Асен Босев
Дано, ако…

Дано, ако,

ако, дано —

това на Стайко е копнежът.

— За днес домашно нямам, но…

дано пък да не забележат!

 

Но забелязаха и ето —

в бележника бележка — две.

Дано поправи я момчето,

дано от „две“ се отърве!

 

— Ако учителят Петров

е болен, няма що да уча —

макар че хич не съм готов,

пак двойка няма да получа!

 

Ако! Но не излезе прав.

На изпит налетя другарят.

Учителят Петров е здрав,

а Стайко болно отговаря.

 

— Дано пък да не ме съзрат,

ако на кино ида тайно.

Дано! Но пипват го за врат:

— Назад, неразрешено, байно!

 

— Дано дочакам аз кола!

С даното в къщи си остана.

Би стигнал и на Мусала,

ако… бе тръгнал отзарана.

 

— Ако в живота съм с късмет,

— ще стана хей — строител знатен!

Би станал, Стайко, пръв навред,

ако… труда ти бе приятен!

 

Дано, ако… минават дни,

и Стайко с тях се все излага.

Една пословица помни:

с „дано“, с „ако“ се гладно ляга!