На южния склон на планината Улътау, в самото сърце на степта Дещ-и-Къпчак, се намираше град Орда-Базар, столицата на хан Абълхаир. Ако не смятаме не много високите планини Улътау и Кичитау, то и на юг, и на север, и на запад, и на изток се разстилаше безбрежна степ, в която живееха само кулани и елени. На юг най-близкият град беше Туркестан, когото степните жители наричаха постарому Яси, а на север — Тумен (Тюмен), в далечни времена наричан Тара. Поне десет денонощия път имаше до най-близкия от тях…

Преди години Орда-Базар служел за сборен пункт на безбройните войски на Батий преди поход на изток. Като мравки от всички краища на степта се събирали полковете и подобно на съкрушителен поток се устремявали натам, където залязва кървавото слънце. Наоколо се простирала зелената степ със сочни ливадни треви, които можели да изхранят стотици хиляди коне едновременно. До ден-днешен насред този земен рай се издигат могилни хълмове, в някой от които е погребан Батий…

Наричаха Орда-Базар град само защото бе седалище на хана. В него нямаше присъщите на истински град улици и площади, пък и постройките не бяха много. Тъй като хан Абълхаир управляваше главно чергарски и получергарски народи, той не се решаваше окончателно да изостави степта и да се премести в някой от прочутите древни градове на Маверанахър. Ханската орда, която се състоеше от пет големи аула, не нарушаваше вековните традиции и цяло лято прекарваше в степта Дещ-и-Къпчак, като чак наесен се преместваше в Орда-Базар. През лятото тя достигаше до реките Жем и Уил на запад и до Тобол, Ишим и Нура на изток. Неведнъж хан Абълхаир разпъваше белите си юрти на пясъчния бряг на Сейхун, а следващото лято ги виждаха вече край Синьо море — Балхаш.

Мястото, където отиваха ханските аули не зависеше само от времето, както е при обикновените чергари. Всяка пролет ханският съвет се събираше и решаваше къде и кога това лято е най-необходимо присъствието на хана с войската му. На едно място трябваше да се сватоса с някой влиятелен султан, за да си осигури неговата поддръжка; на друго ханските юрти се опъваха близо до онзи род, който внушаваше опасения на хана. В една прекрасна нощ всички аули на този род биваха разгромени „до последното копито“, както казват в степта. Така че пътищата на хана към летните пасбища бяха неведоми, за тях знаеха само най-доверените хора…

Явно затова Орда-Базар не стана голям град като Самарканд, Бухара или Герат. Той наброяваше около двеста каменни и глинобитни къщи, около тях стояха безброй юрти и шатри, които се появяваха и изчезваха за една нощ. В центъра имаше няколко малки двореца, изваяни от най-добрите източни строители от прочутия червен кирпич, който не се бои от времето. Венец на всичко беше белокаменната джамия със златен полумесец, която можеше да се мери с най-красивите джамии на Стамбул и Багдад. Неуловим рисунък от каменни орнаменти, които напомняха за древната степна шевица, я отличаваше от построената в Туркестан от Тимур джамия над гробницата на шейх Ходжа-Ахмед-Ясави. Такава шарка нямаше и джамията, построена от Узбек хан в Крим, недалеч от Феодосия. Никой обаче не знаеше името на великия майстор, изтъкал това каменно чудо…

Най-вероятно Орда-Базар не се разрастваше, защото Хан Абълхаир искаше да премести своята столица по примера на победоносните си предци в някой от завоюваните градове. Той обаче все още не се решаваше да го направи, за да не остави степта без надзор. Освен това той имаше тайната надежда, че раздорите и напрежението в степта постепенно ще отслабнат, метежните султани ще бъдат смазани, и той ще предаде властта над казахите на един от порасналите си синове, като самият той завинаги ще се премести в Отрар или Съгнак. Тогава степта Дещ-и-Къпчак ще стане сигурна опора на огромната му империя, която ще го снабдява с храбри и предани воини…

След неочаквания ураган през цялата седмица валя необичайно силен дъжд. Без да дочака да свърши поменът по сина му, хан Абълхаир се върна в Орда-Базар и заедно с него по-близо до столицата се преместиха знатните люде от родовете на къпчаците и на аргъните, а също така и султаните чингизиди от другите казахски родове и племена.

Хан Абълхаир се върна в главната си квартира пълен с мрачни мисли, а в очите му припламваха мълнии. Още повече помрачня той, когато научи подробности за бягството на батъра Саян.

Всички приближени знаеха, че назрява нещо страшно. Но мнозина биха се учудили, ако разберяха, че не бягството на батъра Саян стана причина за гнева на хан Абълхаир…

За степния жител няма нищо по-важно от конските надбягвания и състезания. Понякога цялата степна политика се гради върху тях и най-малкото отклонение от правилата има дълбок смисъл. Години след това се обсъждат едни или други моменти от надбягването, правят се прогнози за следващото. И ето че сега добре обмисленото начинание е заплашено от провал заради някакъв прокъсан батър, който си изкарва прехраната с коне и лов, като изгладнял вълк.

Още от самото начало на приготовленията за помена сред народа плъзна слух, че батърът пастир Орак, който пасеше ханските табуни, смята да пусне на ханското надбягване своя жребец Акбакай. Родовити и богати хора вземаха участие в придворните конни игри и състезания, а тук ставаше дума за човек, който така или иначе беше обикновен хански слуга.

За помена на ханския син се бяха събрали знатните люде от цялата степ Дещ-и-Къпчак. Как можеше да се осмели някакъв си Орак да се пъха тук с единствения си кон! Най-лошото бе, че на хана вече му съобщиха всички сведения за коня, наречен Акбакай. Жребецът бил по-бърз от вятъра и срещу него няма да устои нито един от чистокръвните хански коне…

Цялата степ ще му се присмива, ако в надбягването победи Орак със своя Белоног. Простолюдието ще ликува, стъпквайки в пясъка силата на ханската власт. За него това ще бъде именно победа!

Най-важното бе, че самият Абълхаир добре познаваше качествата на Акбакай. Ханът имаше, както се казва, „конска“ памет и не можеше да забрави един случай от преди две години. Тогава той лично обяздваше своя любимец Тарланкок и веднъж отиде да нагледа табуните си. Там всички ловяха един подивял кон, който принадлежеше на пастира Орак, но вече три дена никой не можеше да го настигне. Увлечен, ханът отначало лично го подгони със своя Тарланкок, а после даде коня си на най-добрия ездач. С дълга пръчка с примка в края, с каквато се ловят дивите коне, ханският човек се спусна към белоногия кон, който сега пасеше настрана от табуна.

Но не се получи! Щом се чу тропотът от копитата на приближаващия Тарланкок, дивият Акбакай наостри уши и в миг изчезна в степната мъгла. Като вятър летеше след него ханският жребец, нямащ нито грам мазнина и трениран специално, но умореният от тридневната гонитба Акбакай леко и свободно му се изплъзваше. Едва успяха да го хванат тогава…

Сега Акбакай трябва да е на седем години. Това е възрастта, когато на коня напълно му порастват опашката и гривата и той става най-издръжлив и най-бърз. Тогава Орак батър скромно стоеше настрана, но сега предизвиква самия хан!

И още една, вече съвсем невероятна вест бе чул от верни хора хан Абълхаир, владетел на половината свят. Орак батър, който нямаше дори бяла юрта, достойна за истински човек, се бил сближил с овдовялата ханска снаха — красавицата Аккозъ, и имал намерение веднага след помена да съедини с нея съдбата си. А самата Аккозъ вече била дала съгласието си за това нечувано дело!

В навечерието на празника ханът извика при себе си верния везир Вахти ходжа. И привечер седем човека, облечени в тъмни халати, вече бяха на пътя, по който трябваше да пристигне за състезанието Орак батър…

През нощта те изненадаха Орак батър, който не очакваше нападението. Не го оставиха дори да извика, нахвърлиха се вкупом, запушиха му устата, завързаха му ръцете и краката. Слугите на хана завързаха безпомощния батър за опашката на Акбакай и започнаха да налагат коня с камшици. Стоманените копита на обезумелия жребец загърмяха по спечената земя. На сутринта доложиха на хан Абълхаир, че батърът Орак е завършил земния си път…

„Самохвалството ти навлече тази беда, глупако! — помисли си ханът, когато чу за смъртта на Орак. — Ханската снаха не е за мръсен голтак!“ Земята обаче се пълни със слухове, а особено надалеч се вижда и чува в степта. Аккозъ разбра какво се е случило с Орак веднага след като се върна от помена. Въпреки горящия в гърдите й огън тя изобщо не показа, че знае за това злодеяние. Само тежка болка стегна нейното сърце и не й даваше да диша.

От страх да не направи още някоя необмислена постъпка ханът прати свой човек, който да й предаде следващото:

— И бог, и ние сме й благодарни за мъжеството, с което тя дочака да отмине траура, без с нищо да оскверни паметта на скъпия ни син. Тя е още млада и не ни се иска да остане самотна до края на дните си. Ето защо трябва да се омъжи.

По-малкият брат по закон се явява наследник на по-големия. Макар нашият любим син Шах-Будах да си отиде без време, ние, слава на алаха, имаме още десет сина, и всеки от тях е способен да задоволи чувствата на една жена. Давам й право да избере в чий дом да влезе…

— Добре, аз ще помисля и след три дни сама ще отговоря на своя повелител! — отвърна Аккозъ.

След три дни Абълхаир покани видни придворни, бийове и батъри. В тяхно присъствие той лично се обърна към Аккозъ със същия въпрос:

— Скъпа и уважавана снахо, ти явно вече си стигнала до някакво решение. Съобщи го и на нас сега, за да можем да се приготвим за веселия пир!

Всичките десет сина бяха там и с нетърпеливо очакване гледаха красивата вдовица. Погледите им бяха подлизурски, а очите им светеха, като намазани с масло. Тя равнодушно погледна към тях и леко се усмихна:

— Като стоманени кинжали са всичките ви десет сина и мои братя, повелителю. Те са един от друг по-достойни и ми е невъзможно да избера измежду тях. Затова, мой повелителю, имам към вас една малка молба…

— Кажи! — разреши изненаданият хан.

— Ще я кажа… Но според обичая трябва да обещаете, че ще изпълните молбата ми!

Ханът се замисли. В степта наистина съществуваше такъв обичай.

— Мисля, че нашата снаха няма да иска нещо, което може да легне като черна сянка върху рода на шейбанидите… Давам ти дума, че ще изпълня молбата ти, стига да не е противоестествена!

— Не, това няма да оскверни ничия чест, тъкмо обратното, ще умножи славата на ханския род…

— Добре, нека я чуем… — ханът въздъхна с облекчение. — Говори!

— Искам да се закълна в Корана! — възкликна Аккозъ и извади от пазвата си малка книга с черна подвързия. — Ето моя Коран, повелителю. Вдигам над главата си тази божа книга и се кълна на вас и на всички тук, че завинаги ще остана вдовица!

Ханът гневно вдигна глава и Аккозъ коленичи пред него:

— Умолявам ви, повелителю мой, не ме карайте да наруша този обет, за да не заслужите моето проклятие!

Хан Абълхаир веднага се досети, че тя е научила тайната за смъртта на батъра Орак. В страшния си гняв той понечи да наруши дадената клетва и сам да й избере съпруг измежду десетте си сина. Вбеси го това, че Аккозъ бе предпочела пред тях някакъв си жалък пастир. Но подобно прибързано решение щеше да донесе безчестие за ханския дом. Наложи се да се вземе в ръце.

— Ще изпълня желанието ти, снахо!

Той издума това без да вдига глава и всички разбраха какви усилия му е струвало да го каже.

Аккозъ се изправи на крака, очите й блеснаха. Давайки клетва тя не знаеше, че Орак батър е още жив!

Сякаш чудо спаси нещастния батър. Акбакай препускаше по нощната степ и с ужас усещаше чудовището, което го държеше за опашката. Главата, гърбът, раменете на батъра се удряха в земята, струваше му се, че краят е неминуем… Но Акбакай изведнъж влетя в някакво степно езеро. Влачещото се след него тяло на батъра се закачи за крайбрежно коренище, а конят затъна в тинята и не можеше да се измъкне. На сутринта пастирите, докарали табуна на водопой, намериха полуживия батър и го измъкнаха на брега. Лицето му беше обезобразено, едното око бе изтекло, а той самият едва дишаше. Като разбраха по чия заповед е извършено това дело, приятелите пастири тайно закараха другаря си в една от многобройните пещери на планината Улътау, където той оздравя и укрепна…

Чак пет години по-късно хан Абълхаир научи за оцеляването на Орак. Някакъв отчаян едноок батър оглавил отряд казахски голтаци, който нападал единствено керваните на хана и отвеждал само ханските табуни и табуните на богатите, жестоко обидили бедни хора. Ханските слуги се бояха от батъра като от огън, а скоро съобщиха на Абълхаир и неговото име…

Но в онези дни ханът още не подозираше, че Орак батър е жив, и затова се смири с клетвата на снаха си. Десетте си сина, родени от трите първи жени и от наложница, не би сменил за своя любимец Суюнчик, роден от Рабиа-султан-бегим, дъщерята на Улугбек. А цялата си любов към покойния първенец Шах-Будах ханът пренесе върху останалите след него двама хански внука. Съдбата и личният живот на другите му синове малко интересуваха хан Абълхаир.

Своя гняв към Аккозъ ханът донякъде усмири именно заради любовта си към внуците, особено към по-големия от тях — Мохамед-Шейбани. В момчето вече се усещаше бъдещият властелин чингизид и на дядото му бе приятно да научи, че то не знае пощада нито към слугите, нито към връстниците си. Дори змията обича своите змийчета и им желае доброто, тъй че не си струваше заради минутен гняв срещу майката да причини болка на децата…

Все по-често и по-често хан Абълхаир мислеше за бъдещето. Всеки път той преценяваше на ум достойнствата и недостатъците на вероятните си наследници. Те трябваше да станат опора на създадената от него Велика орда, а за това трябваше да притежават всички качества на един управник.

Хубави, здрави заложби има за това Суюнчик. Той бе наследил всичко необходимо от прадядо си по майчина линия — от страшния Тимур, пък от него, потомъка на самия Чингизхан, бе взел другата половина от характера си. Най-малко от всичко слуша сърцето си и внукът му Мохамед-Шейбани. Животът всеки ден потвърждаваше правилността на негласния избор на хан Абълхаир. Кой по-добре от бащата и дядото ще прозре в децата и внуците си истинските лъвове и барсове!

Но още им е рано за трона. По закон след Шах-Будах бащиния трон ще наследи следващият син Шах-Хайдар. Ще се съобразят ли синовете с волята на баща си? Няма ли да се наложи лично да им отрезви главите?

Пък и по изпълнения със студена омраза поглед, който Бурундук, синът на султан Керей, хвърли към малкия Мохамед-Шейбани, беше ясно какви изпитания го чакат по пътя към трона. „Ще може ли да издържи всичко това Мохамед-Шейбани? — мислеше си ханът. — Има прекалено гореща кръв, а това понякога вреди…“ Преди да извика от гнездото малките за първи полет старият орел трябва да се погрижи да отстрани опасностите, които ги дебнат край гнездото. Ако наоколо има змии, орлицата никога няма да пусне орлетата да излетят, докато не унищожи змиите. Така е и при управниците.

Трудно е да забрави зловещите искри в очите на квадратния Бурундук. Ето го — змийското потомство на Урус хан, което трябва да се изтръгне от корен, преди да е пуснал своите орлета в полет! Ако искаш внукът ти да не бъде смачкан още при първия мах на крилата си, живи не трябва да останат не само султан Керей, но и неговата челяд!

На пътя на Суюнчик има още по-големи опасности. От всички страни ще заплашват враговете любимия му син, дори от братята си не трябва да очаква пощада!

Хан Абълхаир скочи от мястото си и започна да се разхожда по мекия килим. Изведнъж той отново си спомни лицето на избягалия батър Саян. Сега, когато и да си спомни за сина си, неволно от паметта му изплува това проклето лице. Взрив от ревност към Рабиа-султан-бегим, любимата му съпруга, изкриви лицето на Абълхаир. Никой не го вижда, но той въпреки това се овладява. Лицето му става безстрастно и спокойно, както винаги…

Още една мисъл глождеше хан Абълхаир. По-миналата година след поход в прикаспийските степи той доведе три петгодишни дорести коня туркменска порода, изумителни по красота и стойка. За такива силни жилави коне обикновено казват, че могат да прескочат през златна венчална халка. При подялбата на трофеите той великодушно подари и трите коня на любимата си жена Рабиа-султан-бегим. „Като се местим ще ги яздиш заедно с двамата ни сина, както и се полага на правнучката на незабравимия Тимур!“ — каза й той.

Въпреки че на времето превзе столицата на Тимур, че воюваше с потомците му и насила се ожени за неговата правнучка, хан Абълхаир почиташе паметта на великия владетел, пред когото някога трепереше цяла Азия. И за Рабиа-султан-бегим той се ожени донякъде от уважение към кръвта на Тимур, макар много от неговите приближени и всичките му жени да бяха против това…

Сега конете бяха на седем години и ханът поиска да ги включи в състезанието. В навечерието на помена той се обърна към Рабиа-султан-бегим:

— Ханъм, доведете трите ни дорести коня за помена. Иска ми се да ги пусна заедно с Тарланкок…

На седемнайсетгодишна девойка приличаше четвъртата жена на хана, макар вече да беше на повече от трийсет. Тя погледна хана изпод гъстите си мигли с онзи особен, присъщ само на нея поглед и отвърна:

— Не го прави, мой скъпи хане. Това са толкова прекрасни коне, че всички ще пристигнат първи. Ще стане глупаво, ако се случи така. Ще пропадне целият интерес на хората… Освен това сега е невъзможно да ги пуснем на надбягването. Единият кон взе да куца, вчера го гледа чакръкчията Кабилбай. Другите два коня също няма да тичат, защото са научени да бъдат заедно, като лебеди…

— Добре, така да бъде! — съгласи се с нея ханът.

Същата нощ младият батър Саян и двамата аргъни, които го пазеха, избягаха с тези коне в посока към Съгнак. По степта, както си му е редът, плъзна разпространена от враговете мълва: „Щастливец е този Саян батър! Не само можа да се възползва от младата жена на хана, но и откара трите му най-добри коня… Добре подреди нашия хан!“

Слуховете, естествено, се предаваха шепнешком. Но, както се казва, бог чува и най-тихия шепот, а щом бог знае нещо, той го споделя с хората. Естествено слухът бързо достигна и до ханските уши. Пък и самият Абълхаир вече подозираше нещо…

Щом се сетеше за това, ханът яростно стискаше юмруци и бе готов да стъпче целия свят. Но благоразумието взимаше връх и той отпускаше ръката със звънчето, с което искаше да извика палача. Чрез везира Бахти ходжа той разбра, че ханският конски знахар Кабилбай не е преглеждал дорестите му коне. По всичко излизаше, че Рабиа-султан-бегим по някаква причина го беше излъгала. А по каква причина знае целият свят, освен измамения съпруг.

Интересно беше и това, че отначало знахарят потвърди думите на ханъм, но после учениците му разказаха, че нея вечер Кабилбай не е бил в града. След това той сам си призна за всичко. Явно ханъм го бе подкупила, или му бе обещала да го надари. На хана и през ум не можеше да му мине, че верният му везир може да преиначи нещата или пък че учениците могат поради свой интерес да наклеветят конския знахар…

При всички случаи цялата тази история изгаряше душата на Абълхаир като нажежено желязо. Той вече изобщо не се съмняваше в измяната на жена си. От любов към красавеца Саян батър се бе решила на всичко: да подкупи стражата, да го снабди с най-хубавите хански коне, да лъже и да увърта пред мъжа си.

И въпреки всичко ханът щеше да й прости всичко, както й бе прощавал досега, ако не бе едно обстоятелство, което започна да се прояснява при разследването на бягството на батъра. Според доклада на Бахти ходжа именно Рабиа-султан-бегим настояла охраната на Саян батър да бъде възложена на джигити от рода аргън. Това означаваше, че тя се е сдушила по някакъв начин с метежните аргънски султани Жанъбек и Керей!

Какво пък, когато всичко се потвърди окончателно, ръката му няма да трепне. Той ще отмъсти така, че черното петно на позора ще падне върху всички тимуриди. Ако те са потомци на Тимур Куция, то той е чингизид и ще им докаже чия чест е по-скъпа!

Какво по-позорно може да има за една жена от това да се сдуши с кръвните врагове на мъжа си! Подобно обвинение е достатъчно, за да лишиш от живот любимата жена, защото всички предания клеймят такива жени. И трябва да й се измисли такова смъртно наказание, каквато още никой не е прилагал. Нека за векове да остане разказа за ханското отмъщение, тогава всички ще забравят другите, позорни за него слухове, които сега бродят из степта Дещ-и-Къпчак…

По-черен от облак, хан Абълхаир се разхождаше по килима и измисляше наказание за прекрасната си жена. Най-интересното беше това, че достойната Рабиа-султан-бегим, която бе повече дъщеря на великия си баща — учения Улугбек, отколкото правнучка на жестокия Тимур, дори в мислите си не бе извършила всичко това, за което я подозираше султанът…

Вярно бе, че тя помоли хана да назначи за аталик младия батър Саян, вярно беше и това, че именно тя му помогна да избяга, но всичко това бе сторено от съвсем други подбуди. Трудно можеха да ги разберат и везирът Бахти ходжа, и заслепеният от неправеден гняв хан Абълхаир.

А ханът, колкото и да мислеше, не можеше да измисли нищо по-добро от това да отреже главата на невярната си жена. Особената прелест на тази екзекуция за него беше в това, че щеше да бъде извършена според закона, установен от собствения й прадядо Тимур — едно наистина ханско отмъщение. Абълхаир дори си позволи да се усмихне, когато си помисли за това…

От всички закони, установени на казахска земя от завоевателите, най-страшен и жесток след тези на Чингизхан беше „Сводът от закони за престъпниците“, съставен от Тимур. Сред членовете на този свод се открояваше членът „За наказанията за децата, престъпни пред майките си, и за майките, престъпни пред децата си“.

Децата сами трябваше да изберат от каква смърт да умре майка им. Какво по-жестоко от това може да се измисли? Още по-чудовищно изглеждаше това наказание, ако майката не бе виновна с нищо пред децата си, а беше просто жертва на козни и клевети.

„Ако моят Суюнчик се убеди във виновността на майка си, без да се замисли ще я осъди на смърт! — размишляваше Абълхаир. — И нека той първи хвърли камък… Да, да, нека това древно наказание настигне безпътната жена! Нека я убият с камъни. След сина й ще започне да я замеря и жадния за това импрям. На тълпата също ще й хареса, че ханът е определил за собствената си жена тази осветена от вековете екзекуция! Това ще бъде достойно отмъщение! Върху всички тимуриди ще падне несмиваем позор заради това, че са възпитали такава безчестна дъщеря. Но нали и моят Суюнчик е отчасти тимурид! Нищо. Дори всичко, което говорят за Рабиа-султан-бегим да е истина и в сина ми да няма моя кръв, работата не е там. Важното е, че ще престане влиянието върху него от страна на опозорените му роднини по майчина линия, и той като мой син ще управлява ордата. Разбира се, ако така е угодно на бог!“

Но не, няма място за съмнения — Суюнчик е негов кръвен син. На него в края на краищата това му е известно по-добре, отколкото на всички дърдорковци, взети заедно. И не затова, че плътски е изменила на мъжа си, ще загине Рабиа-султан-бегим. Щеше да си е жива и здрава, ако не бе поглеждала към аргънските султани. Съпругата е задължена да бъде част от мъжа си в омразата му към враговете си. И за да запази трона на хан Узбек за потомството на Шейбани, трябва да бъде безпощаден. Ушите се жертват, за да се запази главата!

„Ами ако моят син Суюнчик не поиска да осъди родната си майка на смърт? Нали имам и друг син — Кушкинчик… Не, именно по присъда на Суюнчик, когото обича по-силно, ще срещне смъртта си. И аз го обичам повече от първия си син. Така за нея ще бъде по-тежко, а за мен — по-приятно. Освен това така Суюнчик ще има повече влияние, когото заеме престола. На всяка цена трябва да бъде склонен да произнесе смъртна присъда на майка си. В него е семето на Чингизхан и на Тимур Куция и той от малък не трябва да познава милост. В това се състои цялата мъдрост да се управляват слабите хора!“

Той разклати сребърното звънче и влезе самият велик везир Вахти ходжа. Той се наведе към хана и му докладва, че виновният за бягството на батъра Саян Оспан ходжа се намира под стража в очакване на ханското решение…

Абълхаир показа с поглед на везира да се приближи още и очите на Вахти ходжа светнаха. Така беше винаги, когато ханът стигаше до някакво важно решение. Наклонен до самото ухо на везира ханът прошепна няколко думи. На някой отстрана можеше да му се стори, че не хан и везир, а двама разбойника замислят поредния грабеж. Но изглежда ханът имаше основания дори в двореца си да разговаря така.

Лицето на Вахти везир изведнъж стана мъртвешки бледо. Не чу добре всичко казано от хана, но той беше истински везир и се досети за останалото по движението на устните му и по блясъка на очите му.

— Слушам… слушам, повелителю мой! — прошепна той в отговор. — Всичко ще бъде изпълнено така, както заповядате…

За миг пред везира се появи окървавеното лице на замеряната с камъни Рабиа-султан-бегим, проснатото на земята й тяло. Сърцето му радостно трепна. Защото, като всички незначителни хора, Бахти ходжа силно мразеше всичко необичайно, в това число и красотата. Отгоре на всичкото Рабиа-султан-бегим се опита да разубеди хана да назначи Бахти ходжа за главен везир. „Сега ще видиш ти, моя красавице! Ще направя всичко така, че дълго да не умреш. Ще изпиеш до дъно цялата чаша, а на дъното й ще има смърт и вечен позор!“

— Как да убедим сина ми в смъртния грях на майка му? — едва чуто попита хан Абълхаир. — Само след като се увери твърдо можем да го обявим на хората!

— Вашето желание за мен е над всичко, повелителю! — везирът се наведе чак до килима. — Ще направя всичко възможно и невъзможно за това. Но вие още не сте ми казали всичко…

— Какво не съм ти казал?

Ханът подозрително изгледа своя везир. Бахти ходжа поклати глава и пак се приближи до ухото му:

— Как да постъпим с Акжол бий? Той също е виновен за бягството на своя батър. И не само той. Всички аргънски султани така или иначе са виновни за него…

Да, добър слуга беше този Бахти ходжа и умееше докрай да прочете мислите на господаря си. Жаждата за мъст по отношение на любимата жена за известно време пропъди от главата на хана другите грижи и той отначало погледна съветника си с недоумение. Изведнъж обаче страшно подозрение озари ума му. Хан Абълхаир внимателно слушаше думите на хитроумния везир, а в душата му вече се бе навила като пружина готова за скок змия…

Бахти ходжа обаче също почувства, че някъде е допуснал грешка. Може би не трябваше така открито да назове името на своя враг Акжол бий. И бият, както и Рабиа-султан-бегим, се опитваше да разубеди хана да го назначи за главен везир. Ханът можеше да свърже двете неща и да стане подозрителен. А сега му е необходимо пълното доверие на хана…

Ханът наистина застана нащрек. „Може би сбърках, като доверих съдбата на Рабиа-султан-бегим на този сладкогласен слуга? — помисли си той. — Мрази и нея, и Акжол бий и може да прекали някъде. А за такава важна работа са нужни разум и хладнокръвие…“

А свилата се на пружина змия в душата на хана така и не се отпускаше. И всичко беше съвсем не заради това, че верният му везирът каза нещо излишно. Просто прекалено предан се стори той на хана, а всичко, което се прави без мярка, обикновено предизвиква подозрение. Сега тази змия редовно ще напомня за себе си, докато един ден не се впие във везира Бахти ходжа. И какво значение има дали е виновен или не? Такава е съдбата на хора като него…

„Наистина, как да реша съдбата на Акжол бий? — размишляваше през това време ханът. — Нямаше съмнение, че той беше помогнал за бягството на този батър. Вярно е и това, че през последно време се е приближил до четвъртата ми жена и целта ми е известна. Около мен денонощно се плетат паяжини: едни знаят защо, други го правят от глупост или от присъщата на хората подлост. Така или иначе всички те са виновни и вече е време да късам изплетените нишки, преди да съм се омотал в тях! Ето го и решението за съдбата на Акжол бий. Ако се справи с него по един или друг начин, веднага ще изтръгне зъбите на всички аргънски султани. А после няма да е трудно да се докопа и до кожите им!“

За миг пред очите му пак възникна злобният поглед на квадратния Бурундук, насочен към внука му… „Ние, султаните и хановете от рода на Джучи, във всичко си приличаме един на друг като ашици за игра. Нима самият аз пощадих някого от джучидите по пътя към бялата ханска постелка? И Бурундук един ден ще постъпи така. Зад него стоят аргъните, които искам да обезглавя… Тревата, изтръгната от корен, никога повече няма да зеленее. Само стръкчетата не са достатъчни. Ако започнеш да скубеш от корен, трябва да доведеш работата до край. Щом не искаш твоята орда да се разпадне и на нейните развалини да възникне нова, Бяла орда, то никого не трябва да жалиш. Акжол бий е готов да изпълнява заповедите на Жанъбек и на Керей, значи — смърт за него! Жена му прекалено се е сближила с аргънските султани, значи — смърт за нея! А ако сега, мой везире, те подозирам в нещо, то имаш късмет, че не е в тайни връзки с аргънските заговорници. За сега ти си мое вярно псе при лова им. С теб ще се оправям по-късно!“

В последния момент в главата на хана се мярна образът на човек, настъпил спяща змия по опашката. В такъв случай змията веднага се събужда и ухапването й е смъртоносно, защото е натрупала отрова, докато е спяла. Кой знае колко отрова е насъбрал Акжол бий и дали няма да я изпусне цялата отведнъж, ако улучи със зъби незащитено място… Всичко трябва да се прави по реда си…

— Първо изпълни всичко необходимо по отношение на жената! — студено продума той. — Ще решим по-късно съдбата на Акжол бий.

— Слушам, повелителю мой!

Той излезе, отстъпвайки назад, приведен повече от обикновено. Хан Абълхаир го изпрати със замислен поглед. Това, че везирът се стараеше да бъде прекалено раболепен, отново го направи предпазлив.

Изведнъж Бахти ходжа пак се появи на прага:

— Мой повелителю, великият воин на каракъпчаците Кобландъ батър желае да ви види! Той иска да ви се поклони…

— Добре, нека да влезе!

Абълхаир махна с длан пред лицето си, сякаш гонеше натрапчивите мисли, които от всички страни пълзяха към него и му се нахвърляха, както кучетата се нахвърлят върху случайно влезлия в нощния аул пътник. Ако прогониш едните, веднага налита нова глутница — още по-зла и свирепа…

Сега на смяна на грижите за аргънските султани и невярната му жена изведнъж се появиха неканени мисли за управителя на Самарканд — султан Абдусаид, негов далечен роднина. Всичко му дължи султанът, но преди няколко дни, без дори да поиска съвет, е предприел пореден поход, за да завладее окончателно Хорасан, Мазандеран и други области на Иран. Ако завърши успешно този поход, ще укрепне и първата му работа ще бъде да се опита да пререже примката, на която иска да го държи хан Абълхаир.

Не, това не бива да се допусне. Султан Абдусаид сам насили събитията. Ще се наложи още сега да се намеси, за да предаде властта в Самарканд на някой от потомците на Тимур. Така ще бъде по-спокоен. А главата на султан Абдусаид точно е узряла за брадвата…

След това мислите на хана се насочиха към Моголистан. Иса Буга хан, който властваше там, нямаше да се зарадва особено на предстоящата разправа с аргънските султани и с Акжол бий. Той отдавна вече е заедно с Жанъбек и с Керей. Ох, каква добра работа би свършила здрава върлина с яка примка в края, за да откара този моголистански владетел на отреденото му в конюшнята място…

Рано или късно, но сблъсъкът с него е неизбежен. Може би вече е време да започне поход срещу тази страна? Но там, в Моголистан, има планини, сняг. Ще издържи ли здравето му? Прочутият лекар дервиш Абдразак Нахчивани, чиито предци са били докарани от Кавказ от Тимур Куция и са приели мюсюлманството, едва вчера го беше преглеждал. „О, велики хане, солта започва да се натрупва в костите ви… Трябва по-малко да яздите и повече да седите в горещите извори, дето ги има в Маверанахър.“

Можеше ли да пренебрегва здравето си? Недостатъчно опитни бяха още наследниците му. Но пък когато умреш, гробът ти ще бъде дълъг само три стъпки. Струва ли си да се безпокоиш приживе, да воюваш, да строиш държава, да екзекутираш?

Спомни си една притча за Чингизхан. „Разтърсващия вселената“ бил вече преминал четиридесетте и по това време започнал да оправдава гръмкото си име. Веднъж по време на лов младият нойон Субудай багатур извикал и посочил подножието на висока скала:

— Вижте там, повелителю!

Изпод скалата извирал звънък ручей и стадо елени пиело от него вода. Тъй като вятърът духал от тяхната посока, красивите животни не забелязали, как хората се приближили до тях. Нойонът Субудай багатур опънал лъка и се прицелил във водача, но Чингизхан повелително вдигнал ръка, забранявайки да се стреля.

Работата била там, че в този миг ханът видял не по-малко удивителна картина. Той дори се навел с цяло тяло напред, за да вижда по-добре случващото се. В този момент и свитата му видяла огромната пъстра боа, дълга повече от шест метра, която се промъквала към елените от другата страна.

Нетърпеливият Субудай багатур бързо се прицелил в змията, но ханът отново спрял ръката му. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочили и се спуснали в различни посоки. Но било вече късно: грамадното тяло на питона се развило като изпусната пружина, блеснало във въздуха, едно еленче жално избляло и се затресло в смъртоносните му обятия. Не могло да изблее втори път: костите изхрущяли и то се превърнало в торба топло месо. А боата се опънала в цялата си дължина, широко отворила страшната си уста и се приготвила да закуси.

Трети път опънал тетивата Субудай багатур, но и този път Чингизхан му забранил да стреля. Едва боата докоснала главата на еленчето и я закрила грамадна сянка. Като изневиделица върху боата се стоварил планински орел. Започнало единоборство на великани, защото орелът бил достоен противник на змията.

Те се преплели в такова кълбо, че било невъзможно да се види къде е змията и къде — орелът. Това наистина била битка на царете: повелителят на змиите встъпил в бой с небесния господар. Те се душели, разкъсвали се един друг, и парчета месо летели във всички страни. Явно орелът толкова дълбоко бил забил острите си нокти в тялото на змията, че въпреки цялата си могъща сила тя не можела да направи нещо. Когато боата най-после се изпънала в смъртна агония, хората видели, че орелът е забил ноктите си в гръбнака точно зад главата и го е прекършил. Всъщност с орела се е сражавало само мятащото й се тяло.

Орелът разкъсал с острите си и дълги нокти тялото на змията и започнал лакомо да кълве кървавото месо. Като се наситил, той вдигнал лежащото наблизо еленче и с могъщи махове на мощните си криле и с победен крясък го заиздигал към висините, натам, където на скалите го чакали неговите орлета. Хората го изпратили с очи.

Когато орелът отлетял, те отишли да огледат сразената змия. Сигурно била на сто години, за да достигне такава големина. Един от багатурите попитал Чингизхан:

— О, велики хане! Можеш ли да ни кажеш, защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия и чак после се върна към еленското, което е по-младо и по-вкусно?

— Няма нищо по-вкусно от месото на врага! — отвърнал Чингизхан. — А още по-вкусно става то, когато сам го сразиш в смъртен бой…

Притчата обаче не свършва тук. След много години, малко преди смъртта си, Чингизхан отново бил на лов по тези земи. Когато минавали край познатата скала, Субудай багатур, вече възрастен мъж, пак посочил с ръка нагоре:

— Виж, велики кагане!

Същата гола черна скала се извисяваше към небето, а по нея, извивайки цялото си тяло, нагоре пълзеше триметрова змия. Тя вече беше стигнала средата на пътя, но се виждаше колко сили й струва всеки метър нагоре. Ако се откъснеше и паднеше, долу щеше да стане на пихтия…

Без съмнение това беше рожба на същата онази боа, която загина преди години от ноктите на орела. Какво я теглеше нагоре по непристъпната скала? Хората се вгледаха и видяха на самия връх орлово гнездо. Беше средата на лятото и там, високо горе, седяха още неоперените орлета. Често се чуваше тревожният им призивен крясък, сякаш те усещаха приближаващата се смърт. И хората разбраха, че порасналата змия иска на всяка цена да отмъсти на орела за смъртта на майка си, като убие орлетата…

И тогава за четвърти път опънал своя лък Субудай багатур. И Чингизхан го спрял за четвърти път…

А младата змия все пълзяла, бавно и упорито. До гнездото вече оставало съвсем малко. Трябвало само още едно усилие и щяла да се напие с топлата кръв на орлетата. Тя се изправила над гнездото, отворила уста, но в това време се чуло свистене на орлови крила…

Но крилете на стария орел вече не били същите. Махът им не бил така широк, не се усещала старата сила в ноктите на краката му. Но, смел по природа, той не отстъпил и се хвърлил с гърди да защити родното гнездо. Орелът хванал младата силна боа, откъснал я от скалата и те заедно политнали в пропастта. Орелът се опитал да се издигне нагоре с горд победен крясък, но змията успяла да го порази преди смъртта си. Пречупеното в основата крило не издържало втория мах и орелът рухнал върху скалите. Той падал, губейки пера, оставяйки алена червена диря по камъните. За последен път се преобърнал, паднал и затихнал…

Хората мълчаливо се доближили до мъртвата птица. Всички били под впечатлението на току-що разигралата се пред очите им трагедия. Чингизхан погледнал орела и възкликнал:

— Ето го върховното щастие! В първия случай, когато бе млад и могъщ, той победи врага в смъртен бой. А на стари години загина, пиейки за последен път от кръвта на детето на своя враг, без да позволи да погубят потомството му! Докато пораснат за мъст нови змийчета, неговите орли ще станат големи и сами ще могат да защитят себе си и децата си…

След това Чингизхан се обърнал към синовете си и ги призовал във всичко да бъдат като орела: да унищожават безмилостно всеки, който може дори в далечно бъдеще да навреди на чингизидите, а да напускат тленния свят, впили нокти във врага си, като със страшен крясък възвестяват победата си.

Хан Абълхаир седеше и гледаше нанякъде през тесния прозорец. „Много притчи е оставил Чингизхан и всички са от живота на птиците и зверовете — мислеше си той. — Нима в това не се крие великата мъдрост на моя предтеча? Всичко се повтаря при хората и винаги печели този, който следва законите на природата. Затова са тъй големи завоеванията на Чингизхан, защото във всичко е подражавал на лъвовете и на барсовете. Когато е било необходимо е ставал като лисица, а понякога не се е притеснявал да бъде и хиена…“

Кой знае защо в този момент ханът отново си спомни състезанието на акините. Нещо друго се опитваха да прокарат столетният Асан-Кайгъ, старият Котан жърау, а покрай тях и дребният Казтуган жърау. Беше някаква непонятна мъдрост. Излизаше, че човек трябва да се държи различно, не като орлите или вълците. Сякаш не е една и съща природата на човека и на звяра!

Той разбра, че тъкмо това го бе разярило най-много. Вечните аргънски умници мътят водата — разни жърау, музиканти, певци, книжни мъдреци. Такива хора винаги действат срещу властта и неслучайно великият му предтеча първо преследвал тях в завоюваните страни. Из корен трябва да се унищожава това отровно семе!

Но защо ъмпрамът — безликата степна тълпа — с такъв възторг приема фалшивата им мъдрост? Може би те са правите и има сила в мъдростта им? Те искат да обединят казахската степ, а това означава разпад за ордата му. Какво пък, ще видим кое е по-силно: мъдрите притчи на Чингизхан или песните на тези опърпани жърау!

Какво попита този Казтуган жърау, подучен от аргъните? Къде са сега монголите? Къде е великата държава, създадена от неговия предтеча? Но той, хан Абълхаир, е още жив и много земи има под властта си! Така и ще пребъде във вековете, защото само онези владетели ги чака успех, които плюят на разни умници и са верни на чингизхановата мъдрост…

Сякаш има някаква друга сила, освен страха от смъртта, която може да обедини хората? Той, хан Абълхаир, верен на заветите на предците, ще създаде държава, която ще живее хиляда години!

А хората? Какво хората! В същата притча се намеква от кого е възприел Чингизхан прочутата си екзекуция. Обръщат човека с главата надолу, леко натискат и гръбнакът му се чупи още по-лесно от този на змията, която се бие с орела…

— Повелителю мой!

Абълхаир трепна от изненада и хвана висящия на пояса му кинжал…

Това беше Кобландъ батър. Като влезе в залата и видя умисления хан, той не се реши да му пречи и дълго стоя безмълвен на самия праг. Въпреки почтената си възраст, батърът беше все така нетърпелив. Освен това работата, която го беше довела тук, не търпеше отлагане. И каракъпчакът наруши тишината.

Гласът на батъра сякаш идваше от грамадна празна делва, в каквито пазят зърното в Маверанахър. Такива звуци издава още надутият от децата празен стомах на кон или на бик, когато го удрят с пръчка. Така или иначе, но ханът, който гледаше през прозореца, неволно хвана оръжието си и батърът забеляза този жест.

— Не се страхувайте, не съм ви враг, хане мой! — възкликна той.

„Да… да… Той е враг на Акжол бий“ — помисли си Абълхаир. В себе си той горчиво съжали, че показа страха си пред подчинения му батър. Такива грешки са опасни за владетеля. И нова вълна от досада нахлу в сърцето му. „Половината свят е в краката ми, пък аз вечно треперя, като последен заек в дупката си! С повод и без повод се страхувам от всеки влизащ. Но такава е съдбата на притежаващите власт!“

— Минаваш да ме видиш ли, мой батъре? — запита ханът с обичайния си безпристрастен глас.

— Дошъл съм по важна работа, повелителю мой… Става дума все за този проклет Акжол бий!

„Значи и този храбрец се досеща, какви са ми грижите!“ Хан Абълхаир погледна батъра в очите. В тях светеше нескрита омраза към вечния му съперник Акжол бий. Да, така и трябва да бъде. Подчинените трябва да се борят помежду си за благоволението на господаря. Нека псетата се ръфат заради кокала, който държи в ръката си. Нека всеки път се душат едно друго и се задавят от собствената си кръв. Ханската власт има само полза от това. Наистина той знае, че нито народ с народ, нито род с род ще враждуват помежду си, ако не ги насъскаш един срещу друг. Но нима не за това съществуват хановете и султаните? Само трябва да си нащрек и да не изпуснеш подходящия момент… За това се споменава и в една от притчите на Чингизхан.

Само тези родове да не се сплотят. Тогава над неговата орда наистина ще надвисне опасност. Дори е страшно да си го помисли!

Вече от години, изхождайки от тези съображения, ханът подливаше масло в огъня на раздора между двамата прочути батъри. За сега обаче борбата между батърите си оставаше тяхна лична работа. Родовете аргън и къпчак живееха в мир и съгласие. Свикналият с това, че подобни сблъсъци бързо прерастват в междуособици, ханът бе неприятно изненадан.

Той дълго време не успя да направи нищо по въпроса. Ако не споменаваме конските надбягвания и поетичните състезания, по време на които понякога избухваха караници между аргъните и къпчаците, още нито веднъж не се беше стигало до сериозен сблъсък с кръвопролитие. И ханът отново видя в това козни от страна на Жанъбек и на Керей. Точно те искат да сплотят срещу него казахските родове и племена. До най-висока точка бе стигнала омразата му и сега, каквото и да се случеше в държавата или в собственото му семейство, хан Абълхаир навсякъде виждаше ръката на метежните султани…

Истинската причина обаче за сегашния мир между родовете беше съвсем друга. Скотовъдството беше единственото средство за съществуване за казахските родове, а при чергарските станове, разхвърляни на хиляди километри из безкрайната степ, просто е невъзможна прекалената централизация, която се мъчеше да наложи ханската власт. Там непременно трябваше местно самоуправление, а това влизаше в непримиримо противоречие с държавата, образувана набързо от успешния хан Абълхаир от отломките на подобни, предшестващи го империи.

Заедно с това казахите не можеха да не чувстват, че ако продължат да враждуват помежду си, ще станат лесна плячка за завоевателите, както се е случило по времето на Чингизхан и на Тимур. Степните родове и племена не можеха да се отбраняват поотделно от укрепналите врагове и все по-често се обръщаха за братска помощ един към друг. Хан Абълхаир не го отчиташе, но това добре се усещаше от най-умните степни султани.

Все още не ставаше дума за сплотяването в едно на всички казахски родове и племена. Работата се ограничаваше със съюзи между тези, чиито чергарски територии бяха съседни. В тази историческа мешавица вече явно изпъкваха три съюза на родствени племена, или три жуза, както наричаха тези обединения. В подобни условия особено важни бяха мирът и дружбата между двата най-могъщи рода, аргъните и къпчаците. Бийовете и батърите, които разбираха това, не позволяваха да избухнат между родови кавги въпреки противоборството на Кобландъ батър с Акжол бий. Специална миротворческа роля играеха такива авторитетни певци и прорицатели като Асан-Кайгъ, Котан жърау и техните многобройни ученици и подражатели. Те се ползваха с огромно уважение сред всички родове и песните им отразяваха стремежа на целия народ към обединение…

Верните на хан Абълхаир люде при всеки удобен случай повтаряха, че непокорните аргънски султани и техните съобщници са виновни за враждата между двамата видни батъри. Самият хан вземаше активно участие в разпалването на кавгата. Той и сега не измени на този си навик.

— Защо ми напомни за невъздържания език на бия? — тъжно попита хан Абълхаир и наведе глава. — Той понякога споменава с лоши думи не само теб, но и мен…

Каза го сякаш между другото, но Кобландъ батър веднага стисна юмруци.

При цялата си осведоменост ханът не знаеше, че освен очевидните причини има още една, която правеше двамата батъри непримирими врагове. Той винаги раздухваше огъня от една и съща страна. Надявайки се на развръзка, ханът търпеше дори онова, което понякога му налагаха двамата противници.

— Щом този изрод се подиграва с нас, трябва да го накажем по достойнство! — прогърмя Кобландъ батър.

— Акжол бий е доста силен… Пък и влиянието му сред казахите е огромно. Няма батър, когото хората толкова да уважават…

— Кой го уважава, освен аргънските тъпаци! — изригна Кобландъ батър. — А вие само му помагате за всичко. Простихте му дори бягството на Саян. Това си беше негово дело!

— Знам…

— Щом знаете и ако имате истински доказателства срещу него, то защо не му прекършите врата?

Абълхаир се усмихна и разпери ръце:

— Това не бива да се прави… Нали ти казах, мой батъре, че е доста силен!

Кобландъ батър стана целият морав:

— Че какви сили има той? Какво може да направи тълпа аргънски джигити, за които думите са по-важни от делата? Песни и красиви приказки — само за това ги бива! Дайте ми вашето съгласие и аз с десет мои джигити ще разгромя посред бял ден аула на този Акжол бий!

— А нима аулът на Акжол бий не се намира в съседство с аулите на Жанъбек и на Керей? — осведоми се делово ханът, показвайки, че сериозно обмисля предложението на Кобландъ батър. — Султаните няма да стоят настрана, ако видят как громиш аула на бия…

— В такъв случай моят боздуган няма да отмине и тях! — извика невъздържаният батър и заплашително разтърси вдигнатия си юмрук. — Нека само посмеят!

Но хан Абълхаир вече не го слушаше. „Не, така не бива да се прави, — мислеше си той. — Дай днес на простолюдина да помирише султанска кръв и той още утре ще иска да опита и ханската. Не бива работата да стига до крайности. «Сняг пада върху сняг, един хан сяда на мястото на друг хан.» Всички сме чингизиди и не е изгодно да привличаме когото и да било при решаването на споровете между нас! Да, да си пускаме един на друг кръв е наша си работа, и аз сам ще се разправя със султаните. Но какво да отговоря на този прославен батър? Нали чака, а тежкият му боздуган е готов да смаже всяка глава, знатна или проста… За добро или за зло, но трябва да го оставя да се позабавлява!“

— Мисля, че ако Акжол бий го няма, Жанъбек и Керей веднага ще се усмирят… — ханът направи движение, сякаш избърсваше несъществуваща пот от лицето си. — Но как да не сбъркаш и самият ти да се окажеш в трудно положение?

Сякаш чужд и безразличен му въпрос обсъждаше с Кобландъ батър хан Абълхаир. Той дори уж малко съчувстваше на Акжол бий и се съгласяваше на крайни мерки само от дружеско благоразположение към каракъпчака. Батърът обаче беше чужд на добрия тон и си караше своето:

— Ако е така, моля за вашето разрешение да унищожа само Акжол бий. Ще види той!

— Как мога да ти дам разрешение? — ханът дори разпери ръце от учудване. — Осен това, необходимо ли е да нападаш с десет джигита цял аул? Човек ще рече, че един истински джигит не може да срази един бий в двубой. Вярно, че в наши дни истинските джигити май изчезнаха. Ти самият спомена нещо такова, когато говореше за простъпката на беглеца Саян…

Кобландъ батър мрачно погледна Абълхаир. Той се овладя и повече не повиши глас. Както и се полага при разговор с хана, каракъпчакският батър наведе глава и попита:

— А какво ще стане, ако този бий не поиска да влезе в двубой с мене, повелителю мой?

— Да, това е сериозно възражение… Наистина, в добрите стари времена батърът причаквал врага си на някоя тясна пътечка, и единият от тях не се завръщал вкъщи. Но сега това е невъзможно. Аз самият потвърдих смъртната присъда за разбойническо нападение и жестоко ще накажа всеки, който наруши закона. Ако, разбира се, съм убеден във вината на батъра, който може просто да е защитавал честта си… Обикновено аз сам решавам тези дела…

Хан Абълхаир гледаше Кобландъ батър право в очите. Каракъпчакът най-после проумя и очите му взеха да се изпълват с кръв. Смугъл по природа, той целият посивя и лилави жилки се издуха на слепоочията му.

„Нима за да убия някакъв батър трябва да го причаквам в степта като разбойник? — възмутено си мислеше той. — Не, Кобландъ батър не е предател или страхливец. Да убие или да бъде убит той може да си позволи само в открит бой!“

Ханът също се досети, че е засегнал Кобландъ батър. Без да му дава време да осмисли нещата, той каза с повелителен тон:

— Откритият бой ще разруши мира сред народа и аз ти го забранявам. За ханската орда е важно преданите нам народи да живеят в мир и дружба. Ако искаш да отмъстиш на врага — твоя си работа. Не ни намесвай обаче в работите си!

— Слушам, повелителю мой!

Сега простодушният батър отново повярва в своя хан. Наистина нищо хубаво нямаше в това, ако заради разпрата му с бия Акжол аргъните и къпчаците се сбият. Той, разбира се, ще го убие още при първата среща, но ще го направи насаме. Сърцето му иска отмъщение и той просто не може да не убие врага си. Боят между тях ще бъде по всички правила, както се полага между честни батъри…

— Отсъдихте мъдро, хане мой… Сега всичко ще се реши от силата на батърските ръце и от остротата на двуострите копия!

— Бог да помага на този от вас, който е прав! — тихо си каза хан Абълхаир.

Батърът се поклони ниско, после се обърна и излезе.

Хан Абълхаир беше премислил всички подробности. Щом слухът за убийството на Акжол бий се разпространи, Жанъбек и Керей ще се метнат на конете и ще долетят в двореца да искат кръвен откуп за убития. В този момент, преди още да са сварили да разбунят многобройните аргъни и да придвижат своите сили от далечните аули, може да ги обвини в опит за метеж. Те ще се опитат да се съпротивляват, а в бъркотията ще бъде по-лесно да приключи и с двамата. В очите на тълпата всичко ще бъде оправдано. Ханът е длъжен да се грижи за единството на своя народ и жестоко да наказва сеещите размирици. Освен това и двамата султани ще бъдат мъртви и няма да има кой да оглави недоволните…

Щом стигна до това решение, хан Абълхаир веднага се зае да го осъществи. Привечер той извика при себе си главния багатур на ханската охрана, батъра Кара-Оспан от рода найман, и му заповяда да държи в бойна готовност всички налични сили.

— Слушам, повелителю мой! — Кара-Оспан се поклони.

След няколко минути вестоносци на бързи жребци напуснаха в различни посоки града със заповед всички конни сотни да се съберат към сутринта до двореца. Един от вестоносците бързаше особено. Той носеше съобщение за необичайното разпореждане на хан Абълхаир, което бе адресирано до аргънския султан Жанъбек. Найманът Кара-Оспан предупреждаваше приятелите си, че трябва да се приготвят за нещо неочаквано, и обещаваше да ги държи в течение на всичко, което става в ханския дворец. Разтревоженият султан Жанъбек веднага предупреди Керей и заповяда на джигитите си да бъдат нащрек…

Преди два дни Акжол бий излезе на лов със соколи по посока на планината Аиртау заедно с двама джигити. Червенооките стръвни соколи и ястреби, зажаднели през време на помена за прясна кръв, зарадваха ловците с богат улов…

Те ловуваха цяла седмица, като се местеха от място на място, и резервните коне бяха натоварени с връзки огненорижи лисици и черно-кафяви степни лисици. Към края на седмицата най-после ги намери вестоносецът на султан Жанъбек. „В ханския стан става нещо извънредно — съобщи той. — За да не ви сполети някоя беда, Акжол бий, по-добре се върнете в аула.“

Акжол бий знаеше, че султан Жанъбек няма да го безпокои за дреболии. Още същия ден той бързо тръгна обратно. След като се спусна от планината заедно с двамата джигити, те дадоха по пладне почивка на конете на южния бряг на река Джангабил, там, където някога се е намирал станът на хан Джучи. Всичко в степта беше спокойно, но изведнъж изневиделица се появи каракъпчакът Кобландъ батър, съпроводен от десет опълченци. Лицето му — по-мрачно от облак, целият обгърнат с ризница, без да слиза от коня си, красавеца Коксандак.

— За къде си тръгнал, прославени Кобландъ батър? — запита го Акжол бий, който спокойно лежеше на тревата до самата вода.

— Ако не си жена, излез на смъртен бой! — извика с гръмовния си глас Кобландъ батър. — И в двата случая те чака само смърт!

И той завъртя над главата си страшния боздуган, чийто край, голям колкото детска глава, беше залят с олово.

— О, батъре, нима може да се предизвиква на единоборство сред голата степ? — учудено възкликна съпровождащият Акжол бий млад черномустакат джигит. — Такова нещо при нас се прави пред всички!

— Ей, пале, да не искаш първо теб да цапардосам с боздугана? — избумтя Кобландъ батър. — Бързо се махай от пътя ми и не се бъркай в чужди работи!

Акжол бий добре знаеше колко е силна омразата на къпчакския батър към него и дори не му отговори. „Ще видим какво ми е отредил Бог!“ — тихо продума той и нареди на джигита да доведе спънатия му кон Акжанбас. Тъй като нямаше под ръка друго оръжие, той взе обикновената брезова тояга, с която ходеше на лов за лисици и вълци. Нетърпеливият Кобландъ батър обаче не му даде време да се подготви и пришпори коня си към него…

Акжол бий едва успя да се обърне, когато къпчакският батър налетя с цялата, своята и на коня, маса. Акжол бий замахна с тоягата си, но уцели защитеното от броня рамо на противника. В този момент конят на батъра удари с гърди коня на Акжол бий, който не бе успял да се засили, а Кобландъ батър от движение удари с боздугана си прикритата само от кожен малахай глава на врага си. Черепът на Акжол бий се пръсна на малки парчета, а грамадното му тяло рухна в тревата. Без дори да спре коня си, Кобландъ батър препусна към степта. Опълченците го последваха…

Двамата джигити, потресени от станалото, се съвзеха чак след време. Те едвам вдигнаха върху коня обезглавеното тяло и поеха към Орда-Базар. Още по пътя изпратиха куриер до аргънските аули с вестта за случилото се…

През това време ханът разговаряше в двореца си с везира Бахти ходжа. Съветникът подробно докладваше как напредва замисленото дело…

Отначало султан Суюнчик не повярвал в престъпната дейност на майка си. Той май дори се хвърлил към везира с изваден кинжал в ръката, викайки: „Гнусен пес, клеветиш жената, която ме е родила!“ Но когато чул, че за това знае и баща му — ханът, той се успокоил. „Ако те обземе страх и не се осмелиш, както подобава на мъж батър, да я осъдиш на смърт, то все едно, ще го направи баща ти!“ — рекъл му везирът. Бахти ходжа още му казал, че трябва да бъде достоен потомък на Чингизхан, който не знаел какво е това жалост. Тя прилича само на жените и само страхливец може да изпита това подло чувство…

В края на краищата султан Суюнчик се съгласил публично да осъди майка си на смърт. Коварният везир обаче скри някои подробности от хана. Той бе разговарял малко по-иначе с младия султан, който, за разлика от другите хански наследници, беше в близки отношения с Бахти ходжа.

Използвайки дружбата си, везирът Бахти ходжа извика младия султан настрана и дълго седя, без да смее да започне разговора. Суюнчик усети това и сам му дойде на помощ.

— Говори, учени Бахти ходжа — каза той. — Струва ми се, че криеш от мен нещо интересно!

— Което си е вярно, вярно си е! — уклончиво отговори везирът.

— Ако тази тайна е предназначена само за мен, то ушите ми са на твое разположение, а ключът от устата ми е в твоя джоб!

— Това е предназначено само за теб. Няма по-страшна тайна и от нея зависи твоето бъдеще…

— Хайде, казвай! — възкликна Суюнчик.

Още от рождение той се беше сблъскал с всевъзможни дворцови интриги и сега застана нащрек. Първата му мисъл беше за себе си: „Нима ме заплашва някаква опасност?!“ А хитрият везир четеше мислите му като разтворена книга.

— Затова идва на този свят орлето — за да стане орел! — назидателно започна той. — Твоят велик баща — хан Абълхаир, беше едва на седемнадесет години, когато царуваше над цялата степ Дещ-и-Къпчак. Ти си по-млад само с четири години, но още не можеш да се отървеш от изкушението да се киприш по цели дни на коня и да се люлееш на люлката. Птиче, което не се е излюпило навреме от яйцето, ще се задуши в черупката. А наследникът, който не е заел навреме ханския престол, е осъден на вечно страдание. Денем и нощем му се привижда изтърваната от ръцете власт, и няма нищо по-страшно от това!

При споменаването на ханския трон очите на Суюнчик моментално пламнаха. Везирът добре познаваше тези хищни пламъчета в зениците му и нарочно се стараеше да ги предизвика. Сега той замълча за няколко минути, сякаш потънал в размисли, и само крадешком наблюдаваше своя ученик. Както и очакваше, Суюнчик не издържа.

— Как мога дори да мечтая за ханския трон, когато имам други братя, които са по-големи и се считат за по-умни? — възкликна той. — Нали и те са с ханска кръв…

Бахти ходжа важно кимна с глава.

— Синът на простолюдина е син на баща си, нищо повече — каза той, продължавайки прекъснатия разговор. — Синът на хана е наследник на престола и на държавата. Във всички времена и при всички народи е било трудно да заемеш престола, защото той е един, а претендентите обикновено са няколко. Само мъжествените, силни хора са достигали заветната цел. А по пътя към нея винаги са лежали трупове и се е леела кръв. Колкото повече кръв са проливали, толкова по-здраво е било тяхното управление.

— Добре, но защо говорим за това, когато нашият хан още няма и петдесет години?

— Ханът се смята за млад, докато синовете му не сметнат, че са станали пълнолетни. Ако те до стари години се считат за деца, то и ханът остава вечно млад. Стига обаче наследникът да се покаже достоен за ханския боздуган, ханът веднага се превръща в грохнал старец!

Суюнчик помрачня.

— Ти искаш… — започна той.

Везирът се усмихна мазно:

— Потърпи малко, още не съм се доизказал… Не, аз в никакъв случай не искам да те противопоставям на властващия ти баща. Младият жребец в табуна без чужди съвети прогонва старата кранта, когато му дойде времето. Тепърва ще имаш време да докажеш колко почиташ баща си. Но мой дълг е да те предупредя…

Бахти ходжа приближи устни до ухото на наследника и заговори тихо и убедително:

— Там е работата, че високоуважаемият хан Абълхаир страда от неизлечима болест. Не е изключено един или друг ден той да се окаже прикован към леглото. Лично бог ни взима това, с което ни е дарил — здравето, и няма място за недоволство. Никой от смъртните не може да го защити пред съдбата. С една дума, великият хан е здрав само външно, а отвътре има хиляди рани, като проядена от молци постелка…

— О-о!

Във възгласа на Суюнчик се чу единствено изумление. Очите му станаха като нагорещени въглени. Везирът доволно кимна с глава и продължи:

— Нека любимият ни хан живее хиляда години! Но, ако не дай си боже, нещо се случи… — той наведе глава, сякаш потиснат от приближаващото нещастие, после бодро я изправи. — Всяко зло за добро, както се казва. Ако с нашия хан се случи беда, то цели десет наследника е оставил той на земята. Все някой от тях ще заеме бащиния трон!

Суюнчик отдавна беше забравил, че баща му е жив и здрав. Той вече се виждаше как се издига върху бялата постелка над всички народи, населяващи необятното ханство, виждаше се начело на войските, щурмуващи градове и покоряващи различни страни. Струваше му се, че сърцето му ще изскочи от гърдите.

— А вие, наш учителю, кого бихте искали да видите на ханския престол? — запита той, като дишаше учестено.

Везирът очакваше този въпрос и, като добър шахматист, мислено премести следващата фигура. Той обаче започна отдалече:

— Знай, мой султане, че нашият повелител не би те сменил за нито един от другите десет. А мнението на хана е и мое мнение. Ти си нашият бял лебед, израснал сред ято черни врани. Стара поговорка гласи, че първият враг на умния наследник е царуващият му родител. Но в дадения случай не е така. Не баща ти е смъртният ти враг, а майка ти!

Суюнчик трепна от уплаха.

— Не… не може да бъде… — Гласът му трепереше, пък и той самият беше жалък и объркан. — Не, ако на този свят има само една майка, която обича сина си — това е моята майка!

— За един джигит с велико бъдеще няма нищо по-пагубно от досадната и безсмислена любов от страна на жена, все едно дали съпруга или майка… Да, Рабиа-султан-бегим те обича толкова силно, че се страхува за тебе. Тя знае какви опасности заплашват хана и затова е решила да предаде златния трон на другия си син — Кушкинчик, когото обича по-малко…

Бахти ходжа произнесе тези думи със спокоен, безпристрастен тон. На султан Суюнчик му се разшириха зениците, а устните му пресъхнаха от вълнение. Той трескаво сви юмруци:

— За какво ми е такава любов, ако тя не ми дава трона! Излиза, че ме е лъгала, когато ми казваше, че аз ще стана хан. Сега разбирам, че тя обича истински само Кушкинчик!

Везирът това и чакаше.

— За този, който твърдо е решил да стане хан, не съществуват нито роднини, нито близки. Тъкмо обратното, точно роднините и близките са основното препятствие пред величието. Спомни си великите си победоносни предци, султане мой. Имало ли е сред тях поне един достоен владетел, който да не е удушил или отсякъл главата на някого от роднините си? Дори „Разтърсващия вселената“ е скършил гръбнака на любимия си син Джучи. Истинският хан не трябва да има никакви жалки чувства. Властта над хората изисква жестока ръка и каменно сърце. Способността да управляваш се доказва именно по пътя към трона. Слабият никога няма да стигне до него!

— Аз ще бъда такъв! — извика Суюнчик.

— Ако успееш да бъдеш такъв от самото начало на пътя си, то аз и всички останали ще вървим винаги след тебе!

— Ще успея!

От този ден султан Суюнчик загуби сън и покой. В малкия му и зъл ум непрекъснато се рояха всякакви планове как да завладее трона на баща си. Той намрази майка си и вече не вярваше на нито една нейна дума. Всяка нейна ласка сега се възприемаше като коварно двуличие, а усмивката, изпратена към родния му брат Кушкинчик, само потвърждаваше думите на везира.

А Бахти ходжа умело и незабелязано подхвърляше съчки в този разгарящ се огън. „Виж какви грехове има майка ти, която реши, че тронът не е за тебе… — казваше той. — Ето ти още един пример за нейната хитрост и коварство… О, ти не знаеш на какво са способни жените! Докато тя е до нашия повелител, хана, няма какво да мислиш за трона. Нали виждаш, как радостно подскача около нея Кушкинчик!“

Бахти ходжа беше истински везир и не бе сбъркал в сметките си. Вълчицата е майка за вълчетата само докато не са пораснали. Веднага щом им порасне козина на врата, майка им става за тях една от многото вълчици. А Суюнчик беше от вълчето потомство на Чингизхан…

Везирът не разказа на хана нищо от тези разговори. „Не е ли все едно по какъв начин ще накарам сина да осъди майка си — мислеше си той. — Главното е да изпълня волята на хана… и своята!“

Всъщност хан Абълхаир не се интересуваше от подробностите. Той просто беше обещал на везира хиляда златни динара, ако всичко бъде направено чисто, без усложнения.

— Всички трябва да повярват в това, а не само аз — каза той. — Нека светът да види, че сме справедливи и че няма да позволим дори на любимата си жена да се гаври с правдата! Законът за нас е над собствените чувства и влечения!

— Слушам, мой повелителю!

Бахти ходжа скромно протегна към хана свитата си длан.

— Какво искаш? — не разбра ханът.

— Динарите, повелителю!

Хан Абълхаир погледна раболепно приведената фигура на слугата си и за пореден път му се мярна мисълта, че везирът знае прекалено много неща, които следва да знае само ханът. След това си каза, че хиляда динара са напълно достойна цена за такава услуга. Все пак ставаше дума за жена му, дъщеря на Улугбек и правнучка на Тимур. Пък и възпитанието на наследника, с което се занимаваше везирът, също е достойно за награда…

— Добре, мой везире, ще получиш парите в деня на екзекуцията!

Везирът Бахти ходжа вече се канеше да си излезе от залата, когато се чу някакъв шум. Втурна се вестоносец, поклони си и съобщи за смъртта на Акжол бий — знаменит батър, военачалник и приближен на хан Абълхаир. Тялото на покойника току-що е закарано в неговия аул и жените вече плачат над него…

Хан Абълхаир яхна своя Тарланкок и, съпроводен от няколкократно усилен отряд телохранители, препусна към аргънския аул на покойника. Такива бяха древните степни обичаи и ханът винаги ги изпълняваше стриктно. Дори враговете в такива случаи изказват своите съболезнования, а ханът беше най-добрият приятел и покровител на великия батър Акжол бий.

След като отмина обкръжаващите Орда-Базар аули, ханският отряд се насочи към долното течение на Каракенгир, там където спешно вече бяха издигнати юрти във връзка с предстоящото погребение. На брега Абълхаир спря коня си и огледа многобройните аули, разположени по двата бряга на реката и около близките езера.

Колкото по-дълго гледаше, толкова по-мрачно ставаше лицето му. Около всеки аул на родовете аргън, къпчак, найман, конърат, керей, уак, привързани за дълги примки, стояха оседлани бойни коне, стърчаха редици от остри и дълги казахски пики. Къде изчезна мирният вид на всички тези юрти и шатри? Впечатлението бе такова, сякаш всеки момент се очаква враже нападение.

Ханът сериозно се обезпокои и си каза, че може би прекалено прибързано бе дал съгласие за убийството на Акжол бий. Дано не се случи нещо непредвидено!

Да, той явно бе сбъркал, смятайки, че метежните султани Жанъбек и Керей са толкова наивни, че под впечатление от убийството на Акжол бий ще отидат при него просто така, с голи ръце да искат откуп за смъртта на своя сподвижник. Те се бяха подготвили за всичко и чакаха необмислени действия от негова страна. А разплата те пак щяха да поискат.

Обзе го сляпа ярост, както на младини… Добре, нека да дойдат ако искат с цяло пълчище, той ще ги срази и веднъж завинаги ще им избие желанието да правят бунтове! Дори сега, в мирно време, около Орда-Базар се намират поне двадесет хиляди верни нему нукери. А пък ако заповяда, след две седмици те ще станат десет пъти повече!

Но здравият разум веднага подсказа на хана, че по-голямата част от войската му, при това по-добрата, е точно от тези войнствени родове, чиито групи от юрти сега стигаха чак до хоризонта. Останалата част бяха нукери от Маверанахър, уйгури, монголски пришълци, джагатаи, киргизи, калмики. Наистина с него ще бъдат много от къпчаците, начело със самия Кобландъ батър, но кой може да гарантира, че в най-важния момент те няма да минат на страната на роднините си…

Силите са приблизително равни. Затова и аргънските султани се държат така напоследък. Какво да прави: да вика ли войски от Маверанахър, или да не вика? Те едва ли ще стигнат навреме, ако започне разправия. А Жанъбек и Керей без съмнение ще използват убийството на Акжол бей в свой интерес.

Но кой ги е предупредил за всичко? За да се приготвят така трябва време. За един ден не можеш да събереш от степта толкова войска.

Той продължи нататък. Скоро се показаха юртите, сложени специално за погребението на главния аргънски батър. Те се бяха скупчили тук, на брега на Черното езеро, опасано от тъмна ивица изсъхнал камъш, като тълпа скърбящи роднини. Бяха поне сто и до всяка юрта стърчеше забито в земята копие с черна лента и врана конска опашка.

На най-почетното място сред белите юрти, сякаш гмурнал се в ято лебеди черен орел, се издигаше синьо-черната, направена от вълната на специална порода овце, шестнадесетстранна траурна юрта. Само като я погледне и душата на човек се свиваше, а над купола й отгоре на всичко се развяваше зловещият черен флаг с нарисувани човешки очи — символът на рода аргън.

Хан Абълхаир неволно спря коня си. Самият вид на юртата сякаш зовеше към безпощадна мъст заради това убийство. Той неволно си спомни за погребението на хан Мунке, за което си бе мислил неотдавна. Да не би аргъните да искат да повторят кървавият помен? Кой тогава ще бъде заложник за убития пред духовете?

Ханът и тук съзря ръката на Жанъбек и на Керей. Създава се впечатление, че са се приготвили за решителен бой. Нима няма да уважат погребението? Абълхаир неволно си помисли, как би постъпил на тяхно място, и ръката му посегна към сабята. Но той веднага я дръпна и се направи, че си оправя пояса…

Не, никой не забеляза непроизволното му движение. Хората гледаха към черната юрта и дори не се обърнаха към него. Как обаче да се държи при създалото се положение? Той не успя да намери отговор на своя въпрос, защото трепна от неочакван вик. Огромна маса конници препускаше към аула, плачейки и виейки от нечовешка мъка.

— О-о, скъпият ни!

— Закрилнико наш… Бащи-и-ице!

Това беше древна казахска традиция — на галоп да се втурваш в траурния аул с викове и нареждания. Чингизидите не се придържаха към нея и гледаха на подобни неща с презрение. Казахите, които бързо накараха своите завоеватели да говорят на казахски и да спазват многобройните казахски обреди, до този момент гледаха през пръсти на това, че султаните чингизиди не вземат участие в погребенията съгласно древния ритуал на степта Дещ-и-Къпчак. Те от своя страна смятаха, че не приляга ханът или султанът да се втурват в подчинения им аул, викайки „О-о, скъпият ни!“ Този път обаче се случи нещо необикновено…

Хан Абълхаир още не бе имал време да разгледа добре приближаващата се лавина, когато от свитата му и от отряда, които следваха зад него, изведнъж се откъсна група нукери. Те с викове се присъединиха към препускащите към аула високо скърбящи конници. Неговият отряд взе да се топи пред очите му. Изведнъж той усети, че Тарланкок не слуша поводите. Конят изведнъж се хвърли напред и понесе объркания Абълхаир заедно с общата маса. Отпред, отзад, отляво и отдясно хората ридаеха, плачеха, викаха.

— О-о, скъпият ни!

С този всеобщ възглас те се приближаваха към черната юрта и безпомощният хан почти щеше да падне от коня стотина крачки преди нея. Едва тук го настигнаха телохранителите. Те хванаха хана подръка, отведоха и завързаха Тарланкок…

Случилото се потресе хан Абълхаир. „Ако сега сред моите готованци от свитата настана разкол, то какво ли ще се случи, ако бъдем подложени на по-сериозни изпитания? — мислеше си той. — Не, трябва да съм готов, като тетива на лък!“

Абълхаир отвори резбованата врата на черната юрта. Беше облечен с лека хорасанска ризница, върху която бе наметнат извезан със злато плащ, на главата му блестеше лята златна корона с изобразени рога на тур. Ханът се вгледа в полутъмното и видя, че вътре нямаше много хора. „С мен трябва да влязат също толкова телохранители!“ — помисли си той, когато видя сред седящите на почетни места Жанъбек и Керей…

Аргънските султани бяха облечени в черни плюшени кафтани с яки от черна видра. Опасваха ги златни колани. Заедно с тях седяха петнадесетина човека казахски бийове, батъри и певци жърау. Покойникът лежеше в лявата част на юртата. До него се намираше баща му Котан жърау, който за един ден бе изсъхнал и бе заприличал на жив мъртвец. Смъртта на сина му просто го бе покосила. С едва чуващ се старчески глас той пееше нещо неизразимо тъжно, като си акомпанираше на кобиз. Сякаш всичко около него беше умряло и само старият певец бе останал на земята…

Когато забелязаха влезлия хан, Жанъбек и Керей бавно се отместиха, правейки му място. Никой от седящите не го поздрави. Котан жърау продължаваше да пее. От съседните юрти долиташе истеричен женски плач.

Когато седна, ханът се огледа наоколо. Всичко в юртата беше черно. От високия купол висяха гирлянди от черни траурни ресни, изтъкани от камилска вълна. Дори въздухът в юртата изглеждаше черен и неволен хлад проникваше под дрехите, разливаше се по гърба…

Хан Абълхаир все не можеше да погледне към покойника, стори му се, че и седящите са го забелязали. С огромно усилие на волята той се насили да обърне глава към Акжол бий и потрепери. Върху белоснежната постелка, украсена с древен казахски орнамент на черен плюш, лежеше огромното тяло на батъра без глава. Само един бял гръбначен прешлен стърчеше там, където трябваше да бъде главата, и по него имаше кафява засъхнала кръв.

На педя над стърчащия от тялото прешлен лежеше познатият на всички батърски тумак със синьо кадифено горнище, обточен с кожа от видра. Той сякаш показваше къде е била главата на Акжол бий и толкова по-ужасно беше празното пространство между тях.

Хана започна да го тресе. Явно за Жанъбек и Керей неговото безпокойство не остана незабелязано, но те мълчаха. Той обаче през цялото време чувстваше погледите им върху себе си. За да скрие, че нещо го тревожи, той продължи да оглежда вътрешността на траурната юрта.

До тялото на убития висяха железен шлем и ризница, които толкова биха му помогнали в последния му двубой. Шлемът, който приличаше на малък котел, беше обвит отвътре с дебел слой плъст. До тях бе провесена черна самурена шуба, която покойникът обличаше при особено тържествени случаи, и стояха ургенчски ботуши със завити остри носове и шарени плъстени чорапи.

До краката му лежаха тежък боздуган и голям брезов лък, който никой, освен стопанина не можеше да изпъне. Сякаш всички тези вещи бяха сложени специално, за да напомнят на всеки влизащ: „Ето с какво трябваше да е облечен в момента на убийството… Кой би го победил, ако беше защитен и готов за бой!“

Хан Абълхаир разбра — всички знаят, че Акжол бий е бил сразен с предателски удар. Смъртта се е промъкнала неочаквано, като страхлив чакал до незащитена плячка.

Старият Котан жърау продължаваше да пее тъжната си песен:

Защо се скара с каракъпчака Кобландъ,

сине мой?

Вече съм стар и немощен, скоро ще

мина деветдесет…

За синовете на Ногайлинската земя беше ти

пътеводна звезда!

Защо те изгасиха нещастните хора?

Защо се скара с каракъпчака Кобландъ,

сине мой?

Сякаш тази еднообразно непоносима песен нямаше да има край. Кобизът продължаваше тихо да се оплаква, когато на стария Котан жърау не му достигаше дъх. След кратки почивки той започваше от начало…

Но ето че Котан жърау най-после млъкна, сякаш горчивият извор бе пресъхнал. И веднага се чу чистият, успокояващ глас на дервиша лекар Абдразак Нахчивани, който зачете Корана. Дълго, с чувство произнасяше той ритмичните редове.

Хан Абълхаир изказа задължителните съболезнования с пълен с величие глас. Щом той завърши речта си, заговори един от най-влиятелните бийове на род къпчак, прочутият степен мъдрец Куба бий:

— Върху мен лежи петното за смъртта на нашия славен син, съотечественици мои! — започна той. — В пристъп на гняв го убих аз и сега се намирам в такова положение, че не мога да погледна в очите убитите от мъка роднини. Да, аз съм жертва на онзи, който е извършил това. Ако искате ме убийте — ето ви главата ми! Ако искате да разсеете прахта ми по вятъра — ето ви моето тяло! И душата ми е във вечен ваш плен… Всичко това е така и вече нищо не може да се върне. Но все още е възможно, както е древният обичай, да се откупя.

— Да се откупиш можеш, но нима нашият велик бий ще стане от смъртния си одър! — огорчено въздъхна султан Керей.

— Първо да погребем нашия непрежалим батър и да му отдадем нужната почит — спокойно каза султан Жанъбек. — Пък след това ще обсъдим едно друго!

Хан Абълхаир усети заплахата в тези думи. След като напусна със свитата си траурния аул, той през целия път обмисляше създалото се положение. По всичко излизаше, че убийството на Акжол бий свърши работа не на него, а на Жанъбек и на Керей. Незаслужената смърт многократно увеличи славата на главния аргънски бий. Понякога става точно така. По този начин хората неосъзнато изразяват своя протест срещу несправедливостта. Те започват да приписват на невинно пострадалия дори такива достойнства, каквито той не е притежавал. И още по-голям позор пада върху виновниците за смъртта му. Колко светци са се появили на земята по този начин!

Но най-лошото бе това, че смъртта на Акжол бий не можа да послужи за повод да унищожи Жанъбек и Керей. Аргънските султани усетиха клопката и бяха нащрек. Тъкмо обратното, убийството на Акжол бий ще изостри положението в ханството и може да доведе до неговата гибел. Хан Абълхаир винаги трезво гледаше на нещата и не се нуждаеше от утешения. „Трябва да го имам предвид!“ — каза си той.

След като мина една седмица от смъртта на Акжол бий и направиха първия помен, аргънските султани Жанъбек и Керей доведоха всички воини от своя род, способни да носят оръжие, пред Орда-Базар. Строиха ги за бой, а самите те отидоха при хана за справедливост. Всичко се правеше спокойно, според утвърдения ритуал, и нямаше за какво да се залови. Султаните не казаха нито една излишна дума, на никого не нанесоха оскърбление. Както от край време бе прието в степта, те поискаха полагаемия се кръвен данък за убития.

— Вземете живота на трима къпчакски джигити и прекратете иска! — предложи хан Абълхаир.

— Не ни трябва животът на невинни хора — казаха те. — Трябва ни главата на Кобландъ!

С това хан Абълхаир не можеше да се съгласи и султаните го знаеха. Спорът нямаше да бъде разрешен само с главата на Кобландъ батър. Ако ханът пожертваше Кобландъ, щеше да се лиши и от поддръжката на къпчаците.

— Не, няма да ви дам Кобландъ батър! — отговори ханът.

Жанъбек и Керей станаха от възглавниците без негово позволение:

— В такъв случай ние си тръгваме!

И Абълхаир не се осмели да им кресне ханското „Стой, на място!“. Преди идването им той дълго разглеждаше от кулата на двореца строените в степта аргънски конници. Те бяха блокирали всички южни подстъпи към столицата и, ако се съди по блясъка на оръжието, бяха настроени решително. Ето защо Жанъбек и Керей спокойно напуснаха двореца.

Още същата нощ болшинството аули на родовете аргън, къпчак, найман, конърат и някои други започнаха да потеглят в посока на Моголистан. Водеха ги Жанъбек и Керей. Въоръжени до зъби джигити в боен ред прикриваха тяхното заминаване.

На сутринта отделилите се аули бяха вече далеч. Когато се събудиха, жителите на Орда-Базар видяха, че цялата степ се е оголила. Хан Абълхаир се направи на болен, за да не отговаря на многобройните въпроси на роднини и приближени.

Каракъпчакът Кобландъ батър също не можеше да остане край ханския стан. Пет хиляди юрти тръгнаха заедно с него към бреговете на Тургай. Това се случи, след като при него дойде група от влиятелни казахски бийове и батъри от различни родове…

Когато те дойдоха, той се беше проснал в своята дванадесетокрилна юрта.

— Идват ни знатни гости, ставай, батъре! — каза жена му.

Батърът обаче дори не помръдна. Той сякаш гореше в някакъв огън и човек не можеше да го изкара от това състояние. Тогава към него се обърна почтеният Аргън бий.

— Любезни човече, нима очакваше подарък от самия хан за смелата си постъпка? И какво сега: уби син на нашия род, отказваш да платиш положения кървав данък! Разбира се, ако съберем в едно всички наши глупости, от нас ще се получи един безумец, не по-добър от теб. Но не за това сме дошли тук, неразумни батъре. Искаме да говорим с теб за благополучието на цялата ни степ, а ти си ни обърнал гръб и сумтиш като дърт старец, обиден от снахите си. Я ставай и разговаряй като хората!

Когато чу властния глас на Аргън бий, Кобландъ батър разбра, че при него са дошли най-видните люде на казахските родове. Наложи му се да стане и да седне в кръг с тях. Жена му нареди да заколят една затлъстяла кобила и се върна в юртата, разклати няколко пъти огромния черен мях, ушит от пет конски кожи, и започна да пълни с пенест кумис големите дървени чаши.

Уморен от дългия път, Аргън бий изпи на един дъх почти половината чаша и започна да говори.

— Слушай, къпчако! — каза той. — Ние представляваме огромна страна. Западната й граница е на Едил и на Жаик, на Орхон и на Иртиш е източната, китайските императори са обозначили южната с Великата стена, а северната се губи в студените гори на Тобол и Ишим. Ти, къпчакът, и алшините от векове сте ме пазили от запад; найман, керей и уак — от изток; уйсун, жалаиър и дулат — на юг. Навремето, когато хунну отвеждаха синовете и дъщерите ми в плен, ние, аргъните, бяхме принудени да отстъпим с бой към бреговете на Орхон и на Онон. Там, в тези чужди краища, в наша чест нарекоха една река Аргун. А когато хунну си отидоха, ние се върнахме по тези места, оставени ни според завета на предците, и отново забихме знамето си на върха на нашата Аргънати. Дори монголите не можаха да ни изтласкат оттук. Благодарение на вашата многовековна защита, на казахските племена и родове, ние — аргъните, сме плът от плътта ви и кръв от кръвта ви, и съумяхме да запазим тук, в центъра на степта Дещ-и-Къпчак, всичко велико, което притежаваме заедно: мъдростта, обичаите, езика, музиката, писмеността. Всичко това е наше, мои братя, деца мои — казахи!

Какво ще стане тук днес? Нека всички заедно помислим над това, докато все още има време за размисъл. Утре вече може да е късно…

Кобландъ батър поиска да отговори, но Аргън бий му направи знак да замълчи:

— Юртата ти принадлежи, Кобландъ, ще имаш възможност да се наприказваш в нея. Остави да си каже думата този, който може би никога повече няма да престъпи прага й… Говори, батъре Кара ходжа!

От рода керей бе най-възрастният от всички присъстващи, дългият като върлина батър Кара ходжа. Той кимна и се обърна към Кобландъ батър, макар да се обръщаше и към всички бийове и батъри:

— Всички знаем колко разумни и правдиви са думите на Аргън бий, и че в тях няма присъщото за някои от нас родово самохвалство. Та нали не само къпчакските майки са раждали батъри… Казват, че едно време не сме били правоверни, кланяли сме се на камъни и на дървета. Може и така да е било. Но аз знам, че откакто съществува родът керей, ние винаги сме били с вас, братя мои уйсун, дулат, аргън, къпчак, найман, уак, алшин, жалаиър и всички останали — големи и малки, щастливи и нещастни, защото всички ние сме казахи!

Моят народ се бори с кървавия Чингизхан цели десет години и от ръцете му тогава загинаха най-добрите ни хора. Ние знаем какво е свобода и не искаме повторение на неговия ярем, който с всички средства сега се опитва да ни надене Абълхаир!

— Говори, Каптагай батър!

Аргън бий даде думата на прочутия батър на рода найман едва сега, защото той бе малко по-млад от батъра Кара ходжа. От стари времена уважението при казахите беше според старшинството.

— Ще продължа речта, която започна батърът Кара ходжа — каза старшият найман. — След като сломи рода керей, Чингизхан тогава тръгна срещу нашия род. Нима се предадохме без бой? За наша беда ни предаде коварният съюзник, шахът на Хорезъм Мохамед, и всички наймански конници, начело със своя хан Даян паднаха на бойното поле.

Найманите обаче и тогава не се покориха. Синът на хан Даян — славният Кучлук батър — двадесет години воюва с монголите. За отмъщение те изтребиха цялото възрастно население на нашите аули, но случайно оцелелите започнаха да строят нов живот, сякаш човек, спасил се от вселенския потоп. И за това им помогнахте вие, казахски племена и родове…

Как обаче се случи, че не успяхме да отстоим земята си? Отговор дават нашите стари сказания и песните на жърау. Докато найманите пасяха табуните си край Алтай, родът керей сам се изправи срещу врага край Орхон. Ние не му дойдохме навреме на помощ, защото не бяхме единни. След това пълчищата на Чингизхан се нахвърлиха върху нас, а ти, къпчако, беше зает с твоите набези срещу Рус и Византия. Нашите стонове не достигнаха до тебе, защото ти не се смяташе за един народ с нас. После обаче дойде и твоят ред…

Нима не се случи същото, когато ни громяха барласите на Тимур Куция? Той също насъскваше нашите родове един срещу друг и ни разбиваше поотделно с още по-голям успех, тъй като беше наш роднина. Издръжливият, жилав наш народ преживя и този погром.

Но каква е ползата, щом останахме разединени както по-рано и на кого ли само не се подчиняваме на таз земя: на Синята орда, на Златната орда, на Казан, на Астархан, на Крим. Какво от това, че всички са наши роднини? От това само камшикът бие по-силно и по-дълго не зарастват раните ни!

Слушайте ме, казахски племена и родове! Ако днес не се обединим, ще стане късно. Сега или никога! Чуваш ли ме, каракъпчако Кобландъ батър, който уби своя брат?

— Говори, Борибай от рода жалаиър!

Здравият и жилест батър Борибай беше на средна възраст. Той заговори от името на родовете от Седморечието и Турфан:

— Мнозина от вас не са виждали това, което преживяхме ние… Освен Чингизхан ние се борихме с китайските императори, с калмикските вождове, а дълго преди това и с гърците. Ние, които преживяхме всичко това, дойдохме при вас, нашите братя. Само с вас имаме общ път… Защо ти, каракъпчакът Кобландъ батър, стана наемна тояга в ръцете на Абълхаир и биеш по нашата глава? Говоря ти така, защото главата на убития от тебе Акжол бий е наша глава!

— Говори, Карабура батър!

Най-младият от батърите — буйният Карабура от Тама — веднага се обърна към Кобландъ:

— И четиридесет човека не могат да надприказват твърдоглавец. Не мисли, че те уговаряме, Кобландъ. Четиридесет са си четиридесет и те могат да накарат всеки да ги уважава. Ако просто беше убил в двубой някой от нас, работата можеше да се уреди с откуп, както са правели дедите ни. И на братя им се случва да се скарат. Но ръката ти посегна не срещу един батър. Срещу целия наш народ вдигна тежката си десница. Защото убийството на Акжол бий ще остави дълбока следа и всички го знаем. И ти го знаеше, Кобландъ. Помни, че могъщата ти ръка може да се счупи в нас като сламка!

— Какво, това заплаха ли е? — Кобландъ батър изведнъж се надигна и огледа всички с кръвясали очи. — Каракъпчакът Кобландъ батър неведнъж се е изправял лице в лице срещу смъртта, но още нито веднъж не е останал жив този, който се е осмелил да го заплашва!

— Да, това е предупреждение, батъре, или заплаха, както го наричаш — спокойно отвърна Аргън бий. — Напразно се гордееш с това, че си убил Акжол бий. Конят рано или късно се връща при своите, и ние не те съветваме да се отдалечаваш прекалено от родното стадо. Разбира се, в конюшнята на Абълхаир има много храна, но там ще те яхат чужди…

Да, Кобландъ, ние сме много и ако още не можем да съкрушим ордата на Абълхаир, то ни стигат силите да накажем един отстъпник и убиец. Жал ни е за онези хора от твоя род, които ще те последват при Абълхаир. Тежката им съдба ще лежи на твоята съвест, Кобландъ.

Запомни още едно нещо, неразумни къпчако! По-рано само Жанъбек и Керей милееха за Акжол бий и настояваха за разплата. Сега в наше лице говори цялата велика казахска степ!

Ако целокупният ни народ поиска от теб откуп за смъртта на Акжол бий, то няма да стигне богатство и кръв нито на тебе, нито на целия ти род, колкото и голям и силен да бъде!

— Какво искаш от мене? — със свит от ярост глас попита Кобландъ батър.

— Ти си престъпник, Кобландъ батър, и ние не можем да ти предложим да ни последваш. Но ако ти е скъпа родината, събери своите аули и отиди да лагеруваш към бреговете на Тургай, за да не може нашият враг да използва каракъпчакските саби. Не давай лош пример на слабоволните, когато започваме свята борба за самостоятелност. Сърди се на себе си, ако направиш нещо друго. Ще бъдеш прокълнат от народа си и неговият гняв ще падне върху тебе!

— Правилно казваш, Аргън бий!

— Нека върви на Тургай!

— Нямаш друг изход, Кобландъ…

Бият вдигна двете си ръце:

— Казахме ти всичко, каракъпчако Кобландъ…

Когато всички излязоха от юртата, без да дочакат обеда, Кобландъ батър скочи на крака и грабна прочутия си боздуган. Искаше му се да ги настигне и да се бие, чупейки главите на хората, тъпчейки ги в земята и ръмжейки от ярост. Но разумът надделя. Спомни си думите за коня, който се е отделил от стадото. Само такива образи разбираше Кобландъ батър.

Гостите му отдавна вече се бяха скрили отвъд хоризонта, а той все още седеше и мислеше, подпрял с космата ръка голямата си глава. Прекалено късно се беше опомнил. Нечуваният позор вече бе паднал върху него и беше невъзможно да се поправи нещо. Той се замисли за коварството на Абълхаир, който го подтикна към това убийство. Каза си, че са прави батърите, които го посъветваха да тръгне към Тургай…

Все повече аули напускаха околностите на града и тръгваха след Жанъбек и Керей към Моголистан. Онези, които не искаха открито да последват метежните султани, просто навлизаха в безкрайната степ, за да бъдат по-далеч от неприятностите. Когато около Орда-Базар стана вече съвсем пусто, от южната му страна се показа самотен конник. Той с все сила препускаше върху грамаден кон и дългата конска опашка се рееше по вятъра. Това беше Кобландъ батър.

Когато чу, че повечето аули са напуснали ханския стан заради убийството на Акжол бий, той се метна на коня и полетя насам. Той препуска цяло денонощие със своя необикновен кон и по пътя се убеждаваше, че никой не е останал откъм тази страна. Само изгасналите огнища и конският тор подсказваха, че до вчера тук е било многолюдно.

Кобландъ батър спря коня край Орда-Базар и дълго гледа опустялата долина. Изведнъж в очите му се появи живот, намръщените вежди се отпуснаха. Той забеляза друг конник на хълма и пришпори коня си.

Батърът стигна до хълма, слезе от коня и се приближи до ездача. Това беше девойка на петнайсетина години. Слънчевите лъчи играеха по бялото й лице, червените устни бяха свити на малко сърчице, а черните очи отразяваха батъра Кобландъ с неестествено разтворени ръце.

— Какво искаш да ми кажеш, батъре? — попита тя.

По всичко личеше, че тя не бе много зарадвана от срещата.

— Вече ти казах всичко, ханска дъще! — отвърна Кобландъ батър. — Нима не заради тебе убих в двубой Акжол бий! Знай, че и батъра Саян исках да затрия, защото без теб не мога да живея на земята! Дори целият свят да излезе на бой с мен, няма да се изплаша, ако той е застанал на пътя ми към теб!

Девойката направи нетърпелив жест с ръка и батърът наведе глава. Той дълго стоя така, а когато вдигна очи в тях вече нямаше живот.

— Сега… сега цялото ми лъвско сърце се е свило като детско юмруче. То бие в гърдите ми, сякаш е заешко. Широката ми като степ душа се е събрала в малката ти длан, девойко. Не ми се подигравай и ми кажи цялата горчива истина!

Девойката решително кимна с глава:

— Не съм искала да ти се подигравам, батъре. Всичко, което казваш, е истина. Майка ми наистина искаше да ме даде за жена на Акжол бий. Но нима той е виновен за това? Истина е и това, че обичах батъра Саян, но какво е виновен той? Майка ми ме обича страшно много и е готова на всичко заради моето щастие. И Рабиа-султан-бегим ми е помагала във всичко. А щастието ми не е с тебе, стар и безразсъден батъре. Никога няма да бъда твоя жена!

Гордият батър вдигна глава:

— Ами ако баща ти те даде на мен?

— В такъв случай ще трябва да умра… — Тя извади от дрехата си малък хорасански кинжал и го погледна замислено. — Този нож ще се докосне до тялото ми преди теб!

— Нима съм толкова лош? — извика батърът.

— Нека това бъде последната ни среща! — твърдо каза момичето, обърна коня си и препусна, без да погледне застиналия в горестно недоумение Кобландъ батър.

Той неподвижно гледаше след нея, докато тя не влезе в града.

— Да, всичко е било напразно! — с въздишка продума той.

Той сега наистина приличаше на смъртно ранен лъв. Красавицата Гулбахрам, най-малката дъщеря на хан Абълхаир, заради която той извърши толкова безразсъдства, го отхвърли…

Към следващата част или към съдържанието

Илияс Есенберлин Омагьосаният меч (4)

Метаданни

Данни

Омагьосаният меч

Информация

История

Сваляне / Връзки

IV

Илияс Есенберлин
Омагьосаният меч (4)