Ричи Достян
Тревога (7)

… И изобщо как е възможно един човек да командва всичките ти желания, постъпки, дори мисли…

За пръв път през живота си Слава почиваше от завистта. Той всяка секунда тичаше при съседите и все им задаваше въпроси. Повече на Костя, но така, че и Вика да го чуе. Слава сякаш се беше отприщил. Човек можеше да си помисли, че той се наслаждава на своето невежество: ето ме пред вас като на длан! Но неговата безпощадност към себе си беше толкова голяма и искрена, че братът и сестрата възприеха това като проява на дружба и се надпреварваха да култивират своя приятел.

— Ти убийствено грозно ядеш… — казваше Вика.

— Например?

— Например кой знае защо си пулиш очите, когато поднасяш яденето към устата си.

Слава съвсем затваряше очи и продължаваше да дъвче с блажена усмивка и страшно мляскаше.

Ако тримата приятели не бяха сами, а вървяха с цялата компания, Вика се приближаваше до Слава, боцкаше го с пръст по хълбока, а после мълчаливо изразително го гледаше.

Отначало Славка с панически шепот повтаряше „кво, кво“, после се улавяше, извиняваше се и размекнат от радост, че Вика се занимава с него, питаше:

— Пак ли говоря не както трябва?

— В разстояние на сто метра — отговаряше Вика, разсеяно гледайки настрани, за да не привлече вниманието на другите — ти успя да кажеш два пъти „кратуна“, вместо „глава“, „тура“ вместо „слагам“ и продължаваш да казваш: „той доде от Москва“…

Обикновено преди лягане Костя и Вика четяха поред на глас. Слава се наслаждаваше, но не толкова на самата книга, колкото от съзнанието, че четат именно на него. От време на време задаваше въпроси, за да им угоди повече: вижте ме колко съм прост, но никак не се стеснявам.

— А аз не разбрах кой е тоя Велик Мумрик.

Вика, боейки се да не го смути, си гледаше в ръцете сякаш говореше на тях, и чак накрая вдигаше очи към Слава и внимателно и меко го питаше:

— Сега разбра ли?

Слава нищичко не беше разбрал, не се и мъчеше да разбере — той благодарно клатеше глава, а в себе си мислеше: „Дявол да го вземе тоя Мумрик, ти по-добре ме погледни още веднъж!“.

След приятната церемония с пожеланията за „лека нощ“ — и веднъж, и дваж, и пет пъти, когато всеки кой знае защо се изхитряше да остане последен, Слава притихваше в полумрака на верандата и в зависимост от това как го напускаха суетните желания, в душата му незабелязано нахлуваха опасения. Оня, който е свикнал с жаждата да има, завинаги е отровен от страха да не загуби. И Слава се страхуваше, без да знае дори от какво. Преди бяха малки, съвсем определени страхове. Сега — едно голямо смътно безпокойство: да не би някой да отнеме това най-хубаво нещо в живота му!

Точно през тези дни баба Юлия изживяваше поредния пристъп на загриженост за внука си, което понякога се случваше с нея в промеждутъците между прелестните вечери. В тези дни на любов и грижи тя ставаше малко по-рано от обикновено и докато Павлик се самообслужваше, тя миеше вчерашните съдове като си тананикаше или декламираше стихове с добре школуван глас. А Павлик, сресан и умит, сядаше на масата, баба му Юлия се наместваше до него, та най-после спокойно да попуши. Тя пускаше дима право в лицето му и внимателно, както се разглежда пришка, впиваше поглед в своя обожаван внук.

— Ти само се погледни в огледалото, Павел! Не, ти не си блед, ти просто си зелен!

Той знаеше с какво ще завърши това: няма да му дадат да пие чай. Ще получим храна, богата с витамини.

Неумита, несресана, а това значи с два пъти по-малка глава, отколкото за пред гости, състарена, напълняла от това, че е по чехли, а не с обувки с тънки токчета баба му Юлия скачаше и тичаше бързо да му свари оризена каша, а докато кашата се вареше, Павлик непременно трябваше да изяде една плодово-зеленчукова салата.

На него много му се искаше чай, но той дъвчеше студената, шумоляща салата от сурови зеленчуци без и най-малък помен от плодове и се готвеше за съпротива. Винаги можеше да каже, че вече е сит и с това баба му кой знае защо се съобразяваше.

Оризената каша, когато се вари бързо, ставаше особена — лепкава като смола и хрускаше между зъбите със суровите отвътре зрънца. За вкуса й Павлик мълчеше, но веднъж непредпазливо отбеляза, че кашата мирише на мишки.

Резултатът беше неочакван — баба му не се обиди, а притисна ръце към слепоочията си и поиска тутакси той да си признае кога, къде и с кого е мирисал мишки!

Ясният ум и вече настрадалото се сърце твърде отдавна бяха подсказали на Павлик, че невинаги трябва да се отнася сериозно към поведението на възрастите. Ако бабите му — и тази, и другата — се хващат за главите и от жалост или от любов го притискат към корема си, смятайки, че го притискат до сърцето си, то най-често това се прави за пред хората.

Павлик разсеяно се усмихваше на отворения прозорец и чакаше кога баба Юлия ще престане да говори, че мишките — това е чума! Но тя кой знае защо се вълнуваше истински и нервно крачеше из стаята. Павлик стана и закрачи заедно с нея, уверявайки я, че кашата е превъзходна, но сега много му се е дояло сирене и само затова й е казал за мишките.

Баба Юлия не повярва на Павлик ни най-малко!

Тогава Павлик пусна в ход единственото сигурно средство. Той каза: „кълна се в честта си!“.

Баба му незабавно престана да се движи и пуши. Тя се наведе над внука и изяждайки зеленото личице с любещ поглед, произнесе:

— В такъв случай ти тутакси ще изядеш кашата!

— Сит съм!

— Не говори глупости — това е твоята любима оризова каша!

— Сит съм.

— Боже мой, колко трудно дете!

— Много ти благодаря, бабо!

— Да ти е сладко! — каза тя с тон на проклятие и му даде парченце сирене.

Павлик гризеше сиренето и страшно се ругаеше за това, че по-миналата година разказа на баба Юлия колко вкусна бе оризената каша, която му свари ставрополската му баба. Оттогава тя смяташе, че той обича оризена каша!…

А предстои и обяд — и няма никаква надежда, че поне някой ще дойде, иначе баба Юлия за всеки случай би си направила прическа.

Това беше дълго и трудно разсъмване.

Прозорците на хазаите — сутрин сини — сега бяха забулени с нещо бяло, а самата къщичка изглеждаше лека и плоска, сякаш имаше само една стена, тая, която е пред очите.

Беше оглушаващо тихо. Дъждът още не беше почнал да вали.

Тромавото небе не се помръдваше от покрива на хазаите и нямаше никаква надежда някога да се надигне.

И Слава не искаше да става. Обикновено желанието да действа при него идваше със съзнанието, че вече не спи, а днес съвсем неочаквано някак целият се разкисна, отпусна клепки и така, със затворени очи, се заусмихва на вчерашния ден…

… Той отново беше в обвивката на радостта, която непривично го издигаше в собствените му очи. Като мислеше за Вика, ставаше толкова значим и нов, че не му се искаше дори да живее с реалното. Не му се искаше дори час по-скоро да я види — нека спи! Сега предпочиташе тая, която съществуваше зад отпуснатите му клепачи.

Той не искаше да се помръдне от страх, че всичко това ще изчезне.

И изведнъж точно над ухото му неистово изкукурига петел. Слава трепна. Този нахален вик го върна към действителността — напомни му за Марс. Слава още не беше свикнал, че този великолепен пес му принадлежи и всяка сутрин сякаш отново го получаваше, без нито веднъж между другото да помисли: А по-нататък какво ще стане? Просто отблъскваше тази мисъл от себе си — ще дойде татко, тогава ще му мислим!

Слава погледна под миндера. Оттам втренчено го гледаха добре наспалите се и чак неприятно разбиращи очи, но по някакви неуловими признаци можеше да се отгатне, че песът току-що се е събудил.

— Спи! — кой знае защо заповяда той на кучето и отново се отпусна на възглавницата.

Марс деликатно удари с опашка по пода — не за пръв път го учудваше с такта си — не излезе и не тръгна към вратата.

А Слава сякаш го нямаше там. Още неосъзнал напълно всичко случило се с него, той за пръв път почувства в себе си сила, която няма равна на себе си — силата на правото да разполагаш напълно със себе си! Слава не бързаше да се раздели с това усещане. Той знаеше, че майка му с една дума, дори само с поглед ще му отнеме това право. Пред нея той е нищо. Хлапак, който трябва да слуша майка си.

Слава изведнъж скочи. Марс, като видя краката на своя стопанин, бавно се измъкна.

В къщата бе много тихо. Нима братът и сестрата вече са излезли?

Слава приближи до вратата, първо я отвори, после тихичко почука.

Костя го нямаше, а Вика спеше. Тя спеше така, сякаш цели денонощия не са й давали да заспи и ето най-после горкичката се е докопала до възглавницата. Едната си ръка е пъхнала под нея, другата е провесила надолу, а самата тя — цялата свита, дори под одеялото личи — или кара колело, или прекрачва ограда. Слава безшумно се приближи, но под разбърканите коси не можа да разгледа лицето й. Изобщо той оставаше с впечатлението, че нито веднъж не я беше виждал както трябва. Когато биваха заедно, кой знае защо забравяше да я гледа и се сещаше чак преди да заспи, когато оставаше сам. Всеки път той си казваше: утре непременно ще я разгледам както трябва, но… сутрин светът, хората, събитията — всичко изглеждаше по-друго и Слава, завладян от това, то се знае, забравяше да зяпа момиченцето, което можеше да му каже нещо такова, че по-скоро да потъне в дън земята или да изчезне изобщо.

Той постоя малко над спящата Вика, но от страх, че могат да го заварят тук, стори му се — вечност.

Слава се изплъзна от стаята, задъхвайки се от желание незабавно да направи нещо много хубаво за нея.

За пръв път Слава жадуваше радост не за себе си!…

Като седяха на камъка в ъгъла на двора, тримата приятели поглеждаха към вратата и всеки си мислеше: „Днес Гриша ще доведе ли Павлик, или няма?“.

Братът и сестрата грееха от радост, а Слава се измъчваше. От известно време близо до дома си той дори не можеше да мечтае за нещо хубаво. Все му се привиждаше — ще се случи нещо лошо! Майка му неочаквано престана да го кори и това го държеше все нащрек. То се знае, че ще го наклевети на баща му за Марс. А Марс, спокоен и сит, лежеше до краката на Слава. От предишния му живот, по-точно от нещастието му остана навика тревожно да се ослушва към крачките и лягаше така, че вратата винаги да бъде пред очите му. Сега той поглеждаше към портичката и също очакваше някого. Възможно този, който никога няма да дойде, а може би малкото двуного същество по прякор Льоня, с приятен мирис и смели меки лапички.

На двора беше топло и тихо като в хубав летен ден, макар под боровете все още да прелитаха бебетата на облаците — бели, пухкави и толкова прозрачни, сякаш някой ги беше издишал в мразовито ясно утро.

Изведнъж Марс се изправи и снишавайки се като вълк по земята, тръгна към вратата. Там стояха Гриша и Володя — този път без Павлик!

Слава скочи и изтича при тях. Той сложи ръка върху гърба на овчарката, но Марс сам позна „своите“ и с всичка сила завъртя опашка.

Вика така изгледа Гриша, че той веднага започна да се оправдава:

— А аз какво можех да сторя! Тя не ми го даде, макар той и да ревеше. Според мен той и сега реве…

— Още по-зле, че сте го оставили!

— Така ли?! А ти знаеш ли тя как ме наруга?… „Вие развратихте идеалното дете…“

— И през ум не ми е минало, че ти ще се изплашиш…

— Искаше ми се да я пратя по дяволите, хич не ме е страх от нея, но просто мразя, когато ме наричат нахалник!… Няма защо така да ме гледаш! Когато тя каза: „Моят Павличек сега е също такъв нахалник като вас…“ — разбираш ли, всички ние сме нахалници и ти също! — аз не издържах и си тръгнах!

— Хайде, не се сърди, по-добре кажи: можеш ли да ни заведеш в гората така, че да минем покрай вашата къща?

— Мога, но не искам… Аз също имам нерви! На вас ви е добре — живеете сами, а аз не съм в състояние два пъти на ден да се измъквам от моята майчица!

— И не е нужно, аз сама ще отида да взема Павлик, ти само ни заведи.

— Добре, но тогава Льоня ще остане цял ден да стърчи на пътя.

— А-а… а ти не можеш ли…

— Много си хитра… не мога едновременно да ви водя по две пътеки, аз по-добре ще ида да взема Льонка.

Това беше първият случай, когато крещяха всички едновременно, знаейки предварително, че крещят напразно, защото не могат да не вземат Павлик, а да оставят Льоня сам на пътя е невъзможно, да не викат и да не се разправят също нямат сили, защото на всички не им се иска да заобикалят толкова много по жегата.

Първо тръгнаха да вземат Павлик.

От отворения прозорец на втория етаж долитаха фрази, но не можеше да се разбере какво става там.

— До гуша ми дойде от това ядене!

Това го изкрещя Павлик.

— Много прррекрасен вид!

Това също беше неговият глас, само че сърдит.

Най-после те се показаха: Вика — малинова, Павлик — блед, различен от другите, приличен на Исус Христос с трънения венец — от челото нагоре и настрани като лъчи стърчаха коси, слепени по краищата.

— Какво са направили с него?

— Никой нищо не ми е направил!

И това беше истина — Павлик сам се подигра с главата си.

Той крачеше мълчаливо, хванал се здраво за Вика и мислеше за яденето. Мълчеше упорито. Когато приближиха до гората, Павлик все още мислеше за яденето, без да разбира защо хората му отделят толкова много внимание.

— Ти често ли имитираш баба си?

— Какво? — много се учуди Павлик.

— Защо си с такава прическа?

— Просто така. Исках да разбера как си увеличават главите. — Той избърза малко напред и погледна Вика в очите. — А ти не умееш, нали виждам, косите ти са пригладени, а това отдавна не се смята за модно!

Вика се засмя, както обикновено се смеят гостите на баба му, когато изведнъж изтърси нещо такова. Сега той си оставаше тъжен, макар и да обичаше да смайва. Това лесно му се удаваше: като смесваше своите представи с чутото, Павлик просто можеше да каже: „Кокошчицата е много хубавичка, топличка. Аз я вземам, когато те си лягат да спят… и Млечния път се открива напред… честна дума! Нали те спят с отворени очи“.

Щом кажеше нещо такова, той замираше в злорадо упоение, виждайки как възрастните си смигат и пулят очи като любимия бабин ученик, който, възползвайки се от удобния случай, се приближава до нея и й говори право в обиците (баба му обожава, когато й говорят шепнешком): „Вие сте поразителна жена, вие разбирате всичко от половин дума и…“. В това време любимият ученик забелязва Павлик и продължава да шепне, само че яростно: „Трябва да спрете развитието на това дете… надявам се, че ме разбирате?!“. Баба му диша ускорено и здравата се смее. Гърдите й се надигат чак до брадичката, а гласът й става направо ластичен — разтеглив-разтеглив. И с тоя провлечен глас тя отговаря на любимия си ученик право във вратовръзката: „Много ясно, че ще го спра…“.

Тези сцени завършваха по един и същи начин: баба му се навеждаше към Павлик и той, вече подготвен, с цялото си тяло чуваше съскането: „Защо стърчиш тук, няма ли за теб друго място?!“.

Сега на Павлик не му беше до злорадство. Беше измъчен и тъжен: крачеше мълчаливо, като си гледаше в краката; виждаше края на Викиното сукманче и в тези минути много я обичаше и жадуваше да извърши за нея нещо приятно.

— Искаш ли да те науча да се тупираш?

— Какво?

— Да си тупираш косите?

— Това пък какво е?

Павлик посочи с показалеца главата си.

— Ужасно боли, направо кошмар!

Вика стисна здраво тъничките пръсти на Павлик и нищо не отговори. Той гледаше горската пътека, която се виеше под краката му, и си спомняше огледалото, в което само преди час се оглеждаше, прихванал с една ръка кичур коси над челото, а с другата решеше този кичур в обратна посока. Когато го пусна, кичурът остана да стърчи, сякаш все още го държеше. Павлик хвана втори кичур и трети, и така поред — от слепоочие до слепоочие. С поразителна точност, подражавайки на движенията на баба Юлия, той вдигна цялата си коса. Огънят на безумието озаряваше лицето му, но модната прическа не бе завършена, защото Павлик нямаше фиби, за да прикрепи с тях крайчетата на косата за тила, както правеше това баба му. Той просто ги притисна с длани към главата, но косите щръкнаха! Те се изправяха сами. Бяха като омагьосани, а това, което се отразяваше в огледалото, много приличаше на слънчоглед. Той се люлееше върху тънко стъбълце — смуглата шийка на Павлик, който се разтърсваше от смях. В края на краищата на Павлик му омръзна да се смее и той напъха главата си под крана.

От чешмата излезе вече не Павлик, а някакъв пудел, който са искали да удавят. Тупираните коси не се слегнаха и от водата. Тогава Павлик реши да ги среши. Бедното момче не предполагаше дори, че на тоя свят няма нищо по-трудно и зверско от разчесването на мокри объркани коси. Но то беше упорито. Ревеше от болка, но се решеше. Плачеше, без дори да забелязва, че плаче, и ругаеше тези, които са виновни за това — баба си, нейните ученички, всички жени, които идват у тях и другаде. „Те сигурно са луди! За какво се мъчат така?! Аз вече никога няма да правя това, а те го правят всеки ден! Защо!“

Неотдавна Павлик се прокрадна до една хубавичка девойка с жълт абажур на главата. Най-напред пожела да разбере от какво е направен абажурът: това коса ли е, или вълна? Оказа се, че е коса. Отгоре беше сресана внимателно, на места дори залепена с нещо странно, сякаш по купола на прическата й беше пропълзял охлюв. Но най-смайващото бе отвътре! Объркани, заплетени коси се кълбяха като дим. Павлик искаше да донесе нов, току-що подострен молив, и да го мушне в прическата; искаше да разбере дали там изобщо има глава?

… Пееха птици. Прохладният въздух докосваше кожата. Павлик си почиваше.

В Соснови Бор се изви вятър, явно преходен, дошъл тук от друг континент; в небето — син, зелен в полята, той гонеше седемте човека и кучето и ги караше да лудуват.

Вятърът ядосваше кучето — вдигаше му козината и му подмяташе опашката както намереше за добре. Марс криеше опашката си под корема и примижаваше.

Те се скитаха целия ден, тъй прилични един на друг и тъй различни, още по-сродни от тая най-безгрижна възраст, когато все още не порицават бащите си и не избират своя път, а са естествени, като дъжда.

Дълго вървяха по горските пътеки. Гриша ги изведе на края на гората при оная прекрасна бреза, която земята поеше с мляко, но децата не се спуснаха право към нея — спря ги небето! Там един реактивен самолет беше нарисувал гигантски заврънкулки, а вятърът кой знае защо не ги разпръсваше, а бушуваше само тук, долу.

Когато децата стигнаха до купчината траверси, Марс се скри зад гърбовете им и задряма, стоплен от сигурността, която се излъчваше от братските отношения между хората и се предаваше и нему.

В този час не минаваха влакове.

Брезата пламтеше със зелен яростен огън. Шумът на вятъра по ствола се предаваше на траверсите.

Седемте човека и кучето се чувстваха толкова щастливи и така добре, че не знаеха какво повече да си пожелаят.

— Не мога повече — каза Вика на брат си. — Така ми домиля…

— Потрай. Утре е събота — пошепна й той и с това сякаш повтори: „И аз не мога повече“.

А Слава се плашеше от съботата. Ще пристигнат техните родители и братът и сестрата отново ще заживеят посвоему. А и той самият, срещне ли баща си, вече ще бъде друг, не сегашният, значителният Слава, на чието име някакви си чудаци са нарекли птица. Той отново ще стане синченце или изверг — има ли значение, защото ще изчезне най-скъпото за него — радостта от пълното право да се разпорежда със собствения си живот!

Дали Слава предчувстваше това, или пък го разбираше, но постепенно от смътната тъга в сърцето му нарасна такава мъка — мярка за всички негови бъдещи мъки…

Накрая те огладняха.

Слава намигна весело и започна да развива обемистия пакет, който беше връчен на Вика заедно с Павлик.

— Не! — извика Павлик. — Не давам! Вашето куче няма да може да яде тези сандвичи!

— Да видим — каза Вика. — Ние имахме котка, която ядеше сурово зеле… и ти, разбира се, не си прав — ние трябваше да вземем сандвичите… И изобщо така не се говори с по-големите.

Слава тикна пакета под носа на Павлик и съжали, защото Павлик веднага се захлупи върху коленете на Вика. Тя естествено започна да го утешава; Павлик, то се знае, се разхълца и разциври, после изведнъж седна, демонстративно избърса очите си, скри кърпичката в джоба на ризата си и огледа всички по ред с огромните си очи.

— Яжте, моля! — гневно заповяда Павлик. Той още потрепваше от неизплаканите сълзи, но очите му бяха насмешливи. — Яжте, яжте, а аз ще гледам на кого първи ще му прилошее.

— Точно така — каза Вика. — Дай да ги нахраним.

Тя решително сложи пакета върху коленете си и го разтвори. Плоските, тесни и твърди сандвичи освен във вестника бяха увити още и в книжни салфетки.

Първият сандвич беше такъв: резенче твърд черен хляб отдолу, бял отгоре, по средата резенчета домати, залепени с нещо лепкаво.

Вика повъртя това нещо, помириса го и повдигна рамене.

Володя лакомо гледаше сандвича и под викове „ура!“ и аплодисменти го изяде.

Марс се приближи, подуши въздуха, но обладавайки издръжливост по-голяма от човешката, картинно отпусна глава върху лапите си и зачака.

— Внимание!

Вика разтвори следващия сандвич — между резенчетата черно-бял хляб се оказа нещо завито в увехнали зелени парцалчета.

Володя предварително затисна устата си с ръка и поклати глава.

Вика с две пръстчета отлепи и изхвърли листата от салата. Върху хляба остана шунка. Сега очите на Гриша се впериха.

— Дай шунката насам, аз ще я изям!

Павлик с възторг гледаше устата на Гриша.

Следващият сандвич отново беше много мокър. Гъста жълта мазнина пречеше да го разлепят. Вътре имаше една сплескана килка и няколко смачкани перца зелен лук.

— Кой иска… Кой иска есетра с мед?

— Ох — задави се Павлик, — о, боже мой. Това не с мед. Това е тя. Тя много обича баба… Ох, не! Баба я обича!

— Кого?

— Майоне-е-зата…

Последният сандвич си поделиха с Вика. Шегата настрана — беше вкусен: черен хляб, пастет от говежди дроб и за пикантност към всичко това — кашкавал! Късчетата холандско сирене бяха наредени напреко като траверси и почти затъваха в пастета.

— Ако твоята баба по-малко се беше стремила към разнообразие, ние с теб щяхме да нахраним всички.

Павлик прихна и склони глава на Викиното рамо. Този ден той престана да се стеснява от нея. Когато искаше тя да му обърне внимание, просто хващаше лицето й с ръце и го обръщаше към себе си. Изобщо, с нея се отнасяше така, сякаш тя му бе майка.

Изядоха всичко до последната трохичка: като изключим, разбира се, „есетрата с мед“.

Льонка ядеше без да пробира. Ядеше това, което му даваха и не проумяваше защо храната предизвиква такъв смях.

Марс получаваше от всекиго по късче и не го мързеше да благодари на всеки. Сега вече съвсем точно знаеха как кучето казва „благодаря“ — две бавни помахвания на опашката. „Много благодаря“ — няколко енергични помахвания. „Аз съм щастлив“ — бързо, напомнящо движението на ветрило в топъл ден, помахване на опашката плюс тънко прочувствено изсвирване…

Хлебните трохички Костя изсипа върху пясъка — за птиците.

Щом се показаха първите къщи, Володя смутено каза:

— А сега аз ще изтичам, че…

— … мамичка ще се тревожи — ах, ах! — ехидно завърши Гриша, но никой не се изсмя.

На един кръстопът незабелязано ги напусна и Льонка.

Останалите тръгнаха към дома на Гриша — Вика беше обещала на баба Юлия да доведе Павлик.

Когато компанията зави от „Комунален проспект“ по улица „Ентусиасти“ Павлик рязко дръпна Вика назад:

— Аз няма да си отида в къщи!

Костя се приближи до него. Павлик погледна в очите първо брата, после сестрата и твърдо и спокойно каза:

— Искам да живея у вас!

— Кво, кво?!

Вика с упрек погледна Слава и се наведе над Павлик — тя не знаеше какво да му каже. Той не се помръдваше и чакаше. Тя посегна да му оправи якичката, но момченцето се отдръпна.

— Хайде, стига капризи! — обади се Гришка.

Павлик дори не погледна Гриша, но вдигна очи към Костя.

— Ако нямате креват за мен, аз мога да спя на столове.

„Само това липсваше!“ — с раздразнение мислеше Слава, но мълчеше. Той виждаше как нервничи Вика и се сърдеше на момченцето, че то така се е лепнало за нея.

Вика отново хвана Павлик за ръката. Той се зарадва и пак доверчиво погледна брата и сестрата, уверен, че сега ще го вземат със себе си.

— Да вървим по-скоро — каза Вика, сякаш нищо не беше се случило, — баба ти сигурно се тревожи.

Братът и сестрата помъкнаха Павлик напред, но той с гняв издърпа ръцете си, скри ги зад гърба си и заднишком започна да се отдръпва към оградата. Гордостта му помагаше да не заплаче… Облегна се на оградата и оттам поглеждаше към тези, които го изоставяха, когато имаше нужда от тях, и мълчеше.

— Ти не си малък — внимателно започна Костя, — ти си разумно момче…

— Омръзна ми да съм разумен!

— Е добре, да речем, че ти е омръзнало, но въпреки това си длъжен да разбереш: ще излезе така, сякаш сме те взели насила…

— Нищо подобно, сам поисках! Нали пръв го казах!

— Вярно е и все пак така не се прави… баба ти те обича.

— Мен никой не ме обича!

Павлик каза това студено, дори без горчивина. Той риташе с крак оградата и гледаше в краката си, после погледна Костя и със същия тон продължи:

— Ти също можеш да не ме обичаш! Не съм те молил!

Гриша стоеше настрана, скръстил ръце на гърдите си и плюеше. А когато и това му омръзна, каза:

— Дойде ми до гуша от вас… ама че церемонии…

От тези думи Павлик се изправи, сякаш го бяха плеснали. Без да погледне някого, той се обърна и тръгна към дома си.

Когато децата го настигнаха, той нищо не им каза, дори не се обърна. Крачеше много бързо, позволявайки им да гледат зачервените му от гняв уши, разгневеното му якенце и сандалите, които с ярост удряха земята и вдигаха облаци прах.

В къщата след него влезе само Вика.

Вече на стълбите тя го спря с шепот. С шепот на приятел и заговорник. От тревогата, която идеше от гласа й, Павлик за миг се размекна. Стоеше с наведена глава. Тя приклекна до него с надеждата, че с очи ще доизкаже онова, което не можеше да се вмести в думите, но Павлик упорито не вдигаше глава.

— Докато не е късно, хайде да помислим какво да правим, с рев нищо няма да постигнеш.

Той изпитателно я погледна в очите.

— Сега ще влезем и ти ще си мълчиш, разбрано? Няма да говориш на баба си грубости, а аз ще се опитам да я убедя. Знаеш ли какво ще й кажа? Ще й кажа да те пусне при нас поне за мъничко, уж да ни гостуваш… Тогава ще бъде съвсем друго нещо, разбра ли?

Павлик разбра. Той се хвърли на шията й и така я стисна, че Вика изписка.

— Ама че кърлеж — каза Слава, когато останаха двамата с Костя.

— Защо говориш така?

— Че на него какво му липсва — обличат го, хранят го, поят го… такъв фъстък, а вече има истинско колело — можеш да го видиш, на двора е.

— Това са различни неща.

— То се знае, на мамините синчета винаги нещо не им достига.

— Как не те е срам, та той няма майка.

— Е, и какво от това, затова пък двете му баби се надпреварват коя повече да му угоди… а сега му се е приискало и вие да се занимавате с него!

Отчаяният рев на Павлик прекъсна разговора.

Костя и Слава впериха поглед в прозореца. Марс също надигна глава и се ослуша. След две минути се появи Вика. Видът й беше такъв, че дори брат й не я попита за нищо. Те бързо се отдалечаваха от къщата, която приличаше на шоколадова торта.

Когато най-после те завиха по улица „Пощенска“, Марс натегна каиша.

Костя побутна сестра си и тихо й каза:

— Виждаш ли?

Вика кимна с глава: „да“.

Напоследък Марс още от ъгъла на „Пощенска“ опъваше каишката и се устремяваше към къщи, а когато на двора му махваха каишката, макар и да се беше натичал през деня, изведнъж се понасяше с такава неочаквана, необуздана радост, че Костя се смайваше от учудване. Не му се вярваше, че песът е успял да обикне новия си дом толкова много. Костя не знаеше, че Вика беше посъветвала Слава да сваля нашийника от овчарката, когато се връщат у дома. „На Марсик му е топло“ — казваше тя. Слава недоверчиво хъмкаше, но я слушаше. А Марсик празнуваше свободата. За такъв случай у всяко живо същество дремят почти свръхестествени сили и навярно няма такава умора, която да попречи на това.

След като обиколеше от щастие просторния двор няколко пъти, Марс си намираше сянка. Понякога веднага заспиваше, понякога, сложил глава върху лапите си, наблюдаваше живота на двора, в който удивително бързо се ориентираше: не влизаше например след Слава в неговия дом, не се лепваше за него, когато той изтичваше по стълбата с пазарска мрежа в ръка, затова пък щом видеше стопанина си с кофа, скачаше и притичваше, знаейки, че за вода може да се ходи и без каишка.

След Костя Марс също не вървеше току-тъй. Само от едно не можеше да се удържи — да не ходи след Вика, особено ако тя пере на стълбите или чисти картофи. Марс правеше това с неизменен такт и вежливост.

Той бавно се изкачваше по стъпалата, спираше пред последното и целият — от крайчеца на носа си до задните си лапи — предварително молеше за прошка, въпросително въртеше опашка и никога не отиваше по-нагоре, ако Вика не му кажеше: „Хайде, ела!“. Но дори и тогава достойнството не го напускаше. Марс се изкачваше на площадката, клякаше така, че да не се мотае из краката й и отдалече я наблюдаваше какво прави, сдържайки безграничната си радост, която с проникновено скимтене напираше навън. Със същото необяснимо достойнство кучето придружаваше Вика по двора и чакаше тя да простре прането. Когато се връщаха, то я гледаше в ръцете и търсеше погледа й, търпеливо изчаквайки и тя да го погледне. Всеки път, когато това се случеше, песът се усмихваше с уши и опашка. Е, а похвали като „Ти си хубаво куче, ти си чудесен“ — го хвърляха в треска, той подаваше лапата си от разстояние и ако Вика не се приближеше, за да я стисне, Марс се хвърляше на земята, допълзяваше до нея, подлагаше челото си под ръката й, удряше с опашка и от вълнение се облизваше.

Вече се беше мръкнало, когато те влязоха в двора. Майката на Слава видя сина си през прозореца. С мрачен и насмешлив глас тя каза това, което обикновено казваше на баща му, щом той закъснееше: „Шляят се къде се шляят, пак дома се връщат!“.

Изобщо тя обичаше да говори в рими. „От мръсно няма да пукнеш, от чисто няма да възкръснеш“. За всички житейски случаи си имаше рими.

Слава с поглед помоли приятелите си да отведат Марс, а сам изтича на тяхната площадка. И още в движение се залови за работа: хлопаше вратата, дрънкаше кофите, докато в същото време братът и сестрата блажено се отпуснаха на миндера. Щом получи разрешение, Марс се излегна в краката им и ръмжейки лекичко хапеше Викините пантофки. Тя пискаше от удоволствие. Костя погали песа — и на него му се искаше Марс да го постисне със зъби. Но песът изведнъж скочи и в изблик на чувства закръжи по верандата, като събаряше столовете, дращеше с нокти и вдигаше страшен прахоляк.

— Слушай, Вика, ти не си ли спомняш къде бих могъл да прочета „… щом кучето умее да излае, значи са го обичали“?

— Това вече е прекалено! — каза Вика с тона на баба Виктория. — Я ставай! Боже, колко сме занемарили къщата!

Сега пък Костя затрака с кофите, а сестра му вдигаше шум със съдовете. А Марс, седнал така, че да не пречи на никого, умиротворено сумтеше, изплезил език.

Вика измете стаята. На верандата Костя взе от нея метлата и с жест й посочи чергите.

Застанала на стълбите, тя първо изтърси покривката, после много доволна от себе си слезе на двора с чергите и започна да ги тръска. Вика правеше това несръчно: бръчкаше нос, затваряше очи и плюеше от прахта. Тя така се стараеше, че чергите плющяха, а наоколо се образува мъгла.

— Ти, госпойце, кво правиш?!

Вика трепна и отвори очи.

— Ще ти дам аз едно тръскане, нахалница недна! На мене прозореца ми е отворен, а тя тръска ли тръска. Я се измитай оттук!

Вика погледна към прозорците на Слава — те бяха далеч; затова пък на пет крачки от нея стоеше майка му, потъмняла от гняв и крещеше безспир. Когато най-сетне тя млъкна, за да поеме въздух с мощните си дробове, Вика й каза:

— Извинете моля, аз не съобразих…

— Кво-о?! Напраши, а сега иска прошка? Няма кво да се извиняваш! Измитай се, докато не съм те спипала… Кой дявол ми навлече на главата тия идиоти…

Славка, чул виковете, изскочи и направо се вдърви до тяхната врата — той знаеше какво ще стане, само ако посмее да обели и думичка.

Вика стоеше там, където я беше настигнала ругатнята и не помръдваше. После Слава видя как Костя изтича и се зарадва, че той тутакси ще отведе сестра си, но Костя се приближи, сложи ръка върху рамото на Вика и застана до нея. А майката на Слава беснееше!

Никога не бяха били Слава с пръчка по главата, а сега всяка дума го шибаше и той стенеше, той виеше, без да чува собствения си глас: „у-уу, проклета да си…“.

А те стоят и мълчат.

Това приличаше на разстрел.

Защо не си отиват? Защо стоят и я слушат?!

А майка му едва сега започваше:

— Ще дойде майка ви, ще й дам да се разбере, как не оставяте хората на мира!… Сама сигур се шляйка из града, а аз да търпя!

Тя все още стоеше като канара — кафява и едра, но викът й вече беше друг. Само Слава познаваше този неин друг глас, когато тя, след като се накрещеше, можеше дълго още да изтезава човека и да се наслаждава от това.

— Така всеки може — да ги наражда, а после да ги подхвърли на хората, виж ни само колко сме умни… И кво стоиш, брей, че кукла се извъди! Я ми се махай от главата, приказвам ти май по руски, че аз мога и по китайски.

Славка се спусна по стъпалата, събра мръсните черги и побягна с тях на другия край на двора. Направи това в застрашителна тишина. Майка му, притиснала юмруци до гърдите си, мълчаливо следеше сина си. В своето сляпо невежество тя бе уверена, че нейният изверг ненагледен е тръгнал да защитава родната си майка.

Слава хвърли чергите на пясъка, хвана първата, която му попадна, и я тресна о стобора.

В далечината звучно скръцна врата. Излязоха старецът и старицата — недоумяващи, както се излиза, ако се чуе изстрел в нощта.

Славка пухаше чергите в стобора. Злобата и срамът правеха това занимание да не прилича на работа. Но майка му разбра!

— Ах ти, слуга неден!… На кого слугуваш, животно такова?

Старците мълчаха, както мълчат чужденци, незнаещи местния език.

Заплака бебето. Майката на Славка се втурна при него. Занарежда прекалено нежни приказки. Плачът на детето се удави в тези глезотии. Старците си влязоха в къщи.

Братът и сестрата дойдоха на себе си. Костя поведе Вика към дома. Там ги чакаше Марс, виновно присвил уши. Но колкото повече братът и сестрата се приближаваха, толкова повече песът се развеселяваше, все по-смело въртеше опашка, а когато Вика прокара длан по широкото му чело, той се изхитри и я близна по ръката.

Те още стояха объркани насред верандата, когато Слава домъкна чергите и грижливо ги сложи в ъгъла.

Зад стената все още плачеше детето.

Слава постоя малко, после се обърна и тръгна — а какво друго му оставаше?

— Почакай — каза Вика. Каза го като болна — не с тих, а със слаб глас.

Костя седна на миндера и също с непознат за Слава глас каза:

— Моля ти се не прави повече нищо за нас…

— Аз сама съм виновна — неочаквано високо и решително каза Вика. — Това е свинство, да изтърсвам чергите под чуждите прозорци… Когато тя се успокои, аз ще отида и още веднъж ще й се извиня.

— За какъв дявол! — закрещя Славка. — Много важно — прах! Тя с всички се заяжда за нищо!

— Моля ти се не викай. Аз все едно ще отида…

— Никъде няма да отидеш — каза Костя, — ще сторя това сам… ако е нужно.

Слава заклати глава. Той все повече се разяряваше срещу майка си и оглупявайки от радост, едвам се държеше на краката си. Той искаше да скочи, искаше да целуне Вика и да й каже с все глас „благодаря“, искаше да се втурне в къщи и да чупи там всичко наред, да троши и да удря — пък нека тогава майка му да покрещи. Нека да се прави на налудничава…

— Успокой се, моля ти се, и седни — каза Костя.

Слава послушно седна на табуретката и тутакси скочи. Радостта и озлоблението не му даваха мира. Тогава Вика заговори с него преувеличено спокойно. Но той не я чуваше. По-точно не я разбираше. Изведнъж само от една нейна фраза дойде на себе си и съвсем освирепя.

— Ти вече не си малък — каза Вика, — трябва да й прощаваш…

— Кво-о?! — закрещя той, опулил очи. — Аз ли? Аз ли трябва да й прощавам? Излиза, че тя е малката, а аз големият? Може би трябва да й купя и биберон! Тя самата…

Вика затисна ушите си с длан:

— Престани, моля те престани, престани да говориш грубости!…

— Ще престана! Ето! Моля, но какво искаш ти от мене?

— Нищо не искам! Колко си груб, просто ужас!

— Аз ли?! — загубил самообладание от огорчение крещеше Слава. — Какво общо има това с мене, когато тя крещи като шантава!

Вика странно изсумтя и Слава почувства, че тя се ядоса.

— Мен не ме интересува твоята майка — му каза тя. — А виж ти… — Тя го каза така сухо, както умеят да правят това само възрастните.

Окончателно объркан, Слава погледна Вика.

— Какво ме гледаш… не е нужно да ме гледаш така…

На всички им стана неприятно…

Вика снизходително каза:

— Както личи, нея просто не са я учили да бъде учтива.

— Кого? — тъпо попита Слава.

— Майка ти.

Слава изхъмка и сви рамене:

— Дявол знае… ходила е на училище, но не го е свършила май… факт! Сама ми е разказвала — дядо с тояга я гонел да ходи на училище, а тя обичала да пее…

Братът и сестрата се спогледаха и неочаквано прихнаха да се смеят. Зарадван от този обрат на нещата, Слава също се засмя.

Изпод миндера излезе Марс. Той безпогрешно познаваше кога може да напомни за себе си и кога не бива. Излезе и доста нахално се изтегна на една страна в краката на своя стопанин. Слава потупа овчарката по гъвкавата шия и вече давейки се от радост, каза:

— А знаете ли как тя чудесно пее частушки с хармоника!

— Представям си! — каза Костя.

Слава мигновено помръкна. Той изведнъж се почувства излишен тук, но все пак се доизказа:

— … По-силно от нея никой не може да пее…

Той помълча и добави:

— … преди тя изобщо не беше такава.

— Твърде е възможно — разсеяно се обади Костя.

Братът и сестрата се умълчаха. Мълчаха задружно и отчуждено. Слава не за пръв път забелязваше това. От време на време дори му се струваше, че Костя и Вика са свързани с нещо невидимо и не само действат задружно, но и мислят за едно и също нещо. Във всеки случай, когато им е нужно, те се оправят и без думи.

Той чувстваше за какво мислят сега, разбираше, че трябва да им се извини, но не знаеше как. Слав не го бяха учили да се извинява. Бяха го учили да си „връща“, та друг път никой да няма мерак да го обижда!

До вратата тежко и вяло лежеше камарата розови черги. Слава изпитваше към тях същото отвращение, каквото предизвиква прегазената птица по пътя — като я гледаш ти прилошава, а да не я гледаш не ти стигат силите.

Той отмести от себе си Марс, който го топлеше неприятно; притвореше ли очи — веднага започваше да вижда разпилените от вятъра коси на Вика, тясната й ръка, опитваща се да отлепи от челото късите остри кичури, които й влизаха в очите! И всичко това бе пронизано от мисълта: майка му непременно ще ги наклепа пред родителите на Костя и Вика — за кучето, което те хранят, за днешния скандал, и естествено за това, че той нощува у тях. От това Слава се боеше най-много. Дано по-скоро дойде баща му. Слава ще му разкаже всичко сам. Татко му ще го разбере.

Изведнъж зад стената се чуха делови, спокойни крачки. После странно бръмчене.

Майката на Славка надуваше: „Не ми е нужен турския бряг“…

В полумрака на настъпилата най-после северна вечер и тримата се спогледаха. В този миг нещо необяснимо отново обедини Слава с Костя и Вика.

— Добре излиза… — подхвърли Костя.

Слава не се обиди.

— За това я бива — каза той с горчивина, като изведнъж се почувства в кожата на баща си. С бащиния смутено укорителен поглед се втренчи в стената, зад която тананикаше майка му; виждаше я как ходи напред-назад с бебето. „За това я бива — надсмивайки се над самия себе си, мислено повтаряше Славка. — И още как я бива-а!… Ще те навика, ще ти надума какво ли не, а после ще се заразхожда напред-назад из стаята, ще замята каквото й падне, ще те заговорва, понякога дори ще запее с цяло гърло. След такова нещо баща ми два дни не може да дойде на себе си, а тя… — Слава се ослуша, — а тя, човек може да помисли, че е спечелила шевна машина от лотарията!… Добре че приличам на татко. И аз не понасям, когато ми крещят.“

— Момчета, искате ли да ядете?

— Аз нищо не искам! — грубо избоботи Слава и веднага се запъна.

Вика стана и завъртя електрическия ключ.

Светлината от голата електрическа крушка, висяща на тавана, отдели малката веранда от целия огромен свят. Слава въздъхна и странно се успокои. Те двамата — песът и той, непознат на самия себе си — се рееха в светещата пустота, която изпълваше гърдите им и успокояващо ги унасяше.

На съседната веранда хлопна врата. Във вечерната тишина нахлу спокоен, благодушен глас. Това беше толкова неочаквано и странно, че дори Слава не го позна веднага.

— Ела да вечеряш, сине!

Слава не се помръдна, само зло сви устни.

— Иди, Славочка — с шепот каза Вика, — моля ти се, иди, не трябва да я дразниш днес.

— Добре…

Костя каза:

— Ти не бързай, ние ще те почакаме.

Слава се хвърли в прохладната тъмнина на двора, както скачаше обикновено във вода, но не се охлади. Дори напротив, докато прекосяваше двора, се разяри още повече. Погнуса и срам пареха душата му. Той не знаеше как да остърже от себе си думата „госпойце“ и думата „кукла“… Спомни си как тя каза: „Ах ти, слуга неден!“… — и неочаквано почувства страх.

По време на вечерята Слава не знаеше как да се държи, толкова го вбесяваше доброто настроение на майка му. От време на време дори му се струваше, не че тя е доволна от нещо, а просто се присмива и мисли какво ли не за него и за Вика. И тогава на Слава чак му се доповръща от отвращение вече към себе си.

Така от нищо между тях започна война, която щеше да донесе много страдания и на двамата.

Откъде можеше да знае Слава, че днес майка му крещя от дългото и сложно изтезание, че тя, подобно на милиони други майки, изпада в паника с настъпването на тъмнината. Децата могат да се губят цял ден, но щом се смрачи и се започва: от прозорците, от балконите към дворовете, на улиците и през улиците се понасят сърцераздирателни викове: „Во-оо-о-ва“, „Шу-ууу-рик“, „Ира-ааа!“, „Ма-а-аша!“. Човек наистина може да помисли, че всички нещастия с деца се случват само вечерно време.

Много странен народ са това майките! Колко момчета са бягали от дома призори! Колко деца са фъскали от пионерския лагер по време на следобедния сън, т.е. в четири часа през деня!

Бедата е там, че когато майката, каквато и да е тя, започне да се тревожи, за логика не може да става и дума.

А Слава какво? Е, закъснял! Много важно… голяма работа!

Той не знаеше, разбира се, и това, че майка му не току-тъй се тревожеше за него — през всички тези часове я терзаеше ревност, тормозеше я страх. С майчиното сърце — все нащрек, тя бе доловила, че синът й си отива от нея. Отива си с тези, чиито имена тя дори не искаше да знае! Отива в чужд, враждебен свят. И ето че за да й олекне на душата, си изливаше яда във викове. И го изля, а сега защо да не си попее? Защо да не сияе? Ето го синът, заради когото тя наистина няма да пожали нищо, жив и здрав. Невредим. Вече е почернял от слънцето. А главното, чувства, че е виновен — оклюмал се е, мълчи.

Вярно е. Мълчи. Старае се да не я гледа в очите, защото го е срам заради нея. Пък и засега не отговаря за себе си… Той може в мислите си да вие „у-у, проклета да си!“, а се натъкна на майчиния поглед — и се оклюма. Та това не е просто поглед, а мама…

Той седеше, мълчеше и целият беше нащрек — дано само тя да не се докосне до него; та нали ръцете й също не са просто ръце: те също са мама… и гласът, и мирисът — всичко е ма-ма-а… най-първият обичан човек на земята. Всички останали ще бъдат втори…

А тя какво направи с него…

Сега той се разкъсва и се мята: без майчицата си няма да може да живее… и без Вика не може. Не иска!

Не е злопаметен, не, но у него, както у всички деца по земята има спомен за злото.

Слава никога няма да може да забрави това, което се случи днес, именно защото той не е изверг, не е слуга и не е животно.

А сега той повече нищо не може да направи със себе си. Майка му го дразни. В него направо всичко трепери от раздразнение. И изобщо как може един човек да командва всичките ти желания, постъпки, дори мисли, да отнема и по свое усмотрение да разпилява цели съкровища от твоите скъпоценни минути, да има оскърбителното право да ти крещи?

От този ден всеки път когато прекрачва прага на родния дом, Слава ще изпитва и радост, и смут. А на майка му навярно и през ум няма да й мине, че именно днес тя загуби сина си. И не просто го отблъсна, но го и унизи. Затова Слава си е противен сам на себе си. Той се измъчва, не знае как да се държи занапред с приятелите си, как да живее изобщо по-нататък…

Слава изскочи от задушната стая навън и се опияни от радост — свобода! Свободата се стовари отгоре му веднага щом прекрачи прага. Дори тялото си Слава сега обичаше заради това, че то напълно му принадлежи.

Той притисна изстиналите си ръце до топлите си хълбоци и бавно слезе по стъпалата на двора… Зад гърба му остана родният дом, пред него — далечният, чужд, примамлив свят, където засега няма място за него, но му се иска да има…

Голямата луна светеше в чистото небе.

Тя беше изгряла, докато Слава вечеряше, и сега дворът беше неузнаваем: боровете се бяха източили и станали по-големи; всичко некрасиво се беше отдръпнало в сянката, всичко бледо се беше окъпало в блясък — той се стелеше по стволовете, върху покривите, върху всичко, което е влажно и гладко.

В друго време Слава би постоял заради опиянението в прекрасния миг, когато познатите места стават неузнаваеми. Това му се случваше не за пръв път и той обичаше тези парещи с новостта си мигове, но сега не му беше до това. Сега му предстоеше да премине от едната врата до другата — с всеки изминат ден Слава все по-ясно осъзнаваше какви грамадни разстояния лежат между тях.

Но ето че пред себе си видя светлината на верандата и разнежено си помисли: „Чакат!“ — и изведнъж му се прииска някой сега, в този миг, да се отнесе почтително с него, да го погледне ласкаво. Е, поне така, както гледат на хората старците хазяи.

Дори той самият се зачуди — изведнъж му се прииска вежливост, прииска му се нещо, което съвсем доскоро презираше.

Опитваше се да си представи как ще го погледне Вика, а вместо това видя тъничкия пръст на Павлик, притиснат към дебел възел. Той вършеше това, за да може Костя по-здраво да завърже Викините сини, усукали се вече като канап панделки.

Ох, този Павлик! Само му развали деня!

Вика четири пъти си преплита косата, а Слава нито веднъж не можа да й помогне — все Павлик, та Павлик.

През целия ден той само за минутка се отдели от нея и то когато му се наложи да изтича зад храстите… дявол да го вземе този Павлик! Ох, колко се умори днес Слава от вятъра и от това безкрайно очакване — ето сега, не, ето сега тя ще ме погледне, но не и не! Дори на траверсите беше невъзможно да си поговорят, нито да се погледнат както трябва. Какво можеш да видиш, когато непрекъснато присвиваш очи от вятъра…

Славка тръсна глава, искаше да се избави от неприятното и отново започна да си въобразява, че сега Вика ще го погледне, а вместо това видя — по верандата се мятат сенки. Колко странно! Такива малки фигурки, а правят такива големи сенки…

И в същото време съвсем неочаквано очите на паметта му видяха ето какво. Вечер. Маса. На масата четирима — Костя и Вика, майка им и баща им. Не ядат. Тихо разговарят. Той е отвън. Стои в тъмнината на двора. Гледа. Просто поглежда и нищо не дочува.

От завист Слава едвам не се задуши, но не можеше да пристъпи и стоеше на две крачки от вратата, негодувайки: на тия защо винаги трябва да им е добре, а на мен не?!… Нима техните баща и майка никога не крещят; нима са освободили децата си от бабата?!

А какво искаше — той не знаеше. Та нали за нищо на света, дори в мислите си, той не би сменил с други нито гласовитата си майка, нито мълчаливия си татко.

Други родители той не би искал. Можеше да пожелае те да станат по̀ други…

Когато Слава влезе у Викини, тя не го погледна, защото стоеше гърбом към него, по-точно беше се изправила на пръсти и се мъчеше да окачи мократа кухненска кърпа на въженцето, опънато твърде високо. Това беше толкова красиво, че Слава дори и не помисли да й помогне — стоеше, гледаше я как се мъчи и сияеше.

Вече след като си бяха казали „лека нощ“, бяха загасили светлината и под миндера Марс бе престанал да се върти, Слава изведнъж разбра, че братът и сестрата не са го чакали чак толкова, а са се занимавали с чистенето.

И всичко това без някой да ги кара, сами, по свое желание. Живеят така, сякаш над главите им виси камшик! Пита се за какъв дявол толкова се стараят? Прави каквото ти е казано — и край. А те — кроят нещо, ахкат — виждаш ли какво забравихме — да накъсаме цветя. Костя чак на лунно осветление ходи някъде, дълго се бави, а после връхлетя доволен: „Гледай, Вика, дори по-хубаво от цветя!“. Беше домъкнал клонче бъз. Вярно, че стана хубаво, стана красиво, когато Вика застла върху мушамата покривка и в много хубава бутилка от каймак постави клончето по средата на масата.

След известно време, успокоен от тишината и тържествената светлина на луната, Слава изведнъж усети, че така да се каже, всичко е хубаво; престана да се сърди и също така неочаквано се потопи в радостта, която скриваше от всички и която не умееше да изпитва през деня в безкрайното движение и ежесекундната заетост.

Той започна да мисли за Вика.

Слава мислеше за Вика вече почти непрекъснато. С възторг си спомни как преди два часа те изстискваха един дебел парцал, как този парцал не се отцеждаше и Вика, пъхтейки, се хващаше за ръката му…

През деня той кой знае защо забравяше коя е тя и се държеше с нея като с обикновено момиче: сърдеше се, дори викаше и изобщо нищо такова не чувстваше. И което е по-интересно: уж с Костя са близнета, но като го гледаш него — нищо особено, съвсем обикновен е и никак не е красив, макар да си приличат. А тя! Ех… Тя… Тя е такава…

Ето тъкмо в това беше бедата — Слава не можеше да проумее с какво го измъчва Вика. Да предположим, Вика си стои просто така, насред двора, а на Славка му се струва, че този двор се е пригодил към нея и само затова служи. И изобщо какво би струвал целият Соснови Бор без Вика? Нищо!

Слава лежеше със затворени очи и се усмихваше.

Колко е хубаво — с мен никога нищо лошо няма да се случи, защото я има Вика!…

Лека нощ, Вика, лека нощ, Вика, лека нощ, лека нощ… И вместо нежност, в душата му започна да нахлува мъка. Наруши дишането му. Докосна се до клепачите. През тях той долавяше тревожната светлина на луната.

Насън излая Марс — печално, глухо, за себе си.

Слава седна, погледна навън. Боровете спяха, чернеейки със стволовете си. Беше бяла карелска нощ в безсънното ясно небе.

„У-уу, нека само да опита… само да започне. Тогава аз… Аз не знам какво ще сторя!…“

Той дълго стоя буден, но повече нищо не видя. Мислите го връхлитаха една през друга, а сърцето му, бунтувайки се, вършеше нещо такова, че Славка чак го достраша… Майка му падаше пред него на колени… Татко му за нещо си искаше прошка…

Най-голямото зло, което може да се причини на един човек, е да го лишиш от вярна представа за самия себе си. С това са и страшни близките хора. Не е важно дали те възпитават, подчиняват или угнетяват — важно е друго: с годините човек свиква да мисли за себе си така, както мислят за него. А това го прави беззащитен — естествено до момента, когато той се разбунтува. Е, а щом се бунтува — значи има вражда, безсмислена, жестока, безкрайна… Враждуват не толкова хората помежду си, колкото техните представи един за друг.

Слава и неговата майка, живеейки под един покрив, макар да се обичат и измъчват, никога повече няма да се срещнат като хора, които са способни да се разберат един друг.

Той няма да забележи нейните мъки и грижи.

Тя, не забелязала, че синчето й е станало човек, ще пропусне деня, в който той ще е вече мъж.