Тери Пратчет
Академик Невиждан (5)

Архиканцлер Ридкъли потърка ръце:

— Е, господа, надявам се, че сте прегледали тазсутрешните вестници, или че поне сте им хвърлили по някой поглед?

— Мисля, че с оная предна страница има някаква грешка — изказа се Лекторът по Съвременни Руни. — Като я видях, направо ми се отщя да закусвам. Метафорично казано, разбира се.

— Очевидно амфората се намира в мазетата на музея вече от поне триста години, но по някаква причина е излязла наяве точно сега — продължи Ридкъли. — Естествено, там има купища неща, които досега никой не е прегледал като хората, а и тогава градът е изпитвал повишено лицемерен период и не му се е искало и да знае за подобни работи.

— Какво, за това, че мъжете имат онуйки ли? — намеси се д-р Хикс. — Тая новина няма как да не се разчуе рано или късно.

Той огледа неодобрителните лица около себе си и добави:

— Пръстена с черепа, нали се сещате? Съгласно правилника на Университета завеждащият Катедра Посмъртни Комуникации има правото, не, даже задължението да прави пошли, провокативни и умерено злобни забележки. Съжалявам, но такива са вашите правила.

— Благодаря ви, д-р Хикс. Вашите несвоевременни забележки са надлежно отбелязани и съответно оценени.

— Знаете ли, на мен лично ми изглежда малко подозрително, че тая проклета амфора, се е появила точно по това време — произнесе се Старшият Дискусионен Наставник. — И се надявам, че не само аз съм достигнал до това подозрение.

— Напълно ви разбирам — пак се обади Хикс. — Ако не знаех, че Архиканцлерът е зарязал всичко само да убеди Ветинари да ни разреши да играем, аз бих си помислил, че тук се е крояло нещо.

— Мммм-да — продума замислено Ридкъли.

— Древните правила изглеждат много по-интересни, сър, — изказа се Пондър.

— Мммм-да.

— Прочетохте ли това, че на играчите не им се разрешава да пипат топката с ръце, сър? А върховният жрец е на игрището, за да гарантира, че всички правила се съблюдават?

— Не виждам как това би се прихванало в днешни дни — даде глас на наблюдението си Лекторът по съвременни руни.

— Той е въоръжен с намазан с отрова кинжал, сър, — поясни Пондър.

— О? Добре тогава, това поне ще подсигури по-интересна игра, какво ще кажеш Муструм?… Муструм?

— Какво? А, да. Ъхъ. Интересно предложение. Струва си да се обмисли. Един човек контролиращ… Страничният наблюдател, виждащ повече от играта… по-скоро играчът, практически… Та значи, какво пропуснах?

— Моля, Архиканцлер?

Ридкъли премигна към Пондър Стибънс:

— Какво? А, аз просто си събирах мислите, такива ми ти неща — той поизправи снага. — Във всеки случай правилата точно сега не са ни проблем. И без това трябва да я играем тази игра, така че ще се придържаме към тях в най-добрите традиции на спортсменството, до момента, в който установим, как може най-ползотворно да ги нарушаваме в наша полза. Г-н Стибънс, вие бяхте натоварени със задачата да сумаризирате нашите изследвания по въпроса. Моля, катедрата е ваша.

— Благодаря ви г-н Архиканцлер, — Пондър прочисти гърло. — Господа, феноменът ритни-топка очевидно не се ограничава само до правилата, нито до хода на играта. Те, във всеки случай, са чисто технически подробности. За нас, имам чувството, по-голям интерес представлява скандирането и, разбира се, храната. Те явно са от интегрално значение за спорта. За съжаление същото се отнася и до групите привърженици.

— Какво е естеството на проблема?

— Исках да кажа грубите привърженици, а естеството на проблема е, че на тях им идва естествено да се налагат взаимно по главите. Няма да е преувеличение да се каже, че хулиганството и безсмисленото насилие, каквото се наблюдаваше вчера следобед, е един от стълбовете крепящи този спорт.

— Цяла пропаст, деляща го от изначалните обичаи в древността значи — поклати глава Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.

— Нещо такова. Доколкото разбирам в онези дни загубилият отбор е бил удушаван. Макар че от друга страна, това вероятно може да се нарече обмислено насилие осъществявано с пълната и ентусиазирана подкрепа на целокупното гражданство, или поне на тази негова част, която все още е способна да диша. За щастие ние все още нямаме привърженици, така че това не представлява наш проблем, поради което предлагам да преминем директно към баниците.

Откъм магьосниците се надигна хор на всеобщо одобрение. Храната беше хлябът им насъщен, по възможност с масълце и хубаво сладко и чайче и биричка. Някои от тях вече се бяха загледали към вратата предвкусвайки количката със закуските. От девет часа беше минала цяла вечност.

— От централно значение за спорта е баницата — продължаваше Пондър, — която като цяло се състои от тестени кори, съдържащи съответния пълнеж. Събрах десетина образци и ги изпитах върху обичайните обекти.

— Студентите? — досети се Ридкъли.

— Да. Те казват, че били пълна отврат. Хич не били на баницата мекото, по техните думи. Но си ги изядоха и нищо не остана. Изследванията върху съставките установиха, че те съдържат лой, сланина и сол, но доколкото беше възможно да се види, явно никой от студентите не е умрял…

— Тогава значи ги бием по баници — оживи се Ридкъли.

— Вероятно, г-н Архиканцлер, въпреки че не мисля, че качеството на баниците играе някаква роля…

Той спря, защото вратата се отвори пред нашествие на подсилена, тежкотоварна количка за закуски. Понеже не беше задвижвана от Нея, магьосниците не обърнаха повече внимание на това, което я задвижваше, а се съсредоточиха върху подаването на чашки, предаването по кръг на захарницата, инспекция на качеството на шоколадовите бисквити с оглед да се набарат повече от тях, отколкото се полага на едно лице, и разните други дребни машинацийки, без каквито комисията би била хитроумно изобретение за бързо приемане на стойностни решения. Когато дрънченето утихна и борбата за последната бисквита беше изчерпана, Ридкъли звънна с лъжичката си по ръба на чашата си за тишина, макар че поради това, че той беше Ридкъли, това само добави към общата врява шума от счупен порцелан. Когато момичето отговарящо за количката попи всички поражения с гъбата си, той продължи:

— Скандирането, господа, на пръв поглед изглежда като поредната странична подробност, но имам основания да считам, че то притежава известна сила, която не можем да пренебрегнем без опасност от сурови последствия. Както може да се види, преводачите на музея смятат, че съвременните ритнитопковски песни първоначално са били химни към богинята, призоваващи я да дари с благосклонността си съответния отбор, докато по краищата на игрището танцували наяди, които да вдъхновяват играчите за по-велики спортни постижения.

— Наяди? — обади се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания. — Те нали бяха водни нимфи? Девойки с много тънки влажни дрехи? Защо ще са му на някого да му се мотаят наоколо? Освен това те не давеха ли моряци като им пееха?

Ридкъли остави замисленото мълчание да увисне за малко във въздуха, преди да го наруши:

— За щастие не мисля, че в наши дни някой ще очаква да играем ритни-топка под водата.

— Баниците ще изплуват — отбеляза Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.

— Не задължително — възрази Пондър.

— А какво е положението с облеклото, г-н Стибънс? Да приемем, че има все някакво?

— Температурите в древността са били по-високи. Мога да ви уверя, че никой няма да настоява на голота.

Пондър би могъл да забележи тракането, когато момичето с чаената количка замалко не изпусна една чаша, но беше достатъчно великодушен да не забележи, че е забелязал. Той продължи:

— Понастоящем екипите на отборите се състоят от стари ризи и къси панталони.

— Колко къси? — поинтересува се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания с известна настойчивост в гласа.

— Не много над коляното, както разбрах — отговори Пондър. — Има ли вероятност това да създаде проблем?

— Да има. Коленете трябва да са покрити. Общоизвестен факт е, че видът на мъжки колене може да предизвика у жените масов неконтролируем пристъп на похотливост.

Откъм количката със закуските пак нещо се раздрънча, но Пондър не му обърна внимание, защото в момента и неговата глава малко се беше раздрънчала.

— Сигурни ли сте за това, сър?

— Това е установен факт, млади ми Стибънс.

Пондър тази сутрин беше открил сив косъм на гребена си, така че не беше в настроение да остави такова нещо да мине ей така.

— И в кои точно книги… — започна той, но Ридкъли го прекъсна с необичайна дипломатичност. Обикновено той обичаше дребните дрязги помежду преподавателския състав.

— Няколко допълнителни сантиметра, които да ни защитят от стъпкване от тълпи дами не би трябвало да представляват проблем, нали, господин Стибънс? О-па…

Това последното беше към Гленда, която беше изпуснала две лъжици на килима. Тя му направи бегъл реверанс.

— Ъ-ъ, да… и ще трябва да носим цветовете на университета — продължи той с намек за безпокойство.

Ридкъли се гордееше с това, че се отнасяше добре с персонала, и действително го правеше, когато се случеше да се сети за тях, да по това изражение на интелигентна изненада на лицето на това закръглено момиче го безпокоеше. Беше все едно някоя кокошка да му намигне.

— Хъм, да, точно така — продължи той. — Добрата стара червена фланелка, каквато носехме в дните като гребах, с двете големи латински U отпред, прями и дръзки…

Той хвърли един поглед към прислужницата, която се мръщеше. Но той нали беше Архиканцлерът, нали така? Не пишеше ли така на вратата му?

— Точно това ще е — обяви той. — Ще я видим тая работа с баниците, макар че съм виждал разни работи в баници, които не са много-много за гледане, ха-ха-ха, и ще приспособим добрата стара червена фланелка. Какво има по-нататък, г-н Стибънс?

— По отношение на песента, сър. Помолих Магистъра по Музика да поработи върху няколко варианта — поде гладко Пондър. — Необходимо е да изберем отбор колкото е възможно по-бързо.

— Не виждам за какво е това припиране — оплака се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания, който замалко не беше клюмнал след изобилието от шоколадови бисквити.

— А сетете се, завещанието — напомни Завеждащият катедра Посмъртни Комуникации. — Ние…

— Pas devant la domestique!^[33] — прекъсна го Лекторът по Съвременни Руни.

Ридкъли този път вече автоматично погледна Гленда и остана с натрапчивото чувство, че ето ти една жена решена спешно да изучи определен чужд език. Идеята беше смахната, но и възбуждаща. До този момент той никога не беше мислил за слугините в единствено число. Те нали всичките бяха… прислуга. Той беше учтив с тях, усмихваше се, когато беше уместно. Допускаше, че и те вършат и други неща, освен да сервират и отсервират, примерно понякога напускаха, за да се омъжат, а понякога просто… напускаха. Чак до този момент обаче той изобщо не си беше помислял, че те може и да мислят, още пък по-малко беше помислял какво мислят те, а най-малко от всичко, какво мислят за магьосниците. Той отново се обърна към масата.

— А кой ще извършва скандирането, Господин Стибънс?

— Гореспоменатите привърженици, феновете, сър. Това е съкращение от „фанатици“.

— А нашите ще бъдат… кои по-точно?

— Е, ние все пак сме най-големият работодател в града, сър.

— В интерес на истината мисля, че това е Ветинари, а как би ми се искало по всички демони да знам, на кого точно дава работа той — отбеляза Ридкъли.

— Убеден съм, че нашият верен персонал ще ни подкрепя — изръси Лекторът по Съвременни Руни, обърна се към Гленда и за смайване на Ридкъли я попита облизвайки се. — Сигурен съм, че ти ще ни бъдеш фенка, нали, детето ми?

Архиканцлерът се облегна удобно. Имаше ясното предчувствие, че ще стане забавно. Добре де, тя не се изчерви, нито пък се разкрещя. Фактически не направи нищо, освен внимателно да прибере порцелана.

— Аз подкрепям Кукличките, сър. Винаги съм била за тях.

— Те добри ли са?

— Точно сега са в труден период, сър.

— А, тогава предполагам, че ще пожелаете да подкрепите нашия отбор, който ще е наистина извънредно добър!

— Не мога да направя това, сър. Всеки трябва да си подкрепя отбора, сър.

— Но нали току-що каза, че те не се оправяли много добре.

— Точно тогава човек си подкрепя отбора, сър. Иначе си минавач.

— А минавач значи…

— Някой, който се скъсва от викане, докато всичко върви добре, а като започнат загуби, минава към други. Те винаги викат най-силно.

— И цял живот ли викате само за един отбор?

— Е, ако се преместиш в друг квартал, няма лошо и да минеш другаде. На никой няма да му пука, освен ако не идеш при някой върл враг — тя видя озадачените им физиономии и поясни. — Като Напхил Юнайтед срещу Грамадите, или като Кукличките срещу Мътни Извор, или като Месари Кочина Могила срещу Глигани Петльова улица. Нали се сещате.

След като те явно не се сетиха, тя продължи:

— Те се мразят истински. Винаги са се мразили и винаги ще се мразят. Срещите им са лоша работа. Тогава всички затварят кепенците. Не знам, какво ще кажат съседите ми, ако ме видят да похваля за каквото и да е някой мътняк.

— Но това е ужасно! — възкликна Лекторът по Съвременни Руни.

— Извинете, госпожице — обади се Пондър, — но повечето от тези двойки са разположени доста наблизо едни от други, защо тогава се мразят толкова?

— Това поне е лесно — обясни д-р Хикс. — Трудно е да мразиш хора, които са някъде далече. Забравяш колко противни са. А брадавиците на комшията ги виждаш всеки ден.

— Точно такива цинични забележки бих очаквал от един посмъртен комуникатор — измърмори Лекторът по Съвременни Руни.

— Или от реалист — намеси се с усмивка Ридкъли. — Но Кукличките и Мътни извор са на противоположните страни на града, госпожице.

Гленда сви рамене:

— Знам, но винаги си е било така. Така си е и толкова. Аз друго не знам.

— Е, добре, благодаря ви…? — нямаше съмнение в увисналата въпросителна.

— Гленда — представи се тя.

— Виждам, че има много неща, което още не разбираме.

— Да, сър. Всичко — не беше смятала да каже това на глас, а просто й се изплъзна от устата.

Магьосниците бяха потресени и объркани, защото се беше случило нещо, което просто не можеше да го бъде. Със същия успех количката с чая можеше да вземе да изцвили. Ридкъли плесна с ръка по масата преди останалите да са намерили думи.

— Добре го рекохте, госпожице, — разсмя се той, докато Гленда чакаше подът да се разтвори и да я погълне. — И съм сигурен, че забележката ви е дошла от сърце, защото няма начин да е дошла от ума ви.

— Съжалявам, сър, но господинът ме попита за мнението ми.

— А ей това сега пък беше от ума. Браво — одобри Ридкъли. — Така че, значи, окажете ни любезността да ни запознаете с вашите мисли по въпроса, госпожице Гленда.

Все още в шок Гленда се взря в очите на Архиканцлера и прочете в тях, че сега не е време за друго, освен за дързост, но си беше и обезпокоително.

— Ами, за какво е всичко това, сър? Ако искате да играете, просто давайте, а? Защо ви е да променяте нещата?

— Играта ритни-топката е твърде изостанала от времето си, Госпожице Гленда.

— Добре де, но и вие също… Извинявайте, извинявайте, но, добре де. Нали разбирате. Магьосниците винаги са си магьосници. Тук няма много промени, нали? Пък вие ми говорите за някакъв Магистър на Музиката да напишел нова песен, а тея неща не стават така. Песните стават от Мелето. Те просто стават. Те просто, ами, все едно изникват от въздуха. А пък баниците са си направо ужасни, вярно, да, но като си в Мелето и времето е мокро и палтото ти е прогизнало, а обувките ти текат, а ти като задъвчеш баницата си и знаеш, че и всички останали също си дъвчат баниците, а мазнината се стича по ръкавите ти, ами тогава, сър, просто нямам думи, сър, не знам как да го изразя, сър. Това е едно такова чувство, не мога да го опиша, но е като да си малко детенце на Прасоколеда, и човек не може да го купи, не може да му напише разписания и организации, нито да го излъска, нито да го опитоми. Извинявайте, че говоря така, без да ми е според положението, сърове, но така или иначе, това е то. Трябва да сте го изпитали, сър. Баща ви не ви ли е водил на мач?

Ридкъли огледа Съвета и отбеляза известна влажност в очите им. Магьосниците бяха предимно от онова поколение, от което се ковяха дядовците. Освен това бяха преобладаващо, ами преобладаващи, и претрупани с цинична опакост и наслояванията на годините, обаче… мирисът на мокри евтини балтони, винаги съдържащи на вид и вкус нюанси на сажда, и баща ти, или може би дядо ти, как те качва на раменете си, така че ето те, високо над всичките евтини шапки и шалове, така че можеш да почувстваш топлината на Мелето, да наблюдаваш приливите и отливите му, да усещаш пулса му, а после, все по някое време, ще получиш баничка, или може би половин баничка, ако времената се окажеха особено тежки, а пък ако са наистина тежки, ще е шепа мазни тлъсти грахчета, които се ядат едно по едно, така че да разтеглиш времето за ядене… а пък ако времената се окажеха благодатни, можеше пък да има и истински лакомства, като например цял хотдог, който да си го изядеш целия сам, или пък паничка чорба с плуващи по повърхността жълти капки мазнина и парченца хрущял, които можеше да дъвчеш на връщане за вкъщи, месо, което сега не би хвърлил и на куче, но което си беше свещеният лотос споделян с боговете тогава посред дъжда и виковете, в лоното на Мелето…

Архиканцлерът премигна. Всичко това не беше траяло и миг, освен ако човек не брои седемдесетте години, които си отминаха ей така.

— Ъ-ъ, много образна аргументация — похвали той и се посъвзе. — Добре обосновани интересни становища. Обаче, разберете ни, ние имаме отговорности. В крайна сметка този град е бил само шепа селца, преди да бъде построен моят университет. Дълбоко сме обезпокоени от вчерашните улични боеве. Дочухме и слухове, че някой е бил убит само защото е подкрепял неподходящия отбор. Не може просто да останем настрана и да оставим да се случват подобни неща.

— Тогава значи ще затворите Гилдията на Убийците, така ли, сър?

Всички усти ахнаха в потрес, включително и нейната собствена. Единствената рационална мисъл, която не избяга панически от ума и беше: „Интересно, дали оная работа в Гилдията на Шутовете още е свободна? Заплатата е мизерна, но пък те могат да оценят един пай.“ Когато тя се осмели да вдигне поглед, Архиканцлерът се беше загледал в тавана, а пръстите му барабаняха по масата. „Трябваше да съм по-внимателна“ — дуднеше Гленда в собственото си ухо. — „Това става като се разбърбориш с разни хайлайфни. Ще се забравиш коя си ти, те обаче няма да забравят, кои са те“.

Барабаненето спря.

— Интересен аргумент, и много уместен — рече Ридкъли, — поради което ще изложа отговора си по следния начин — той щракна с пръсти и с пукане и мирис на шипки във въздуха над масата изникна малко червено кълбо.

— Първо, Убийците, макар и смъртоносни, не са такива напосоки, а фактически представляват опасност преди всичко един за друг. От наемно убийство следва да се боят, най-общо казано, тези, които са достатъчно могъщи да прибегнат до такова, общо взето, в целите на самозащита.

Още едно светещо кълбо се присъедини към предишното.

— Второ, за тях е въпрос на принцип да не бъде увредена никаква собственост. Те са неизменно учтиви, деликатни, пословично безшумни и дори не биха си помислили да загробват някого на обществено място.

Появи се трето кълбо.

— Трето, те са надлежно организирани и, следователно, са податливи на влияние от страна на държавния апарат. Лорд Ветинари много държи на такива неща.

Четвърта сфера се материализира с пукот.

— И четвърто, самият Лорд Ветинари е следвал за наемен убиец със специализации потайност и отрови. Не съм убеден, че той ще раздели вашето мнение. А той все пак е Тиранин, независимо че е развил тиранията до такава степен на метафизично съвършенство, че действа не толкова със сила, колкото с въображение. Той, разбирате ли, не е длъжен да се вслуша във вас. Не е длъжен да се вслушва дори и в мен. Той се вслушва в града. Не знам как го прави, но точно това прави. И играе на него като на цигулка — Ридкъли се позамисли и продължи: — или като на най-сложната игра, която можете да си представите. Градът функционира, не перфектно, но по-добре отколкото е функционирал, когато и да е било преди. Така че мисля, че е дошло време да се промени и ритни-топката — той се усмихна виждайки изражението й. — Каква длъжност заемате, млада госпожице? Защото там само се хабите напразно.

Вероятно това ще да е било замислено като комплимент, но Гленда, както главата й беше така препълнена с думите на Архиканцлера, че те се сипеха с дрънчене от ушите й, чу себе си да казва:

— Никак не се хабя даже, сър! Никога не сте опитвали по-хубави баници от моите! Аз отговарям за Нощната Кухня!

Метафизиката на прагматичната политика не фигурираше сред интересите на повечето присъстващи, но виж от баници те разбираха, и още как. Тя и досега беше в центъра на вниманието им, но сега интересът им наистина се разпали.

— Наистина ли? — обади се Лекторът по Съвременни Руни. — А ние мислихме, че е онази, красавицата.

— Нима? — усмихна му се Гленда. — Е, аз отговарям за нея.

— А кой прави онази великолепна баница, дето ни я пращате понякога, онази с пастата от сирене и горещия лучен слой?

— Ораческата Баница? Аз, сър. По моя собствена рецепта.

— Наистина ли? И как постигате маринованите лукчета да са хем печени, хем да са все така крехки и хрупкави? Просто изумително!

— По моя собствена рецепта, сър, — повтори твърдо Гленда. — Нямаше да е моя собствена, ако я разправях наляво и надясно.

— Добре казано — намеси се весело Ридкъли. — Не може просто ей така да седнеш да разпитваш майстори за тайните на техния занаят, стари мой приятелю. Тея работи просто не се правят и толкоз. А сега обявявам, че това съвещание е достигнало до решение, макар че фактически ще обява, какво е то, по-късно, когато го взема. — Той пак се обърна към Гленда. — Благодаря ви, че бяхте толкова любезна да дойдете тук днес, Госпожице Гленда, а аз няма да разпитвам, как така млада дама работеща в Нощната Кухня налива тук чая по пладне. Да имате случайно да ни посъветвате още нещо?

— Е, — започна Гленда, — щом като питате… Не, всъщност не е моя работа…

— Сега едва ли е най-подходящото време за срамежливост, не мислите ли?

— Е, добре, става дума за екипа ви. Това значи цветовете на отбора ви. С червеното и жълтото нищо лошо, тях точно никой друг не ги използва, но, ами, искате значи две големи U-та отпред, така ли? Едно такова UU? — тя размаха ръце пред себе си.

— Да, съвършено точно така. В крайна сметка това сме си ние — кимна Ридкъли.

— Сигурни ли сте? Имам предвид, знам, че вие господа сте ергени и така нататък, но… добре де, с тях ще изглеждате сякаш имате женски гърди. Честна дума.

— О, богове, сър, ама вярно — сепна се Пондър. — Тази форма би била доста злощастна…

— Що за ум трябва да има човек, който би видял такова нещо в две невинни буквички? — възмути се Лекторът по Съвременни Руни.

— Не знам, сър, — отговори Гленда. — Но всички мъже гледащи ритни-топка имат по един такъв. Освен това ще лепнат някой прякор. Те това много го обичат.

— Подозирам, че сте права — рече Ридкъли, — но аз никога не съм имал такива проблеми навремето като гребах.

— Ритнитопковските запалянковци са по-невъздържани в езика, сър, — изтъкна Пондър.

— Да, освен това навремето ние бяхме доста невъздържани като се опреше до мятането на огнени топки, доколкото си спомням — замисли се Ридкъли. — Тюх да му се не види. Тъкмо си мислех пак да попроветря малко стария парцал. Но все пак съм сигурен, че можем да попроменим малко дизайна, така че да се избегнат всякакви смущаващи детайли. Още веднъж ви благодаря, Госпожице Гленда. Женски гърди значи? За малко да се натресем, без майтап. Пожелавам ви приятен ден — и той затвори вратата зад количката, която Гленда буташе като за състезание…

Моли, старшата прислужница в Дневната Кухня я чакаше като на тръни през един коридор от там. Тя спихна от облекчение, когато Гленда взе завоя дрънчейки с празните съдини.

— Всичко ли мина добре? Нещо да се е оплескало? В голяма беля ще се вкарам, само да се е оплескало нещо. Кажи ми, че нищо не се е оплескало!

— Всичко си беше наред — увери я Гленда и си спечели подозрителен поглед.

— Ама сигурна ли си? Дължиш ми услуга за това!

Законите за запазването и дълженето на услугите са едни от най-фундаменталните в мулти-вселената. Първият закон гласи: никой не иска само една услуга; втората молба (след приключването на първата услуга), с предисловието „и ако не съм твърде нахална…“ представлява искане на още една услуга. Ако гореспоменатата втора молба не бъде удовлетворена, то съгласно втория закон, нуждата от каквато и да е благодарност и отплащане за първата услуга става равна на нула, така че, по силата на третия закон, направилият услугата не е направил изобщо никакви услуги, при което се стига до колизия на цялата система от услуги.

По сметките на Гленда обаче, в течение на годините тя е правила множество услуги, а самата тя дължеше малко. Освен това тя имаше причина да счита, че Моли е прекарала много добре дошлата и почивка в обятията на приятеля си работещ във фурната.

— Ще можеш ли да ме вкараш на банкета в сряда вечерта?

— Ще ме извиняваш, но тази, която определя кой ще сервира там, е икономката — възрази Моли.

Да бе, и ще определи дългокраките кльощави момичета, помисли си Гленда.

— А и изобщо, защо ти е да се набутваш в това? — продължи Моли. — То си е търчане до припадане за никакви пари, ако си говорим честно. Да де, след такова голямо събитие изкарваме прилични остатъци, но точно на теб това защо ти е? Всеки знае, че ти си царицата на остатъците! — тя се запъна, усещайки, колко неловко се бе получило. — Искам да кажа, че всички знаем, колко си добра в правенето на възхитителна храна, от която винаги почти нищо не остава — опита се да замаже тя. — Наистина това исках да кажа!

— Не мисля, че си искала да кажеш, каквото и да е друго — задържа тона си спокоен Гленда, но след малко пак го повиши добавяйки. — А за услугата мога да ти се отплатя още сега! Имаш два брашнени отпечатъка от ръце на дупето си!

Погледът, който й беше върнат не беше голяма победа, но пък дават ли ти — дръж. Въпреки това, цялата тази странна сцена, за която тя беше сигурна, че ще има да съжалява, й беше отнела твърде много време. А имаше работи за уреждане в Нощната Кухня.

* * *

След като се затвори вратата зад необичайно прямата прислужница, Ридкъли многозначително кимна към Пондър:

— Е, добре, господин Стибънс. Цялото време докато аз си приказвах с нея, вие не откъсвахте поглед от тавмометъра си. Изплювайте камъчето.

— Нещо доста заплетено е — запъна се Пондър.

— А аз пък да си мисля, че зад цялата тази работа с амфората бил стоял Ветинари — умърлуши се Ридкъли. — Трябваше да се сетя, че той никога не е толкова неизтънчен.

— О, аз от самото начало предположих, че ще стане нещо такова — обади се Лекторът по Съвременни Руни.

— Именно — присъедини се и Завеждащият катедра Неопределени Изследвания. — И на мен ми мина през ума, още когато за пръв път го зърнах във вестника.

— Господа — изхъмка Ридкъли. — Направо ми скрихте топката, като ви гледам, как точно в момента, когато ми дойде идея, каква е работата с нещо си, и вие се оказва, че сте го знаели от по-преди. Направо съм изумен.

— Извинявайте — намеси се д-р Хикс, — но аз си нямам абсолютно никаква представа, какви ги говорите.

— Ама ти си загубил досега със света! Прекарваш твърде много време в подземията, драги ми господине! — каза му строго Лекторът по Съвременни Руни.

— И това е защото вие не ми давате да излизам достатъчно често! А нека ви напомня, че ми се налага да поддържам жизненоважен рубеж на космическа защита на това учебно заведение с персонал числящ точно едно лице? Добре де, като казах лице… но там е работата, че и той е умрял!

— Чарли ли имаш предвид? Спомням си го аз стария Чарли, но добре си бачка — каза Ридкъли.

— Да, но постоянно се разглобява — въздъхна Хикс. — Старая се да ви държа в течение чрез месечните ми отчети. Надявам се, че ги четете…

— Кажете ми, д-р Хикс — прекъсна го Пондър, — да сте изпитали нещо необичайно докато тази млада дама ни говореше толкова красноречиво?

— Ами да, разбира се, за момент имах много приятни спомени за баща ми.

— Също както, със сигурност, всички ние — продължи Пондър и около масата се закима тържествено. — А аз изобщо не си спомням баща ми. Отгледаха ме едни лели. Изпитах дежавю, без да съм имал оригиналното вю.

— И не е било магия? — предположи Лекторът по Съвременни Руни.

— Не. Религия, както подозирам — произнесе се Ридкъли. — Призовано божество, такива ми ти работи.

— Не призовано, Муструм, — поде д-р Хикс. — А откликнало на въпиещо кръвопролитие!

— А, без такива. — Ридкъли се изправи. — Този следобед бих искал да поставя един малък експеримент. Няма да приказваме за ритни-топка, няма да спекулираме за ритни-топка, няма да се тормозим за ритни-топка…

— А ще ни накараш да я играем, нали? — оклюма Лекторът по Съвременни Руни.

— Да — потвърди Ридкъли, повече от малко разочарован, че му развалиха едно толкова ефектно встъпление. — Само лека разгрявка, колкото да придобием опит от първи ръце за това, как се играе тази игра.

— Ъ-ъ. Ако сме точни, според новите правила, под които имам предвид древните правила, които сме взели за модел, опитът от първи ръце ще означава никакви ръце — уточни Пондър.

— Добре казано, бе човек. Ще разпространиш ли вестта? Упражнение по ритни-топка на моравата като свършим обяда!

* * *

Нещо, което човек не бива да забравя като си има работа с джуджета е, че те, ако и да споделят с нас един и същи свят, все пак, метафорично казано, гледат на него като на обърнат наопаки. Само най-богатите и най-влиятелни джуджета живеят в най-дълбоките пещери. За едно джудже апартамент с изглед на всичките четири страни в самия център на града ще е нещо като най-изпаднало гето. Джуджетата обичат да им е тъмно и прохладно. И не само това. Ако едно джудже върви нагоре, значи му е наистина нанагорно, а най-долната прослойка джуджета беше техният висш клас. Едно богато, здраво и самоуважаващо се джудже със собствен плъхоразвъдник по право изпадаше на самото дъно на пропастта и си печелеше ниска репутация. Разговаряш ли с джуджета, няма как, обръщаш ума си с главата надолу. А също и града си. Та нали, като тръгнеш да копаеш надолу в Анкх-Морпорк, намираш само още от Анкх-Морпорк. И то хиляди години от Анкх-Морпорк, само чакащи да бъдат разкопани, подсилени с крепежи и облицовани с лъскавите джуджешки тухли.

На това се основаваше „Грандиозният Инфрас-прас-структурен проект“ на Лорд Ветинари. Градските стени стягаха града като с най-щастливия сън на някой фетишист. Гравитацията позволяваше само ограничени възможности за растеж нагоре, обаче наносните пластове на равнината предлагаха безгранични запаси от надолу.

Така че Гленда беше доста изненадана да намери Гофна точно на повърхността на Блъскалото, редом до най-луксозните бутици за човешки дамски облекла. Което обаче не беше лишено от смисъл, защото ако искаш да направиш скандален пробив в продажбата на дрехи, не е зле да се маскираш като останалите магазини, заети със същото. Тя имаше известни притеснения относно името, но явно „гофна“ значеше на джуджешки „чудна изненада“ и ако тръгнеш да се смееш на подобни неща, няма да ти остане време да си поемеш дъх от смях.

Тя пристъпи към входа настръхнала като някой, напълно сигурен, че още от момента, в който кракът й стъпи вътре, ще й таксуват по пет долара в минута за дишането на тамошния въздух, а после ще я обърнат с главата надолу и каквото от имуществото не успеят да й го изтръскат, ще й го изтръгнат с кука.

И наистина си беше класно. Но класно по джуджешки. Което значеше колкото си щеш плетени ризници и оръжеен арсенал достатъчен да се превземе прилично голям град. Но при внимателен поглед се виждаше, че и ризниците, и оръжията са дамски. И очевидно до това се беше стигнало ето така: На джуджетата жени им беше писнало постоянно да изглеждат точно като джуджета мъже и те се заели метафорично казано да претопят доспехите си, за да си изковат нещо малко по-леко и позволяващо нагласяване за прилягане по фигурите им.

Жулиета разясни това докато слизаха, въпреки че, естествено, Жулиета не употреби думата „метафорично“, която беше няколко реда етимология отвъд нейния обсег. Пълно беше с бойни брадви и бойни чукове, но във всичките имаше и по някакъв дамски нюанс. Една бойна брадва, очевидно способна да разсече цял гръбнак надлъжно, беше красиво гравирана с цветенца. Това беше цял нов свят и както беше застанала на входа и се оглеждаше, Гленда почувства облекчение, че тук имаше и други човешки същества. Фактически за нейна изненада те даже не бяха малко. Една от тях, човешка девойка на стоманени токчета петнадесет сантиметра високи, се плъзна към тях сякаш привлечена от магнит. А като се има предвид количеството железа по нея, тя надали би могла просто така да подмине безгрижно един магнит. Тя носеше поднос с питиета.

— Заповядайте моля: черна медовина, червена медовина и бяла медовина — провъзгласи тя и после понижи глас с няколко децибела и три социални класа. — Ама червената медовина всъщност е шери и всичките джуджешки дами само такава пият. Не искат да се налага да лочат.

— Ще трябва ли да плащаме за това? — разтревожи се Гленда.

— Безплатно е — успокои я момичето, след което посочи на подноса си купичка малки черни неща, всяко със забучена в него коктейлна сламка и без особена надежда предложи. — Опитайте и плъхски плодове.

Преди Гленда да успее да я спре, Жулиета си взе едно и ентусиазирано го задъвка.

— От коя част на плъха е този плод? — поинтересува се Гленда.

Момичето с подноса не я погледна в очите като отговори:

— Е, нали сте чували за овчарска баница?

— Знам дванадесет различни рецепта — информира я Гленда в изблик на рядко самодоволство.

Което всъщност беше лъжа. Тя надали знаеше повече от четири, защото какво толкова може да се стори с месо и картофи, но искрящото метално великолепие наоколо й лазеше по нервите и тя почувства нуждата да покаже, че и тя е не коя да е. И тогава я огря:

— О, да не би да имате предвид традиционната овчарска баница, която се прави от…?

— Опасявам се, че да — отвърна момичето, — но са много популярни сред дамите.

— Не взимай повече, Жу — бързо се разпореди Гленда.

— Ма те са много хубави — оплака се Жулиета. — Не може ли още едничко?

— Добре, ама само едно — склони Гленда. — Колкото да закръглим плъха.

Тя самата си взе шери, а момичето, което с грижливо балансиране съумя да направи три различни неща с две различни ръце, й връчи гланцирана диплянка.

Гленда я прегледа и установи, че първоначалното й впечатление е било напълно вярно. Заведението беше толкова скъпо, че не посочваше цената на нищо. Винаги можеш да си сигурна, че ще е страшно скъпо, когато не ти казват цените. Няма какво да го гледаш, то все ще ти изсмуче надницата през очните ти ябълки. Безплатно пиене значи? Да бе.

Като нямаше какво друго да прави, тя огледа останалото множество. Всички тук, като се изключи растящото и, наистина, доста многобройно човешко присъствие, бяха брадати. Всички джуджета бяха брадати. Това си беше част от това да си джудже. Тук обаче брадите бяха малко по-фини, отколкото можеше да види човек обикновено из града, а можеха да се видят и някои експерименти със студено накъдряне или връзване на опашки. Вярно, имаше множество рудничарски кирки, но всичките прибрани в много луксозни калъфи, като че ли собственичката им би могла да мерне обещаваща въглищна жилка както си отива да понапазарува и просто не би могла да се сдържи.

Тя сподели тази си мисъл с Жулиета, която обаче посочи към краката с внушителни токчета на поредната клиентка и изтъкна:

— К’во? И да си скапе тея невероятни ботушки? Ма те са Усойничко Цепишлемки, без майтап! Пет стотака на парче, а трябва и шест месеца да си чакаш реда!

Гленда не можа да види лицето на собственичката на обувките, но нямаше как да не види промяната в езика на тялото. Намек за надуване, видим дори и в гръб. Добре де, помисли си тя, ако речеш да похарчиш целия годишен доход на едно трудово семейство за чифт ботушки, сигурно ще ти е приятно все някой да забележи.

Като наблюдаваш хората обаче е лесно да забравиш, че и хората наблюдават теб. Гленда не беше много висока, което значеше, че от нейна гледна точка джуджетата не бяха чак толкова ниски. И тя видя, че ги приближават доста решително две джуджета, едното от които беше извънредно изразено в талията и носеше доспехи, толкова изящно изковани и орнаментирани, че да влезеш с тях в битка би било акт на художествен вандализъм. Като проговори, той (не трябваше да се забравя, че всяко джудже беше „той“ освен ако то не обявеше нещо друго) извади глас, звучащ като най-тъмния и най-скъп вид тъмен шоколад, вероятно и опушен. А ръката, която той протегна имаше по толкова много пръстени на всеки пръст, че трябваше да се вгледаш внимателно, за да разбереш, че това не е бойна ръкавица. Освен това тя беше тя, тук Гленда беше сигурна: този ми ти шоколад беше нещо твърде богат и сочен.

— Колко се радвам, че можахте да ни посетите, милички — проговори тя и шоколадът се заразтапя. — Аз съм Мадам Фашкие. Тъкмо се чудех, дали не бихте могли да ми помогнете? Иначе и не бих си помислила да ви безпокоя, но аз съм, както се изразявате вие хората, натясно.

Всичко това, за най-голямо раздразнение на Гленда беше адресирано до Жулиета, която си хапваше плъха като че ли й беше за последно, което предположително си беше така за плъха. Жулиета се изкиска.

— Тя е с мен — обяви Жулиета, и без да иска добави. — Мадам ли?

Мадам махна пренебрежително с другата си ръка посред блясъка на още пръстени:

— Този салон юридически погледнато си е мина (златна надявам се), а това означава, че съгласно джуджешкия закон аз съм кралят на мината и в нея моята дума е закон. И в качеството си на Крал аз постановявам, че съм Кралица. Джуджешкият закон пука и трещи, но все пак не е нарушен.

— Е, тогава — започна Гленда — ние… Ей ти!

Това беше отправено към по-тънкия спътник на Мадам, който всъщност беше извадил шивашки метър и се суетеше около Жулиета.

— Това е Пепе — представи го Мадам.

— Добре, ама ако ще си позволява такива волности, само се надявам да е жена — заяви Гленда.

— Пепе… си е Пепе — отвърна спокойно Мадам. — Него и без друго няма как да го промениш, или нея. Това лепене на етикетчета може да е толкова подвеждащо, или поне аз така го усещам.

— Особено пък вашите етикети, както не пишете на тях цени — изръси Гленда, просто защото беше твърде изнервена.

— Ах, да, тези неща си се забелязват. — Мадам подмигна така обезоръжаващо, че още малко да разтопи железарията наоколо.

Пепе изгледа възбудено Мадам, която продължи:

— Питам се, дали вие, дали тя… дали и двете няма да възразите да ни съпроводите зад кулисите? Въпросът е малко деликатен.

— Ооо, да — незабавно възкликна Жулиета.

Изсред множеството се материализираха като че от нищото още човешки момичета и внимателно отвориха път към задната част на грамадното помещение, по който Мадам заплува като че ли задвижвана от невидими сили.

Гленда почувства, че изведнъж ситуацията й се е изплъзнала от ръцете, но шерито беше добре дозирано и сега й нашепваше: Що не даваш от време на време на ситуацията да ти се изплъзва? Или поне веднъж, а? Тя нямаше представа, какво ще да е очаквала оттатък позлатената врата в далечния край на залата, но определено не беше очаквала пушеци, огньове, крясъци и някой разпищял се в единия ъгъл. Изглеждаше като стоманолеярна посред нашествие на клоуни.

— Минавайте, минавайте. Да не ви безпокои всичко това — говореше Мадам. — Винаги е така като има шоу. Нерви, нали разбирате. То и без друго всички в този бизнес са под ниско напрежение, а с микроризницата поначало си го имаше този проблем. Новост си е, нали разбирате. Според джуджешкия закон би трябвало да е маркирана на всяко звено, но това би било не само кощунствено, но и изключително трудно за постигане.

Излиза значи, че зад сцената Мадам става малко по-малко шоколадена и малко по-приземена.

— Микроризница! — възкликна Жулиета, все едно й бяха показали пътя към нечувани богатства.

— Вие знаете, какво е тя? — учуди се Мадам.

— То тя за друго не говори — оплака се Гленда. — А не спира да говори.

— Е, то си е невероятно нещо — каза Мадам. — Меко почти като плат, несъмнено по-добро от кожата…

— … и не жули — довърши Жулиета.

— Което винаги е от значение за по-традиционното джудже, което не би облякло плат — разправяше Мадам. — Тези стари племенни обичаи, как само ни задържат в миналото, задръжки са си и толкоз. Ние се измъкваме от мината, но някак си повличаме и част от мината с нас, където и да отидем. Ако можеше да стане по моему, коприната щеше да се прекласифицира като метал. Как се казвате, госпожице?

— Жулиета — отговори автоматично Гленда и се изчерви.

Ама че това си беше чисто и просто майчинска изцепка. Още малко ще вземе да накара някого да наплюнчи кърпичката си и да избърше с тази кърпичка лицето на този някой. Девойката с питиетата ги беше последвала и избра точно този момент да подмени празната чаша от шерито на Гленда с пълна.

— Ще имаш ли нещо против само за мъничко да повървиш натам-насам, Жулиета? — помоли Мадам.

Гленда понечи да пита защо пък, но понеже устата й беше пълна с шери използвано като противопритеснително средство, тя остави това попълзновение да мине ей така.

Мадам наблюдаваше Жулиета критично, подпряла с едната си ръка лакътя на другата.

— Да, това е. Но имах предвид по-бавно, все едно не бързаш да стигнеш до някъде си и не ти пука — заинструктира я Мадам. — Представи си, че си волна птичка в небето, рибка в морето. Носи света като одеяние.

— Вярно бе — рече Жулиета и почна отначало.

Още преди Жулиета да беше минала и половината от разстоянието за втори път, Пепе избухна в сълзи:

— Къде е била тя досега? Къде се е обучавала? — писна той, или предположително тя, пляскайки се по бузите и с двете си ръце. — Вземай я на мига!

— Тя вече има добра и сигурна работа в университета — намеси се Гленда.

Шерито също се намеси като каза: От-време-на-времето още не е свършило. Недей да разваляш всичко!^[34]

Мадам, която определено имаше инстинкти за тези неща, сложи ръка на рамото й:

— Проблемът с джуджешките момичета е, нали разбирате, че повечето от нас малко се срамуват да станат център на внимание. Освен това трябва да имам предвид и че джуджешкото облекло доказано събужда интерес и сред някои млади човешки същества с определена умствена нагласа. Дъщеря ви е човешко същество… — Мадам се обърна за кратко към Жулиета. — Човек си, нали, скъпа? Намирам, че е полезно да се провери.

Жулиета, явно втренчена жадно в някакъв неин си свят само кимна въодушевено.

— Прекрасно — караше нататък Мадам. — А тя не само, че е неимоверно добре сложена и се движи като сбъдната мечта, а и не е твърде много по-висока от средностатистическото джудже. А и откровено казано, миличко, някои дами биха мечтали да са малко по-височки отколкото са. Е, тук може и малко да преувеличавам, но пък тази походка, просто нямам думи. Джуджетата имат бедра, няма спор, но рядко имат представа за какво са им… Извинявайте, да не би да сбърках нещо?

Толкова наскоро погълнатата от Гленда четвъртинка литър шери най-накрая отстъпи пред натиска на нейния гняв:

— Не съм и майка. Аз съм й приятелка.

Мадам й хвърли още един от онези нейни погледи, от които тя имаше чувството, че за кратко са й извадили за бегъл оглед мозъка.

— Тогава ще имате ли нещо против, ако платя на вашата приятелка — тук Мадам направи пауза — пет долара, за да бъде днес мой модел?

„И какво сега?“ — обърна се към Гленда шерито — „Цяла вечер се чудиш до какво ли ще те доведа и ето. Харесва ли ти гледката? И сега какво ще правиш?“

— Двайсет и пет долара — каза Гленда.

Пепе пак се плесна по бузите и изкряска:

— Да! Да!

— Плюс отстъпка за пазаруване в магазина — добави Гленда.

Мадам я изгледа продължително и накрая каза:

— Извинете ме за момент.

Тя взе Пепе под ръка и го заведе забързано към един ъгъл. Гленда не можа да чуе нищо, защото някой наблизо занитваше някакви дрехи, а друг някой имаше истерия. Накрая Мадам се върна насилено ухилена и следвана от Пепе.

— Имам да започвам шоу точно след десет минути, а най-добрият ми модел си е изпуснала кирката върху крака. По-нататъшни ангажименти обаче ще се договарят допълнително. И ще престанеш ли, моля те, да ми подскачаш така, Пепе?

Гленда примигна. Не мога да повярвам, че току-що направих това — мислеше си тя — Двадесет и пет долара само за да облече някакви дрехи! Та това е повече отколкото аз печеля за месец! Това просто не е редно! А шерито й каза: И какво точно му е нередното? Ти примерно за двадесет и пет долара би ли облякла метална ризница, с която после да се изтъпанчиш пред цяла зала непознати?

Гленда потръпна. Разбира се, че не — ужаси се наум тя.

Е, тогава за какво си говорим? — изтъкна и шерито.

Но всичко ще завърши със сълзи — помисли си Гленда.

Не, само казваш така, защото част от теб си мисли, че така било трябвало — възрази шерито — Много добре знаеш, че има далеч по-лоши неща, които едно момиче би могло да направи за двадесет и пет долара, от това да облече някакви дрехи. Да ги свали например.

Но какво ще кажат съседките? — беше последният отчаян аргумент на Гленда.

Да духат супата — каза шерито — А те и без друго няма как да разберат, нали така? Народът от Кукличките не пазарува на Блъскалото, защото тук на тях им е твърде претенциозно. Виж сега, говорим си за двадесет и пет долара. Което ще й дадат, за да направи нещо, което сега няма да можеш да я спреш да направи и с ковашки чук. Само й виж лицето! Все едно някой й е запалил отвътре лампа.

Вярно си беше.

Е, добре тогава, предаде се Гленда.

Хубаво — каза шерито — И между другото нещо ми стана самотно.

А понеже подносът пак се беше озовал точно до лакътя й, тя посегна без изобщо да се замисля. Жулиета вече беше обкръжена от джуджета и, доколкото можеше да се чуе, получаваше светкавично обучение за това как да носи дрехи. Защо ли се хабят? Че на нея и чувал да й навлечеш, пак ще й стои добре. За Гленда, от друга страна, никога не се намираше нещо подходящо за размера й, а ако си говорим без заобикалки, рядко се намираше и каквото и да е за размера й. Теоретично погледнато все нещо би трябвало да й стане, но тя досега беше намирала само факти, които просто не вървяха.

* * *

— Е, времето като гледам е само като за мач — каза Архиканцлерът.

— Май ще вали — вметна с надежда Лекторът по Съвременни Руни.

— Предлагам два отбора по пет души — продължи Ридкъли. — Просто приятелска среща, разбира се, само колкото да му схванем цаката.

Пондър Стибънс се въздържа от коментари. Магьосниците си падаха по съперничеството. То си беше част от магьосничеството. Тяхната представа за приятелска среща беше малко като представата, която би имала котката за приятелска среща с мишки. Университетските морави се простираха пред тях.

— Разбира се следващия път ще сме с подобаващи фланелки — добави Ридкъли. — Г-жа Уитлоу вече е мобилизирала момичетата си да работят по въпроса. Господин Стибънс!

— Да, г-н Архиканцлер?

— Вие ще сте пазителят на правилата и ще съдийствате справедливо. Аз, естествено, ще съм капитан на единия отбор, а ти, Руни, ще предвождаш другия. В качеството си на Архиканцлер предлагам аз пръв да си избера отбора, след което ти ще можеш съвсем свободно да избереш твоите хора.

— Всъщност не е прието да става така, г-н Архиканцлер, — възрази Пондър. — Вие избирате един за вашия отбор, след това той избира един за неговия и така нататък, докато или не запълните отборите, или не се изчерпят кандидатите, които не са прекомерно дебели или не треперят видимо от нерви. Поне такива са моите спомени. — Пондър в юношеството си беше прекарал твърде много време редом до дебелото хлапе.

— Е, добре тогава, щом като не е прието, значи предполагам, че ще се наложи да го направим по вашия начин — съгласи се намръщено Архиканцлерът. — Стибънс, ваша задача ще е да наказвате строго противниковата страна за всяко извършено от тях нарушение.

— Може би имахте предвид да наказвам всяка от двете страни за всяко извършено от тях нарушение, г-н Архиканцлер? Нали трябва да е справедливо.

Ридкъли го зяпна с отворена уста, все едно Пондър беше споменал нещо принципно невъобразимо.

— Да де, май нещо такова ще да е.

Най-различни магьосници се бяха насъбрали тук този следобед, кой от любопитство, кой от подозрението, че присъствието тук би могло да се окаже благоприятстващ кариерата ход, а кой заради изгледа може би да погледа как някой колега заорава в моравата по нос.

Майчице, мислеше си Пондър, когато избирането започна. Наистина си беше като навремето в училище, само че в училище никой не искаше дебелото момче. Тук, разбира се, случаят по-скоро беше никой да не иска най-дебелото момче, което, след напускането на Декана, беше въпрос на фина преценка. Пондър бръкна в робата си и извади една свирка, или по-скоро дядото на всички свирки, двадесет сантиметра дълга и дебела като свинска наденица, за която не са пестили свинското.

— И откъде се намери това нещо, Господин Стибънс? — поинтересува се Ридкъли.

— В интерес на истината, г-н Архиканцлер, открих го в кабинета на покойния Евънс Раирания.

— Каква забележителна свирка — отбеляза Ридкъли.

Това невинно изречение някак си успя ненатрапчиво да намекне, че толкова забележителна свирка явно ще да отива зян в ръцете на Пондър Стибънс, когато би могла да бъде притежание, примерно, на Архиканцлера на университета. Пондър забеляза това, тъй като го беше очаквал.

— Тя ще ми е необходима за целите да сигнализирам и контролирам поведението на двата отбора — заяви високомерно той. — Вие ме назначихте за рефер, г-н Архиканцлер, така че се боя, че в продължение на мача аз ще съм, тъй да се каже, този който — той малко се поколеба — ще има думата.

— В този университет, нали разбирате, съществува йерархия, Стибънс?

— Да, сър, а това е ритнитопковски мач. Както беше установено, процедурата се състои в това аз да поставя топката на земята и след сигнал със свирката всяка страна ще се опита да вкара топката в целта на противниковата страна, като същевременно се старае да предотврати влизането на топката в тяхната собствена цел. Това ясно ли е?

— На мен си ми е съвсем ясно — каза Завеждащият катедра Неопределени Изследвания под хор от утвърдително мърморене.

— Независимо от това настоявам преди срещата да свирна със свирката.

— Разбира се, г-н Архиканцлер, стига след това да ми я върнете. Аз съм разпоредителят на тази игра.

Той предаде свирката.

Първият опит на Ридкъли да я надуе остави без подслон един паяк, живял там безпроблемно, макар и без много удобства в продължение на последните двадесет години и го запрати в брадата на Професора по Природонаучни Изследвания, който случайно минаваше наблизо. Вторият опит откърти вкаменилото се бобче от нея и въздухът отекна на втечнен бронз. А после…

Ридкъли се смрази. Лицето му скорострелно почервеня от врата нагоре. Звукът от следващото му вдишване беше като божествено възмездие. Туловището му се разшири, очите му се стесниха като върхове на игли, над главата му удари гръм и той изрева:

— КАК МОЖАХТЕ ПАК ДА СИ ИЗПОЗАБРАВИТЕ ЕКИПИТЕ БЕ ПИШЛЕМЕТА НЕЩАСТНИ?!

Огньове на св. Елм забумтяха по цялата свирка. Небето притъмня и ужас обзе всички присъстващи, когато времето се върна назад и пред тях се изправи гигантският, маниакално кряскащ Евънс Раирания. Същият, който бе вдъхновил онези несръчно скалъпени извинителни бележки от майка ти, същият онзи ентусиаст на дългото бягане в лапавицата и поборник на общите душове като средство за преодоляване на срамежливостта след подрастващите, същият онзи, който ако не си донесеш подходящата екипировка, те кара да ИГРАЕШ ПО БЕЛИ ГАЩИ. Достопочтени магьосници, които десетилетия наред се бяха изправяли лице в муцуна срещу най-коварни чудовища се тресяха в позорен юношески страх докато крясъците продължаваха ли продължаваха, докато не секнаха също толкова внезапно, колкото бяха започнали.

Ридкъли падна ничком в тревата.

— Извинявайте за това — сниши жезъла си д-р Хикс. — Донякъде това беше зло дело, естествено, но съм сигурен, че ще се съгласите, че беше необходимо предвид обстоятелствата. Пръстенът с черепа, нали се сещате? Университетският устав? А ако изобщо съм виждал случаи на обладание от артефакт, това беше възможно най-очевидният такъв.

Насъбралите се магьосници, чиято студена пот вече беше започнала да се изветрява, закимаха мъдро. О, да. С прискърбие, съгласиха се те, наистина си бе необходимо. За негово собствено добро, съгласиха се те. Трябваше все някой да го направи, съгласиха се те. А после това заключение беше потвърдено и от самия Ридкъли, след като отвори очи и каза:

— Това пък по демоните какво беше?

— Ъ-ъ, душата на Евънс Раирания, струва ми се, г-н Архиканцлер, — обясни Пондър.

— А кой ме халоса?

Всеобщо пристъпяне от крак на крак и мърморене извести, че в резултат на демократично разбирателство бе решено, че най-добре на въпроса би могъл да отговори д-р Хикс.

— Това беше допустимо предателство в рамките на университетския устав, сър. Бихте ли имали нещо против да прибера свирката в Мрачния Музей, ако никой не възразява?

— Така де, така де — одобри Ридкъли. — Браво, бе човек. Вижда проблема и го решава от раз.

— Мислите ли, че може да ми бъде позволено едно злобно подхилване, сър?

Ридкъли се освести.

— Не. Ще трябва да се откажем от тази свирка, господин Стибънс. А сега, господа, да се захващаме с играта.

И така, след още някое време разтакаване, започна първият ритнитопковски мач в Невиждания Университет от десетилетия насам. Незабавно, поне от гледна точка на Пондър Стибънс, изникнаха най-разнообразни проблеми. Най-неотложният беше, че всички магьосници бяха облечени като магьосници, което ще рече, че всички си приличаха. Пондър се разпореди единият отбор да играе без шапки, което предизвика допълнително дърлене. След което този проблем беше задълбочен от обстоятелството, че имаше толкова много сблъсъци, че и официално носещите шапките си все си ги губеха. По-нататък играта беше прекъсната, защото бе заявено, че статуята във възпоменание на Архиканцлер Скръбс откриващ блита била в действителност почти десет сантиметра по-тясна от величествената статуя на Архиканцлер Фланкър откриващ Третата Закуска, което онеправдавало безшапъчната дружина.

Но всички тези проблеми, предвидими и неизбежни, бледнееха и губеха всяка значимост в сравнение с проблема с топката. Топката си беше официална: Пондър се беше погрижил да е така. Обаче островърхите обувки, даже и да имаха много дълги върхове, не можеха да поемат тежестта от удара на човешки крак в това, да си го изврещим правичката, парче дърво обвито с малко плат и кожа. Постепенно, след като поредният магьосник беше изведен под ръце с навехнат глезен, дори и Ридкъли не издържа и рече:

— Това е пълна простотия, бе Стибънс! Не може да няма нещо по-добро.

— По-масивни ботуши? — предложи Лекторът по Съвременни Руни.

— Ако са достатъчно масивни, че да може да се ритне това нещо, ще ви е голям зор изобщо да ходите с тях — изтъкна Пондър.

— Да не говорим, че мъжете от амфората са си били направо боси. Предлагам, като се има предвид това, да преминем към разбора. Какво още ни е нужно, Стибънс?

— По-добра топка, сър. Както и поне някакъв опит за движение по терена. И общо съгласие, че не е добра мисъл да спреш и да си запалиш лулата посред играта. По-подходящи цели, защото е много болезнено да се блъснеш в голяма каменна статуя. Поне някакво разбиране, ако ще и съвсем зародишно, за колективни действия в игрова ситуация. Твърда решимост да не бягаш, когато член на противниковия отбор се е втурнал срещу ти. И осъзнаване на факта, че владеенето на топката не може да се осъществява с всякакви средства. Мога ли да ви напомня, че се отказах да спирам играта заради това откакто вие, господа, като се превъзбудихте, не преставахте да хващате и дърпате топката, а в един отделен случай, да я скриете под робата си и да седнете отгоре. С оглед на всичко това бих искал да подчертая, че би било от голяма полза да се култивира усет за посока с лице към противниковата цел. Колкото и да е приканващо, не е уместно да се рита топката в собствената ти цел, нито да се поздравява и да се тупа по гърба някой извършил такъв подвиг. От общо три гола отбелязани в нашия мач, броят вкарани от играч в собствената му цел е — той се свери със записките си — три. Което представлява похвално висока резултатност в сравнение със съвременната ритни-топка, обаче за пореден път ще ви обърна внимание, че въпросите с посоката и това чия е целта, са от ключово значение. Една, признавам, изглеждаща обещаващо тактическа схема, беше струпването на играчите плътно около целта им, така че да не остане възможност каквото и да е да премине покрай тях. За съжаление обаче, ако и двата отбора се придържат към нея, това няма да бъде толкова игра, колкото жива картина. По-обещаваща беше тактиката, както изглежда възприета от един-двама от вас, да се дебне в близост до целта на съперниците, така че ако топката долети в това направление, да сте идеално позициониран да я прекарате покрай пазителя на целта. Фактът, че в отделни случаи вие и пазителят на съперниците се облягахте дружествено на статуята и си споделяте цигара докато гледате как другите играят, доказва наличието на дух на доброжелателство и не е изключено да представлява първа стъпка към някаква тактика на по-високо ниво, обаче не мисля, че това следва да се поощрява. В същия общ дух ми се налага да подчертая, че докато напускането на терена поради зов на природата или за глътка въздух е допустимо, то напускането му за закуска не е. Имам усещането, г-н Архиканцлер, че всеобщото за колегите ни желание никога да не се отдалечават на повече от двадесет минути от някое ястие би могло да бъде удовлетворително покрито от пауза по средата на играта. Което би донесло допълнителното преимущество, че ако двата отбора си разменят целите в този момент, това ще прекрати оплакванията, че едната цел била по-голяма от другата. Да? — обърна се той към Завеждащия катедра Неопределени Изследвания, който беше вдигнал ръка.

— Ако си разменим целите — запита Завеждащият катедра — това ще значи ли, че головете вкарани преди почивката в собствената ни цел ще се превърнат в голове вкарани в целта на съперника, доколкото физически тя вече е станала точно такава?

Пондър обмисли метафизическите проблеми в отговарянето на този въпрос и мина само с:

— Не, разбира се, че не. Имам още цял списък от забележки, г-н Архиканцлер, и за съжаление ако ги обобщя, ще трябва да кажа, че не сме особено добри в тази игра.

Магьосниците се смълчаха.

— Тогава да започнем от топката — наруши тишината Ридкъли. — Имам една идея за топката.

— Да, сър. Предполагах, че ще имате.

— Тогава ела да се видим след вечеря.