там са построени зимовища за хора и добитък.

Авторитетът на султан Жанъбек е бил много голям сред местните казахи и те негласно го признават за свой вожд. Това е било добро начало — образуващата се казахска държава заема огромна територия — от езерото Теликол до Тарбагатай.

По такъв начин, като имат огромни площи за развитие на чергарско стопанство, казахите получават и отлични места за зимовища. Истина е, че из дивите, необитаеми места покрай реките, особено в низките блата по бреговете на езерата, по тези времена се въдят и много хищници, в това число барсове и тигри. Трябва да си отваряш очите на четири, докато пазиш добитъка, но казахите, родени ловци и воини, скоро изгонват хищниците от аулите си.

Но не беше толкова добър хан Иса Буга, само за една гранична служба да даде на бежанците такива прекрасни земи. Неслучайно се казва, че ако степният човек подарява нещо на ближния си, то му подарява или най-скъпото, или това, което не му дава покой. Колкото бяха великолепни тучните пасища край реките и езерата през зимата, когато плиткият сняг позволяваше дори в студа да се извежда добитъкът на пасбищата, толкова непоносими ставаха те през лятото, когато безбройни пълчища комари и всякакви насекоми превръщаха живота на хората и животните в истински ад. Затова и не се заселваха тъдява хора от много години. Едва напичаше пролетното слънце и трябваше да се изоставят биваците, да отиват далеч от тези места, дето им видят очите. Жанъбек и Керей всяка пролет все повече се замисляха над това къде да намират летните пасбища. Сто и двайсет хиляди юрти бяха на тяхно подчинение и цялото богатство на казахите — добитъкът — изцяло зависеше от удобните пасбища.

Волю-неволю, отишлите с тях в пределите на Моголистан казахски аули всяко лято се връщаха в районите на запад от Синьо море, които още принадлежаха на ордата на Абълхаир. Но ханът нямаше време да стигне до тях, и много бързо тези земи взеха негласно да се смятат за отделили се от него. Казахските родове, които живееха из тях, също приеха властта на султаните Жанъбек и Керей.

Всички тези обединени родове, начело на които стояха решителни и дейни хора, станаха такава сила, с която трябваше да се съобразяваш. Пет години след масовото преселване от степта Дещ-и-Къпчак, съветът на бийовете и аксакалите от всички родове и племена, подчинени на Жанъбек и Керей, стигна до важно решение. В началото на пролетта султан Керей, като старши, беше провъзгласен по предложение на Жанъбек за хан на Бялата орда — ордата на казахите.

Това беше открита заявка за създаване на казахско ханство. Работата не беше във формално провъзгласяване на собствен хан. За същата пролет набелязваха преселване на главните аули на летните пасбища далеч в степта Дещ-и-Къпчак.

— От древни времена степта ни е принадлежала — казваха на съвета представителите на родовете и племената.

— Самият хан Абълхаир почти е напуснал родните си места със своя стан. А ние се връщаме у дома си. И ако Абълхаир се помъчи да ни попречи, то ще се бием с него като с чужд хан завоевател!

 

 

Наистина се наложи да се бият, но не със самия хан Абълхаир. Станът му беше сега на подстъпите към Маверанахър и той не можеше, както преди, да покори непокорената степ Дещ-и-Къпчак с един мълниеносен набег. Всичко, което можеше да направи този път, беше да изпрати десет хиляди лашкари начело със страшния пълководец Карачин. Войската доста бързо настигна бавно движещите се през степта казахски аули, но да изпълнят заповедта на Абълхаир — да ги откарат в пясъците и да ги унищожат до крак — така и не можаха. След аулите в боен строй вървеше тридесетхилядна войска от отбрани джигити начело със самия Жанъбек.

Султан Жанъбек просто се направи, че не забелязва конниците на Карачин. А те следваха примера на дворните кучета, които на безопасно разстояние вървят след грамадния вълк. Дълго следваха те аулите, без да се осмелят да нападнат. Рядко предните патрули мятаха стрели по изостаналите, но само щом джигитите на султан Жанъбек забавяха конете си, лашкарите отстъпваха.

Изведнъж всичките тридесет хиляди казахски конници се обърнаха и като помитаща лава се нахвърлиха срещу лашкарите, залавяйки в примка войската им. Това беше стара степна хватка, забравена от Карачин. Докато пълководецът дойде на себе си, беше късно за отстъпление. Гола степ се простираше наоколо, нямаше къде да се скриеш, а тридесет хиляди джигити бяха опънали лъковете и само чакаха командата на Жанъбек, за да изпразнят колчаните за половин минута. Едва ли след това би оцелял и един лашкар. Ако ли пък беше оцелял, нямаше да избегне примката.

И тогава Карачин багатур поиска мир. Жанъбек, който не искаше да започва новите отношения с бъдещите съседи с проливане на кръв, се съгласи, но постави условие, че се освобождават желаещите да останат с него. Сред лашкарите имаше немалко хора, които теглеха към степта, и три хиляди воини останаха във войската на Жанъбек. Той пусна останалите, като ги качи по двама на кон. И досега се е запазил стар път през степта, който се казва „По двама на кон“…

 

 

Минаха още три години и всички привикнаха към това да се връщат за лятото по родните места. След поражението на Карачин побеснелият хан Абълхаир се закле каквото и да става да накаже отцепилите се от неговата орда казахи, но мислеше да го направи с един замах при завоюването на Моголистан. Ако успееше замисленият от него поход, всичките зимни казахски биваци, разположени сега в Моголистан, биха попаднали в негови ръце, а казахите от Бялата орда нямаше къде да се дяват…

Скоро умря дълго боледуващият Керей и за хан на всички казахи беше провъзгласен Жанъбек. Когато го вдигнаха на бяла постелка, казахските родове вече твърдо заемаха всички земи в долините на Чу, Талас, Саръсу и около Синьо море на юг, а през лятото отиваха на север, в степта Дещ-и-Къпчак, стигайки до Есил, Нура и Тобол. Все по-често съседите наричаха новото ханство Бялата орда.

Ала хан Жанъбек прекрасно разбираше, че ако не се обедини казахската степ в най-скоро време, то бързо ще настъпи краят на възродената Бяла орда. Същият Абълхаир, озлобен, ще събере голяма войска и ще застане на пътя на аулите, отрязвайки пътя им към летните пасбища. В такъв случай изходът ще бъде или подчинение, или смърт.

Не, само създаването на единна силна казахска държава може да спаси народа от разпръсване и пълно поглъщане от други народи. И Жанъбек, по това време вече опитен политик, си представяше цялата трудност на съществуването на такава държава с редовна армия и единна данъчна система при чергаруващо стопанство. За такава държава беше необходимо да има градове, но не просто градове, подобни на Самарканд, Бухара, Мерв, а градове, които са свързани със степта и са едно цяло стопанство с нея.

Понякога Жанъбек, като размишляваше, се отдаваше на отколешната си мечта: за съюз с Рус и за градовете на Волга и Жаик, но веднага отхвърляше тази мисъл. Твърде далеч се намираше Рус от младата казахска държава, а и самата тя още прилича на орле, което не е съвсем укрепнало…

Можеше да става дума, в такъв случай, само за градове, разположени по края на степта и свързани с нея по воден път или осигурени с вода пътеки за кервани. При това тези градове трябваше да са близо до границата с тези страни, с които степта имаше най-оживени търговски отношения. На всички тези изисквания отговаряха напълно градовете на Северен Туркестан, построени някога именно с цел обмен с древните чергари. Но Туркестан принадлежеше на Абълхаир, и неговата войска беше къде-къде по-близо до тях, отколкото до далечните чергарски пътеки…

Съгнак, Сайрам, Яссъ и други древни градове в Туркестан някога бяха пометени от лицето на земята от монголските завоеватели. Изглеждаше сякаш никога няма да се въздигнат от руините и пепелищата, но хората възродиха Съгнак, и прародителят на Жанъбек Урус хан пренесе там стана на Бялата орда. Сега на възродилия Бялата орда хан Жанъбек предстоеше да отвоюва от могъщия Абълхаир столицата на прадедите…

Да, много имаше да направи още Жанъбек. Първо, да сплоти в нова единна държава разпръснати, изпокарали се помежду си и теглени към различни държави казахски родове и племена. За да не задушат хищните съседи тази държава, трябваше да се организира единна силна войска. И най-главното — беше необходимо да възроди цялата степ Дещ-и-Къпчак и тази част от Туркестан, която принадлежеше някога на Бялата орда и без която беше немислимо самостоятелното съществуване.

А завладяването на градовете в Туркестан означаваше продължителна кървава война с хан Абълхаир и съюзилите се с него тимуриди. За тях казахските градове в Туркестан бяха този ключ, с който винаги се отваряше пътят към степта. Загубата на Туркестан за тях беше равносилна на отказ от всички завоевания на север и на изток, да не говорим за заплахата от страна на укрепналия степен съсед.

Работата беше не само във военното присъствие. За уседналото население от цяла Средна Азия месото, а най-вече вълната и кожите бяха толкова необходими, колкото за чергарите изделията на градските занаятчии. Та нали всички стоки, които в изобилие произвеждаше Средният изток за пазарите на Китай, Индия и Европа: прочутите хорасански, бухарски и хивански килими, най-добрите в света кожи, вълна и сукно, тъй или иначе бяха получени от чергарите. Местните животновъдни ресурси на Маверанахър или Хива едва ли биха стигнали за нуждите на собственото твърде скупчено население. За да произвеждат стоки, трябваше да търгуват с казахската степ. И тези, които владееха градовете на Туркестан, диктуваха цените. Както става обикновено, те се образуваха не в полза на основните производители.

За редица казахски родове северната част на Туркестан, особено оазисът при Сърдаря, беше важна не само за градовете. Едно е да отиваш на зимовище в пределите на отдалечения Моголистан, в Седморечието, а друго — с няколко прехода да се озовеш на Сейхундаря, където от древни времена казахите имаха отлични зимовища. Освен това градовете им бяха под ръка, там може без посредник да се продадат стоките от чергарското стопанство.

Казахският хан Жанъбек спеше и насън виждаше бъдещата си столица Съгнак, виждаше наново построените и укрепени Сауран, Созак, Яссъ, Сайрам. Като всеки хан, най-малко го интересуваха положението и интересите на местното население, а ако го интересуваха, то само от гледна точка на това, как да използва настроенията на хората в една бъдеща война.

Трябва да се каже, че и тук той прояви далновидност. Във всички тези туркестански градове, заобиколени от широк пояс поля и градини, до пълно изтощение се трудеха роби и дехкани, които малко се отличаваха от робите. Бяха им наложени нечувани данъци, но още повече страдаха те от незаконните сборове, които взимаха сменящите се един след друг хакими. Тези управляващи градовете хакими и даруги, а наред с тях и безчислените бийове и други власт имащи деряха дехканите и занаятчиите така, че те бяха принуждавани да продават в робство собствените си деца, за да изплатят „гараж-гаражат“, както наричаха ханския данък.

Не стига това, ами хакимите и даругите бяха своенравни и продажни. Щом започнеше война, те сами решаваха на чия страна да бъдат, и избираха най-силния, този, който щом завладееше града, оставяше властта в техни ръце. Обикновено ханът или емирът слагаше за градски хаким предан човек, най-често свой роднина. Към тези правила се придържаше и хан Абълхаир. Негови роднини управляваха в Яссъ, Сауран, Сайрам.

Абълхаир, при цялата му подозрителност, обаче беше уверен, че всички тези хора по-скоро ще загинат, отколкото да предадат подвластните градове на неприятеля. Това беше наистина така, но само дотогава, докато към стените на тези градове не се приближеше враг, по-силен от Абълхаир.

Най-добре от всички разбираше това султан Жанъбек. Той правеше всичко така, че на неговите джигити, непривикнали да щурмуват градове, да не им се налага да се катерят по високите крепостни стени. Главното беше да доведе в Туркестан такава армия, че всички да видят неговото пълно превъзходство над Абълхаир. Владетелите на градовете ще се явят в нужния момент, като се има предвид роднинството им с Абълхаир и много пъти потвърждаваната вярност към него…

Сега в живота на Бялата орда настъпи най-опасното време. Докато пред казахските родове стоеше една обща цел — да се освободят от ярема на Абълхаир, разприте почти престанаха. Но сега, когато имаше хубави пасбища, на мнозина отново взе да им се струва, че могат да просъществуват сами, без обща държава. Та нали всеки бий или батър, изпълнен с родово високомерие, се смяташе за равен на Жанъбек, който доскоро беше прост султан. Освен това враговете отдавна не бяха безпокоили казахите и мнозина ги теглеше към дома. И те като другите хора искаха да пасат кротките си стада, да се веселят с песни и конни надбягвания. Трудно им беше да разберат, че само създадената от Жанъбек войска удържа всички врагове от кървава разправа с непокорните чергари.

Хан Абълхаир също не дремеше. Хората му се появяваха сред недоволните, насъскваха родовете един срещу друг, обещаваха поддръжка в междуособните борби. Жанъбек разбираше, че ако продължава така, всичките му усилия ще отидат напразно. Хан Абълхаир трябва да бъде удрян с неговото оръжие. Аргъните и къпчаците бяха дясната и лявата ръка на Абълхаир и на степната му политика. Жанъбек реши да вземе сам в ръце тези два боздугана. Нямаше защо да се церемони. Като не помагат доводите, трябва да има бой по главата!

Време беше да се премине към активна политика, затова хан Жанъбек се пренесе с ханския си стан и преданите му аули назад, към бреговете на Каракенгир. Там, насред казахската степ, събра той на съвет водещите бийове и батъри на двата най-силни съперничещи рода: аргъни и къпчаци. Най-напред бяха поканени певци и разказвачи, сред тях бяха Котан жърау и дребничкият Казтуган жърау — „на ръст колкото врана“. И пак с огромно нетърпение всички чакаха пристигането на вечния Асан-Кайгъ — Асан-Несретника. Повече от сто години беше живял той, хората дори не можеха да си представят, че и той е смъртен също като тях…

 

 

Старият мъдрец, предсказател и правдолюбец слезе от бързоногата си камила желмай, прочута из цялата степ, и сложи длан над зорките си очи, за да се предпази от залязващото зад хълма слънце. Обикновени мирни звуци се носеха в топлия въздух: наблизо блееха овце, мучаха минаващи крави с огромни рога и тежки вимета, прародител им беше, както разправят, приказният бик Зеги-Баба. Звънко цвилеха дългогриви степни коне, черни едногърби камили тръбно зовяха своите камилчета и ясен женски глас ласкаво викаше детенцето си: „Козъ-жан… Козъ-жан!“ — „Агънце мое… Агънце мое!“

Цялата необятна долина на река Каракенгир, обрасла със сочна ливадна трева, смесена с камъш, димеше. Стотици аули се бяха разположили тук и скупчените юрти изглеждаха отдалеч като играчки. Наоколо, от двете страни на реката, бавни прашни стълбове се издигаха към спокойното небе. Това бяха табуните и стадата, които привечер докарваха по-близо до аулите, чуваше се глух шум сякаш изпод земята. Съвсем наблизо се чу грохот на копита. Млад джигит, яхнал аргамак, се носеше с примка в ръка след необязден бял кон. Той все му се изплъзваше, и старият Асан-Кайгъ дълго гледа тази гонитба…

Щом чу за пристигането на Асан-Кайгъ, хан Жанъбек излезе от юртата си, за да посрещне с нужната почит народния певец. Заедно с него излязоха вече пристигналите бийове, аксакали и жърау. На прага Жанъбек неволно спря, страшните му гъсти вежди се раздалечиха. Някакво подобие на усмивка се появи на вечно загриженото, навъсено лице, въздишка се отрони от гърдите му…

Пък и не можеше да остане равнодушен към открилата се гледка. Някакво необикновено умиротворение имаше в нея, тревогата веднага изчезваше, не толкова тежки му се струваха грижите.

— Така ще си мине животът и повече няма да видиш това! — тихо каза Жанъбек.

През това време джигитът, който гонеше белия кон, се изхитри и хвърли на шията му примка, завързана към дълга дръжка. Белият кон се дръпна и повлече юношата с коня му покрай речния бряг. Ала юношата не се обърка и, опрял крака в стремената, взе бавно да намотава примката около пръта. Белият кон постепенно се умиряваше, докато не спря, притеглен досами седлото на джигита.

— Това се казва юнак! — каза хан Жанъбек. — Чий син е този джигит? Днес самият Асан-Кайгъ видя неговата храброст!

Един от нукерите побягна да разбере името на джигита, а Жанъбек рязко се обърна и тръгна към Асан-Кайгъ, когото вече държаха под ръка от две страни аргънът Котан жърау и къпчакът Казтуган жърау. От всички страни към възвишението, на който се беше изправил великият старец, се стичаха хора, спираха се долу в безмълвна почит. Тази тишина значеше повече от най-шумните поздрави, зад които лесно могат да се скрият истинските чувства.

После се случи нещо невероятно. Ханът на Бялата орда Жанъбек, пред когото трепереха враговете, се доближи до възвишението, и като син пред мъдрия си престарял баща, се поклони доземи. Такова още не беше се случвало в степта — хан да се поклони на народен певец!

И думите за поздрав съвсем не бяха хански:

— Здравейте, дядо Асан!

Всички гледаха великия певец, очакваха неговия отговор.

— Здрав ли си, светлина наша?! — Мъдрият прорицател също за пръв път през дългия си живот произнесе такива прости и значителни думи по отношение на хана…

По древен казахски обичай, те три пъти се прегърнаха през раменете като хора, които вършат едно и също дело. После хан Жанъбек допря гърдите си до Котан жърау и до дребничкия Казтуган жърау, и всички се отправиха към бялата женска юрта, която приличаше на висока платноходка в откритата за всички ветрове казахска степ…

Щом влязоха в юртата, седнаха на вълнени юргани от дясната страна. Асан-Кайгъ седна по-високо от другите и дори по-високо от самия хан. Всеки детайл в степното гостоприемство има огромно значение и всички разбираха без думи този безсловесен разговор. Когато прислужващите воини, което също не беше случайно, поднесоха меките пухени възглавници под лактите на всички жърау, Асан-Кайгъ, след него и другите певци не се подпряха на тях, а останаха да седят с кръстосани крака, както се полага в степта, от уважение към хан Жанъбек.

Хан Жанъбек почтително наклони глава към тях и едва тогава те смениха позата.

— Добре дошъл при децата си, велики Асан-Кайгъ — каза Жанъбек. — Отдалеч ли идвате?

— За моята камила Аксирак не е далече, но за престарелия й стопанин не е толкова близо! — Старикът се усмихна младежки и всички се усмихнаха заедно с него. — Бях аз и в рая на земята, където дърветата цъфтят два пъти в годината и през зимата пеят славеи… В Алмалък, при зелените планини Алатау бях, там, където е чергарувал някога моят прадядо Майкъ бий. Да, много благини има там от Бога — Асан-Кайгъ поклати глава. — Дори роми са построили някога там църква като потвърждение за това… Много кръв ще се пролее още на тази земя, Жанъбек!

— Не са весели твоите предричания, жърау!

— Кой е виновен, че на всички пътища по земята са се заселили някога нашите предци. Ала най-страшният вятър духа винаги иззад тази планини — Асан-Кайгъ кимна на изток, натам, откъдето беше пристигнал. — Оттам ще дойде и този път главната беда за нашите чергари, и из цялата степ няма да можем да се скрием от нея!

— И какво предлагаш?

— Да не бягаш от опасността, а да я чакаш в Седморечието, до самата планина Алатау, на древните ни земи. Нека там да бъдат нашите градове и аули, за да знаят враговете, че винаги ги чака достойна среща. Ако затворим завинаги източните проходи, то и степта ще бъде по-спокойна!

— А как ще ни посрещнат там?

— По Седморечието живеят басъмели и уйсуни — предци на твои подчинени родове. Още преди двеста години те са построили там столицата си Алмалък… Обединявай казахите и се бори за земята на своите деди. Седморечието е за нас обетована земя. Ако не на тебе, то на потомците ти ще донесе щастие…

— Ще допуснат ли това сивите вълци от ордата на Абълхаир?

— Нищо, че сега те ни се зъбят. Ще дойде време и те ще се окажат в нашето положение…

— Докато настъпи това време, те ще успеят да докопат кожата ни!

— По-светли, може би, ще бъдат бъдните векове, но засега още силният се стреми да прегризе гърлото на слабия. Така че е по-добре да бъдеш силен, хане на Бялата орда!

— Ала и вълците са силни!

— Вълка не можеш да го промениш… По пътя насам се отбих в Яссъ, за да прочета молитва в джамията на Ахмед ходжа. Това, което видях там, обля в кърви сърцето ми.

— Какво видя там, жърау?

— Казахските хора бяха докарали в Яссъ добитък за продан. Хакимът заповяда да им отнемат добитъка, а тях да ги изгонят в пясъците.

— Да, те всеки път правят така.

Дребничкият Казтуган жърау скочи от мястото си:

— Ами къде могат да си купят тогава казахите басма-карбас, за да покрият тялото си, а платно за саван, за да го увият, когато умрат?

Може би този взрив от негодувание на дребничкия певец подейства на хан Жанъбек. Винаги спокоен и уравновесен, той така стисна дръжката на нагайката, та чак пръстите му побеляха:

— Всичко ще си вземем от Туркестан… Сами ще си го вземем, ако не искат да ни го продават!

Асан-Кайгъ замислено погледна Жанъбек:

— Светлина на очите ми, Жанъбек… Мъдростта на достойния ти предтеча Урус хан виждам в тебе. Ще ти кажа, че се съмнявах дали твоите замисли ще се осъществят. Това, че се отдели от Абълхаир, веднага ми хареса. Но в душата си не одобрявах твоето заселване в Седморечието. Едва сега разбрах колко надалеч се целиш… Разбира се, нужни са ни градове, които е завещал на своята орда, Урус хан. Не ни трябва грозде от Бухара или сушени кайсии от Ташкент, колкото и да са вкусни. Но без собствени градове, където бихме могли да докарваме коне за продан, не можем да минем…

— Туркестан е краят на моите бащи и не ми се иска да проливам братска кръв. Ала какво да правим, ако Абълхаир не върне нашите градове? Сега още силите ни са малко. Но през следващата година, когато дойдат подкрепления, ще трябва да заговорим на висок глас!

— Всяка работа си има своята хитрина — включи се в разговора Котан жърау. — Хората, уморени от непрестанните премествания, сега имат храна на воля. А когато хората са сити, не можеш да ги вдигнеш и с камшик.

— Когато врагът те хваща за гърлото, хич не ти е до ядене.

Котан жърау замислено поклати глава:

— Ситият не мисли за храна!

Хан Жанъбек дълго слуша разговора на жърау, които говореха за войната и мира. Не броя на копията и сабите брояха те и дори не броя на войската, а нещо неуловимо, и все пак най-важно. Много пъти вече му се беше налагало да види в боя как силният отстъпва пред слабия, а малобройната войска побеждаваше тази, която я превъзхождаше няколко пъти. Това беше тази наука, без която няма истински пълководец, а жърау бяха в нея най-добрите учители.

— Благодаря ви за мислите, които изказахте тук, — каза той, обръщайки се към тях. — Те ме направиха много пъти по-силен и аз никога няма да забравя мъдрите ви слова!

За всеки жърау издигнаха бяла юрта и почти колкото ханската беше юртата на Асан-Кайгъ. Но нима живеят някога у дома народните певци! От юрта на юрта и от аул на аул минаваха те, а денят, в който посещаваха нечий дом, оставаше завинаги семеен и родов празник. А скоро тук, в аулите при стана на хан Жанъбек, пристигна от бреговете на Едил племенникът на астарханския властелин Темир бий, петнайсетгодишният Шалкииз жърау. Да, едва на петнайсет години беше, но вече в цялата степ се прослави със своята правдивост, находчивост и безпощадна смелост към силните на мира сего. Цялата степ му присъди добавката — жърау…

Големият хански съвет, който събра тези дни Жанъбек, също преминаваше с участието на жърау. За пълното обединяване на казахите ставаше дума на него, беше решено в местността Каратауз-Нура да се събере извънредно събиране на вождовете и батърите от всички казахски родове. Тук беше удобно да се стигне отвсякъде.

Три проблема — джаргъ, предстоеше да се обсъдят на този събор. Първият джаргъ: всички племена без изключение да влязат в единната орда. Вторият джаргъ: като се има предвид отдалечеността на казахските аули един от друг, да се образуват три племенни обединения — жуза, които да съответстват на заеманата територия, икономическата заинтересованост, родовите връзки и солидарността. Вече век и половина говореха казахите за такава организация, но вечните междуособици не даваха възможност да стигнат до някакво приемливо решение. Сега настъпи удобният момент. За всеки жуз се предполагаше свой бий или батър със стан, но с подчинение на главния стан на Бялата орда. До голяма степен такава организация напомняше разделянето на улуси на Чингизхан или разделянето на вилаети, предприето от Тимур, с тази разлика само, че не заради далечни завоевателни походи се правеше това, а заради собственото спасение…

Третият джаргъ произтичаше от двата предишни: обединеното казахско ханство трябваше да поиска от Абълхаир връщането на своите градове по южната граница на степта. В случай на несъгласие предстоеше война…

Мина лятото, а когато до насрочения ден оставаха две седмици, ханският аул, съпроводен от многобройни роднини, близки приятели и туленгути отпътува към езерото Саумал-кол. До местността Каратауз-Нура оттук имаше половин ден път с бързи коне.

Единствен път, обрасъл с твърди бодили и сухи тръстики, водеше към местността. От двете му страни се простира твърда като камък, бедна равнина. Всичко тук изглеждаше мрачно и тайнствено. Черен стълб, по който висяха бели парцали, човешки черепи, изпечени от многовековното слънце, напомняха за това, че в древните времена тези места са се смятали за свещени, тук са се извършвали жертвоприношения на суровите степни богове.

По-отрано хан Жанъбек изпрати специален керван за Каратауз. Бяха издигнати петдесет големи юрти за гости, изкопани нови кладенци, откъдето вадеха вода в кожени чували. Покрай дерето опънаха въжета, за които привързваха жребчетата. Голямо стадо кобили докараха за кумис. Ханът, съпроводен от синовете си Джадик, Касъм и сина на покойния хан Керей — Бурундук, пристигна по-рано от всички, за да може лично да посреща представителите на родовете и племената.

Скоро в Каратауз взеха да се стичат казахски бийове, аксакали и батъри. Само избрани хора знаеха за събора. Почти всички те бяха вождове на родове и племена, а някои от тях имаха безбройни табуни коне и стада овце. Всеки от тях беше съпроводен от отряди батъри и джигити от туленгутски сотни. Властта над степта беше в ръцете им, думата им значеше много за хан Жанъбек…

 

 

Петнайсети век беше тежък за казахския народ, именно през този век разпръснатите, изправени един срещу друг казахски родове и племена в жестока и междуособна война разбраха, че най-накрая трябва да се обединят, за да оцелеят. Властолюбиви и честолюбиви бяха родовите вождове.

По природа те бяха противници на единната държава. Но и този път общият национален порив беше толкова велик, че неволно ги увлече след себе си. Когато се усетиха, беше късно да му се съпротивляват. Пък и хан Жанъбек вече беше твърде уважаван в степта.

Ето как няколко години по-късно пееше възмъжалият Шалкииз жърау за тези събития, осмивайки астарханският властелин Темир бий:

Аз съм син на Тленчи, Шалкииз,

и Темир бий е моето слънце…

Той е толкова могъщ, този Темир бий,

че по негово време с рогата си достигах слънцето!

Така ми се струваше, а бях просто един самотен кълвач,

който заради глупостта си едва не счупи рогата си…

Да, Темир бий, внукът на легендарния батър Едиге, само от името на когото се страхуваха хората, прекрасно разбираше, че ако се подчини на хан Жанъбек, то до голяма степен ще се лиши от неограничената си власт. „Вместо да съм гъсок сред гъсоците, по-добре да съм гъсок сред врани“ — реши той и се зае още по-силно да укрепва връзките си с Казан и Крим. През тази година той даде петнайсетгодишната си дъщеря за жена на сина на казанския хан. За в бъдеще той предполагаше да уреди отношенията си дори с далечните турски султани, които често взеха да навестяват Крим и астарханските степи, но правеше това не от желание да поддържа добросъседски отношения, а за да получи поддръжка в степната междуособица. Така от стари времена постъпваха степните властелини покрай границата, като се надяваха да имат колкото може повече власт. Между другото, щом се отдадеше удобен момент, те тутакси забравяха за клетвите си пред съюзниците и ги нападаха, сякаш бяха най-люти врагове…

„Каквото и да говорим — мислеше Темир бий, — хан Абълхаир след преселването на казахите в Моголистан отслабна, Московска Рус не е близо, с Казан ще се помъчим да намерим общ език, между Едил и Жаик се заселват верните ми алчини и част от ногайлинците. Така че главната опасност за мен е хан Жанъбек, който реди благи думи, ама да не си скубем после косите!“

Но и Темир бий, както си му е редът, не му отказа напълно. Твърде голям беше стремежът на целия народ за обединяване, такъв отказ можеше да навреди на родовия вожд дори сред своите, още повече, че ставаше дума за война с ненавистната орда на Абълхаир, донесла немалко беди и на алчините.

— Това е добре, че степта е решила да стане единна! — каза Темир бий в началото на събора. — Отдавна е време да отнемем Туркестан от Абълхаир и да му избием зъбите. Алчините, жапасите, жагалбайлинците и всички останали, населяващи степта между Едил и Жаик, са готови да дадат в помощ на Жанъбек пет бойни тумена. Ала удобно ли ще бъде да се подчиняваме на хан, който е през девет планини в десетата, в Съгнак?

Уйсунецът Кара-Оспан, който се оказа най-старши по възраст, звънко се разсмя:

— Нима мислиш, че конят на хан Жанъбек няма да покрие лесно същото разстояние, което току-що измина конят на Темир бий?

Избухливият Темир бий разбра намека и по старинен обичай, в знак на своята готовност да влезе в спора, хвърли пред себе си на постелката плетена нагайка с дръжка, увита със златна тел:

— Не навсякъде, където може да си стигне с кон, всичко пада като окосена трева… И хан Абълхаир имаше дълги рога, а някои от неговите батъри стигнаха чак до Едил, чак до Казан. Само че какво излезе от това? Те се върнаха там, откъдето са дошли, с проточени като върлини шии и донесоха вкъщи въшки, големи колкото врабчета!

Сега и Кара-Оспан хвърли нагайката пред себе си:

— О, ти все се надяваш на бързината на коня си. Но и други, не само като твоите, коне бяха уловени на времето. Гледай, Темир бий, да не се окаже примката на Жанъбек по-дълга от примката на хан Абълхаир!

Това бяха отгласи от стар спор. Макар и да се смятаха за поданици на хан Абълхаир, алчините, жапасите и жагалбайлинците населяваха междуречието на Едил и Жаик, но на практика тези войнствени родове никога докрай не му се подчиняваха. Неведнъж изпращаше Абълхаир войска да ги усмирява, а един от тези походи оглавяваше някога самият батър Кара-Оспан…

По това време беше жив бащата на Темир бий — старият Тенсик бий, който, макар да не беше забележителен пълководец, притежаваше достатъчно хитрост и находчивост. Тъкмо той даде нужния съвет на сина си Темир, който тогава взе да придърпва властта в свои ръце. „В открит бой не ще победиш войската на Абълхаир, — каза той. — Направи се, че нямаш срещу него никакви враждебни намерения и си готов да се покориш!“ Темир бий послуша мъдрия съвет. Всичките аули, които му бяха подчинени, отидоха към Крим, а самият той с пет хиляди воини и обози остана на място.

Когато Кара-Оспан с огромна войска излезе към Едил, то видя там на брега на реката множество юрти и дим от безчислени огньове, който се издигаше към небето. Това можеше да са само непокорните аули на алчините, жапасите и жагалбайлинците, които той дойде да усмирява. Без да даде отдих на уморената от изнурителния преход войска, Кара-Оспан същата нощ започна преминаване на другия бряг. На сутринта войската беше вече на място, но на западния бряг на Едил нямаше никакви аули. Както разбра Кара-Оспан, те през същата нощ бяха преминали на източния бряг и сега отиваха в степта, към Жаик. Разяреният Кара-Оспан веднага заповяда да се върнат обратно и се втурна да ги преследва. Ала твърде бързо се отдалечаваха от него непокорените аули. Той съвсем не можеше да ги догони и едва след хиляда километра, в пясъците на Нарън, разбра, че преследва не аулите, а войската на Темир бий. Тя яздеше отпочинали коне и бързо се изплъзваше от преследвачите. Наближаваше зимата, а да се връща в Крим, за да накаже истинските аули, беше вече късно. Наложи се да се връща с празни ръце при Абълхаир…

За този поход напомни сега на Кара-Оспан злопаметният Темир бий, на това Кара-Оспан отвърна със заплаха. Наистина, примката на Жанъбек можеше да се окаже по-истинска от тази на Абълхаир. С твърде голям авторитет се ползваше хан Жанъбек и му помагаха много по-охотно отколкото на Абълхаир. Това трябваше да се има предвид.

Вечният спор между родовете се разгаряше, заплашвайки да премине в открита схватка. „Този Темир бий явно не иска единство под моя боздуган — трескаво размишляваше хан Жанъбек. — Алчините и жапасите са по-надалеч, местоположението им ги кара да стоят настрана. Всички болести са заразни, освен счупването на костите. Какво ще стане, ако повлекат след себе си и други? Това не бива да се допусне!“

Той отметна глава и погледна в упор Темир бий:

— Твоят прародител Едиге батър мислеше по-нашироко. А ти никак не искаш да напуснеш своите ногайлински предели. Пък и дали ще са съгласни с всичко самите алчини и жапаси? Нека покаже бъдещето. Ала нашият общ враг е Абълхаир и с него трябва да воюваме. Нали той закла дядо си Казъ бий, синът на самия Едиге. Затова кажи направо: ще отделиш ли двайсет хиляди воини за тази война?

— Да! — твърдо каза Темир бий.

— Засега това е достатъчно, пък после ще видим.

Темир бий бавно вдигна нагайката си от постелката.

„Ти, Жанъбек, искаш да си хан на цялата степ! — помисли той. — Но това няма да го бъде. Ако на тебе ти трябва голямо ханство, на нас ни стига и малко — това, което имаме засега. Пред нас са още много спорове и битки, хан Жанъбек!“

Изведнъж всички извърнаха глави, изправиха се.

— Тревога… Тревога!

— Враг!

 

 

Конник на запенен кон препускаше от изток право към отворената ханска юрта, в която се провеждаше съборът. Неговият отчаян вик се подемаше от джигитите наоколо и се предаваше нататък. Сякаш викаше цялата степ.

Той едва удържа разгорещения кон, слезе от него.

— Откъде иде враг? — попита хан Жанъбек.

— Кой е врагът? Кой?

Суровите бийове и батъри неволно оглеждаха чистия хоризонт.

Вестоносецът беше съвсем млад джигит, висок, с едва наболи мустаци.

— Повелителю хане, врагът е близо! — извика той. — Идват откъм Кок-Джингил, Абълхаир ги праща. Големият син на Абълхаир Шах-Хайдар и Карачин багатур ги водят. Конете са от породите ахалтеке и теке-жаумът — по-високи са от нашите. На главите си носят астраганени шапки. Въоръжени са с шашки и пики. Няма да мине време за едно доене на кобила и те вече ще са тук!

— Колко са? — попита Жанъбек като че ли между другото. Не се промени нито лицето му, нито гласът му.

— Около хиляда саби!

— А къде е нашият заградителен отряд? Кереите и найманите ни пазят от онази страна!

— Те са заобиколили през пустинята, оставили са нашите настрани! Сега кереите и найманите са зад тях…

— Съобщиха ли им?

— Моят другар препусна към тях!

 

 

За общия казахски събор в местността Каратауз-Нура хан Абълхаир разбра още преди две седмици от своите шпиони, но се направи, че не знае нищо за това. Въпреки това една нощ от ханския стан на Абълхаир тайно тръгнаха десет сотни от най-отчаяните главорези лашкари, събрани сред туркмените селджуки, мангът и барлас. Начело със сина му Шах-Хайдар и Карачин багатур те яздеха само нощем, а през деня се криеха в камъша, който растеше по бреговете на степните дерета. Беше им дадена проста задача: да разгромят с неочакван набег стана на Жанъбек, а праха на хората му да бъде разпилян от вятъра.

Хан Жанъбек, който вече неведнъж си беше имал работа с Абълхаир, разбираше, че той рано или късно ще разбере за събора и няма да пропусне удобния случай. Затова от четирите страни бяха разположени силни заградителни отряди. Точно от изток, от страната на Синьо море, охраняваха воините от родовете керей и найман на бойни камили от породата „желмай“ — „надминаващи вятъра“. Обаче опитните лашкари успяха на малки групи да се промушат през кордоните точно оттам, откъдето не ги очакваха. Въпреки това рано или късно, ала ги откриха…

Ханските лашкари от туркмените селджуки бяха наистина страшна сила и неведнъж бяха всявали ужас сред редовните части на Византия. Като поток лава се носеха те върху едри и силни коне и никога не взимаха пленници. При Абълхаир заемаха специално положение и той им оставяше всички добити в боя трофеи. Те бяха негова опора дори вътре в собствената му орда.

Но на събора дойдоха най-добрите батъри от всички казахски родове. Щом чуха за приближаването на омразните хански лашкари, те незабавно облякоха военните си доспехи и се качиха на конете. И едва ли лашкарите биха потеглили по-нататък, ако знаеха с кого им предстои да се срещнат в бой…

Дори само фигурата на Кобландъ батър с огромния боздуган в ръка можеше да внуши страх и най-смелия човек. Не се отличаваше много от него един от синовете на Жанъбек — прославилият се в много схватки Камбар батър. Разказваха, че по време на похода той извадил от един кладенец падналата вътре голяма камила. Двама души лесно се събираха на раменете му, но талията му беше стройна и тънка като на девойка. За разлика от другите си братя, Камбар батър не беше честолюбив и користолюбив, заради което по-рано от тях сред народа взеха да го наричат батър. Специално за него оръжейниците изковаха според ръката му пика и сабя.

Този път Камбар батър зае място сред могъщите Кобландъ батър и Кара-Оспан. Те се построиха в клин, към който се присъединиха всички останали батъри. Хан Жанъбек остана да седи на постелката, като с целия си вид показваше презрение към приближаващия враг. Заедно с него останаха няколко съветници и жърау.

— Щом врагът е дошъл при нас, ще получи всичко, което му се полага! — с иронична усмивка произнесе Жанъбек. — Нима нямаме достойни синове, за да му дадем урок? А вие, дядо Котан, докато изметат врага от прага ни, изпейте ни песен за това, как сте съобщили за смъртта на моя прародител Джучи. Отдавна исках да я чуя, казваха ми, че вие добре помните това сказание!

Всички жърау и гости взеха да умоляват Котан жърау, сякаш не ги засягаше предстоящото сражение. Старецът взе в ръце вечният си спътник — кобиз, тихо погали струните…

Най-силно от всичките си деца обичал Чингизхан големия си син Джучи. Ала той взел да не се подчинява и „Разтърсващия вселената“ изпратил при него убийци в Улътау. По време на лов спътниците на Джучи прекършили гръбнака му и вестта за това стигнала до Великата орда.

Всички обаче знаели, че Чингизхан много обича Джучи и се зарекъл да прекърши гръбнака на този, който му съобщи за смъртта на сина му. Той искал да дочака собствената си смърт, без да чуе това печално известие. Какво пък, така постъпват всички властелини, които не искат да слушат за неприятни неща.

Старият певец жирчи се заел да спаси обърканите хански чиновници и да съобщи на Чингизхан за смъртта на Джучи. По време на пира старият жирчи запял:

Морето се размъти край бреговете.

Кой ще успокои вълните, о хане мой?

Трепетликата е прекършена надве от бурята.

Кой ще я вдигне, о хане мой?!

Чингизхан също отговорил със стихове:

Щом се е размътило морето,

вълните ще успокои милият ми син Джучи!

Щом трепетликата е прекършена по средата,

значи е жив моят син Джучи!

Тогава жирчи повторил пък същия куплет за размътеното море и прекършената трепетлика, сълзите като ручей се леели от очите му. А Чингизхан попитал:

Защо плачеш, жирчи?

За какво е скръбта ти?

Нима е умрял Джучи?

Сърцето ми изстина!

На това жирчи отговорил:

Това, което не беше позволено на моите уста,

произнесоха твоите, хане мой!

Прави със себе си каквото искаш,

тъй като си досетлив, хане мой…

Казват, че като малко дете заплакал за пръв път Чингизхан. Не самата смърт на любимия му син, когото той заповядал да умъртвят, а именно вестта за нея го сразила.

Аз съм стар нещастен кон!

Загубил жребчето си!

Аз съм лебед, който пее песен

над загиналото си пиле!

Така пеел Чингизхан, а най-страшното било, че сълзите му били искрени!

Толкова безнадеждна горест имало в тази песен плач, че всичките жърау, престарели батъри и съветници, и те самите взели да хлипат. Всички забравили за малко за надвисналата над тях опасност. А старият Котан жърау пеел песен след песен, и една от тях била песента на легендарния батър Орак.

Само най-издръжливата камила

ще мине с товар през планинските хребети!

И само непокорният човешки дух

ще издържи това, което издържа Орак батър!

Протяжна, жална, като безнадежден вълчи вой в нощта беше песента, тръпки побиха всички слушатели. Те си спомниха далечната младост, когато бяха готови на всякакви лишения и смърт в името на подвига и славата.

… О, джигити, смели джигити,

пред вас е вражата войска:

а смъртта е само една!

Гласът на жърау укрепна и сега той пееше толкова стремително и страстно, сякаш заедно с воините яздеше срещу врага. Из цялата степ се носеше песента и седящите на конете батъри неволно стискаха дръжките на мечовете и сабите…

С каменно лице седеше хан Жанъбек. Може би сега никой по-добре от него не разбираше значението на предстоящото сражение. Работата беше дори не в това, че най-отбраната войска на Абълхаир е хвърлена против тях, и силите им са общо взето равни. Главното е, че за пръв път от два века хората са готови да се нахвърлят един срещу друг не в името на древните междуродови разпри. Това беше такава проверка на създаваната от тях държава, от която зависеше много.

Да, ако те днес устоят и разгромят врага, това ще бъде първата обща казахска победа. В боя се закалява верността на батърите, а жърау ще заразказват и запеят за тази битка из цялата степ. Под боздугана на единния хан ще бъде извоювана победата!

И това, че той е хан на всички казахи, а не прост батър, доказва сега неговото спокойно неучастие в битката. Иска му се да яхне коня, да се хвърли в самия кипеж на сражението, но тогава той ще бъде един от многото. Нека после враговете му припишат колебливост, той е готов дори на това!

Не всеки ще намери в себе си мъжество да седи настрани и да слуша песните на жърау тогава, когато приближава смъртният враг. Така и трябва: да се укрепва вярата на другите в победата. Като виждат спокойния вожд, воините никога няма да изпаднат в паника, няма да има място за суета и съмнения…

Котан жърау вече премина към знаменитото сказание за Едиге. Гласът му кънтеше както на младини, подобни на заклинания бяха мъжествените думи.

В това време към строените в боен ред батъри на хълма се присъединяваха все нови и нови джигити от тези, които можеха да носят оръжие. По зова на Казтуган жърау пристигна една сотня къпчаци, отделени да охраняват обоза. Начело на своите две сотни от охраната беше самият Темир бий с Шалкииз жърау. Всичките синове на Жанъбек и синовете на покойния Керей начело с Бурундук застанаха плътно до тримата водещи батъри. Събраха се всичко около петстотин души до мястото за сбора. И някак се получи така, че всичките разпореждания даваше Камбар батър, и никой, дори старшите батъри не протестира…

Отначало на североизток се показа прашен стълб. Той се увеличаваше пред очите на всички, приближавайки се стремително, изведнъж от прахоляка излязоха конници. Те изглеждаха като родени от нея — с високи овчи шапки с надвиснали над очите кичури. Червените им халати, гладките конски гърбове бяха станали кафяви от праха. Само дългите им остри пики блестяха на слънчевите лъчи. В стегнат строй, те яздеха в галоп, раздалечавайки се в движение и обхващайки в страшен полукръг сбора на хан Жанъбек.

Това беше любим похват на лашкарите на Абълхаир — да заградят цялата войска на противника, да я накарат да се върти на разни страни, блъскайки се един в друг и оплитайки в собственото си оръжие. И тогава не е трудно да я унищожиш, не изпускайки нито един човек от смъртния пръстен.

Този път всичко стана другояче, отколкото предполагаше Шах-Хайдар, който беше начело на лашкарите. Не успяха да се съберат краищата на подковата, когато едновременно на север и на изток се показаха два конни отряда, които се носеха с пълна сила срещу строя на лашкарите. Не можеше да има съмнение за техните намерения — копията им бяха наведени, въртяха боздуганите над главите си, носеха се войнствените възгласи на различни казахски родове. Това бяха пристигналите навреме заградителни отряди, изправени от хан Жанъбек на подстъпите към местността. От изток идваха кереите и найманите, а от север — аргъни и къпчаци; Касъм, синът на Жанъбек, ги беше довел…

Ала лашкарите не смятаха да отстъпват. Те бързо се свиха в стегнат строй и, щом доближиха до ханския стан, където бяха главните казахски батъри, на една стрела разстояние спряха, насочиха оръжията си на двете страни. В това време двата отряда, които наближиха, ги заградиха от двете страни, така че сега самите лашкари се оказаха в смъртно обкръжение. Наистина, те можеха още да се изплъзнат, разкъсвайки тънкия обръч, но, ако се съди по всичко, те и не мислеха за това. Досега те се срещаха обикновено с разпръснати отряди казахски джигити и не знаеха поражение.

Изведнъж строят на лашкарите се раздели, на свободното поле между враждуващите страни се изнесе огромен черен конник на вран кон, голям колкото едра камила. Конникът беше целият в черно: шапката, доспехите, шлемът, дълги черни мустаци висяха от двете страни на лицето му. Това беше знаменитият багатур Карачин — Черната скала. Той наистина приличаше на скала — страшен, непристъпен…

Два вида сражения имаше по тези времена. Най-често сражението започваха единични батъри, които извикваха на двубой някого от вражеския отряд. Останалата войска трябваше да не мръдва от мястото си, да чака изхода от двубоя. С вечен позор се покриваше този, който наруши правилото.

— Ей, някой да дойде да се бием! — извика с всички сили Карачин багатур. — На кого му е омръзнал животът?

— На мене!

Камбар батър излезе стремително напред на врания си кон с бяла звезда на челото.

— Стой!

Така властно извика Бурундук — синът на Керей. Камбар батър послушно спря коня си. На бяла бойна камила беше качен квадратният Бурундук, очите му страшно блестяха под начумерените вежди.

— Мое е правото! — каза той. — Няма такъв закон, дето по-малкият брат отива на смърт преди големия…

Да, те бяха побратими, Бурундук и Камбар, и синът на Керей беше по-голям.

На дебел дъб приличаше султан Бурундук, огромните му ръце бяха като чугунени. Гъстите черни мустаци, по един лакът дължина, той завиваше зад ушите си, също като приказния Хезрет-Али. Само видът му всяваше непреодолим ужас.

Досущ като Бурундук беше и бялата камила, която той предпочиташе пред конете и я научи да влиза в двубои и битки. Щом видеше конник, камилата изпадаше в бяс и го хващаше със зъби, сваляйки го от седлото. Обикновено Бурундук само го доубиваше с боздугана си, който беше дълъг два сажена и имаше оловен накрайник.

— О, Черният Буян е възседнал Белия джин!

— Пази се, Черна скала!

С такива възгласи казахите насърчаваха своя боец. Те знаеха колко е опасен Карачин багатур с прославения си похват. С дясната си ръка той обикновено се пазеше от боздугана на противника, а с лявата отсичаше главата на коня му. След това нищо не му пречеше да се разправи с пешия воин. Само Камбар батър можеше да му противостои, защото самият той действаше така…

Не само от едното упорство искаше Бурундук да премери силите си с Карачин багатур. Освен законната ненавист към слугата на хан Абълхаир, Бурундук имаше и свои лични сметки с главата на ханските лашкари.

Работата беше там, че Карачин багатур имаше сестра — красавицата Тохтар-бегим. Тя беше като роза сред маргарити за простодушния Бурундук, когато я видя сред другите девойки. То беше тогава, когато Керей и Жанъбек не се бяха отцепили от ордата на Абълхаир. Ала Тохтар-бегим беше високомерна, гордееше се с брат си и не удостояваше с внимание многобройните синове на обикновените степни султани.

Когато стана на четиринадесет години, Бурундук със съгласието на баща си изпрати при нея човек с предложение тя да стане негова жена. Ако тя просто му беше отказала, нищо нямаше да се случи. Но тя рече на пратеника на Бурундук: „Не ми трябва този недялан камък… Само за слуга в къщата ми става това мъжище!“

Тогава вече от оскърбено самолюбие Керей и Бурундук се обърнаха към самия Карачин багатур и поискаха да даде малката си сестра за жена на Бурундук. Ала той, знаейки за създалите се отношения между аргънските султани и хан Абълхаир, им отказа, като се оправда с това, че Тохтар-бегим уж вече е сгодена за сина на някакъв емир. Скоро след това, когато Жанъбек и Керей се отделиха от Абълхаир, той я даде за жена на един от младите батъри от ханската войска. Такива обиди в степта не се забравят с години. Няколко години мечтаеше Бурундук за схватка с Карачин багатур, ето че сега съдбата му изпращаше щастлив случай…

Ето че Бурундук, без да каже и дума, се хвърли към Карачин багатур. Едва ли не доземи той наведе шията на свирепата камила, дълги снопчета вълна се носеха от вятъра, пяна на парцали падаше на пясъка. Тромави, непохватни изглеждаха отдалече стъпките й, но тя летеше по-бързо от всеки кон.

Тогава и Карачин багатур потегли напред с коня си. Хората затаиха дъх, защото тази схватка беше сякаш бой на черна скала с бял джин. Въртеше над главата си огромен боздуган, ала изведнъж изумено отвори уста. Едва сега той забеляза, че противникът му няма в ръце никакво оръжие!

В най-последния момент Карачин багатур замахна с лявата си ръка, стискайки в нея меч алдаспан, като искаше да отсече в движение главата на камилата. Но, без да достигне на няколко крачки, Бурундук протегна напред дясната си ръка и Карачин багатур изведнъж почувства смъртен хлад на гърлото си. В последния момент той се опита да пререже тънката примка, но беше вече късно. Камилата със същия мощен галоп вече тичаше назад, а Черната скала се влачеше след нея, вдигайки горчиво-солен степен прахоляк към небето…

Всичко стана толкова бързо, че никой не можа да се опомни. Видяха само как се изправи като свещ враният кон на Карачин багатур, защото ездачът му беше завързан със здраво въже за седлото. А сега конят също се влачеше в прахта заедно със стопанина си, без да може да се съпротивлява на камилската сила. Примката беше много здрава и също беше привързана към камилското седло.

— Арруах… Арруах!

Така викаше Бурундук, призовавайки за свидетели на победата си душите на предците. И главата на врага само заради това не се беше откъснала, защото примката беше попаднала върху железния гръб на шлема. Пред самия строй на казахските батъри примката все пак се скъса, и Карачин багатур се мяташе по земята, хващайки я с голите си космати ръце. Един от джигитите скочи от коня и с парче от примката върза ръцете на пленника. Освободеният кон зацвили и побягна в откритата степ…

Потресени от пленяването на Карачин багатур, лашкарите на хан Абълхаир взеха да обръщат конете. Пръв това стори Шах-Хайдар. Още не бяха успели казахските батъри да въздадат почести на Бурундук за славната му победа, и отново прашен облак се издигна към небето. Но сега той се отдалечаваше, скривайки зад себе си бягащия враг. Тънката редица керей и наймани не можеше да го удържи, а грамадните текински коне отнасяха в степта по-бързо от вятъра ханските лашкари. Само няколко батъра върху дългоопашати степни коне продължиха преследването, сваляйки с примки от седлата изостаналите лашкари. Сред тях беше каракъпчак Кобландъ.

Разгорещен от преследването, Кобландъ батър остави далеч зад себе си своите другари. Силният му кон догони текинските дългокраки аргамаци, а огромният му боздуган един след друг поваляше лашкарите на земята. Накрая като видя, че ги преследва само Кобландъ, половин сотня лашкари неочаквано обърнаха конете и заобиколиха в кръг кипчакския батър. Какво може да направи и най-свирепият вълк, когато стотина такива свирепи вълци го обкръжават? Пък и Кобландъ батър беше вече над шейсетте, и макар силата да не му изневеряваше, нямаше предишната пъргавост…

Ала случи се чудо, за което пееха после жърау: верният кон изнесе Кобландъ батър, и още не опомнили се враговете, той вече препускаше към близкия ракитак до пресъхналото степно езеро.

Не му беше съдено този път на Кобландъ батър да избяга от потерята. В ракитака от две страни го настигнаха примките на ханските лашкари, които го нападнаха отстрани. Сякаш вятър отвя могъщото тяло на батъра от седлото на коня, а конят вече без ездач избяга в ракитите. Докато падаше, чу Кобландъ батър нечий силен зов: „Акжол! Акжол!“ Той успя само да си помисли, че като наказание за смъртта на Акжол бий небето му изпраща такъв позорен край, и загуби съзнание…

Когато Кобландъ батър отвори очи, видя над себе наведен млад, напет и строен като бор джигит и жена с невиждана красота, която вече беше виждал някъде. А и джигитът му беше познат. С мъка се изправи на крака и позна и двамата. Това беше батър Саян, а заедно с него Гулбахрам, родната дъщеря на хан Абълхаир, която някога обичаше батър Кобландъ, а тя го отблъсна…

Батър Саян, след като спаси хан Абълхаир от тигъра на брега на Сейхундаря, а после и от дъщеря му, която пожела кръвта на баща си, продължи да граби, заобиколен от такива като него обидени от съдбата джигити. Като вълци скитаха те между Джейхун и Сейхун, отвличаха цели табуни от бековете на Маверанахър, ограбваха богатите кервани. И винаги сред тях беше и красавица с брезов лък в ръце, за която разказваха легенди.

Не грабеха от добър живот джигитите на Саян батър, пък и мнозина в тези тежки години. Щом разбраха, че предстои обединяването на казахите в една държава, Саян батър, жена му и петгодишния им син, съпроводени от сотня предани му аламани, се отправиха към долината, надявайки се, че Жанъбек още не ги е забравил. В ракитите до сухото езеро си почиваха те, когато чуха шум от преследване и видяха впримчения казахски батър. Без да мисли дълго, Саян батър скочи на коня и с бойния вик „Акжол! Акжол!“ се хвърли на помощ. Лашкарите, които решиха, че са пристигнали основните сили на Жанъбек, изоставиха Кобландъ батър и препуснаха след отряда си…

Сърцето на Кобландъ батър се сви, щом позна Гулбахрам. Но разумът надделя над чувствата. Току-що човекът, чиято смърт той искаше и желаеше, го спаси от вярна смърт или позорен плен, който за истинския батър е по-лош и от смъртта. „Чувството за чест отличава човека от заека, който крие главата си в ракитака“ — помисли Кобландъ батър и погледна право в очите на бившия си враг.

— Батърите дружат истински само след като са се срещнали в схватка! — каза той. — Можеш ли да забравиш всичко лошо между нас, както го забравих аз?

— Нищо не помня! — отговори Саян батър.

Те се ръкуваха и тръгнаха начело на отряда към ханския стан.

През това време хан Жанъбек вече се беше разпоредил за празничен пир в чест на победата над войските на хан Абълхаир. И тъй, войната започна с поражението на Абълхаир, но главното беше, че в победоносната битка участваха всъщност представители на всички казахски родове. Връщането на Кобландъ батър редом с бившия му враг увеличи всеобщата радост от единството.

 

 

В разгара на пира при окования с вериги Карачин багатур, сякаш той бе мечка, в черната юрта дойде Бурундук. Той не беше свикнал да се церемони и веднага хвана бика за рогата.

— Чуй, Карачин — каза той. — Ако искаш да останеш жив и да видиш родното небе, изпълни само едно мое желание!

— Говори, Бурундук! — мрачно се съгласи Карачин багатур.

— Дай ми за жена Тохтар-бегим, високомерната си сестра!

— Та тя отдавна е омъжена! — извика пленения багатур. — Вече има и син…

— Разведи я с мъжа й — хладно предложи Бурундук. — Може да оставиш детето на мъжа й или го възпитай ти. Тази жена ми трябва!

— Ти не постъпваш по заветите на Мохамед!

— За нея аз не съм мюсюлманин!

— Не, не мога да извърша такъв грях! — извика нещастният Карачин багатур. — Това е против нашата религия. По-добре ми вземи главата, Бурундук!

— Добре! — каза Бурундук, изваждайки сабята от ножницата.

— Почакай, дай да помисля! — замоли Карачин багатур.

Бурундук идваше при него всеки ден след празненствата. Той отказваше да вземе за жена всяка от дъщерите на Карачин, които бяха по-млади и по-красиви от Тохтар-бегим.

— Тази твар ще бъде в постелята ми! — твърдо каза той. — Иначе ще изпия кръвта ти, Карачин. Ама ще я пия бавно, всеки ден по малко.

Щом разбра, че няма да се отърве другояче от Бурундук, Карачин багатур беше принуден да изпрати пратеници при братята си със заповед да разведат Тохтар-бегим и да я дадат на Бурундук. На Кудус батър, мъжа на Тохтар-бегим, Карачин предложи в замяна една от дъщерите си и по-малката си сестра.

 

 

Единната казахска държава беше провъзгласена на събора. Не може да се каже, че всичките родови вождове и батъри с еднакво желание се съгласиха на това. Само нуждата ги принуди да се съберат заедно. Особено се съпротивляваха вътрешно такива властни вождове като Темир бий. Те смятаха такова обединение за временно, докато не отмине опасността от Абълхаир. Освен това ги примиряваше възможното разделение на три жуза, във всеки от който можеше да вземат юздите на властта в свои ръце.

А без разделянето на жузове не е възможно да бъде управлявана такава огромна степна държава, каквато трябваше да стане бъдещата орда. В Старшия жуз трябваше да влязат най-древните родове уйсун, дулат и джалаир, чиито паметници и гробници сега бяха разпръснати из цялото Седморечие. Средният жуз обединяваше най-близките по територия и битови особености родове аргън, къпчак, найман, конрад, керей, уак, тарактъ. Младшият жуз трябваше да се състои от родовете алчин, байули, алимули и жагалбайлини, които чергаруваха между Жаик и Едил. Предполагаше се, че ще се влеят в тези жузове и други по-малки степни родове и родове, останали с Абълхаир в пределите на Туркестан.

Дълго още продължаваха в степта споровете и разногласията по повод на такова делене. Аулите се преместваха от един жуз в друг, ставаха най-различни разделяния вътре в самите родове. Едва след осемдесет години, по времето на внука на Жанъбек — хан Хакназар, окончателно се групираха казахските жузове, всеки от които представляваше оттук нататък полусамостоятелна орда. Засега на този исторически събор великият прорицател Асан-Кайгъ даде на всеки род свой знак.

— Нашият прародител, великият законодател Майхи бий от рода на древните уйсуни, още от времето на Чингизхан, когато всички са се наричали монголи, ни е нарекъл казахи — каза той. — Нашето казахско знаме е издигнал той над степта. Нека знак на уйсуните да остане това знаме!

Всички одобрително зашумяха в знак на поздрав към знака на уйсуните.

— Сред всички наши родове живеят аргъните, които са запазили непокътнато нашето слово и мисъл. Очите — знакът на човешката мъдрост — отдавна им е известен. Нека да си остане този знак при аргъните!

Отново стотици глави се склониха в знак на съгласие.

— Кипчак тръгна пръв срещу вражеското нашествие. Нека неговият родов знак да бъде бойната секира, издигната над врага!

— Слава на Асан-Кайгъ! — отговори съборът.

Четиридесет казахски рода получиха родови знаци. Майстори туленгути издялаха върху огромен къс от черен гранит тези знаци и каменният стълб остана да стои в древната местност Каратауз. Оттогава така и се нарича сред народа това място — Знаците на Нура.

На другия ден самият Асан-Кайгъ благослови ханството на Жанъбек, и вече от името на всички до един казахски родове беше умит Жанъбек в мляко от четиридесет бели кобили и вдигнат на бяла постелка.

Вождовете на родовете се разотидоха по аулите си, като се договориха, че през пролетта на следващата година ще започнат съвместна война за освобождаване на градовете в Северен Туркестан. Не бяха твърде весели някои от тях, най-вече Темир бий. Още четиридесет години щеше да хапе устни, виждайки успеха на това дело, чието начало беше сложено тук, в местността Каратауз-Нура.

След три дни ханският стан се премести на брега на Чу и отново само вятърът вдигаше стълбове солен прах над опустялата степ.

 

 

В деня на пристигането на султан Бурундук в зимовището на река Талас братята на Карачин багатур му докараха Тохтар-бегим. В същия ден Карачин багатур получи свободата си и тръгна за дома.

Вечерта квадратният, със сплеснат нос Бурундук дойде в бялата юрта, издигната за новата му жена. Стройна като тополите в родината й — Маверанахър, седеше тя зад копринената завеса и чакаше. Той взе да събува огромните си ботуши и из цялата юрта се разнесе воня на партенки. Дори без да си измие краката след похода беше дошъл той при нея, за да я унижи още повече…

По бледото гневно лице на жената, по погледа й, изпълнен с ненавист, не беше трудно да се отгатне, че тя никога няма да му прости раздялата с мъжа и малкия син, оставен в Маверанахър.

Без да каже и дума, Бурундук сграбчи със страшната си космата ръка рижата котка, която седеше до сребърната закачалка. Чу се ужасният вопъл на нещастното животно. За едно мигване на окото султанът беше откъснал главата и лапите й и ги беше изхвърлил през комина на юртата навън. После спокойно погледна Тохтар-бегим и жената, която преди минута изглеждаше недостъпна, послушна, трепереща от страх, легна там, където й показа той с окървавения си пръст.

— Ако ми харесаш сега, някак си ще живееш! — каза той.

След година й се роди дъщеря, наречена Жаухар-бике.