Габриела Магрини
Диамантената лейди (8)

Глава 8

Бостън, септември 1940 г.

„Не мога да си позволя това дете.“ — От няколко часа вече Саша си повтаряше тези думи. Откакто се бе качила на влака от Ню Йорк за Бостън, тя непрестанно мислеше за това.

Не бе обърнала внимание на признаците за възможна бременност. Бе ги отдавала на умората и на напрежението. Как можа да й се случи точно на нея, след като използваше диафрагмата с педантичността на гинеколог? Доктор Стийл обаче не бе изключила подобна вероятност.

— Дори и когато се използва диафрагма, съществува известен риск — бе й казвала тя.

Известен риск! Навярно това зачеване влизаше в печалната статистика. Щеше да разбере веднага щом влакът пристигне в Бостън. Бе тръгнала три дни преди това, за да участва на един конгрес по естетика и козметика, който се провеждаше в Ню Йорк в един от салоните на хотел „Челси“. Като по чудо бе успяла да загърби вероятността за бременност, както и въпроса, чие е детето. На Томас, или на Базил? Дали бе плод на редките и хладни съпружески контакти или на кратките, но страстни срещи? Кой бе посял това семе така дълбоко в нея, че то бе преодоляло бариерите на противозачатъчните средства?

Струваше й се, че това арогантно и мъжествено семе бе проникнало хитро в нейните глъбини, докато победоносно не бе заело своето място.

Това заключение обаче още не бе потвърдена истина и Саша се помъчи да загърби проблема. Три дни изцяло се бе посветила на конгреса. Бе изслушала дерматолозите и козметиците, бе схванала новостите в проучванията и особеностите на пазара. Бе се запознала с нови хора, за да разбере кой действително знае нещо и кой говори празни приказки. Мнозина се изказваха, но малцина казваха нещо ново. Все пак един от докладчиците — един химик, привлече вниманието й върху малко обсъждан проблем — екстрактите от растения. Ставаше дума за проучване, направено от немската козметична индустрия преди войната, но почти неизползвано. Саша все още се смяташе за невежа, но тази връзка бе толкова ясна, че завладя вниманието и въображението й. Това бе една все още неексплоатирана територия в Америка. Вероятно работата бе пионерска — бе нужно да се убедят американките, които се мажеха с „Колд крем“, чиято основна съставна част бе глицеринът, да помислят да използват кремове и лосиони от hamamelis и calendula. А може би не се печелеха пари от авангардна козметика? Струваше ли си да открива нов, различен пазар?

Беше запомнила името на докладчика — Алфред Танц. По произход той бе германец, но не масивен тевтонец. Имаше светли очи, почти посивели коси. Бе строен, слаб. Човек би могъл да го сравни с бистури, дотолкова умееше да се задълбочава, бе прецизен и дори язвителен.

„Ще поговоря с Базил, ще го попитам дали не го познава.“ А междувременно погледът й се спираше, но без да ги вижда, върху пожълтелите зелени листа на дърветата, които бяха подредени като на есенен парад пред прозорците. „Ще реша, веднага щом разбера, че…“ Внезапно се почувства на ръба на пропаст — имаше ли дете, или нямаше? На Томас ли беше то, или на Базил? Безпокойството спираше дъха й. Всичко зависеше от това, което щеше да й каже доктор Стийл по телефона, щом пристигнеше — да или не. Тази несигурност бе така непоносима, че Саша се сгуши на мястото си през последния половин час от пътуването и едва слязла от влака, забърза към един обществен телефон.

— Да, пробата е положителна. Как се чувствате?

Саша остана неподвижна.

— Като че ли съм затворена в чувал — отвърна тихо.

Къщата в Бостън не беше такава, каквато Саша си я представяше. За частния си кабинет Томас бе намерил начин да пренесе от Нюпорт старинните морски мебели на прадядо си. След това за трапезарията бяха докарани една тежка и масивна маса и столове в стил Макинтош с високи облегалки, от които човек получаваше болки в гърба. Само мебелите в кухнята и в спалнята им бяха нови и светли. Саша бе пожелала много ниско легло с атлазена покривка и малки тапицирани фотьойли.

Същата вечер, когато се бе отпуснала в леглото омаломощена от умора и безпокойство, Томас я изненада.

— Къде е Ленард? — попита я веднага. — Не отиде ли до Нюпорт да го прибереш?

— Не. Прибрах се направо у дома.

— Преуморяваш се! Всички тези пътувания, козметичния салон…

— Не е умората, която ме повали — изрече тя гневно и се облегна на лактите си. — Друго е. Чувствам се като в капан, безсилна съм.

— В капан? — Той тежко приседна до нея. — Защо в капан?

Саша се обърна по гръб и закри очите си от болезнената светлина, която Томас бе запалил. Чувстваше се отчаяна, почти изпаднала в паника, но единственото, което можеше да направи, бе да се прикрива.

— Имам нужда от време, от сила и от пари, за да продължа напред…

— Да продължиш напред? Какво повече искаш? Искаше да живееш в по-голям град и го получи. Искаше козметичен салон и го направи, искаше продуктите ти да носят твоето име и успя…

— Трошици! — избухна тя. — Трошици в сравнение с това, което е възможно. Не разбираш ли, че когато се заемаш с някакво предприятие, или трябва да вървиш напред, или си обречен на провал. Ти… ти не умееш да мислиш мащабно, Томас!

— И какво означава това да мисля мащабно? — попита той с онова търпение, което я влудяваше.

— Как да ти го обясня? — отчаяна, тя отново закри очи. Как би могла да разговаря с Томас за проектите си, които единствено Базил не намираше за мегаломански? Искаше да стане „господарка на красотата“ като Елизабет Арден и Хелена Рубинщайн. Нищо по-малко! Средните фигури за нея бяха нищо, а и се стремеше към върха. Саша изгаряше от желание да открие нов път, нов начин да поддържа красотата — научен и по-естествен, нова тенденция, както се изразяваха рекламните работници и манипулираха публиката. Интуицията й подсказваше, че има всички възможности за успех, а и самата тя го знаеше. В Америка щеше да направи козметика от европейски тип. Щеше да наеме за сътрудници водещи дерматолози и козметици. Но имаше нужда от пари, от подходящи хора, но не и от това дете.

Отвори очи и видя, че Томас я гледа с болка, дори със съжаление, както се гледа болен човек, обзет от амбиция, която измества винаги неговите цели и изоставя насред път всичко, което затруднява предначертаното.

— Защо ме гледаш така? — попита го тя и се смръщи. Чувстваше се обидена и опозорена от непростимото му съжаление.

— Мислех си, че можеш да водиш по-спокоен и по-женствен живот — меко отвърна той. — А също така и да бъдеш по-близо до Лео.

— Ленард предпочита майка ти, а ти го подкрепяш — твърдо изрече Саша.

— Нищо не ти липсва — кротко продължи Томас. — Дори вложих добре парите ти, които ми даде да инвестирам. Би могла да работиш по-малко, да направиш някое пътешествие… или да се замислиш да родиш още едно дете. Не си ли спомняш колко беше щастлива?

— Друго дете? — Тя внезапно се изправи и седна. — Точно това не искам!

Извика толкова силно, че бе невъзможно да го отрича повече, нито да го прикрива. Гневът и болката вече бяха проникнали в нея, в този малък ембрион, който я беше нападнал, а тя го отричаше и го желаеше едновременно. Мразеше го и абсурдно се надяваше, че е дете на Базил.

— Сигурна ли си? — развълнувано попита Томас.

— Не — излъга Саша.

— Ясно е, че си сигурна — усмихна се той. — Затова си отчаяна. Това са само емоции, ще ти мине. Животът винаги е по-силен.

Саша го погледна ужасено. Имаше право. Беше дяволски прав, макар че не разбираше защо. Тя никога не би махнала дете, което може би е на Базил.

— Казах ти, че не го искам — упорито повтори тя.

Същите думи каза на следващия ден, когато съобщи неприятната новина на Базил и не можа да сдържи вика си на отчаяние:

— Не знам дали е твой син, или на Томас!

Базил я взе в прегръдките си, докато тя плачеше. Разбра, че е разкъсана на две от страх и щастие. И той бе почувствал как кръвта напуска тялото му и го оставя без сили. Освен това се налагаше да внимават и да говорят тихо, за да не разберат момичетата, които работеха в салона, какво става зад тапицираната врата на кабинета, в който бяха и двамата. Винаги бяха изключително внимателни, за да не издадат владеещата ги страст.

— Слушай — каза Базил накрая. — За мен това е твоето дете.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Саша.

— Тихо, тихо… не плачи повече. Винаги се намира решение.

На следващия ден бе взел решение, което му струваше скъпо, но се върна при нея с годежен пръстен, положи го в дланта й и сви отгоре пръстите й.

— Сега ще се разведеш и ще се омъжиш за мен.

 

 

— Когато една жена не е сигурна кой е бащата на детето, което носи — каза й доктор Стийл, — или прави аборт, или мълчи и очаква да определи по приликата кой е истинският родител.

— Дори когато има съпруг? — възрази Саша.

— Съпрузите рядко имат съмнения, ако вече не се съмняват във верността на съпругата си — отвърна й лекарката. — Понякога дори не ги проявяват, а това е по-лошо, защото затаяват омраза към детето. Така или иначе, преди да се роди детето, не може да се направи никакво разследване.

— Съществува ли такава възможност?

— Изследването е изключително сложно и налага сътрудничеството и на двамата мъже. След няколко седмици в Чикаго ще има конгрес и вероятно ще се говори и по този проблем. Аз ще бъда там. — Тя погледна Саша. — Защо не помислите, че това дете преди всичко е ваше? Както са казвали в древността: „Майката винаги е известна“.

Саша едва-едва се усмихна. И Базил й беше казал: „За мен това дете е твое“.

— Изчакайте малко, не бързайте с решенията. Вече достатъчно е направено.

— Нямам време — промърмори Саша. Базил я притискаше. Мислеше за бебето, което предстоеше да се роди. И в своята импулсивност не проумяваше нейната неочаквана инерция. Не осъзнаваше какво означава да си бременна в четвъртия месец, мисълта ти да не е толкова ясна; тялото ти да наедрява, а ти да изпитваш ужасна нужда от тишина и желание да видиш как разбитата вселена внезапно събира парчетата си. Навярно лекарката бе права, че приликата щеше да донесе отговора. Това дете щеше да се роди с очите на Базил, с неговата средиземноморска кожа. Така щеше да бъде по-лесно да заяви на Томас: „Виждаш ли? Той е негов син!“.

Минаха две седмици. През това време на Саша й се струваше, че се движи несигурно и с безразличие по опънато въже над някаква пропаст. Вървеше и си повтаряше: „Това е мое дете, преди всичко това дете е мое“. Тези думи, изричани като молитва, я успокояваха и я изолираха от действителността и бъдещето.

Томас бе доволен и бе съобщил на Елиза добрата новина. Базил бе заминал във връзка с някакви мистериозни доставки. Една случайна фраза, изречена от Розали, бе разкрила близките връзки между него и семейството й.

— Отиде във Флорида. Има работа с братята ми.

— Каква работа?

— Търговия с хранителни стоки, струва ми се. Братята ми направиха два ресторанта. Базил е вече от нашата къща — добави тя с блеснал поглед, който не убягна на Саша.

„От нашата къща.“ Розали умееше да говори със заобикалки, типични за италианците. Бе прекалено хитра, за да не покаже намеренията им с онзи, когото семейство Лучера наричаше „гърка“. Но този път произнесе името му — Басилио. Какво знаеше Розали? Или просто обявяваше нещо?

 

 

Затвори се в малката си канцелария, която бе подредила като зала със светла маса, едно канапе и един фотьойл. Дръпна завесите, за да се отдели от външния свят, включи лампата „Тифани“ и се приготви да прегледа дневниците си. Беше обезкуражена до сълзи. За пръв път усещаше, че животът й е в ръцете на други, а другите бяха коварни и враждебни: Томас, Елиза, Базил, Розали и детето, което пиеше кръвта й. За тях тя беше без значение. А тя нямаше никого, освен себе си.

Тази вечер приключи набързо със сметките. Усещаше тъпи болки.

— Зле ми е — каза тя и изпи само един чай в кухнята, където Томас с удоволствие ядеше студена наденица. За щастие Ленард бе в Нюпорт, но следващата година трябваше да тръгне на училище и щеше да бъде невъзможно да го остави на баба му.

Легна си и си сложи торбичка с топла вода. Трепереше. Още нямаше полунощ, когато болките преминаха в болезнени спазми и хладната кръв, която потече, я хвърли в паника.

— Извикай доктор Стийл! Може би още не е заминала за Чикаго.

Лекарката не отговаряше.

— Ще позвъня на Арчи — реши Томас уплашен. — Той познава много лекари тук в Бостън.

Откараха я по спешност в една клиника, чийто главен лекар бе известен гинеколог. Пристигна побеляла като мъртвец, почти останала без кръв. Оперираха я по спешност. Дали наистина ставаше дума за извънматочна бременност, или бяха сбъркали диагнозата? Дори и доктор Стийл по-късно не можа да изкаже категорично мнение. На следващия ден Саша се събуди от ужасната упойка, като повръщаше, без да знае, че по думите на Розали „бе празна като тиква“.

Когато главният лекар предпазливо й го съобщи, а Томас държеше ръката й, първата й мисъл бе: „Няма да мога да родя дете на Базил“. Погледна двамата мъже и ги намрази до смърт.

— Вървете си — промълви. — Вървете си.

През цялата нощ остана неподвижна, с отворени очи, оплаквайки края си като жена.

Отказа бульона, който сестрата й донесе. Пийна малко вода, защото устата й бе пресъхнала от жажда. Още усещаше вкуса на упойката. Изтощението й преминаваше в черен гняв, който я обземаше изцяло така, че не оставяше място за болката.

Следобед Томас дойде да я види, като й поднесе един романтичен букет бели рози. Сложи ги в ръцете й, но тя ги отблъсна.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се като човек, оцелял от клане — отвърна тя, без да го погледне.

— Саша, ако веднага не те бяха оперирали, щеше да умреш.

— Предпочитам да бях умряла.

— Не мислиш ли за Ленард? За мен?

Беше патетичен като розичките си, но гневът бе единствената сила, която й помагаше да оживее. Тя не се нуждаеше от състраданието му, не искаше розите му, не желаеше да вижда лицето му, не й се живееше такава, каквато беше — без матка, обезобразена, разполовена. Внезапно отхвърли завивките и направи няколко крачки към прозореца, но залитна върху килима и събори въртящата се маса. Преди Томас да успее да я хване, падна във фотьойла и се разплака.

Сложиха я в леглото, дежурният лекар й инжектира успокоително и нареди на сестрата да не я изпуска от очи. Преди да се унесе, Саша се обърна към Томас и заяви:

— Ще се хвърля от прозореца още щом се прибера у дома.

Не го направи и през целия си живот се упрекваше за тези думи не защото бяха жестоки, а защото бяха една напразна заплаха. Винаги е била здрава и силна. Физически се съвзе бързо, а когато се прибра, завари у дома си Елиза, която се отнасяше към нея със снизхождение, и Ленард, който я избягваше.

В козметичния салон Розали я изненада с изпълнената с бели цветя канцелария.

— Съжалявам — каза й тя с тих глас. — Много съжалявам.

Персоналът — всички млади момичета, които бяха обучили, се бяха наредили в редица, за да я поздравят със завръщането.

Саша благодари на всяко едно. Затвори вратата и седна зад бюрото си. Притвори очи, защото болката, която изпитваше, беше ужасна, но имаше и нещо ново — срам. Бе сигурна, че всички знаят. Бяха я гледали с тъга, съжаляваха я. Бе опитала да си повтаря и да си внушава, че не е половин жена. Но тя си даваше сметка, че е невъзможно да избегне натиска на едно мислене, което я определяше като жена, която не може да зачене, като недъгава. И после — какво щеше да стане с тялото й? Ще надебелее ли, ще стане ли своенравна като някои от жените, преживели същото осакатяване?

Бяха й оставили яйчниците, за да не нарушат напълно равновесието й, бе я уверила доктор Стийл, но тези две ненужни останки в утробата й приличаха на технически остарели фабрики, които произвеждат нещо, предназначено да бъде мигновено унищожено.

А къде беше Базил сега, точно когато имаше нужда от него?

На другия ден взе такси и се отправи към малката си фабрика в предградията. Щом влезе, стори й се, че всичко е както преди, че никой не знае за нея. Почувства се по-добре. Това беше лекарството: да работи, да прави проекти, да разширява бизнеса си, да произведе нещо ново, като имаше предвид, че тялото й не можеше да създаде нищо повече, нито да износи отново един живот. Усети, че депресията й отстъпва място на енергията, на една отчаяна свръхактивност. Имаше толкова много работа — да придвижи продажбите на „Алабастър“, който не се налагаше така добре като „Дю Дю“, да разработи по-голяма опаковка на „Колд крем“, който вече използваше в козметичния салон и като се имат предвид ниските цени на суровините, можеха да се постигнат високи печалби.

Освен това… Но се чувстваше самотна. Сама трябваше да застане пред проектите и проблемите си, които винаги бе споделяла с Базил, изоставена от единствения мъж, който можеше отново да й даде вяра и надежда.

Работеше до късно. Заспиваше с гръб към Томас и всяка сутрин взимаше витамини, новите чудновати капсули, за които се говореше, че възстановяват силите на човека. Накрая един ден Базил влезе в канцеларията й, бързо се приближи до нея и я прегърна.

— Не знаех нищо. Никой не ме уведоми какво е станало. Щях незабавно да се върна — прошепна той.

— Ти имаше право. — Тя се изплъзна от прегръдките му. — Винаги има решение.

И докато той ругаеше лекаря, който я бе съсипал, и заплашваше да го удуши, след като Томас не го бе дал под съд, Саша го гледаше отчаяно.

— Не искам да говоря повече за всичко това. Никога — каза му.

 

 

Поиска на Томас сто хиляди долара. Каза му, че са й нужни, за да разшири фабриката си. Още преди време му бе поверила всичките си печалби, защото знаеше, че много го бива с инвестициите. Но съпругът й отговори, че да наруши направените инвестиции в този момент означава да претърпи загуба, затова по-добре да поизчака. Тогава Саша се отправи към „Сити Трейд Банк“, за да поиска кредит. Откри, че въпросната инвестиция беше много рискована. Томас бе рискувал всичките й пари. Реакцията й бе ужасяваща. Отново го обвини, че е провалил живота й, като я е оставил в ръцете на един месар, а сега бе пропилял и всичките й печалби.

— Открадна проектите ми, бъдещето ми, не само парите! — съскаше тя като змия, която няма търпение да изплюе отровата си. — Развод! Искам развод! И повече не желая да те виждам!

А след този вик, който идваше право от сърцето й, тя застина. Замълча с отворена уста, изненадана и почти уплашена от собствените си думи, от собствените си мисли, които в действителност не бяха такива. Уплаши се и че Елиза и Ленард бяха зад вратата и можеха да чуят.

Изпълнена със страх, със съжаление, а навярно и от лицемерие, тя отстъпи пред самата себе си и промълви:

— Томас, не мислех това, което казах… — Тя се разхълца.

— Да, да, вярвам ти. — Той се опита да я успокои, погали я сдържано по косите. — Не плачи повече, не плачи.

Томас Вайнес не си легна цялата нощ, но сутринта влезе в спалнята и докосна лицето на спящата Саша. Тя отвори очи. Съпругът й бе облечен и готов за излизане.

— Онова, което загуби от себе си, не мога да ти го върна. Но за парите смятам, че ще успея да уредя нещо.

Отиде в „Сити Трейд Банк“ и поиска заем от двадесет хиляди долара срещу стойността на семейната къща в Нюпорт. Получи половината и след осем дни даде парите на съпругата си.

— Малко е, не покрива сумата, която ми бе поверила, но не можах да намеря повече — извини се той.

Имаше онзи примирен и депресиран вид, който за негово съжаление влудяваше Саша. Тя бе нетърпелива. Изпитваше състрадание. Без да го прави съзнателно, сравняваше неговата кротка слабост със стихийната реакция на Базил, който бе заплашил да удуши гинеколога убиец. Затова Саша се озлоби срещу своя съпруг. Таеше яростна злоба, която не показваше, но издаваше с жестовете си и с мълчанието си. Една злоба, която убиваше като бавнодействаща отрова. Елиза Вайнес бе наясно с това, но не каза нито дума. Запази всичко в себе си като буркан с жлъчка, за да го изкрещи след това като обвинение срещу омразната си снаха.

Междувременно Саша дори не я виждаше, не се грижеше и за Ленард; бе обзета от мисълта за своята работа. Трябваше да направи решителен завой, ако искаше да излезе от ограничението на един провинциален козметичен салон, където като хоби произвеждаше и козметика за уважаваните си клиенти. Проблемът не се състоеше единствено в осигуряването на средствата, бе нужен и подходящ човек. Спомена името на Алфред Танц пред Базил, а той щракна с пръсти.

— Знаеш ли за какво говориш? Знаеш ли кой е Алфред Танц? Беше един от химиците на Елизабет Арден, а сега работи в козметичния отдел на едно фармацевтично предприятие.

— И какво от това?

— Със сигурност е обвързан с изключителен договор.

— Договорите никога не са попречили на когото и да било да дава строго секретни консултации. Зависи от сумата.

— По-добре седни, преди да чуеш какво би ти поискал този германец.

Базил организира среща между тримата и придружи Саша до Ню Йорк със своя олдсмобил — огромна кола, която бе купил след пътуването си във Флорида. Без предисловия Саша Колмар напомни на Алфред Танц за неговия доклад за продукти с екстракти от лекарствени растения. Помоли го да разработи за нея една серия с естествени продукти. Той я изслуша, но не направи никакви възражения. Гледаше Саша с изпитателния поглед на светлите си очи. „Да — реши той, — тя говори сериозно.“ Години по-късно, когато вече беше официален ръководител на отдела за проучване и производство на „Ес Кей“, той й довери:

— По време на първата ни среща, като те гледах, бях убеден, че се ражда нова господарка на красотата, която е в състояние да подели, дори да отнеме властта на този, който бе на върха по онова време.

Дори не говориха за пари. Танц обеща да й направи предложение в рамките на един месец. След края на разговора, който се проведе в едно малко кафене на Ийст Вилидж, Базил придружи Саша до един малък хотел, където тя бе отседнала преди месеци по време на конгреса. Беше необичайно мълчалив.

— Имаш нов обожател — внезапно се пошегува той.

Тя бе така задълбочена в мислите си, че дори не чу думите му.

— Сега трябва да намеря парите. Онези десет хиляди долара от Томас, дори и да са мои, ще стигнат само за да започна.

Базил каза:

— Ще се намери някаква възможност.

— Банките? Вече опитах в „Сити Трейд“, а и другаде. Направо се изсмяха в лицето ми.

— Остави банките. Говоря за частно финансиране.

— Шегуваш ли се? Не бих искала да се забърквам с лихвари. Ще ми прережат гърлото.

— Никакви лихвари. Говоря ти за почтени хора. А аз ще ги гарантирам.

— Ти? И с кого?

— Със семейство Лучера. Не става въпрос за семейството на Розали, а за големите Лучера, тези, които имат сделки и клонове навсякъде. И свободни пари за инвестиции.

Саша го изгледа с любопитство. Базил непрекъснато я изненадваше.

— Сега разбирам думите на Розали — ти си от къщата. За тях ли работиш?

— По-скоро с тях. Но не принадлежа към клана им.

— Толкова неща се говорят за Лучера — каза тихо тя. — Сделки в границите на позволеното, дори контролират игралните зали… в Бостън, не тук в Ню Йорк, тук не е мястото им. Тук има други семейства.

— Виждам, че си информирана — пошегува се Базил. — Но те действат във Флорида. Там вече имат ресторанти и разработват една идея, която има бъдеще.

— И затова дори няма и да помислят да финансират някоя си, която иска да произвежда козметични продукти.

— Но ако аз им поискам парите и ако инвестицията е сигурна…

— Има право Розали. — Саша не бе учудена. — Ти наистина си „един от къщата“.

— Естествено заемът ще бъде с лихва, по-висока от тази в банката, но не прекалено, с уточнени падежи на лихвите. Едно задължение… да кажем, за пет години. После ще го върнеш.

— В противен случай — подсмихна се тя — ще вземат предприятието ми. Не, благодаря! Не искам да си слагам главата в торбата.

— Значи отказваш? — Базил разочаровано сви рамене. — И на мен вече не ми вярваш.

Саша остро го изгледа. Какво искаше да каже? Че наистина може да стане посредник между нея и семейство Лучера? Набързо си направи сметката: петстотин хиляди долара плюс лихвите за пет години. Това означаваше, че ще трябва да отделя настрана всяка година по сто хиляди долара. Задължение, от което могат да ти настръхнат косите.

— Разбира се, че ти вярвам — отвърна. — А ти наистина ли ще гарантираш за мен?

— Естествено.

— И ако се проваля, поне ще знам, че ти ще поемеш задължението и ще вземеш фабриката. — Саша отново се засмя. — Не е ли така?

— Би могло, но ти ще се справиш. За каква сума мислиш?

— Петстотин хиляди, не по-малко.

— Ще те уведомя.

— Какво друго се очаква от мен? — след кратко колебание попита Саша. — Предполагам, че няма да отпуснат заем само заради лихвите.

— Ще ти изпращат жените си, за да ги обслужваш безплатно — и съпругите, и любовниците си — подсмихна се Базил, после стана сериозен и добави: — Но ако се наложи да ти поискат услуга, не можеш да откажеш.

— Каква услуга?

— Не знам. — Той явно се забавляваше.

Подпис върху непопълнена полица. В последвалата тишина се чу безстрастният глас на Саша:

— Добре. Ти ще се пазариш. Не искам да се срещам с тях, нито да фигурирам официално. Това е моето условие.

Изглежда всичко бе уредено. Саша почувства хлад. Беше една вечер в късната есен и за пръв път двамата с Базил отново бяха заедно, далеч от всички. Времето на радостта и страстта й се струваше така далечно. Седяха един до друг в здрачината на колата, почти уплашени от чувствата и спомените си. Можеха да влязат в този хотел, да наемат две стаи, а след това да спят в едно легло, както бяха правили толкова пъти. Отново да почувстват, че телата им са живи, че се желаят и нищо не е загубено. Или пък можеха да се поздравят като двама непознати, двама делови партньори. Не, това бе невъзможно!

Саша се обърна да погледне Базил, неговия горд и свъсен профил, гъстите и къдрави коси, смуглата кожа на един южняк. Беше млад, приказно млад, а тя обичаше тази негова младост.

— А ние, Саша? — попита той, усетил погледа й.

От доста време тя очакваше този въпрос, още откакто Базил се върна след пътуването си. Но той не я бе попитал нищо, остави я да оздравее.

— Аз те обичам, Базил.

— Тогава се разведи. Смятам, че си мислила достатъчно.

Когато тя отказа, той подскочи, обзет от болезнена ярост.

— Защо? Кажи ми поне защо?

— Бях наказана достатъчно, Базил. — Саша едва говореше, гърлото й болезнено се бе свило. — Носех дете, но не знаех кой е бащата — ти или Томас.

— Това го знам. Но не можем да плащаме непрестанно.

— Ти няма да плащаш. — Саша го прекъсна и постави ръка върху гърдите му. — Аз ще плащам.

— Не те разбирам.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се потопи под водата и да изплува.

— Ожени се за Розали, Базил. Тя е влюбена в теб. Оженете се. Вече си един от семейството. От нея ще имаш деца. Ти не си мъж, който може да живее без деца.

— Луда ли си? Не желая да живея без теб!

— Аз никога няма да ти липсвам. Ще бъда винаги на разположение, във всеки момент.

— Ти си луда и глупава! — Очите му гневно блестяха. Насочи показалец към нея. — Ти предпочиташ да останеш с мъж, когото не обичаш, но който ти е задължен, вместо да се омъжиш за човек, който те обича, но комуто ти си задължена. Въпреки че той не го иска.

Саша остана неподвижна, не можеше да си поеме дъх. Но не можеше, а и не искаше да го лъже.

— Имаш право — призна. — Няма да понеса да бъда половин жена до един цял мъж. Освен това, Базил… животът е дълъг.

— Искаш да кажеш, че ще се разкайвам?

— Сигурно. Но аз ще изпитвам страх всеки ден. — Бавно, без да добави друго, отвори вратата и слезе от колата. — Така е, Базил. Винаги се намира решение.

 

 

Бостън, април 1941 г.

Базил Андрос сключи брак с Розали Лучера веднага след Великден, като направи голяма сватба по италиански — поканиха шестдесет двойки. Направиха и сватбено тържество, булката бе в бяло и получиха много пликове със зелени банкноти като сватбен подарък. Патриархът Лучера — чичо на момичето и човек с изключително голямо влияние, заяви по време на тоста, че наистина съжалява, че младоженецът не е един от тях, но „гърците и италианците са от една раса“ и не се съмнява, че Басилио оказва чест на семейството.

Саша бе облечена в лилаво. Беше кума на младоженката и се усмихваше. Томас не пожела да присъства на сватбата — от няколко месеца страдаше от дълбока депресия.

Две седмици по-късно Елиза, която живееше с тях, защото твърдеше, че бедният й внук няма майка, чу как синът й и снаха й дълго разговаряха през нощта в стаята си. Рано сутринта се събуди от звук, който не бе в състояние да определи, гръм или трясък на врата? Уплашено погледна леглото, в което спеше Ленард. Когато разбра, че с детето всичко е наред, се успокои. Отново настана тишина. Може би й се бе присънило. Отиде в кухнята да пие вода. Вече бе светло. Докато вървеше по коридора, забеляла, че под вратата на кабинета на Томас се процежда светлина. „Сигурно е забравил лампата запалена“ — помисли си и поклати глава. Още сънена натисна бравата и влезе.

Саша никога нямаше да забрави нечовешкия вик, който я изтръгна от съня. Скочи от леглото и излезе от стаята. Видя Елиза в края на коридора до вратата на кабинета. Приближи се и застана на прага. Главата на Томас бе клюмнала върху кантонерката. В слепоочието му имаше дупка. Дясната му ръка бе паднала надолу, а пистолетът му лежеше върху килима.

Тя прихвана Елиза, която се олюляваше, и я заведе в кухнята.

— Ще извикам полицията — каза й. — Не влизай там и не пипай нищо.

И затвори вратата на стаята на Ленард.

 

 

Елиза Вайнес изкачи двете стъпала към подиума, където бе поставена стойката с псалтира. Не прочете отворената страница, а се зае да прелиства напред-назад. Накрая сред тишината на параклиса пискливият й глас се извиси:

— Дай ми справедливост, Господи, за да мога да вървя по пътя си и да вярвам във вечността, без да се отклонявам…

Викарият възкликна от изненада и погледна изумено тази жена в траурно облекло, която с молби и заплахи го бе принудила да извърши християнско погребение на сина й, който се бе самоубил. Трябваше да прочете псалома на вярата „Бог е моят пастир“, но по време на подобни погребални служби, изпълнявани след болезнен компромис не в църквата, а в параклиса на гробището, можеше да се очаква всичко.

Елиза продължаваше:

— Аз не слушам измамниците, не се движа с хората, които се преструват, не се събирам с безбожници. — Тя не произнасяше молитва, а страстен протест пред присъстващата общност.

Там наистина беше цялата общност на баптистката църква на Нюпорт. Там бяха приятелите от клуба по голф и бивши колеги от съда, както и сплотеният отряд приятелки на Елиза, защото Томас бе човек, който нямаше врагове и от когото никой не се интересуваше, но все пак бе един от тях. Ето защо затаиха дъх, докато слушаха този псалом, който съдържаше едно не чак толкова прикрито послание, бяха поразени от дързостта на Елиза. Тя вече не четеше, а казваше последните стихове, които знаеше наизуст и не отделяше поглед от високата жена в траур, която стоеше права и държеше сина си за ръката.

— Господи, никога не оставяй душата ми на едно и също място с душите на грешниците, нито живота ми с хората, чиито ръце са злодейски.

Тогава жената повдигна траурния воал, който прикриваше лицето й, и решително насочи обвинителен леден поглед. В тишината, като държеше за ръка сина си, Саша Вайнес застана встрани от погребалната ниша, където поставяха ковчега. Накрая викарият припяваше на висок глас: „Господ е моят пастир, той ще ме отведе в зелените пасища…“.

Саша взе бяла роза от един венец и понечи да я постави върху ковчега, но в този миг Елиза застана зад гърба й и грабна цветето от ръката й, като крещеше:

— Не, убийца! Убийца!

После блъсна Саша към една от колоните на параклиса.

— Сцената беше патетична, но и неуместна — каза по-късно викарият.

За миг всичко се завъртя пред очите на Саша. Усилието й да не падне бе така очевидно, че някой я подкрепи. Хвана здраво ръката на Ленард, който я гледаше разтревожен и притеснен от черния й воал и от всичко, което разбираше и не разбираше. Изведе го със себе си навън. Спря се и си пое дълбоко дъх, за да се съвземе от обидата.

— Мамо… мамо… зле ли ти е? — Ленард нетърпеливо я дърпаше за ръката.

— Не, вече не.

— Тогава отивам при баба.

— Не, остани тук! — Тя здраво стисна ръката му. — Сега ще стоиш тук!

Ленард внезапно се дръпна и побягна.

— Отивам при баба, искам да стоя при баба! — извика той и я остави сама по средата на чакълената уличка под погледите на десетки хора.

Ръмеше студен и слаб дъждец. Някой се приближи до Саша и я прикри с чадъра. Розали.

— Ела, да вървим.

— Видя ли Ленард? Не иска да стои с мен.

— Баба му го глези. Остави го при нея поне за няколко дни.

— Къде отиваме?

— Да се махаме оттук. Ще те отведа у дома.

Взеха такси и когато стигнаха до ферибота за Бостън, се приютиха в бара, докато чакаха. Розали я накара да изпие един топъл чай.

— Тази вещица наистина те разстрои.

Саша притвори очи. „Тази вещица има право, макар че не знае защо“ — помисли си тя.

По-късно, докато пътуваха и седяха една срещу друга, Саша се запита как така Розали я бе последвала в Нюпорт, на гробището, а сега внимателно я наблюдаваше.

— Дошла си чак дотук. Базил ли те помоли?

— Не. Басилио трябваше да отпътува. А аз дойдох, за да не си сама. Поне един човек, който да е на твоя страна.

Саша затвори очи и поклати глава.

— Всички са убедени, че аз съм причината за тази смърт, нали?

— Свекърва ти преиграва — заяви Розали.

— Но тук я приемат на сериозно.

Отново настана тишина. Саша съзерцаваше морето и дъжда. Беше вдигнала воала на шапката си.

— Не мога да се върна в онази къща. Пак ще спя на канапето в канцеларията на козметичния салон.

— Трябва да се преоблечеш.

— Достатъчна ми е тази черна рокля.

— Аз ще отида да ти донеса това, което ти е необходимо.

— Създавам ли ти грижи? — Саша се извърна към Розали.

— Не, ти си прекалено силна, за да създаваш грижи някому. Ти си човек, който до момента си е позволявал само да дава.

— Какво толкова съм ти дала? — попита Саша, тъй като усети в тона й прикрито огорчение и неизречено желание помежду им да се установят равноправни отношения.

— Много. Научи ме на занаят, даде ми работата в салона…

— Заслугата е твоя. Струваше ми се, че си доволна, че ти харесва.

— Да — призна Розали и добави: — И Басилио ми харесва.

Отново се спогледаха. Розали не добави нищо към тази истина, изречена по заобиколен начин.

— Сватбеното ни пътешествие бе във Флорида, в къщата на братята ми — уж случайно подхвърли тя. — Мястото е прекрасно, би ми харесало да имам къща там. Всичко е ново. И ти трябва да смениш къщата.

— Още не съм в състояние да мисля.

— О! Скоро ще помислиш. Мъртвите от вчерашния ден са мъртви вече от онзи ден — възкликна Розали, макар че не си вярваше.

 

 

Започнаха да се нижат дните, които Саша наричаше „дни на мрак“. Трудни, несигурни дни на очакване с единственото предчувствие, че нещо ще се случи. Часове наред прекарваше седнала в люлеещия се стол в кабинета си или лежеше на дивана и си припомняше последната нощ, прекарана с Томас.

В козметичния салон се работеше с намален ритъм и тя оставаше невидима за малкото клиентки, които го посещаваха. Саша нямаше желание да се върне във фабриката, нямаше нужда от съболезнования. Но когато Розали й донесе току-що излезлия брой на „Нюпорт Дейли“ и видя заглавието „Съпругата убийца?“, разбра, че очакването бе приключило. Елиза бе изрекла „Аз обвинявам!“ и тя трябваше да се защитава.

„Какво е написано тук? — питаше се тя, ужасена от заключенията на журналиста. — Кога са идвали отново да ме разпитват?… Или скоро ще се случи? Приготви се, Саша!“

Седеше с вестника пред себе си, когато Розали й съобщи, че е пристигнал сержант Тауърс. Същият, който бе дошъл в нощта на самоубийството, който бе наредил да се премести трупът и бе разпитал нея и Елиза поотделно. Бе още млад човек, който я гледаше така, сякаш едва разпознаваше в застиналото й и бледо лице прекрасната жена в халат, с разпуснати коси и отчаяни очи, която му бе отворила вратата онази нощ.

— Госпожо Вайнес, трябва да ви задам няколко въпроса.

— Сержант Тауърс… само преди няколко дни погребахме съпруга ми. Какво има още?

— Не бих искал да ви тревожа, но има някои несъответствия между показанията на Елиза Вайнес и вашите. Става дума за подробности, които на пръв поглед могат да се припишат на чувствата, но сега вашата свекърва уточни много ясно някои обстоятелства.

— Разстроена е — каза Саша. — Свекърва ми е объркана. Предполагам, че ме обвинява, че съм моралната причина за самоубийството на сина й. Знаете ли какво се случи на гробищата?

Сержант Тауърс не отговори.

— Когато Елиза Вайнес дойде да ви потърси в стаята, вие будна ли бяхте?

— Не е идвала да ме търси и не бях будна. Събуди ме нейният… ужасяващ вик — обясни Саша.

— Затова твърдите, че не сте чули изстрела.

— Не. Бях взела приспивателно. И освен това, както сам видяхте, нашата стая се намира в дъното на коридора, далеч от кабинета на съпруга ми.

— Вие не сте чули изстрела, но сте се събудили от вика на свекърва ви — отбеляза полицаят. — Вероятно вашият съпруг е починал няколко минути преди това.

— Няколко минути преди това! — повтори тя поразена.

— Съпругът ви бе облечен, сякаш въобще не си бе лягал.

— Понякога работеше през нощта.

— Изглежда обаче, че тази нощ двамата сте се карали. Чували са се високите ви гласове.

— Поспорихме. И говорехме тихо, за да не безпокоим свекърва ми и сина ми.

— Спомняте ли си за какво спорихте?

При този въпрос Саша свъси вежди и вдигна брадичка.

— Сержант, това не са няколко въпроса, това е разпит. Имам правото да знам в какво ме обвинявате.

— Засега няма обвинение. Само изясняваме. Но съм длъжен да ви помоля да останете на разположение.

Тауърс се сбогува, като отдаде чест, а Саша остана неподвижна, поразена от истината — беше следствена и под подозрение. Обади се по телефона на Арчи Дейвисън, когото не бе видяла на погребението.

— Прочете ли статията в „Нюпорт Дейли“?

— Това е работа на Елиза — поясни той. — Появи се при мен, убедена, че може да те обвини. Постарах се да я разубедя, но виждам, че не съм успял.

— Какви ли още клюки ще измисли?

— Синът ми Джеф разбрал, че един репортер от „Бостън Ривю“ е бил при нея. Той ще я накара да говори и ще се разкрие цялата история…

— Каква история?

— Тази, която тя ми разказа и според която ти си отмъкнала всички пари на Томас, ти си го накарала да ипотекира семейната къща и не стига това, а и… че имаш любовник.

— И кой е този любовник? — ледено попита Саша.

— Кой знае? Със сигурност не и тя, но всичко това прави историята много пикантна. Така хората ще мислят: „Ами да, със сигурност има съучастник“.

— Съучастник в какво? — извика Саша.

— В престъплението — измърмори Арчи. — Така казва Елиза. Всъщност не знам как да прикривам нейните шумни изяви.

— Ти ли си нейният адвокат, Арчи? — Бе възвърнала самообладанието си.

— Помоли ме в името на приятелството ми с Томас, но аз отказах.

— Благодаря — едва чуто промълви тя. Веднага си помисли, че би било изключително опасно да бъде подсъдима с Арчи Дейвисън като обвинител. — И аз исках да те помоля да ми помогнеш…

— Трябва да остана настрани, Саша.

— Разбирам. Кажи ми честно в какво ме обвинява?

— Че си убила Томас. Твърди, че разполага с неопровержимо доказателство. Нещо като тайно оръжие.

— Не е на себе си, Арчи. Би казала всичко срещу мен.

— Да, тя разсъждава нелогично и е опасна.

Саша отново изпита онова усещане за нереалност. Същото замайване, което я бе обзело в параклиса след вика на Елиза: „Не, убийца!“ Сега този вик отекваше като ехо.

— Ще се защитавам, Арчи, дори да съм сама.

— Почакай, не прави нищо. Нуждаеш се от добър адвокат.

 

 

Бостън, май 1941 г.

Трети разпит. Този път й изпратиха призовка и Саша трябваше да се отправи към полицията и да чака дълго в една малка стая. Сама! После я накараха да влезе в една канцелария, където полицай с по-висок чин от сержант Тауърс я попита:

— Кога се запознахте със застрахователния агент Фармър?

— Не го познавам — отвърна тя. — Никога не съм го срещала.

— Вашият съпруг не ви ли е говорил за него?

— Обикновено паметта ми е добра. Не си спомням.

— Въпреки това Томас Вайнес е направил застраховка „Живот“ на стойност петстотин хиляди долара.

— За пръв път чувам. Кога е станало?

— Малко след раждането на детето ви. Не е възможно да не сте в течение, защото в случай на смърт вие сте облагодетелстваната.

— Почакайте… — Саша леко се усмихна. — Тази полица в такъв случай е изготвена в Нюпорт? Предполагам тогава, че свекърва ми знае за това.

— Но господин Фармър ви видя преди малко и ви разпозна.

— Наистина ли? И къде сме се срещнали? Кога?

— Сигурна ли сте, че съпругът ви не ви е казвал?

Тя не знаеше дали този полицай е прекалено настоятелен, или е обичайна практика да се повтарят по няколко пъти въпросите?

— Не ми е казвал нищо, повече от сигурна съм.

— Това е всичко, госпожо Вайнес.

Когато излезе уморена и потисната, въпреки че разпитът бе кратък, едно такси я очакваше.

— Качвай се и ми кажи какво стана.

— Джеф Дейвисън! — Тя му се усмихна. Струваше й се, че грубото му младо и приятно лице е като утринна зора в този мрачен ден. Джеф се занимаваше с наказателно право като баща си, но често работеше и с Томас. Саша винаги се бе отнасяла със симпатия и доверие към него, може би защото бяха почти връстници. Отпусна се на седалката в таксито.

— Елиза разкри тайното си оръжие — информира го тя. — Томас е направил застраховка „Живот“ за половин милион долара. В моя полза. Но аз не знаех. И никога не съм срещала този Фармър — застрахователят, който освен това твърдял, че ме познава. Дори и днес не го видях.

— Кога е станало?

— Когато се е родил Ленард. Очевидно Елиза знае. И ще превърне тази застраховка в мотив за моето престъпление.

— Не е речено, че ще успее. Все пак е странно, че Томас не ти е казал. Минали са толкова години.

Саша се разгневи:

— Това е истината, Джеф! Продължавам да казвам истината, а всичко се обръща против мен. Ще накарам Елиза да изяде тази полица! Никога не съм я виждала, разбираш ли? Сигурно е у нея, но щом е в моя полза, значи ми принадлежи.

— Почакай, не се горещи!

— Джеф, помогни ми! — Тя сграбчи ръката му. — Баща ти ли те изпрати?

— Така ли мислиш? Опитвах се да го уговоря да дойде. Не пожела. Ти вярваш ли ми? Не съм прочут колкото него.

— Вярвам ти — реши тя. Изправи глава и дълбоко си пое дъх. — Остави ме поне веднъж да кажа, че се страхувам.

Таксито току-що бе спряло пред козметичния салон, когато група жени го заобиколи. Саша, която не ги бе забелязала, слезе. Жените внезапно започнаха да я замерят с яйца и домати, като крещяха: „Убийца! Пропаднала жена!“.

Нападната неочаквано, тя не успя да скрие лицето си. Джеф я прикри и я бутна към входа на салона. Щом влязоха вътре, фуриите започнаха да замерят прозорците на салона. Минувачите спираха удивени и се смееха.

— Каква гадост… — Саша не се осмеляваше да докосне съсипаната си рокля. Беше мръсна и унизена. — Познах ги, те са приятелки на Елиза, дошли са от Нюпорт…

— И тя е тук — каза Джеф и я хвана за ръката. — Ела, ела.

— Вече я видях. И Ленард е тук. Наплю ме.

В този миг вратата отново се отвори и две светкавици заслепиха Саша и Джеф, които инстинктивно се обърнаха. Младежът изхвърли навън фотографа, след това помогна на Саша да се изправи от стъпалото, на което бе паднала, и я поведе към вътрешната стълба. Тя трепереше и едва изкачи малкото стъпала. Хвана се за касата на вратата, повърна и се разплака.

 

 

— Не можеш да останеш тук — каза Розали. — Последните две нощи се страхувах, че се чувстваш зле, и останах при теб. Имаше кошмари, викаше.

— Продължавам да сънувам, че тичам, но не успявам да избягам — избухна в злобен смях Саша. — Че Ленард и Елиза са по петите ми. Те са моите кошмари и някой път ще ме настигнат и ще ме удушат.

Розали не разбираше черния хумор на Саша.

— Имаш нужда от спокойствие, от някое място, където не те познават — каза й Розали.

— След всички снимки, публикувани във вестниците? Не ми дават покой, превърнах се във фаталната славянка, в курвата, която е убила бащата на собствения си син. Не мога да изляза, а тук непрекъснато ми се обаждат и ме обиждат.

— Басилио ми каза да те заведа в къщата на морето — заяви накрая Розали.

— Каква къща? — Очите на Саша светнаха. — Той върна ли се?

— Не. Само говорих с него. Къщата е на нашите, там ходихме на море, когато бях дете. Няма да повярваш, не е вила, а дървена къща на плажа.

Саша сякаш не я слушаше.

— Ако отново говориш с него, кажи му да остане във Флорида — каза тя.

— Знае го.

Саша се остави да я убедят, след като Джеф Дейвисън я уведоми, че разследването за смъртта на Томас е предадено от полицията на прокуратурата.

— Заместник-прокурорът Пиърс ще пресее фактите и ще реши дали обвинението на Елиза Вайнес има някакво основание. Но вече имаме няколко точки в наша полза: върху оръжието на Томас единствените отпечатъци са неговите. Поставен натясно, застрахователят Фармър бе принуден да признае, че Елиза Вайнес му е телефонирала, за да разбере подробностите по полицата и че те е виждал само веднъж, но лично не те познава. Колкото до полицата, още не знам при какви условия е била изготвена. Може да се каже, че самоубийството освобождава застрахователната компания от плащането на премията и в такъв случай…

— В такъв случай — няма пари и следователно няма престъпление — подсмихна се тя. — Разумно ли ти се струва да отстраниш един съпруг, като симулираш самоубийство, без да измъкнеш и един долар?

Джеф се сепна. Винаги се удивляваше и губеше ума и дума пред нейната способност да се шегува. Може би по този начин Саша се бореше със страха.

— Могат да се заподозрат други мотиви — отвърна той и я изгледа така, сякаш знаеше за какво става дума, но не иска да каже. — Вчера — продължи той, прегледах в кабинета на баща ми всички книжа на Томас, които бяха в писалището му, дори и тези, свързани със споровете, с които се занимаваше. Не се знае, казах си, финансовите дела обикновено пораждат скрита злоба у губещата страна. А всъщност… открих нещо друго. Саша, ти знаеше ли, че от няколко месеца Томас се лекуваше при един психиатър?

Тя бе стъписана:

— Давам си сметка, че съм живяла с един непознат, един мъж, който не ми казваше нищо за себе си. Първо полицата, а сега и психиатъра.

— В чекмеджето на писалището му намерих рецепти от този лекар.

— Или пък непознатата съм била аз, защото така и не разбрах нищо за депресията му. — Внезапно й хрумна друга мисъл. — Знаеш ли нещо за този заместник-прокурор Пиърс?

— Не, но ще се запозная с него.

— Преди да вземе решение по моето обвинение? — замислено попита тя.

— Обикновено се избягват контактите преди обвинението — призна Джеф. — Има неумолими прокурори, но има и податливи.

— А той какъв е?

— Не задавай много въпроси, Саша. Няма да помогне!

 

 

Тя пъхна бельо и някакви дрехи в една пътна чанта и рано в понеделник сутринта отпътуваха с Розали с взета под наем кола. Приятелката й бе приготвила и провизии, защото къщата бе доста уединена.

— Два пъти седмично ще идва пазачът, за да ти носи вода, напитки и хляб. Ако ти потрябва нещо друго, е достатъчно само да му кажеш. Познавам го добре. Живее там от години.

— Но няма да оставам дълго — реши Саша.

— Сложи в сметката поне няколко седмици. Така каза Джеф.

Розали наскоро бе взела шофьорска книжка и караше много внимателно.

„Зависима съм от решенията на другите“ — мислеше си Саша, унесена от монотонното пътуване по почти пустия път. В действителност се надяваше да се отдалечи и да възстанови силите си.

Около къщата нямаше нито едно дърво. Черен път свързваше по-близките жилища, които бяха доста отдалечени едно от друго. Имаше дори магазин за хранителни стоки и бензиностанция. От вратата към дюните водеше дървена стълбичка. Оттам до морето имаше стотина метра, а плажът бе равен, сив и пустинен.

— Тук си на сигурно място, далеч от журналистите, фотографите и дори от омразата на свекърва ти. — Розали сложи върху дървената маса чантите с храната.

Саша се огледа. Струваше й се, че се е върнала в дома на майка си в Нюпорт.

— Дано никой не знае, че съм тук… Това място е толкова усамотено, че се чувствам беззащитна.

— Тук може да дойде само човек, който има разрешение — увери я Розали. — Пазачът е от семейството.

— Ваш роднина?

— Не, един доверен човек, познават го както баща ми, така и чичо ми.

Пометоха пясъка, който бе проникнал през процепите на вратите и прозорците. Розали запали газовата печка и помогна на Саша да оправи леглото си.

— Тази стая бе моята, а горе на тавана спяха братята ми. Повече от десет години през лятото играехме тук.

— Защо правите всичко това за мен? — внезапно запита Саша. — Заради Базил, който вече е от семейството?

— И затова — спокойно отвърна Розали и подви чаршафите.

— А може би и Джеф Дейвисън и дори заместник-прокурорът Пиърс са от семейството?

— Откъде да знам? Това е мъжка работа. Защо задаваш толкова много въпроси?

Въпроси! Саша избягваше да си задава въпроси през първите два дни, защото почти през цялото време спа. Само от време на време ставаше, за да си притопли храната. След това една по-ведра сутрин си даде сметка, че слънцето грее и морето е синьо. Слезе и тръгна боса по пясъка. Не беше студен. Пълзящите растения с огромни листа по дължината на стъблата се виеха като паяжина по повърхността на дюните, а между листата се виждаше как се движат насекомите и оставят следи.

Водата обаче беше ледена и вълните се пенеха върху камъните по брега. „Ако успея да вляза и да поплувам в това ледено море, значи ще успея да се измъкна и от безизходицата.“ Беше игра, предизвикателство, което си бе поставяла още като дете: „ако успея да се покатеря на онова дърво, ако успея да скоча от този зид, ако не се страхувам да сляза в мазето вечер и да взема въглища…“. Това беше начин да преодолее страховете си и да предизвика несигурната си участ, от която непрекъснато очакваше нещо.

Свали роклята си и остана по бельо. Огледа се и светкавично съблече всичко, за да влезе във водата. Студената вода прониза с хиляди иглички кожата й. Застана на колене, после се протегна и страхливо раздвижи ръцете си. Не плуваше добре, но държеше главата си над водата. Малко по малко, вместо да изтръпне от студа, се изпълни с енергия. Обърна се по гръб и заплува. Ледената вода я наелектризираше. Точно от това имаше нужда — от скритата сила, от огъня, от този гняв, който я съживяваше. Загреба енергично с ръце. Плуваше лошо, но енергично и когато вече не чувстваше дъното под краката си, овладя ужаса си, отново се отпусна по гръб и се загледа в небето. Не мислеше за нищо.

Мислите се появиха по-късно, в последвалите часове и дни. Бяха тревожни мисли, свързани с несигурното настояще, в което тя държеше с една ръка сина си, а с другата петстотин хиляди долара и така трябваше да посрещне бъдещето. Но не в Бостън. Щеше да остави козметичния салон, така добре разработен, в ръцете на Розали. Скромната й фабрика можеше да продължи да произвежда козметичните продукти, които пазарът вече ценеше. Реши да направи едно пътуване, което щеше да й позволи да оцелее, докато скачаше в празното пространство в Ню Йорк. Имаше нужда от пари и от подходящи хора, за да даде криле на проектите си. Алфред Танц, Джеф Дейвисън и Базил. Базил! Колко й липсваше той в тези дни.

Ако Елиза не беше толкова глупава и заслепена от омразата си, щеше да посочи с пръст Базил като съучастник. Дали заради това я закриляше семейство Лучера?

— Това е мъжка работа. Защо задаваш толкова въпроси? — беше казала Розали. Да, но тя бе главната фигура в тези въпроси. Какво щяха да й поискат в замяна?

Десетте дни изминаха много бързо и наред с въпросите без отговор, наред с проектите, които бяха истински само в нейните сметки и желания, у Саша проникна също така и покоят на плажа. Много рядко някой го прекосяваше. Дори в неделните дни отваряха малко от къщите. Лятото още не бе дошло, а небето беше променливо. Въпреки това бе прекрасно да се разхожда по пясъка, да слуша вятъра и да усеща солените пръски върху лицето си. През целия си живот Саша Кинзачек не бе имала истинска ваканция, нито бе разполагала с толкова много време. Понякога дори се забавляваше, например, когато мислеше за Розали или когато се сещаше за Ленард. Щеше да го изпрати в някой добър колеж. Той имаше нужда от ред и дисциплина, далеч от оня вампир — баба му, която не му спести страданието да види баща си убит, а майка си — обидена. Елиза бе обект на гнева й. Представяше си я смутена, сама, без Ленард и без приятелките си, които я бяха презрели, защото бе загубила. Гняв и планове — това бе дрогата! Това поддържаше Саша, докато вървеше по пустия плаж. И щеше да й помогне да поживее час или повече от своята противничка. Искаше да я види съсипана.

Джеф Дейвисън пристигна точно в един от тези ветровити следобеди със своя мощен и кънтящ мотоциклет.

— Има нещо ново.

— Кога ще ме призоват? — попита Саша. — Скоро ли?

— Не бързай. Имаме нужда от време.

— Какво тогава е новото?

— Ще ти обясня. Полицата за застраховка „Живот“, която Томас е подписал, съдържа две клаузи, които са в твоя полза. В случай на самоубийство сумата от петстотин хиляди долара ще бъде изплатена, ако смъртта е настъпила поне две години след датата на договора. Но ако смъртта е настъпила в резултат на убийство от лицето, в чиято полза е направена, премията няма да бъде изплатена.

— Това е добра новина, като се има предвид, че не аз съм застреляла Томас.

— Но трябва да го докажеш — прекъсна я Джеф. — Сега чуй. Ако смъртта на Томас не бъде класифицирана като самоубийство, остава обвинението на Елиза към теб. Това от своя страна може да бъде подкрепено от адвокатите на застрахователя. Те ще направят всичко възможно, за да докажат, че ти си виновна, защото в този случай няма да платят.

— Почакай, има нещо, което не разбирам…

— Ще ти обясня. Застрахователите искат да спечелят делото, за да не платят, а не за да доставят удоволствие на Елиза Вайнес, която ще получи само… да го наречем морално удовлетворение. И тя сега си дава сметка за това. Или пък… — Джеф замълча многозначително — … или пък винаги го е знаела.

— Искаш да кажеш, че Елиза няма да получи и цент? Разбира се… винаги го е знаела? — промърмори Саша, която се опитваше да разгадае изкривеното съзнание на врага си. — Джеф, започвам да разбирам. Какво иска?

— Елиза има доверие в баща ми — поде той, без да се смути. — Тя всъщност се е обърнала към него и му казала: „Тези петстотин хиляди долара са на Ленард, не са на Саша. Всъщност Томас подписа полицата след раждането на сина си. Но Ленард така или иначе ще ги загуби“.

— Какво ще рече това? Че аз ще ги пропилея, без да осигуря сина си?

Джеф я успокои с едно движение на ръката си. По рождение той беше много способен посредник. Никога не губеше търпение по време на дългите спорове.

— Опитай се да четеш между редовете, Саша. Елиза иска тази премия, иска я за себе си, макар че Ленард е едно разумно прикритие. В замяна на това ще може да се отрече от всичко, което е казала срещу теб.

Саша замълча със сведени очи, пребледняла.

— Това е нелепо. Аз съм обвинена, слагат ме на позорния стълб, изпълват вестниците с лъжи, а след това тя казва: „Не, не исках, сгрешила съм, няма нищо вярно“ и си мисли, че съдията ще й повярва…

— Досега заместник-прокурорът разследва само делото за самоубийство, нищо не е потвърдено.

— Джеф! — Когато Саша вдигна глава, той се уплаши от погледа й. — Тази проклета жена, тази гнусна лъжкиня… — просъска Саша — … така иска да ме изиграе! Ако беше тук, щях да я убия, веднага… Вдигна всички на крак, за да получи парите, хвърли ме в отчаяние, за да ме изнудва, и сега… Сега, когато смята, че не мога да вдигна глава от земята, продължава напред. Никога! Никога, разбираш ли? Никога няма да й дам този половин милион долари и не само защото е мой и го искам, а защото предпочитам да се явя в съда, предпочитам да рискувам репутацията си и може би живота си, само и само тя да загуби. Трябва да се пръсне от яд, да умре от отрова…

— Успокой се, успокой се! Гневът не помага. — Джеф наля чаша вода и й я подаде, но гърлото на Саша бе така свито, че не можа да преглътне. — Виждаш ли? Никога не трябва да се гневиш на врага си. Трябва да го смачкаш мълчаливо.

Тя въздъхна изтощено и с треперещ още от вълнението глас попита:

— Ако откажа на това предложение, какво ще стане?

— Всичко зависи от заместник-прокурора.

— Струва ми се, че семейство Лучера го познава.

— Може би.

— А баща ти какво казва?

— Той винаги е за компромиса.

— А ти?

— Аз? — Джеф имаше странно изражение. — Бих казал на Елиза Вайнес, че мислиш.

— Какво? Аз мисля?

— Бих я накарал да го повярва. Поне за три-четири дни. Да дадеш надежда на врага е винаги добра тактика.

— За три-четири дни? — Саша бе заинтригувана.

— Докато не се върне доктор Линдън от конгреса в Монреал. Първо трябва да поговоря с него.

Тази нощ младата жена не спа, яростта я караше да се върти в леглото, а когато стана, едва се бе зазорило. Отвори вратата. Дюните тънеха в мъгла, но небето бе ясно. Очертаваше се един дълъг, почти безкраен и напълно празен ден.

„Ако седна тук, на стълбите, изчакам да изгрее слънцето и оставя часовете да отминават, без да ги броя, ще се справя. Все едно да стигнеш до дъното на кладенец и да откриеш, че няма вода.“

Бе още рано, когато чу шум от кола. Със сигурност бе пикапът на пазача. Чу и стъпки по дървената тераса, но не и шума на колата, която се отдалечава. Внезапно се разтревожи — бе беззащитна и наоколо нямаше жива душа. Докато вратата се отваряше, тя се стрелна към дюните.

— Саша! Саша, аз съм!

Позна гласа. Обърна се и видя, че Базил върви към нея.

— Изплаши ли се?

— Да, винаги съм сама. Често изпитвам страх.

Но сега Базил я прегръщаше, пламенно я целуваше, а тя се разтапяше. Облегната на него, остави да изчезнат страхът, напрежението и уплахата.

— Не знам защо — задъха се той — се събудих с убеждението, че днес ще бъде най-мрачният ден за теб.

— И дойде.

— Набързо, скришом, като някой крадец! — Той се смееше и нищо друго не бе по-успокоително, по-жизнено и по-сигурно от този негов смях.

Любиха се сред дюните. Пясъкът бе между ръцете и устните им. Любиха се бързо и неутолимо, с чувство, което заличаваше всяка мисъл — нуждата да бъдат един в друг без думи, без задръжки, без минало или бъдеще, защото мигът принадлежеше на настоящето, на вселената. После разговаряха, излегнали се върху пясъка.

— Още няколко дни и ще си вън от опасност — уверено изрече Базил.

— Защо си толкова сигурен?

— Пиърс е разумен.

— Какво значи „разумен“? — попита Саша.

— Значи, че е възрастен, почти пред пенсия и малко пари няма да му се отразят зле.

— Познаваш ли го?

— Аз — не. Джеф обаче го познава.

— Джеф?! — Тя не бе учудена.

— Не подценявай това момче. Умен е, няма скрупули и заради теб би се хвърлил и в огъня.

— Колко ще ми струва? Искам да кажа заместник-прокурорът?

— Най-малко десет хиляди долара или повече, но не много. — Базил забеляза недоумението в очите й и пламенно, но твърдо се зае да я убеждава: — Трябва да си спестиш съдебното разглеждане! Много вероятно е да спечелиш, но колко енергия, пари и тревоги ще ти струва?

— Затова си дошъл, нали? — промърмори Саша натъжена. — Да ме убедиш да платя.

— Не. — Погали лицето й. — Не е за това. Но някой трябваше да ти го каже. А аз знаех, че ще бъде трудно да те накарат да го преглътнеш.

Тя мълчеше, но малко по малко на лицето й се появи някогашната твърдост. Саша се изправи и почисти пясъка от тялото си.

— Добре. Но ако разбера, че тези пари не са отишли у прокурора, а у Елиза, ще ви накарам вие да ги глътнете — без да добави друго, тя се отправи към къщата.

Не след дълго и Базил се присъедини към нея. Познаваше внезапните й пристъпи на гняв и знаеше, че се чувства унизена от този компромис.

— Не си го изкарвай на мен. Такъв е светът и така върви.

— Знам, но не ми харесва.

— Нито на мен. И не съм дошъл само за да ти съобщя какво трябва да се плати.

— Наистина ли? Какво друго има?

— Дойдох да се сбогувам с теб, Саша — тихо изрече Базил. — Реших да се преместя във Флорида.

— А… на Розали й харесва във Флорида, тя ми го каза. — Саша го погледна, като се опитваше да запомни Базил Андрос, който се сбогуваше с нея. Толкова жесток и толкова отчаян, хубавото момче, силният мъж, с когото бе познала любовта. Гледаше потъмнялото лице от лъчите на слънцето във Флорида, проницателните очи, устните, които току-що бе целувала.

— Саша — промълви той, — не мога да остана до теб, щом ти не си моята жена.

— Ти набързо реши да се ожениш за Розали. — Затвори очи и въздъхна.

— Ти ми я даде! — предизвика я той.

— Но ти за нея ли се ожени, или за семейство Лучера?

— Лучера са семейство, а аз никога не съм имал семейство.

— Едно семейство със съмнителни сделки?

— Мислиш ли, че Рокфелер и Форд нямат зад гърба си по някоя мръсна сделка? Що се отнася до мен, аз имах една проста идея, която се наместваше като болт в бизнеса на братята на Розали — една верига семейни ресторанти в курортите и покрай автострадите. В тази страна хората пътуват.

— А ако се намесим във войната?! Непрестанно се говори.

— Запомни, че храна и червило се продават винаги, дори и по време на война. — Той й намигна и се усмихна.

И Саша се усмихна. Това беше оптимизмът на Базил, неговата способност да „усеща“ пазара така, както морякът познава вятъра. В това се проявяваше неговата разумна смелост в сделките.

— Ще имам нужда от пари — каза му тя.

— За онзи заем от Лучера говори с Джеф.

— Той ли е техният съветник?

— Казвам ти го поверително — техният човек е Арчи. Но Джеф е с по-остър ум, по-млад е. Не го оставяй да ти се измъкне.

— Ще замина за Ню Йорк — заяви тя.

— Бях сигурен.

— Реших да продам фабриката. Ще основа лаборатория, която ще се ръководи от Алфред Танц, и ще дам да произвеждат моите специалитети в някоя фабрика, която работи за трети лица. По-малко капитал и повече печалба. Какво ще кажеш?

— Че мислиш мащабно.

— Ще ми липсваш.

Базил я гледаше и тя разбра, че не може да го остави да си тръгне и да премълчи истината, която я разкъсваше. Никога не би могла да я скрие от него и сега щеше да му се довери, защото тя пазеше думите, пазеше ги у себе си, макар че живееше така, сякаш ги беше забравила.

— Тези дни проумях, че ще остана сама, Базил. Сама през целия си живот. Разбрах също, че мога да гледам напред и искам да стигна далеч. Къде? Не си поставям граници. Искам да създам нещо, което да ми донесе богатство и власт, искам да командвам и да създавам. Но знам още, че ти и Томас винаги ще бъдете до мене. Ти, защото те дадох на друга, защото те обичам, а Томас, защото го убих…

— Ти?!… — Толкова беше потресен, че не можеше да говори. — Ти си го застреляла?

— Не, не го направих аз. Но два часа преди това аз го убих с моята истина. — Саша тежко въздъхна. — Казах му всичко, Базил — за мен, за теб, за детето, което може би бе негово, а може би — твое, крещях му, заявих му, че съм се отказала от теб само защото хирургът ме е направил стерилна. Базил, убих го с истината!

— Защо го направи? Вече…

— Защото бях отчаяна, че те бях загубила.

Базил не успя да каже и дума, беше покрусен от болката й.

— Вече знаеш всичко. Сега си върви, Базил. — Тя му подаде шлифера и го побутна към вратата. — Върви и не се обръщай.

„Може би — помисли си тя, докато той излизаше, след като отново я бе погледнал на прага, — може би ще се срещнем в някой друг живот, на друг свят.“

Срещнаха се след двадесет и две години, в един друг свят, но в същия живот.