Донко Найденов
Изчезналият близнак (10)

X

Спаха до късно. Въпреки че Тревор трябваше да е на работа, той реши през този ден да си даде почивка. Когато се събудиха, установиха, че бяха сами — децата бяха отишли на училище, а Трейси — на работа. Закусиха и пиха кафе, а когато приключиха с тези приятни занимания забелязаха, че е станало два часа. Сетне се запътиха към участъка, където той имаше няколко документа за оправяне. Мегън дойде в пет и половина, придружавана от някакъв възрастен мъж:

— Запознайте се, това е Стив. Когато правя сеанси го викам с мен. Той ми помага много.

Те се здрависаха с мъжа, след което Тревор ги подкани да тръгват. Стив имаше много бледо лице, изглеждаше отвеян, но имаше замислен и дълбок поглед, тънки присвити устни и слабо, нехармонично телосложение. Ръцете му бяха тънки и нежни, като на дете.

Когато пристигнаха в имението, Том им предложи питие, но Мегън отказа категорично с думите:

— Не искаме нищо! Хайде да започваме.

За място на провеждане на сеанса избраха всекидневната. Те подредиха няколко стола в полукръг, след това взеха малката масичка и я сложиха в средата. Том вече трепереше целият. Той дори си направи топъл чай в чайника и изпи няколко чаши, за да успокои нервите си. Не се страхуваше толкова от срещата с духа, колкото от предстоящото разкритие. Беше готов за най-лошото, беше обмислял непрекъснато теорията си, според която баща му се е срамувал от брат си и го е убил именно заради това. Този щеше да е най-лошия вариант. А може и да го е убил при самозащита. Да, да, самозащита! Хенри е нападнал Рандолф в изблик на лудост, баща му се е защитил и го е убил?! А може пък и да е нападнал майка му! Досега не бе мислил върху такава идея, която бе съвсем реална и оневиняваща скъпия му родител, понеже деянието е станало при самозащита? Вероятно е могъл да го докаже. Но в онези времена надали законите са били същите. А и убийството би трябвало да се приема като накърняване честта на почтен човек като баща му. Едва ли е приятно на един висш военен и също така уважаван човек, да лепнат прозвището „убиец“ — независимо дали престъплението е станало при самозащита или по други причини. Том въздъхна успокоен. Как не се беше сетил за тази теория. Може би тя звучеше най-правдоподобно от всички — въпреки че най-добрият вариант би бил друг да е убил Хенри, или който и да е дух, обитаващ прокълнатата къща.

 

 

Но тайната, която се РАЗКРИ подир този сеанс беше толкова ужасяваща, угнетяваща, богохулна, изродена, че клетият домакин с охота би предпочел, която и да е от предишните си теории. Малко след като приключи викането на духовете, Том се взираше в нищото, сякаш бе ударен с чук, а устата му беше зяпнала, подобно на уста на мъртвец; Тревор пък стоеше оклюмал като виновно дете.

* * *

След като наредиха столовете и масата Стив извади един тефтер и един химикал и ги подаде на Мегън, после двамата седнаха пред масата и ясновидката заговори глухо:

— Сега ще изпадна в транс и ще се свържа с духа. Вие ще го питате каквото искате, а отговорите му ще ги записвам върху тефтера. Духът ще движи ръката ми. Стив ще разчита написаното. Готови ли сте?

— Да — отговориха останалите в тон.

Мегън затвори очи и започна да произнася някакви непознати думи, а след това затръска яростно главата си. Изведнъж тя отвори очите си! Вече погледът и беше друг — проницателен и съсредоточен. Започна да драска нещо по тефтера си.

— Мисля, че вече е готово — чу се гласът на Стив. Беше шептящ и дрезгав, сякаш да усили ефекта на действието.

— Сега какво да правим? — попита Том.

— Говорете с духа. Давайте! — подкани ги възрастният човек.

— Моля? — не разбра Том.

— Казах да говорите с духа. Задавайте въпросите, които искате да му зададете.

Том шумно пое въздух, след което извика.

— Тук ли си? В тази стая ли си?

Мегън изведнъж застина на място и очите й се ококориха силно. По едно време премести ръката с химикала върху тефтера и надраска нещо. Стив го погледна и прочете:

— Да.

Том въздъхна и каза:

— Покажи по някакъв начин, че си тук. Направи нещо, с което да ни докажеш присъствието си.

След малко един от празните столове се заклати и се премести назад с около метър. Том погледна рязко в тази посока. Тревор стисна зъби и примижа.

— Кой си ти? — Том зададе нов въпрос.

Този път Мегън не помръдна. Очите й продължаваха да бъдат ококорени, но ръката с химикала стоеше неподвижна.

— Кой си ти? — домакинът повтори въпроса.

Няколко секунди не се случи нищо. След това старата жена задвижи ръката си и написа нещо по тефтера. Стив се съсредоточи върху надрасканото, след което прочете, сричайки:

— Р-а-н-д-о-л-ф.

Том се изправи изненадан и с Тревор се спогледаха озадачено. Сетне домакинът стана и погледна в тефтера на Мегън. Сред хаотичните драсканици се разчиташе името „Рандолф“. Том седна на мястото си и попита:

— Ти ли си баща ми?

Мегън отново раздвижи химикала върху листа и Стив изрече:

— Да!

— Господи! — чу се тихия глас на гайгеровия наследник, който задиша силно и звучно, за да се освободи от обзелото го напрежение. Тревор го хвана за ръката и я стисна. Това успя да успокои Том, който се окопити и зададе следващия въпрос:

— От какво умря?

Ясновидката отново застана напълно неподвижна, с втренчени в нищото очи. Химикалът стърчеше като прът от хилавата, мъртвешки бледа дясна ръка.

— От какво умря? — повтори Том.

Без да променя изражението си, ясновидката рязко размърда ръката и написа нещо по тефтера. Помощникът й прочете:

— Б-ях у-би-т.

Том завъртя рязко глава към Стив, поглеждайки го многозначително. Вече се съмняваше в истинността на този сеанс. Баща му умря наскоро от инфаркт! Той не бе убит! Това бе невъзможно, напълно невъзможно!

Ами, ако бе истина?! Тогава какво следва?! Том чувстваше в стомаха надигането на кълбо от злоба и омраза, което лека-полека увеличаваше размерите си.

— Кой те уби?

Ръката на Меган веднага зашари по белия тефтер. Стив прочете:

— Б-р-ат м-и.

— Къде беше убит? Отговорът бе следният:

— В п-од-зе-м-и-е-то.

— Къде е заровен трупът ти? — говореше машинално Том.

Жената драскаше като подивяла. Листовете започнаха да се късат под яростните изблици на невидимото същество, направляващо дясната ръка на клетата ясновидка…

— В к-ла-де-н-е-ц-а — произнесе възрастният мъж, виждайки написаното.

Том вече дишаше мъчително. Всичко се бе развило по абсолютно неочакван начин. Една грозна идея напираше да излезе от мозъка и да навлезе в съзнанието му. Той отново се изправи, пое много дълбоко въздух, след което седна и зададе следния въпрос:

— Защо беше убит?

В този миг Мегън започна да драска още по-силно и още по-настървено. Тефтерът се скъса напълно от агресивното пробождане на пълнителя в бялата хартия. Стив погледна надрасканото, но само сви уплашено рамене. Изведнъж клетата жена изкрещя нещо неразбираемо. Това наложи помощникът й да я раздруса, за да я извади от транса, но в същото време полилея започна да се клати! Мегън се съвзе и загледа уплашено обстановката, сякаш току-що събудена от кошмарен сън. Външната и вътрешната врата се отвориха и затвориха, чуха се познатите кънтящи металически удари. От нищото се извиси приглушен рев, столовете започнаха да се движат, масата се наклони на една страна, след това падна звучно на земята, затискайки крака на Стив. Духът отново се бе разбеснял. Духът на Рандолф Гайгер! Том извика панически:

— Спри!

Всичко наоколо се движеше и обикаляше около тях в зловещ кръговрат! Стив извади крака си изпод масата и го притисна с ръце. Лицето му се изкриви от болка.

— Спри! Спри! Спри…!

Изведнъж всичко спря. Столовете, няколко чаши и няколко лъжици паднаха едновременно на пода. Те вдигнаха столовете и седнаха върху тях. Том гледаше в пространството, объркан, със зяпнала уста, Тревор беше навел глава, потънал в урагана от разбърканите си мисли, Стив продължаваше да се държи за крака, а Мегън се бе отпуснала летаргично на стола. Том Гайгер беше съкрушен, защото в този момент осъзнаваше ИСТИНАТА!

 

 

Може би щеше да се сети преди това ако разумът му не бе отказал да приеме подобна идея, ако не го бе толкова грижа за устоите на фамилията си, ако не обичаше така силно майка си и баща си. Защото той бе очаквал най-лошото от най-лошите си теории, но все пак всичко трябваше да е в границите на разумното. Защото той живееше в разумна обстановка, заобиколен от разумни личности, които разсъждават по разумни правила. Защото човекът, който го беше отгледал, беше разумен човек.

Но ето че реалността бе толкова смразяваща, всепоглъщаща и безумна, че разсъдъкът на Том отказваше да я произнесе, дори и мислено. Къде се простираше границата, показваща края на нормалния диапазон и къде започваше уродливостта? Как е възможно нещо толкова свято, като чистата хармонична идилия да е изградена на базата на отвратителния, на богохулния стремеж към незабавно постигане на пълноценност и съвършенство, дори с цената на живота?

И все пак истината бе разкрита, пъзелът на загадката бе подреден. Оставаше само умът да я изложи на показ. И той го направи тихо, с плахите оттенъци на огромното, на безмерното разочарование:

ХЕНРИ ГАЙГЕР БЕ УБИЛ БРАТ СИ РАНДОЛФ ГАЙГЕР, ЗА ДА МУ ВЗЕМЕ САМОЛИЧНОСТТА, СЕМЕЙСТВОТО, ПАРИТЕ! За да пристигне в големия град и да основе компанията си. За да намери своя път към величието, богатството, задоволството. Защото Хенри е бил скитник, крадец и луд и не е имал друг шанс за просперитет. Защото двамата близнаци са си приличали като всички еднояйчни такива. А най-непоносимото от всичко бе следното — този човек, който е бдял над него, който го е обичал, който го е учел на добро и на лошо, който се е ползвал с огромни привилегии и огромно уважение от маса народ, се оказва измамник и убиец. Сега разбираше защо призракът беше с военна униформа. Сега разбираше защо той го молеше за помощ. Навярно обикновената човешка фантазия е бедна, за да си представи какви извращения има по света, на какви пъклени постъпки е способен човек, в името на славата и богатството.

 

 

След като се окопити, Тревор изкара неадекватния Том от къщата, качи го в колата си, и заедно със Стив и Мегън напуснаха прокълнатото място.

На площада, след като изпратиха Стив и Мегън, Тревор и Том седнаха на една от пейките и смирено се унесоха в мислите си.

— Мислиш ли, че духът казва истината? — пръв наруши мълчанието Том.

— Не знам. Вероятно е така. Според мен ти е нужна почивка, приятелю. Прекалено много нерви изразходи тук, а едва ли искаш отпуската ти да мине така.

— Прав си, но аз исках да открия истината, каквато и да е тя.

— А майка ти? Тя може би знае нещо по въпроса. Ако всичко това е истина, няма как да не е разбрала, че съпругът й не е същият. Вярно, става дума за близнаци, но всеки един от тях е имал свои белези, които са го отличавали от другия. А и характерите им са били различни.

— Аз също мислех по този въпрос. Никоя жена не е толкова сляпа, че да не усети разликата. А и в случая става дума за съпруга й, за човека до нея. Трябва да се обадя на майка ми.

Том опитваше да говори спокойно, макар че в интонацията на гласа му се четеше неописуем гняв. Тревор не знаеше как да го успокои, не се сещаше какво да му каже, за да го разсее, защото цялата тази история беше парализирала и неговата воля. А той по принцип добре знаеше как да успокоява и какво да казва в определени моменти.

* * *

Вече бяха в къщата на градоначалника и Том позвъни на майка си:

— Здрасти Том — от слушалката се чу гласът на Летисия.

— Здравей мамо — отвърна Том.

— Как си? — попита възрастната жена с едва доловима нотка на смущение в гласа й. Навярно предчувстваше, че нещо не бе наред.

— Добре съм. Искам да те питам някои неща. Но ми кажи истината.

— Какво има, момчето ми?

— Мамо, аз научих нещо, което се е случило тук малко след като съм се родил и малко преди да напуснете къщата — привидното равновесие в говора на Том започваше да се разклаща.

— К-какво искаш да кажеш? — изстена възрастната жена.

— Този човек, с когото сме живели, този, който се е представял за баща ми, всъщност е убиец.

— Чакай, чакай. Не те разбрах.

— Човекът, който се е представял за баща ми, всъщност е убиец.

— Какви ги бръщолевиш Том? Как можеш да говориш така за баща ти?

— Мамо, аз зная истината. Хенри е убил татко и е взел самоличността му. Защото той е бил с лоша репутация, за разлика от моя истински родител. Мамо, това вярно ли е? Искам от теб да го чуя! — гласът му сякаш бе обладан от параноя.

Мълчание. Отново непоносимото мълчание на майка му. От другата страна се чуваше само неравномерното й дишане. Защо постъпва така по дяволите? Защо?

— Вярно ли е?! — извика истерично Том.

— Кой ти го каза? — успя да промълви жената.

— Духът на този човек витае из къщата. Подът се тресе, мебелите се местят, от нищото се чуват ужасни викове. Направихме спиритичен сеанс и разговаряхме с него. Той ни каза всичко. Вярно ли е? Искам да ми кажеш истината!

Отново мълчание.

— Мамо, тук ли си? Няма как да не си усетила разликата между двамата. Вярно ли е?

Никакъв звук от другата страна на слушалката. Сърцето на Том удряше като стоманен чук по треперещото му тяло. За миг той си помисли, че на майка му й е прилошало, но изведнъж тя заговори:

— Да, момчето ми, вярно е.

Краката на Том се подкосиха, а тялото му се отпусна като в пристъп на летаргия. Всичко беше вярно. Признанието на най-близкия човек — майка му, беше по-силно от най-силното оръжие, по-страшно от най-страшните кошмари. Том се разтърси от ридания — първите в съзнателния му живот, тъй като досега никога не беше плакал. Почувства се предаден от най-скъпите си хора, низвергнат от всички в обкръжението си:

— Мамо, защо? — промълви отчаяно той.

— Исках да сме щастливи. Затова се съгласих с Хенри. Той го направи за твое и за наше добро.

— Чуй ме, не искам да те обвинявам. Просто искам да знам истината. Разкажи ми цялата истина. Само това. Моля те.

От слушалката се чу въздишка и хлипане, последвано от кратко мълчание. След това Летисия започна да разказва:

— Когато се срещнахме с баща ти, той беше в армията. Аз също идвах от добро семейство и затова баща ми и неговия баща се съгласиха да ни оженят. Рандолф беше красавец, нямаше как една жена да не се влюби в него. Той имаше всичко и можеше да ми даде всичко, от което се нуждаеше една жена — финансова стабилност, опора, сигурност, добър живот. Всички ми завиждаха, всички близки ми се радваха. Но за съжаление Рандолф не ми даваше това, което желаех най-много. И то не бе свързано с материални блага. Исках просто любов. Исках просто да съм щастлива.

— Какъв беше като характер? — попита Том.

— Той беше полковник в сухопътните войски на американската армия. Беше свикнал на ред, на дисциплина, на строгост. Но той беше груб и студен човек. Често го пращаха на фронта, или в командировка, а аз оставах сама в този огромен дом. А толкова много имах нужда от обич. Все пак след време забременях от него. Както той искаше.

— С мен, нали?

— Да, с теб. Радвах се, ликувах, надявах се, че по този начин ще накарам Рандолф да бъде по-близо до мен, а аз също копнеех да имаме дете. Но той прие всичко равнодушно. Не казвам, че не се радваше, но го правеше по негов, студен и труден начин. Когато разбра, каза само: „Браво, най-сетне“. Сигурна съм, че ме обичаше, но не го показваше, явно гордостта му беше огромна или… не знам защо. По някое време той прие Хенри да живее у нас. За брат му не бях чувала нищо, знаех само, че с Рандолф са близнаци, че има лошо име в обществото и че няма къде да живее, защото преди време в изблик на лудост е запалил бараката си.

— Запалил я, така ли?

— Хенри влиза на два пъти в болница, като според докторите имаше шизофрения. Но впоследствие разбрах, че той е нормален. Напълно нормален.

— Продължавай, мамо. Беше стигнала до там, където татко е взел Хенри в имението.

— И така, той живееше в подземието. Рандолф го хранеше с остатъците от храната, даваше му вода в една мръсна кофа. Той го ненавиждаше, защото Хенри беше неугледен, дрипав, крадлив и срамеше честта на фамилията. Но от милосърдие го взе под опеката си. Аз отначало не общувах с Хенри, само понякога му носех храна. Бях бременна в седмия месец, когато Рандолф го повикаха запас в Оклахома. Преди да замине, той ми каза: „Носи от време на време ядене на оня дрипавия, колкото да не умре от глад“. Оттогава той се прибираше по три-четири пъти в месеца, за по два или три дена. С всеки изминал момент ставаше все по-студен и по-груб.

Летисия спря. След малко Том я подкани:

— Продължавай. Искам цялата истина.

— При едно от моите ходения в подземието се заговорих с Хенри. Говорехме няколко часа. Тогава аз видях, зад маската на неугледния клошар, един страхотен човек. Беше открит, честен, забавен. Стана ми много приятно да общувам с него и в същото време ми стана жал за неговата участ. Той беше незаслужено отритнат от семейството си, човек с досие зад гърба, човек, който не може да има деца и да създаде семейство. Но за сметка на това беше голям мечтател. След време осъзнах, че той може да ми дава това, което Рандолф не успяваше. А то беше любов, истинска чувствена любов, каквато никога досега не бях изпитвала.

— Ти си била любовница на Хенри, така ли? — попита Том. Сега тихият му гняв беше насочен към майка му.

— Да, бях му любовница. Той беше невероятен човек, но поради зла участ бе отхвърлен от всички. Когато ти се роди, аз виждах огромната му обич към теб. Докато Рандолф, баща ти, само веднъж те щипна по бузата и след това отново продължи с делата си, Хенри непрекъснато те целуваше, сякаш ти бе негово чедо, играеше си с теб, забавляваше те. Искаше ти да си негов син, а не на брат му, който по думите му не те заслужаваше. С него се чувствах истинска, чувствах се жена, чувствах стабилната връзка на семейството, сякаш ние с Хенри бяхме семейство, а не с Рандолф, който, въпреки че му се бе родил син, отново обикаляше по незнайни места. А Хенри беше винаги с мен и в най-щастливите, и в най-трудните моменти. Въпреки всичко, и двамата си давахме сметка, че тази връзка е невъзможна. Защото Рандолф бе главата на семейството, не Хенри. Той не можеше да ни осигури бъдеще, защото никъде не го искаха на работа с тази диагноза. Всички го мислеха го за невменяем, за крадец, за лош човек, а той не беше такъв. Понякога мечтаехме за охолен живот, въпреки че знаехме, че няма как да стане. И един ден Хенри ми предложи онази идея.

— Да убиете татко? — недоумяваше Том.

— Да убием баща ти и той, Хенри, да се представя за него пред обществото.

— И ти се съгласи! Така ли?

— Не, не бях съгласна. Не можех да направя такова нещо. Тогава той ми каза, че сам ще го направи. Не искаше да ме измъчва с подобни дела.

— Как го уби?

— Бяхме планирали всичко. Когато Рандолф дойде от запас, му предложих той да занесе вечерята на Хенри, за да го види. Щом Рандолф взе храната и тръгна по стълбището за подземието, аз започнах да удрям с желязо по металните тръби в банята.

— Удряла си по металните тръби?! Сега разбирам.

— Така трябваше да предупредя Хенри, че брат му идва към него. След това не знам, какво е станало, защото си легнах. Но не успях да заспя. Късно вечерта дойде Хенри и ми съобщи, че всичко е минало добре. Повече не говорехме по тази тема. Все пак се молех Рандолф да е жив. Да се е съгласил да смени самоличността си и да е заминал за Швейцария. Не исках да узнавам какво точно се е случило в онази нощ. Не исках да мисля, че Хенри е убиец. Исках просто той да е… да е Рандолф. Това е.

— Вие нямахте ли съвест? Нали ме учехте, че едно от най-добрите качества на човека е добротата?

— Това беше единствената ни грешка — след този отговор на Летисия, Том си помисли, че отново ще изпусне парата, но в другия миг се съвзе и продължи:

— Какво стана след това?

— На следващия ден той напусна армията и почти веднага заминахме за Лос Анджелис, където с парите на Рандолф купихме къща. Аз повече не се върнах в Прегин. Той ходи няколко пъти, за да изтрие следите от престъплението и да събере багажа. Когато се прибра ми сподели, че се е отървал от трупа и в същото време си е подготвил визата и билета за Швейцария.

— Изхвърлил го е в кладенеца.

— Кое?

— Тялото на Рандолф. На истинския ми баща.

— Не знам какво е направил, защото никога не говорехме за това. По-късно започнахме бизнес, като купихме малко предприятие. Хенри или по-точно — Рандолф, както вече се наричаше, беше амбициозен, вървеше му добре в работата и постепенно превърна малкото ни предприятие в огромна компания. Той ни дари с любов и щастие — неща, които едва ли Рандолф щеше да ни даде. Аз вече не се чувствах робиня в собствения си дом, ти порасна в обич и грижи, изучи се и след това пое компанията. Искам да ти кажа, че аз никак не съжалявам за станалото. Ние с Хенри заслужавахме да бъдем щастливи.

От гърлото на Том отново проехтя звучна въздишка:

— Но, мамо, не чувстваше ли, че това е нечисто щастие? Тези пари, имоти и компании, които имаме, са покварени, порочни, те са на основата на брутално убийство.

— Не и когато намериш щастието, което заслужаваш. Аз живях добре с този човек и съм доволна от него. Ти също трябва да си доволен, без значение дали ти е истински баща или не — Летисия вече говореше с възторг.

— Бях доволен. Сега се чувствам предаден. В момента си мисля, че сте ми се подигравали през цялото време. А това боли най-вече, когато те предадат твоите най-близки хора. Имам чувството, че всичко, което притежаваме, е някак си изродено, незаслужено.

— Искам да затварям! Нямам желание да разговарям повече по тази тема — каза ядно Летисия и рязко затвори телефона!

Том остана няколко минути със слушалката в ръка. До него Тревор бе чул всичко, но и този път не смяташе за редно да се намесва.

Вечерта в къщата на градоначалника, малко преди лягане, Том отново се зачете в дневника.

Брат ми ме прие да живея в мазето. При влагата и насекомите. Може би съм му благодарен за храната, но искам малко по-голямо уважение от негова страна.

Следваха отново отчаяни стонове от типа:

Не мога да имам деца! Това, което исках най-много, единствената ми надежда в този живот угасна. Защо все на мен ми се случват нещастията?

По-надолу пишеше следното:

Летисия е чудесно момиче. Тя е единственото хубаво нещо в този мрачен дом. Когато съм с нея, времето минава толкова бързо. Но тя е бременна, скоро ще има дете. Детето на брат ми!

Летисия ще роди детето на Рандолф. А той, както винаги, не е с нея. Но аз винаги ще бъда до тази прекрасна жена. И в най-самотните моменти. Защото я обичам. Аз я обичам, по дяволите!

Детето е много хубаво. Не мога да му се нарадвам. Зная обаче, че не е мое и няма да бъде мое, защото аз съм злощастен пленник на съдбата.

Предстояха много подобни писания за малкия Том и за любовта на клетника към Летисия. Накрая обаче няколко страници бяха откъснати, а след тях имаше и един празен лист. Следващите драскания бяха с едри, но трудно четливи букви. Явно бяха написани бързо или в състояние на силно въодушевление:

Аз имам шанс в живота! Шансът е нещо, което го заслужавам!

Лошото трябва да бъде поправено, за да се възцари доброто. И аз, и Летисия, и Том заслужаваме да живеем пълноценно.

Приликата с брат ми е поразителна. Само трябва да се облека с неговите дрехи и никой няма да ни различи. Снимките ни в документите са еднакви, какво значение има кой, кой е?

Последната страница беше украсена по ъглите, навярно тя беше специална по някакъв начин. Том затвори очи, не искаше да прочете написаното там, но след малко отново ги отвори и погледна в старата хартия, където с големи букви беше надраскан следния текст:

ДНЕС Е ЧАСЪТ НА ИСТИНАТА! АЗ ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВЯ И ЩЕ ГО НАПРАВЯ! ДАНО ГОСПОД МИ ПРОСТИ!