Габриела Магрини
Диамантената лейди (3)

Глава 3

Нюпорт, 1934 г.

Саша Кинзачек привършваше работата си в сладкарницата половин час след затварянето й. През това време почистваше до блясък стъклените поставки, проверяваше списъка с поръчаните сладкиши за следващия ден и този с продадените пралини и фондани. Преобличаше се в килера и там окачваше черната си престилка с огромна яка от батиста — униформа, в която продавачките от „Бедфорд Чоколит Шоп“ приличаха на кукли.

— Това момиче е твърде сериозно, упорито и хубаво — отбеляза собственичката, която я наблюдаваше от касата. Когато я прие на работа, изпитваше известни съмнения. Саша бе различна от повечето красиви момичета. Говореше винаги тихо, а ръцете й бяха похабени. Но само след няколко дни с помощта на мед и професионалния маникюр, който й правеше Бети, ръцете на камериерката станаха меки и чисти, подходящи да опаковат сладкиши.

Независимо че не им плащаха много, момичетата предпочитаха да работят като продавачки — особено в сладкарниците и магазините за цигари, защото имаха възможност да се срещат с хора. Едно от най-предпочитаните места бе „Бедфорд Чоколит Шоп“ със салона си за чай. Магазинът се намираше в центъра на града и затова за мнозина бе задължителна спирка по време на пазаруване, дори и за мъжете, които нерядко купуваха сладкиши и се заглеждаха по продавачките. Те бяха млади и грациозни. Саша беше най-красивата не само заради това, че ръстът й бе над средния, но и престилката не прикриваше предизвикателните извивки на тялото й. Майка й не й разреши да си отреже косите, които тя сплиташе на една страна като Марта Егерт, европейската актриса и певица, която от известно време оспорваше успеха на американката Джийнет Макдоналд. Саша малко приличаше на Марта Егерт.

Когато излизаше, Саша носеше старомодно палто. Майка й го бе купила от своя бивша клиентка, която бе останала без пари по време на кризата от 1929 г. и бе разпродала гардероба си. Не й допадаше никак тази бежова дреха, но не разполагаше с нищо по-добро. Няколко години след тази съкрушителна криза, която бе объркала американската икономика, всички се стараеха да забравят пораженията, макар че елегантният светски живот в Нюпорт — известен курортен център на Атлантическия бряг, вече продължаваше само два месеца през лятото. През тези години градът се промени. Немалко от останалите без работа жители бяха заминали за Ню Йорк или Бостън, където момичетата си намираха работа за няколко долара на седмица като машинописки. Онези, които останаха, трябваше да се задоволят със зле платена работа в хотелите. Младите мъже можеха да си намерят работа единствено на туристическото пристанище, където плавателните съдове увеличаваха броя си. Големите вили — затворени или продадени поради загубата на наследствените богатства, се купуваха от нови собственици, а в местните вестници отново се появиха обяви за работа за гувернантки и градинари.

Нов финансов елит заменяше старите имена, които обаче не бяха съвсем забравени. Имаше и консервативни семейства, които водеха спартански живот благодарение на някакви останки от доходите си. Те бяха запазили къщите си, като ги бяха преустроили в малки хотели с обзаведени жилища. Всъщност в Нюпорт парите никога не бяха секвали, нито пък красивите жени бяха престанали да преследват богати мъже. Саша бе понаучила нещо по отношение на богатите жени през трите години работа като камериерка в хотел. То щеше да й бъде полезно в бъдещето.

— Те са арогантни и неуверени — неведнъж бе споделяла с майка си. — Биха направили всичко, за да задържат някой мъж. Цялото им високомерие се основава на факта, че притежават съпрузи.

— Да, съпруг и пари — незабавно отвръщаше тя, съсипана повече от стаената злоба, отколкото от бедността. — Ако не беше баща ти, никога нямаше да дойда в тази страна. Все казваше: Америка, Америка… Но тази Америка е като торта, която хора като нас дори не могат да опитат.

— Аз ще си хапна от нея — смееше се Саша. — Ще си взема голямо, голямо парче!

Междувременно майка й упорито продължаваше да я буди сутрин, за да стигне навреме на работа, а Саша би могла да споделя стаите на последния етаж на „Гран Хотел Роуд Айланд“ с другите камериерки. Те бяха весели и жизнени момичета, с които се смееше и говореше за секс. Те й оставяха по някое парче торта, изостанало в кухнята, канеха я на танци или на кино. Но Саша рядко си позволяваше по някое отклонение. Катерина Кинзачек бе по-скоро престорено набожна, отколкото вярваща. Искаше дъщеря й да остане девствена до сватбата и всяка вечер да прекарва у дома си. Единствените празници, на които Саша бе присъствала в хотела, бяха Нова година и Марди Гра^[1], когато събираше и малко бакшиши, помагайки на гардероба. Гледаше очаровано как дамите, които пристигаха от Бостън и Ню Йорк, свалят кожените си палта и остават в роклите от тънък сатен, гримирани и с изкуствени мигли като звездите от Холивуд.

Годините след смъртта на баща й минаваха бавно. Ден след ден мълчаливата й съпротива се засилваше. След работа Саша вече не се прибираше направо вкъщи, а посвещаваше част от времето си на своите проекти. Вървеше бавно по улиците с луксозни магазини и си отбелязваше какво би си купила, когато забогатее. Много често желанията й надвишаваха качеството на изложеното по витрините. Искаше да има дрехи от висшата мода, като представяните във „Вог“ и „Фешън“, а бижута — от прочутите фирми „Ван Клееф“ и „Арпел“ — диаманти — съвършени и чисти в безсмъртното си сияние!

Правеше впечатление на мъжете. Някои дори тръгваха след нея, но безразличието й ги обезкуражаваше. Саша не знаеше какво би могла да прави с контетата, които ухажваха Бети и приятелките й, с емигрантите от Германия или Ирландия, които ги канеха на пикник на плажа и се опитваха да се възползват и от неизбежната покана за леглото. На осемнадесет години Саша бе убедена в едно: трябва да си намери достатъчно богат съпруг — американец. После щеше да се впусне във вихъра на американската надпревара да се правят пари, да се правят пари и пак пари. Саша Кинзачек имаше повече проекти, отколкото любовни мечти.

„Не искам повече да завиждам на момичетата с бели чорапки и панделки в косите, нито на жените, които сутрин захвърлят върху леглото си копринена нощница.“ Скътаните през трите години пари от бакшиши, които старателно криеше от майка си, й послужиха да заплати уроците си при мадам Фелисия. Две вечери през седмицата Саша пресичаше една отдалечена улица, където бяха къщата и магазинът на мадам Фелисия. На първия етаж от една година работеше приятелката й Бети и бе изучила методите на мадам Фелисия за поддържане на красотата и за гримиране, прилагани според каноните на Елизабет Арден, както го правеха в „Порта Роса“ на Пето Авеню в Ню Йорк. Всъщност магазинът на мадам Фелисия бе за улеснение смесица от бизнес и услуги за жените. Не беше точно място за прикриване на нелегални, но там се оставяха пощенски и телефонни съобщения, които не можеха по друг начин да достигнат частни адреси. На партера се продаваха парфюми и козметика, купени на черно. На първия етаж бе холът на мадам и две стаи за козметични процедури. Мадам Фелисия и Бети работеха с пълна пара, а два пъти седмично Саша плащаше по три долара за два часа обучение — масаж и нанасяне на грим, но преди всичко слушаше как Бети и мадам си бъбрят и разкриват психологията на клиентите и как жените просто се отпускат в ръцете, които се грижат за тях.

Тази вечер Саша пристигна набързо, защото нямаше час и не можеше да закъснява, за да не събужда съмненията на майка си.

— И така, пристигнаха ли? — попита тя нетърпеливо.

— Да, прекрасни са. Истинска коприна, дори крепдешин. Виж какви цветове!

Парчетата коприна наистина бяха прекрасни. Безсмислено бе да се разпитва за произхода им, стига цената да бе поносима, а тя бе по-малко от половината на тази в магазините. Бети разгъна едно имприме с три цвята, един многоцветен кашмир, едно яркочервено парче и тъмносиня коприна.

— Тази — решително посочи Саша и разгъна коприната, за да я провери. — Има изпусната нишка. Трябва да ми направите още едно намаление.

— Този толкова тъмен цвят?! — прогърмя гласът на мадам Фелисия. — Защо не си вземеш прекрасното червено, което стои добре и на блондинките? Или пъстрия кашмир, толкова фин и сексапилен?!

Без да отговори, Саша отби от цената.

— Да не би Ротшилд да те е поканил на чай? — усмихна се Бети.

— След време може би — отвърна на шегата Саша, без да се обижда.

— А твоят адвокат? Размърда ли се?

— Трябва му време — отново се усмихна Саша.

От няколко месеца сред посетителите бе забелязала, че един мъж на средна възраст — елегантен и сериозен, предпочиташе да бъде обслужван от нея. Обикновено всяка неделна сутрин я молеше да му приготви кутия с пралини и „дамски целувки“. Тя подбираше сладкишите един по един, подреждаше ги изкусно в кутията, обточена със златиста хартиена дантела, като подреждаше фигура на звезда, на цвете или спирала с различни нюанси в цвета на шоколада. После го поглеждаше, усмихваше се, сякаш тази скромна творба й доставяше огромно задоволство.

Той също й се усмихваше в отговор. Поръчваше други сладки — миниатюрни пасти, които можеха да се намерят само в тази сладкарница в Нюпорт.

— Изберете ги вие — казваше й.

А Саша отново се усмихваше, щастлива да бъде наблюдавана без арогантността и безочието, с които мнозина я гледаха.

— Той е един от най-добрите адвокати в града — й каза собственичката. — Толкова е изтънчен и е силно привързан към майка си. Всяка неделя й носи сладки. Понякога и тя идва тук. Голяма дама!

Саша още не знаеше името на този човек. Предполагаше, че той е възрастен ерген, напълно подчинен на майка си, но не можеше да попита дали е женен, без да прояви недопустимо любопитство. Предната неделя бе поръчал торта „Сахер“.

— Изпратете ми я вкъщи — бе казал той.

— Мога ли да попитам за името ви? — попита тя шепнешком, почти интимно.

— Томас Вайнес. А вашето?

— Моето?! — Тя внезапно се изчерви. — Казвам се Саша. Фамилията ми е прекалено трудна, за да се запомни. — Вече се усмихваше, съвзела се от изненадата.

— Добре, Саша. Адресът е… — Той й подаде една визитна картичка.

— Чудесно.

Да, адресът беше в жилищната зона на града, където къщите и кооперациите не надвишаваха височината на дърветата по улиците и в градините.

След няколко дни, когато се прибра, майка й посочи една кошница с цветя върху масата. Не бяха обичайните орхидеи, а малки рози, фрезии и нарциси — истински пролетен букет. Майка й вече бе прочела бележката, която гласеше: „Фамилията ви наистина е трудна за произнасяне, но вие сте прекрасна. Ваш Томас Вайнес“.

— Кой е той?

— Един от клиентите на сладкарницата. Всяка седмица му приготвям сладкиши за майка му.

— Но кой е той?

— Адвокат. Така ми каза собственичката. Възрастен господин.

— По-добре възрастен и богат, отколкото някой млад голтак, нали? — отбеляза майка й, която се бе омъжила по любов и цял живот бе страдала.

— Е, и какво от това? — ядоса се Саша.

— Безсърдечна си, мила моя. Когато човек е млад, понякога мисли за любов, но ти… — изрече майка й презрително с тон, който си позволяваше да държи само на нея.

— Но ти си била щастлива и влюбена в татко и така те е довел тук, в прекрасната Америка.

— Не говори за баща си! Ако беше жив, той щеше да те напътства. А тези цветя утре ще занеса в църквата.

— Нали знаеш, това все още не са цветовете на греха — отвърна Саша, която умееше да я дразни. Не обичаше майка си, но я съжаляваше.

Мария Катерина почти не излизаше от къщи, никога не се смееше, не пееше. Избягваше да се вижда с близките си, сякаш подозрителната й самота беше добродетел. Особено старателно отбягваше съседката си, за която говореха, че приемала мъже у дома си. Ограничена бе в малко стаи. Най-голямата от тях бе потъналата в безредие нейна работилница — с конци и карфици по земята и с дървения тапициран манекен в един ъгъл. Хранеше се в кухничката на маса, покрита с мушама. Всяка вечер, докато Саша се хранеше в този тесен и мизерен ъгъл, си спомняше, че когато баща й беше жив, се хранеха на истинска маса.

Когато няколко дни, след като й бе изпратил цветята, видя Томас Вайнес да влиза в сладкарницата, Саша се изчерви от вълнение.

— Цветята ви бяха прекрасни — прошепна тя. — За да ме накаже за лошотията ми, майка ми ги занесе в църквата.

Той се усмихна развеселен, като мислеше, че това е лъжа. Няколко дни не се появи в сладкарницата и Саша, обзета от нетърпение, реши да предизвика късмета си, като си ушие нова рокля, която да облече, когато той я покани да излязат.

— Искам да ми ушиеш рокля. — Показа синята коприна на майка си. — Ще ти платя. Все едно съм ти клиентка, така няма да ми кажеш, че не можеш да губиш време и пари. — Сложи на масата двадесет и пет долара.

— От тази коприна? Как я купи?

— С парите, спечелени от мен. А сега чуй какво искам. Една семпла разкроена рокля, тип „принцес“. — Тя разгърна страниците на един от моделите, който бе привлякъл погледа й. — Ето, като тази. — Беше с кръгла яка от бяла коприна и гардения вместо копче. — Да кажем… в стила на Шанел.

— И кого искаш да омаеш? Твоят адвокат? — Майка й бе удивена от безупречния вкус на Саша и от увереността й, докато в същото време нейните връстнички се покриваха с дантели и деколтета.

— Е? — Саша погали майка си с онази странна обичливост, с която умееше в миг да променя нейната грубост. — Ти си най-добрата. Защо да търся друга шивачка? Моите пари не са ли като тези на другите? Но искам роклята да бъде готова след три дни, готова съм да платя и като за бърза поръчка.

От нежността, а и от обидата Мария Катерина Кинзачек се разплака.

— Ще ми плати за бърза поръчка! Сякаш не съм в състояние да направя някаква жертва за дъщеря си… това безсърдечно момиче ще ми плаща за бърза поръчка!

Скрои роклята и я уши старателно. Обточи я с бели ленти и приши малки копчета, облечени в коприна. Когато Саша я облече, изглеждаше така, сякаш роклята е свалена от някоя от витрините за милиардери, а не е изработена по модел в някакво модно списание.

Следващата събота Томас Вайнес я попита:

— Свободна ли сте да закусите с мен? Утре… в клуба за голф.

Майка й й зае бяла лисица, която й бе оставила една клиентка, за да я продаде.

— Сложи я! — каза й. — Може да ти е студено.

Саша погледна удивено хитрата муцунка на животното и очите й, изработени от синьо стъкло.

— Не е ли малко префърцунено? — Сложи кожата върху раменете си като шал. Слезе по стълбите на двуетажната къща, където живееше. Една мрачна къща в един не по-малко мрачен квартал. Срамуваше се от това, което щеше да види Томас, когато дойде да я вземе. Между редиците ниски къщи улиците бяха тесни. Носеха имена на цветя — „Розова градина“, „Алеята на зюмбюла“, но дори не бяха асфалтирани, а само павирани с настилка, която блестеше между локвите.

Томас Вайнес бе спрял колата си — стар форд с лъскава боя, пред трите стъпала на входа. Носеше спортно карирано сако и изглеждаше по-млад.

„Може би роклята ми не е подходяща за закуска в клуба за голф? — притесни се Саша. Може би трябваше да облека кашмирената пола с копчета.“ Погледна очите му и се успокои — гледаше я с обожание.

— Имаш хубава кола — усмихна се тя. Внезапно се почувства притеснена и очите й се наляха със сълзи.

— Какво има? — попита той.

— Баща ми. — Саша седна в колата. — Имаше мечта, която така и не успя да осъществи — да притежава форд и с него да ходи при клиентите си. До последния си ден се надяваше, че ще може да си купи… някога…

— Разбирам.

Без да добави друго, Томас включи двигателя. Бе сдържан. Не бе повърхностен човек, не бързаше да докосне елегантната млада жена до себе си. Намираше я за извънредно сексапилна, макар да приличаше на възпитаничка на девически пансион, а може би точно заради това. Беше четиридесетгодишен ерген и знаеше, че е желана плячка за едно момиче без средства и неясно бъдеще, но в присъствието на жени той винаги се чувстваше несигурен. По време на тази първа среща Саша не направи нищо, за да се представи като момиче, което всеки мъж би пожелал за своя съпруга — красива, мила и отстъпчива. Напротив, Томас имаше странното усещане, че е упорита — твърда и прозрачна като диамант. Малко го плашеше и затова го и завладя. Беше предизвикателство за него.

Закусваха на верандата на клуба. Зад прозорците се виждаше зеленото игрище. Играчите се движеха като фигурки в макет. Той й каза, че предпочитаният от него спорт е голфът, и всъщност е и единственият, с който се занимава. Саша се усмихна, без да му отговори. Играта, макар и елегантна, й се струваше съвършено безсмислена. Всички привилегировани се движеха из кадифените ливади с прекрасни растения, съсредоточени единствено върху топката, която трябваше да запратят в някаква си дупка.

С чаша аперитив в ръка Томас разказваше за себе си, обърнат към очарователното лице — розово и бяло като раковина. Виждаше копринената й кожа и вече му се искаше да я докосне. Разказваше й за семейството си, за прадядо си — шотландски капитан, пристигнал в Америка миналия век, когато в Нюпорт е имало престижни докове. От тях излизали най-бързите клипери — прекрасни платноходни кораби, които сновели напред-назад между бреговете на Атлантическия океан. Дядо му — първият от семейството, роден в Америка, станал адвокат, какъвто бил и баща му. Томас живееше с майка си, но двамата му по-големи братя бяха напуснали Нюпорт и се бяха установили в Сан Франциско. Те бяха наследили неспокойния дух на прадядо си, а той имаше характера на майка си — истинска американка от изискано семейство. Допадаше му усещането за стабилност и познатата околна среда.

— Идвам тук да играя голф, защото обичам ритуала на играта и се срещам с хора, които познавам — заключи Томас. — Знам кои са и какво мислят.

Зад думите му Саша долови ограничение и невероятна самота. Натъжи се и се разгневи. И той се страхуваше да живее. Инстинктивно и с ожесточение му разказа за своето бедно детство, за баща си — човек, който винаги бе изпълнен с надежда.

— Виж докъде го доведоха надеждите, казва майка ми, която го обожаваше, но никога не проумя що за човек беше той. Но може би и вашият прадядо, господин Вайнес, е дошъл тук от Шотландия, изпълнен с подобни надежди. По свой си начин всеки носи у себе си американската мечта. Затова усещам, че в съдбата ми има нещо мистериозно и положително. Не си спомням Европа, баща ми ме е довел тук и се чувствам така, сякаш тук съм родена, това е родината ми, страната, която обичам, страната, където всеки има своя шанс да разкрие възможностите си.

— Или своето нещастие — отбеляза той. — Още изплащаме илюзиите, с които живеехме преди 1929 г.

— Винаги съм била бедна — замислено рече Саша. — За мен кризата дори не е съществувала. Но има хора, които загубиха всичко и се застреляха, обаче има и други, които успяха да преодолеят бедата.

Томас Вайнес вече не говореше. Това момиче, което още нямаше двадесет години, го плашеше. Бе завършена и дръзка личност, каквато рядко се бе случвало да срещне. Тя не трепкаше с мигли, не писукаше. Гласът й бе на възрастен човек — мек и дълбок, глас, който го караше да я чувства близка; глас, който можеше да изрича дръзки слова, без да издава собствените си тайни. Какви тайни? Тази розова кожа вероятно ухаеше поразително и навярно други вече познаваха аромата й.

— Сгодена ли сте? — попита рязко Томас.

— Ако бях, нима щях да бъда тук?

Тези думи се превърнаха в център на срещата им, сякаш всичко изречено преди бе само прелюдия към тази стъпка. Томас се взираше в очарователното й лице, в сведените очи и устните, които още блестяха от шерито.

— Вероятно не ви липсват обожатели.

— Обожатели? Да. — Сивите очи се взираха в него — сериозни и пронизителни. — Ако са бедняци, единственото им желание се свежда до пикник на плажа. Ако са богати — те ти предлагат само да се оттеглите в някоя хотелска стая. Три години бях камериерка и съм ги виждала.

— Вие май нямате добро мнение за мъжете, а може би греша?

— Обикновено са самонадеяни, неверни и арогантни. Повечето имат мускули, но невинаги и ум в главите си. — Саша се усмихваше, но изражението й беше напрегнато. — Колкото до чувствата им… нямам опит и затова се надявам да срещна някого, който има.

— Ще съумеете ли да го разпознаете?

— Един чувствителен мъж? Да, надявам се.

— А ако не го намерите, какво очаквате?

— Господин Вайнес — Саша непринудено се усмихна, — провокирате ме! Нима мислите, че едно благоразумно и неглупаво момиче, което печели малко, не е в състояние да го види и да го разпознае?

Разговорът замря, когато келнерът донесе коктейл от раци в купа, поставена в лед, и не се поднови, докато не сервираха десерта.

— Били ли сте женен, господин Вайнес? — попита Саша на свой ред, като ровеше с лъжичка из сладоледа си.

— Не! — изгледа я дяволито той. — Може би и аз търся някоя чувствителна жена.

Тя се престори, че не разбира намека. Замислено преценяваше мъжа пред себе си. Добре облечен, с отмерени жестове, кръглите очила леко смаляваха тъмните му очи, над недобре оформените устни имаше мустачки. Едно лице, което лесно се забравяше. Опита се да си го представи близо до себе си, питаше се дали ако целуне тези устни, ще й бъде приятно. Саша не бе толкова студена, както си мислеше майка й. Имаше своите тайни и необуздани фантазии, а историите, които си измисляше нощем, преди да заспи и в които тя винаги бе в ролята на могъща жена — една кралица, за чиято любов молеше мъж без лице. Кой мъж? Този ли?

Внезапно осъзна, че мълчи поне от минута. Без видима причина я обзе физическо безпокойство.

— Можем ли да се поразходим по тези красиви поляни? — попита тя.

— Да, но по края, за да не стъпчем тревата.

— Значи можем да отидем… после? След като си изпием кафето, ако нямате нещо против — обзе я нетърпение, сякаш бе дете, което не може да остане повече на масата. — Следващия път — добави усмихнато, — ако пак ме поканите тук, ще облека плисирана пола и ниски обувки.

— Искате ли да се научите да играете голф?

— Не, достатъчно ми е да ходя по тревата.

Щом се изправиха и прекосиха залата, която междувременно се бе изпълнила с хора, Томас Вайнес остро изпита едно непознато усещане — гордостта и ревността на мъж, до когото върви много красива жена.

Всички оглеждаха Саша. Тя спря за миг на прага да изчака Томас, който бе поизостанал. Заедно стъпиха на чакъла, а после — на тревата. Вървяха един до друг. Дочуха как някой, който ги бе проследил с поглед, изрече: „Съвършена двойка са, той е богат, а тя е красива“.

„Би могла да е моя днес, утре и вдругиден“ — въодушевено си казваше Томас. Не се запита дали тя е чувствителна жена. Бе завладян от Саша, от жестовете й, от кожата, от топлото й ухание. Ухание на жена! Със затворени очи се потопи в това усещане и неочаквано попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Саша?

Видя я, че спира. Белите й обувки се открояваха сред зелената трева, ръцете й стискаха чантата, а лисицата се плъзгаше по рамото й.

— Когато ме попитате за трети път, господин адвокат, ще ви повярвам — отвърна тя. Гласът й бе напрегнат и едва се чуваше.

 

 

— И така реших да не се омъжвам в дълга рокля — каза Саша на приятелката си Бети. — Няма смисъл да хвърлям парите на вятъра и да не мога да си направя изискан вечерен тоалет. Спрях се на един бял костюм и лека кръгла сламена шапка. Ще се оженим в тесен кръг в църквата на Томас… Ти ще ми бъдеш кума и си единствената поканена от моя страна.

— А майка ти?

— Ще дойде. — Саша вдигна рамене. — Макар да повтаря, че сватбата ми ще прилича повече на вдовишка — рано сутринта. Вместо сватбен подарък собственичката на сладкарницата реши да уреди в наша чест малък прием със студен бюфет.

Бети замислено я наблюдаваше. Познаваха се от деца, но изненадите на Саша нямаха край.

— Майка ти има право. Млада си и можеше да поискаш и по-весела церемония.

— По-традиционна, искаш да кажеш. Не искам нищо. Никой не може да решава вместо мен!

— А твоят адвокат? И той ли не желае по-романтична сватба?

— Веднага след церемонията заминаваме на сватбено пътешествие. Първо отиваме в Бостън, а после — на Ниагарския водопад.

— Казват, че е на мода да се ходи там през медения месец. А свекърва ти?

— Лъска английските си мебели, за да направи удар със своите вехтории — иронично отбеляза Саша.

Не бяха английските мебели причината, поради която къщата на Вайнес изглеждаше мрачна. Човек се задушаваше от завеси, възглавници, дамаски, витринки, столчета и табуретки, колонки, лампи, дрънкулки. Всички те бяха в различен стил. Бяха се появявали в различни моменти през дългата викторианска епоха. Имаше и картини, графики и други предмети, които изпълваха цялото пространство върху стените и мебелите. Да навлезеш в царството на Елиза Вайнес, бе доста рисковано начинание. Тя бе дребна и закръглена женица с цяла тълпа приятелки, които й съчувстваха за внезапната поява на снаха. Томас бе последното й дете, родено, когато тя бе почти четиридесетгодишна. Бе го оставила да се справя сам като имаше предвид, че другите й двама сина я възнаграждаваха само с изображенията си от снимките. Освен това решението за женитбата на Томас бе взето с такава бързина, че се бяха породили съмнения за внук, който е на път, а Елиза за съжаление не бе успяла да предупреди сина си и да му внуши факта, че младата му годеница навярно крие под кадифе окървавените нокти на човек, който иска на всяка цена да издрапа нагоре.

За голямо нейно съжаление ноктите продължаваха да стоят прикрити в своите кадифени ръкавици. От сватбеното пътешествие съпрузите се върнаха, придобили приятни навици. Саша бе много нежна и бе открила, че правенето на любов е гимнастика, която й харесва. Независимо от срамежливостта и притеснителността на съпруга си тя търсеше нови забавления. Това все повече ги сближаваше. Тя игриво го провокираше в строгата спалня на дядото капитан далечно плаване, като си обличаше гащеризони и прозрачни копринени пликчета, които Томас намираше за шокиращи, но прекрасни, и я молеше той да съблича онези деколтирани нощници, които толкова често бе виждала захвърлени между чаршафите на леглата, които оправяше.

Тяхната любов бе започнала в малък хотел до Ниагарския водопад — в един малък процъфтяващ град, където новобрачните двойки мигом се разпознаваха — разхождаха се и се спираха в магазините за дребни украшения или в сладкарниците след прекарания в леглото следобед. Саша внимателно бе започнала да привлича Томас, за да не би той да реши, че сексът е нещо, което се прави и се забравя, а като нещо, към което човек се връща с намеци или безобидни шеги. Така денят им се превръщаше в игрива прелюдия на нощта. Галеше го, но само когато бяха насаме, защото инстинктивно усещаше, че любовта е като споделената тайна. Томас бе покорен от нейната чувственост, която се проявяваше като безсрамна наивност. Естествено никога не би допуснал, че цялото усърдие на Саша по време на медения им месец няма нищо общо с неговата привлекателност. Още повече че младата му съпруга го галеше и шепнеше: „Томас, имаш прекрасно тяло…“, сякаш никой друг, освен нея не го е виждал гол. А може би беше и точно така. Но дори и тя не осъзнаваше напълно играта. Току-що бе открила, че сексът оказва неустоимо влияние върху мъжа и че бракът има свое тайно развитие, което би могло да й даде власт в деня, който още бе само в мечтите й.

— Задоволиш ли мъжа в леглото, ще го направиш свой роб — бе споделила с нея Бети, чийто любовник бе ирландец.

Саша направи всичко възможно, за да се увери, че Томас Вайнес се чувства като неин роб. Бе доволна от себе си и се зае с благоразумие и хитрост да предаде на съпруга си своите собствени намерения и решения. Веднага си даде сметка, че осъдителният и хладен поглед на Елиза я проучва и преценява като неприятел в неизбежна битка. След това решително отказа да се занимава с домакинството, като изтъкна, че има още много да учи, докато стане истинска господарка на къщата.

— Апартаментът е като гробница — довери Саша на Бети, след като бе разкрила едва една десета от своите намерения. — Дори балдахинът на спалнята ми тежи. Но няма значение. Когато имам собствен дом, ще бъде напълно различен. Ще си купя модерни мебели от Ню Йорк от Мейсис или Уонамейкър… нали се сещаш, от тези мебели, които се проектират в Европа — светли и леки.

Мрачната обстановка в къщата на Вайнес бе поносима за момента. Тя нямаше никакво намерение да съперничи на Елиза в управлението на тази претрупана колиба, затова започна да си измисля причини, които да я задържат вън от дома. В началото се зае по-усърдно с уроците на мадам Фелисия, но всъщност вече бе научила всичко за масажа и кремовете, когато Томас деликатно й подметна, че посещенията в този бордей, разположен в уличка близо до пристанището, не подхождат на съпругата на един уважаван адвокат. Тя му предложи да му помага в работата. За броени седмици би могла да получи диплома по машинопис, а на останалото щеше да я научи той.

— Но аз вече си имам секретарка — отвърна й той. — Не бих могъл да те взема да работиш при мен и да те поставя в по-ниско положение.

И като виждаше как Елиза се гневи от всяка нейна инициатива и че изпитва задоволство от всеки отказ на сина си, Саша Кинзачек Вайнес реши да се посвети на подготовката за нещо, което самата още тя не можеше да определи. Не знаеше, че стои на прага на една съдбоносна година.

„Който иска да се научи да плува, трябва да се хвърли в морето“ — припомни си тя една поговорка, която баща й често повтаряше, и се отправи към библиотеката „Редуд“. Тържествената фасада на сградата в неокласически стил с величествени колони и седем стъпала към входа предизвика у нея страхопочитание. Това чувство стана по-силно, когато влезе в залата, където нямаше любопитни като нея, а студенти и прилежни ученици. Помоли управителя на библиотеката за разговор. Озова се пред един възрастен плешив и недорасъл мъж и се окуражи. Това, че носеше папийонка показваше, че човекът не е бюрократ, а възрастно момче, изпълнено с любознателност към света. Той изобщо не се удиви на молбата й.

— Бих искала да ми препоръчате някоя добра учителка по английски.

— Литература ли?

— Не… Трябва да се науча как се пише правилно писмо.

— Мога ли да попитам, госпожо, къде сте учила?

На този въпрос Саша реагира болезнено като на физически удар.

— Посещавала съм училище само до десетгодишна възраст.

— Тогава сигурно ще ви допадне госпожа Гулд. Тя е много опитна учителка — пенсионерка.

Госпожа Гулд стана първата й истинска приятелка. Не бе нейна довереница, но бе единственият човек, който поддържаше нейния стремеж към знания. Беше на седемдесет години с буден ум и толкова проницателна, че нито веднъж не попита тази необикновена жена от буржоазията какво я кара да взима уроци по английски език и да желае да научи „всичко онова, което богатите момичета научават в училище“. Стигаше й да обяснява и да оказва благотворно влияние върху Сашиния буден ум и способността й да възприема.

Започнаха с езиковата подготовка — четяха на глас книги и вестници, за да се запознае Саша с новите думи, правеха диктовки, за да коригират грешките в правописа й.

— Нашият език е изразителен и динамичен, той ще се наложи над другите езици — казваше госпожа Гулд на Саша. — Вече половината свят говори английски. Но една изискана госпожа трябва да научи и френски.

Докато Саша се опитваше да говори с британски акцент, за да задоволи желанието си да стане по-изискана, учителката й предложи списък на списания, за които да се абонира: от „Харпърс Базар“ до „Сатърдей Ривю ъф Литъръч“, от „Нешънъл Джиографик“ до „Кънтри Лайф“ и „Венити Феър“ и „Тиътър Артс Мънтли“. И не спираше само дотук.

Когато Елиза Вайнес започна да вижда в къщата онова, което й се струваше безполезен куп хартии, тя ги посочи на сина си като доказателство за вина или поне за умствено разстройство.

— Какво възнамерява да прави? Превръща се в сноб…

— Е, предполагам, че иска да бъде в течение на новините.

— Или е решила да става интелектуалка като тебе. Сега й е хрумнало да покани на обяд колегите ти със съпругите им. Поне това известно ли ти е?

— Спомена ми. И не греши, като казва, че винаги съм живял като мечка. Освен това тя е млада, има нужда да се среща с различни хора.

Понякога Саша ходеше в клуба за голф, но само за да се среща със съпругите на другите съдружници. Бе сдържана и предимно слушаше, бе забелязал Томас. Веднага й се разнесе славата на изискана и непринудена жена.

Елиза временно се оттегли от битката, за да не настройва срещу себе си сина си, но не изпускаше от очи снаха си, която бе непредсказуема като вятъра. Започна да си води бележки за отсъствията й от дома и посещенията на Бети, която не бе по-добра и също беше от предградията. Саша я бе помолила да се запише вместо нея на задочен курс по козметика и Бети й носеше лекциите.

— За какво ти е? Вече имаш всичко, което искаш.

— Едва съм започнала.

Животът на Томас се променяше, но навиците му си оставаха същите. След вечеря той се затваряше в кабинета си, а в това време Саша четеше или слушаше радио — друг неизчерпаем източник на информация. Два следобеда седмично Томас посвещаваше на голфа и съпругата му се възползваше от отсъствието му, за да излиза. Това изостряше до крайност любопитството на свекърва й. Един ден, след като бяха пили кафе и Саша бе излязла набързо, Елиза отново атакува сина си.

— Открих кой помага на съпругата ти в интелектуалните й прищевки.

Томас търпеливо се приготви да слуша. Усещаше непреодолимата враждебност на майка си, но си казваше: „Ревност, това е само ревност“. Но наистина щеше да се разочарова, ако съпругата му се превърнеше в интелектуалка, губейки своята свежест.

— И какво от това? — окуражи той майка си.

— Щом отидеш да играеш голф, тя ходи на уроци при една възрастна учителка, една от онези кариатиди, които набързо ще ти напълнят главата с поезия и политика. С нея ходи и на концерти, била е дори в Провидънс да разгледа изложба на мебели. След това забелязах, че внимателно оглежда моите мебели — направи презрителна гримаса Елиза. — Сигурно се чудеше дали са бидермайер или чипъндейл. Освен това я чух да казва на невежата си приятелка, че леглото на прадядо ти е неоготически сандък. Как ти се струва?

— А ти откъде знаеш тези неща? — не можа да сдържи усмивката си Томас. — Шпионираш ли я?

— Знам, защото накарах да я следят — спокойно отвърна Елиза.

— Какво?! — Той пребледня от обида.

— За тази работа има професионалисти. Този съвет ми даде викарият от нашата църква. Каза ми: „Преди да съдиш, трябва да разбереш истината“.

— Даваш ли си сметка, че това е непристойно?

— Ти си сляп! — невъзмутимо отвърна майка му. — И защо? Защото не знаеш какво прави съпругата ти, нали? Не знаеш дори, че приятелката й Бети, която работи в онзи бордей, идва тук два пъти седмично, за да я обучава.

— Какво искаш да кажеш? — извика Томас, възбуден от разговора.

— Масаж и всички неща, които се правят в козметичните салони, които в повечето случаи са публични домове. Можеш ли да си представиш? Сигурна съм, че тя…

— Ама какво говориш?!

— Накарай я да ти обясни. Попитай я. И й кажи, че аз съм ти отворила очите.

Същата вечер, преди да седнат на масата, Саша бе подложена на разпит. Отначало тя като че ли не разбираше какво става. След това проумя, че е била следена, с усилие запази хладнокръвие и отговори на въпросите, не реагира на провокациите на Елиза, разкри искреното си желание да учи, предложи да покани у дома им госпожа Гулд, за да се запознаят с нея, и накрая с горчивина и сълзи в очите засипа свекърва си с въпроси:

— Какво лошо има в това, че искам да се развивам? Да бъда в течение на събитията? Да чета вестник всеки ден? Да се науча как се пише писмо, без да допускам грешки? Накратко — какво лошо има в това, че се стремя да се издигна до нивото на съпруга си, който е умен човек? Искам да знае, че утре може да покани колегите си и техните съпруги и аз няма да се изложа. Аз не съм глупава и не желая да остана невежа.

— На какво се надяваш? — присмя й се свекърва й. — Че ще те вземат за госпожица, завършила колеж?

— Не, няма да сметнат, че съм завършила Браун в Провидънс, но синът ми ще учи там и аз ще съм на висотата на тези стари традиции.

— Синът ти?

За Елиза Вайнес това бе решителен и жесток удар.

— Да — разгневено потвърди Саша. — Бременна съм. Исках да ти го съобщя тази вечер — обърна се тя към съпруга си, — да се насладя на миг интимност, радост… а вместо това… — Обърна гръб и на двамата и се затвори в стаята си да поплаче от яд.

След няколко минути Томас отиде при нея и внимателно затвори вратата.

— Сигурна ли си? — Гласът му трепереше от вълнение.

— Разбира се. Днес бях при една лекарка — гинеколог.

— Жена?

— Да, доктор Стийл. Тя е изключителна. Има кабинет и в Бостън. Каза ми, че моята възраст е най-добрата, за да родя здраво и жизнено дете.

— И ти каза да си почиваш…

— Напротив. Предписа ми диета, за да не напълнея много. Остаряло е схващането, че бременната трябва да се храни за двама. Необходимо е да се движа и всеки ден да се разхождам на чист въздух.

Томас бе развълнуван. Бе на повече от четиридесет години и щеше да има дете. Ето какво означава да имаш млада съпруга!

— Мама ще бъде толкова щастлива… всичко ще ти прости.

— Да ми прости? Защо? Защото съществувам?

— Тя просто ревнува, разбираш ли? — отвърна той.

В този момент Томас за пръв път почувства, че и двете го обичат.

Нямаше представа как е протекла срещата между двете жени на следващата сутрин. Елиза Вайнес правеше кафе, когато някой просъска зад гърба й:

— Чуй ме добре, Елиза!

Тя се обърна и остана като прикована от жестоката светлина на сивите очи, втренчени в нея. Очи на убийца, потрепери тя и гърлото й се сви.

Саша отчетливо произнасяше думите с глас, който прорязваше въздуха:

— Не се опитвай да ме шпионираш или да воюваш с мен. Аз притежавам твърдостта на диаманта, никога няма да успееш да ме пречупиш.

Ето че и ноктите се бяха подали от кадифената ръкавица.

Саша взе от ръцете й кафеника и нанесе последния си удар:

— Убедена съм, че първото ми дете ще бъде момче.