Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La misteriosa fiamma della regina Loana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014-2017)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Тайнственият пламък на кралица Лоана

Преводач: Нели Раданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Италианска

Печатница: „Багра“ ЕООД, Пловдив

Редактор: Иван Тотоманов; Дария Карапеткова

ISBN: 954-585-668-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1647

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Първа част
Инцидентът

1. Най-жестокият месец[1]

 

— А вие как се казвате?

— Чакайте малко, на езика ми е.

 

 

Всичко започна така.

Сякаш се бях събудил от дълъг сън, но още бях потопен в някаква млечна сивота. Или пък не бях буден, а сънувах. Странен сън, без образи, изпълнен със звуци. Сякаш не виждах, а чувах гласове, които ми разказваха какво трябва да виждам. И ми казваха, че още не виждам нищо, освен мъгливите изпарения покрай каналите, където гледката се размиваше. Брюге, казах си, в Брюге съм, бил ли съм някога в мъртвия Брюге[2]? Където мъглата извира между кулите като тамян, който сънува? Сив град, тъжен като гроб, покрит с цъфнали хризантеми, където мъглата виси раздърпана от фасадите като стенен гоблен…

Душата ми бършеше стъклата на трамвая, за да се гмурне в подвижната мъгла на фенерите. Мъгла, моя неопетнена сестрице… Гъста млечнобяла мъгла, която поглъщаше шумовете и пораждаше безформени призраци… Накрая стигах до огромна дупка и виждах една много висока фигура, увита в саван, лицето й беше бяло като девствен сняг. Казвам се Артър Гордън Пим[3]. Дъвчех мъглата. Призраците минаваха, докосваха ме, изчезваха. Далечните светлинки блещукаха като блуждаещи огньове в гробище… Някой върви до мен безшумно, сякаш е с боси крака, без обувки, без сандали, валмо мъгла се отърква в бузата ми, пияници викат долу, в дъното на ферибота. Ферибота? Не го казвам аз, а гласовете. Мъглата пристъпва с малки котешки лапички… Такава мъгла, че все едно света го бяха махнали. И все пак от време на време сякаш отварях очи и виждах светкавици. Чувах гласове:

— Не е истинска кома, госпожо… Не, не мислете за правата линия на енцефалограмата, за Бога… Има реактивност…

Някой насочваше светлина в очите ми, но след светлината отново наставаше мрак. Чувствах върха на една игла някъде.

— Виждате ли, има мобилност…

Мегре се потапя в толкова гъста мъгла, че дори не вижда къде стъпва… Мъглата гъмжи от човешки фигури, в нея кипи бурен и тайнствен живот. Мегре? Елементарно, скъпи Уотсън, това са десет малки негърчета, в мъглата изчезва Баскервилското куче. Завесата от сиви изпарения губеше постепенно сивотата си, водата беше станала гореща, а млечният оттенък по-наситен… После бяхме повлечени в пастта на водопада, където зееше огромна бездна, за да ни погълне.

Чувах хора, които говореха около мен, исках да извикам и да им кажа, че съм там. Чуваше се непрекъснато бръмчене, сякаш ме разкъсваха бездушни машини с остри зъби. Бях в наказателен лагер. Чувствах тежест върху главата си, сякаш ми бяха нахлузили желязна маска. Струваше ми се, че виждам сини светлини.

— Има асиметрия на диаметъра на зениците.

Идваха ми накъсани мисли, със сигурност се събуждах, но не можех да се движа. Само да можех да остана буден. Пак ли съм спал? Часове, дни, векове?

Мъглата се беше върнала, гласовете в мъглата, гласовете над мъглата._ Seltsam, im Nebel zu wandern![4]_ Какъв е този език? Струваше ми се, че плувам в море, усещах, че съм близо до брега, но не можех да го достигна. Никой не ме виждаше и отливът ме отнасяше.

Моля ви, дайте ми нещо, моля ви, пипнете ме. Усетих ръка на челото си. Какво облекчение. Друг глас:

— Госпожо, има случаи с пациенти, които се събуждат изведнъж и си тръгват оттук на собствените си крака.

Някой ми досаждаше с мигаща светлина, с вибрирането на диапазон, все едно ми бяха сложили под носа бурканче с хардал, после една скилидка чесън. Земята мирише на гъби.

Други гласове, но те идват отвътре: проточен стон на локомотив, свещеници, безформени в мъглата, отиват в редица в църквата „Сан Микеле ин Боско“.

Небето е като от пепел. Мъгла нагоре по реката, мъгла надолу по реката, мъгла, която хапе ръцете на малката кибритопродавачка. Минаващите по мостовете на Кучешкия остров гледат безкрайно небе от мъгла, увити и те в мъгла, като в балон, висящ под черната мъгла, не смислих смъртта да е пресекла дните на толкова души[5]. Миризма на гара и на сажди.

Друга светлина, по-лека. Струва ми се, че долавям през мъглата звука на шотландски гайди, които пак засвирват в пущинака.

Отново дълъг сън, може би. После някакво проясняване, сякаш си в чаша вода с анасон…

 

 

Той беше пред мен, макар че го виждах още като сянка. Главата ми беше размътена, сякаш се бях събудил, след като съм пил много. Мисля, че съм смотолевил нещо с усилие, сякаш в този момент проговарях за първи път:

— Posco, reposco, flagito бъдещия инфинитив ли управляват? Cujus regio ejus religio… това от Аугсбургския религиозен мир ли е, или от Пражката „дефенестрация“[6]? — И после: — Мъгла и над апенинската отсечка на автомагистралата, между Ронкобилачо и Барберино дел Муджело…

Усмихва ми се с разбиране:

— А сега отворете очи и се опитайте да се огледате. Разбирате ли къде сме?

Сега го виждах по-добре, беше с престилка — как се казва? — бяла. Обърнах поглед, можех да си движа и главата: стаята беше скромна и чиста, с малко метални мебели и в светли тонове, аз бях в леглото, с тръбичка, вкарана в ръката ми. През прозореца, между спуснатите щори, минаваше слънчев лъч, пролетта блести в ефира, тържествува из полята[7]. Прошепнах:

— В болница… сме и вие… вие сте лекар. Болен ли съм?

— Да, бяхте зле, после ще ви обясня. Но сега дойдохте на себе си. Стегнете се. Аз съм доктор Гратароло[8]. Ще ви задам няколко въпроса. Колко пръста ви показвам?

— Това е ръка и това са пръсти. Четири са.

— Така е. А колко прави шест по шест?

— Тридесет и шест естествено.

Мислите кънтяха в главата ми, но идваха почти сами.

— Сборът от повърхностите на квадратите, построени върху катетите… е равен на повърхността на квадрата, построен върху хипотенузата.

— Браво. Мисля, че това е Питагоровата теорема, но в лицея имах три по математика…

— Питагор от Самос. Евклид. Отчайващата самота на двете успоредни прави, които не се пресичат никога.

— Изглежда, паметта ви е в отлично състояние. Между другото, как се казвате?

 

 

Ето, тука се поколебах. А пък ми беше на езика. След миг отговорих по най-естествения начин.

— Артър Гордън Пим.

— Не се казвате така.

Разбира се, Гордън Пим беше друг. Той не се върна. Опитах се да се споразумея с доктора.

— Наричайте ме… Ишмиъл[9].

— Не, не се казвате Ишмиъл. Помъчете се да си спомните.

Лесно е да се каже. Все едно да се блъскаш в стена. Да кажа Евклид и Ишмиъл ми беше лесно, все едно да кажа две петлета се скарали пред поповата врата, поп излезе и им каза триш, миш, ти жумиш. Да кажа кой съм обаче беше като да се обърна назад, и ето я стената. Не, не е стена, мъчех се да обясня.

— Не чувствам нищо устойчиво, все едно че влизам в мъгла.

— Каква е мъглата? — попита той.

Мъглата се изкачва и ръми по стръмните хълмове, а под мистрала морето реве и се пени[10] Каква е мъглата?

— Не ме поставяйте в неудобно положение, аз съм най-обикновен лекар. Освен това Сега е април, не мога да ви я покажа. Днес е 25 април.

Април е най-жестокият месец[11].

— Не съм много образован, но мисля, че това е цитат. Можехте да кажете, че днес е денят на освобождението. Знаете ли коя година е?

— Със сигурност след откриването на Америка…

— Не си ли спомняте някоя дата, каквато и да е дата отпреди събуждането ви?

— Каквато и да е? Хиляда деветстотин четиридесет и пета, краят на Втората световна война.

— Твърде малко. Не, днес е 25 април 1991-ва. Вие сте роден, доколкото знам, в края на 1931-ва и значи сте вече почти на шейсет.

— Нямам още петдесет и девет и половина.

— Отлично, що се отнася до способността ви да пресмятате. Виждате ли, вие преживяхте, да кажем така, един инцидент. Излязохте от него жив, честито. Но явно има нещо, което все още не е в ред. Незначителна форма на ретроградна амнезия. Не се притеснявайте, понякога това продължава кратко. Бъдете така любезен, отговорете ми на още няколко въпроса. Женен ли сте?

— Вие ми кажете.

— Да, женен сте, за една изключително мила жена, която се казва Паола и която беше до вас денонощно, едва снощи успях да я накарам да си отиде вкъщи, иначе щеше да рухне. Сега, след като се събудихте, ще я извикам, но трябва да ви подготвя, и най-напред трябва да установим още няколко неща.

— А ако после аз я взема за шапка?

— Моля?

— Има един, който взел жена си за шапка.

— А, книгата на Сакс. Известен случай. Виждам, че четете много. Но това не е вашият случай, иначе вече щяхте да сте ме взели за печка. Не се притеснявайте, може би няма да я познаете, но няма да я вземете за печка. Да се върнем към вас. И така, вие се казвате Джамбатиста Бодони[12]. Това говори ли ви нещо?

Паметта ми летеше като безмоторен самолет над планини и долини, по безкрайния хоризонт.

— Джамбатиста Бодони е бил прочут печатар. Но съм сигурен, че не съм аз. Аз бих могъл да съм и Наполеон точно толкова, колкото и Бодони.

— Защо казахте Наполеон?

— Защото Бодони е от Наполеоново време, приблизително. Наполеон Бонапарт, роден в Корсика, първи консул, оженва се за Жозефина, става император, завладява половин Европа, изгубва битката при Ватерлоо, умира на Света Елена на пети май 1821 година, той бе като неподвижен[13].

— Трябва да идвам при вас с енциклопедия, но доколкото си спомням, вие помните вярно. Обаче не си спомняте кой сте.

— Това проблем ли е?

— Ако трябва да съм честен, не е добре. Но не сте първият, на когото се случва подобно нещо, ще излезем от това състояние.

Помоли ме да вдигна дясната си ръка и да докосна носа си. Разбирах чудесно какво е дясна ръка и нос. Да си пипнеш носа е все едно да имаш око на върха на показалеца и да се гледаш в лицето. Аз имам нос. Гратароло чукна няколко пъти по коляното ми и по други места по крака и ходилото ми с нещо като чукче. Докторите проверяват рефлексите. Изглежда, рефлексите ми са както трябва. Накрая се почувствах без сили и мисля, че съм заспал отново.

Събудих се на едно място и прошепнах, че прилича на кабината на междупланетен кораб, като във филмите (кои филми, попита Гратароло, всички, отговорих аз, въобще, после споменах „Стар Трек“). Правеха ми неща, които не разбирах, с невиждани апаратури. Мисля, че гледаха вътре в главата ми, но аз ги оставих да продължават, без да мисля, люлян от лекото бръмчене, и от време на време пак заспивах.

По-късно (или на другия ден?), когато Гратароло се върна, аз разучавах леглото си. Пипах чаршафите, леки, гладки, приятни на пипане, одеялото не беше толкова приятно, бодеше леко възглавничките на пръстите ми; обръщах се и тупах с ръка по възглавницата, и се радвах, че ръката ми потъва в нея. Правех туп-туп и се забавлявах много. Гратароло ме попита ще мога ли да стана от леглото. С помощта на сестрата успях, стоях прав, макар че още ми се виеше свят. Усещах как краката ми натискат пода, а главата ми е нависоко. Така човек стои прав. Върху изпънат тел. Като Малката русалка.

— Хайде сега опитайте да отидете до банята и да си измиете зъбите. Там е четката за зъби на жена ви.

Казах му, че човек не си мие зъбите с чужда четка, а той отбеляза, че съпругата не е чужд човек. В банята се видях в огледалото. Поне бях доста сигурен, че съм аз, защото, както е известно, огледалата отразяват това, което е пред тях. Бяло изпито лице, дълга брада, черни сенки под очите. Добре я караме — не знам кой съм, но откривам, че приличам на чудовище. Не бих искал да се срещна вечер по някоя пуста улица. Мистър Хайд. Разпознах два предмета. Единият със сигурност се казва паста за зъби, а другият — четка за зъби. Трябва да започна с пастата и да изстискам тубичката. Изключително приятно усещане, би трябвало да го правя често, но в един момент трябва да спреш, в началото бялата паста пльоква, като мехурче, но после излиза всичката, като le serpent qui danse[14]. Не изстисквай повече, иначе ще стане като Брольо със сиренето. Кой е Брольо?

Пастата има отличен вкус. Отличен, каза херцогът. Крилата фраза. Значи това е вкусът: нещо, което гали езика ти, а и небцето, но май вкусовете ги усеща езикът. Вкус на мента — y la hierbabuen, a las cinco de la tarde[15]… Реших се и направих бързо и без да му мисля много това, което правят всички в този случай: изтърках зъбите си с четката най-напред нагоре и надолу, после отляво надясно, после и небцето. Интересно е да усетиш как космите на четката влизат между два зъба, мисля, че вече ще си мия зъбите всеки ден, хубаво е. Прекарах четката и по езика си. Накрая усещаш нещо като тръпка, ако не натискаш много, е добре, и точно това ми трябваше, защото имах неприятен вкус. Сега, си казах, трябва да си изплакна устата. Налях вода от крана в една чаша и я пожабурках в устата си, радостно изненадан от звука, който се чуваше, още по-добре, ако си наклоня главата назад и се… гаргаря? Гаргарата е хубава. Издух бузи и изплюх всичко. Пльок… водопад. С устните може да се прави всичко, те са изключително подвижни. Обърнах се, Гратароло ме наблюдаваше, сякаш бях чудо от цирка, и го попитах доволен ли е.

Отлично, каза ми той и обясни, че автоматизмите ми са в ред.

— Все едно че тук стои един съвсем нормален човек — отбелязах. — Като се изключи това, че може би този човек не съм аз.

— Много духовито, и това също е добър знак. Легнете пак, ето, ще ви помогна. Кажете ми, какво направихте току-що?

— Измих си зъбите, вие ме накарахте.

— Разбира се. А преди да си измиете зъбите?

— Лежах в това легло и вие ми говорехте. Казахте ми, че сме април 1991 година.

— Точно така. Краткотрайната ви памет функционира. Кажете ми, спомняте ли си случайно марката на пастата за зъби?

— Не, трябва ли?

— Ни най-малко. Вие със сигурност сте видели марката в момента, в който сте взели пастата; ако трябваше да регистрираме и запазваме всички стимули, които получаваме, паметта ни щеше да е като бездна. Затова избираме, филтрираме. Вие направихте това, което правят всички. Но опитайте се да си спомните най-важното, което ви се случи, докато си миехте зъбите.

— Когато прекарах четката по езика си.

— Защо?

— Защото имах лош вкус в устата и после се почувствах по-добре.

— Виждате ли? Отсели сте най-определящия елемент, свързан с емоциите ви, с желанията ви, с целите ви. Отново изпитвате емоции.

— Голяма емоция — да си измиеш езика с четка за зъби. Не помня да съм го правил някога.

— Ще стигнем до това. Виждате ли, господин Бодони, опитвам се да ви обясня без трудни думи, но със сигурност инцидентът е засегнал някои области от мозъка. Въпреки най-новите изследвания ние все още не знаем за мозъка толкова, колкото бихме искали. Особено когато става дума за различните видове памет. Бих си позволил да кажа, че ако това, което ви се случи, се беше случило след десет години, щяхме да знаем по-добре как да се справим с вашето положение. Не ме прекъсвайте, разбрах, ако пък се беше случило преди сто години, щяхте да сте вече в лудницата, и толкова. Днес знаем повече, но не достатъчно. Например, ако вие не можехте да говорите, веднага щях да разбера коя област е засегната.

— Центърът на Брока ли?

— Браво! Но центърът на Брока се знае отпреди сто години. А мястото, където мозъкът съхранява спомените, е все още предмет на спорове. Разбира се, нещата не зависят от един-единствен център. Не искам да ви отегчавам с Научни термини, които освен всичко друго ще увеличат объркването, което цари в главата ви. Знаете, че когато зъболекарят ви е лекувал някой зъб, няколко дни езикът ви е все на този зъб, но ако аз ви кажа например, че състоянието на хипокампуса ви ме притеснява по-малко, отколкото състоянието на челните дялове на мозъчните ви полукълба и може би състоянието на дясната фронтална кора, ще се опитате да се пипнете там, но не е същото, като да изследваш устата си е езика. Безкрайни поводи за депресия. Така че забравете това, което ви казах току-що. А и всеки мозък е различен от останалите и освен това е изключително пластичен, може да стане така, че след известно време да прехвърли на друго място дейността, която засегнатият център вече не е в състояние да извършва. Следите ли мисълта ми, достатъчно ли съм ясен?

— Изключително ясен сте, продължавайте. Но не е ли по-просто да кажете, че съм като случая с пациента от Коленьо, загубил паметта си?

— Виждате ли, че си спомняте случая с пациента от Коленьо, един класически случай! Не си спомняте само за себе си, който не сте класически случай.

— Бих предпочел да забравя за Коленьо и да си спомня къде съм роден.

— Това се случва по-рядко. Ето, разпознахте веднага тубичката с пастата за зъби, но не помните, че сте женен, и наистина, споменът за собствения ни брак и разпознаването на пастата за зъби зависят от две различни мозъчни мрежи. Ние имаме различни видове памет. Едната се нарича имплицитна и ни дава възможност да извършваме без усилие ред неща, които сме научили, като миенето на зъбите, включването на радиото или връзването на вратовръзката. След експеримента със зъбите съм готов да се обзаложа, че знаете да пишете, може би дори знаете да карате кола. Когато ни помага имплицитната памет, ние дори не си даваме сметка, че помним — действаме автоматично. Съществува и експлицитна памет, благодарение на която помним и знаем, че помним. Но експлицитната памет е двойствена. Едната й част е тази, която сега се нарича семантична памет, публична памет, благодарение на която човек знае, че лястовичката е птица и че птиците летят и имат пера, а също така и че Наполеон е умрял, когато… когато казахте. И мисля, че при вас с тази памет всичко е наред, дори може би твърде наред, защото виждам, че е достатъчно да й се подаде „сламка“ и започва да свързва спомени, които аз бих нарекъл учебни, или пък прибягва до готови изречения. Това е и първата памет, която се формира у децата, детето се научава бързо да разпознава кола, куче и да си образува общи схеми, така че, ако е видяло куче вълча порода и са му казали, че е куче, ще каже куче и когато види лабрадор. За детето е необходимо много повече време, за да си изработи втория вид експлицитна памет, която наричаме епизодична или автобиографична. Ако види кучето, което е видяло преди месец в градината на баба си, то не е в състояние да си спомни веднага, че става дума за две неща, преживени все от него. Епизодичната памет установява връзка между това, което сме днес, и онова, което сме били, иначе, когато казваме аз, става дума само за това, което чувстваме сега, не за онова, което сме чувствали по-рано и което именно се губи в мъгла. Вие не сте изгубили семантичната си памет, а епизодичната, тоест епизодите от вашия живот. Въобще, бих казал, че знаете всичко, което знаят и другите, и си представям, че ако ви попитам коя е столицата на Япония…

— Токио. Атомната бомба над Хирошима. Генерал Макартър…

— Стига, стига. Все едно че помните всичко, което се научава, защото човек го е чел някъде, или го е чул, но не и онова, което е свързано с преките ви преживявания. Знаете, че Наполеон е бил разбит при Ватерлоо, но опитайте се да ми кажете спомняте ли си майка си.

Човек има само една майка, майката си е майка… Но моята не я помня. Предполагам, че съм имал майка, защото знам, че това е законът на видовете, но… ето… мъгла. Лошо ми е, докторе. Ужасно е. Дайте ми нещо, за да заспя пак.

— Ей сега. Знам, че искам твърде много от вас. Повтарям ви, случва се, но се оздравява. С много търпение. Сега ще изпратя да ви донесат нещо за пиене, чай например. Обичате ли чай?

Може би да, може би не.[16]

 

 

Донесоха ми чай. Сестрата ме накара да седна, подпря ме с възглавниците и сложи пред мен една количка. Наля гореща вода в чашата с пакетче чай. Пийте полека, защото пари, така каза. Полека, как? Помирисах чашата и усетих миризма, идваше ми да кажа, на дим. Исках да опитам вкуса на чая, грабнах чашата и отпих. Ужасно. Огън, пламък, плесница в устата. Това е значи врял чай. Сигурно е същото и с кафето, и с лайката, за която говорят всички. Сега знам какво значи да се изгориш. Всички знаят, че не бива да се пипа огън, но не знаех кога може да се пипа гореща вода. Трябва да се науча да разбирам границата, мига, в който най-напред не бива, а после може. Машинално започнах да духам чая, после го разбърках с лъжичката, докато не реших, че мога да пробвам пак. Сега чаят беше топъл и беше приятно да се пие. Не бях сигурен кой е ароматът на чая и кой на захарта, единият трябваше да е дъхав, а другият сладък, но кой е сладкият, кой дъхавият? Общият вкус обаче ми харесваше. Ще пия винаги чай със захар. Но не врял.

От чая се успокоих, отпуснах се и заспах.

 

 

Събудих се отново. Може би защото в съня си се чешех по слабините. Бях се изпотил под завивките. Рани от залежаване? Слабините са влажни, но ако прекараш ръката си твърде енергично, след първото усещане за силно удоволствие се усеща неприятно търкане. С тестисите е по-хубаво, прекарваш ги през пръстите си леко, без да ги натискаш, и усещаш нещо грапаво и леко космато: хубаво е да ги почешеш, сърбежът не изчезва веднага, даже става по-силен, но така е по-приятно да продължиш. Удоволствието настъпва, когато болката спре, но сърбежът не е болка, той е покана да си създадеш удоволствие. Гъделът на плътта. За да го удовлетвори, човек върши грях. Младежът, който благоразумно заспива по гръб, с ръце, скръстени на гърдите, за да не върши мръсни работи насън. Странно нещо е сърбежът. И моите топки. Топки. Ташаци. Голям ташак, братче.

Отворих очи. Пред мен стоеше жена, не особено млада, над петдесетте, стори ми се, с бръчици около очите, но с гладко и още свежо лице. Имаше няколко бели кичура, почти незабележими, все едно че ги беше изрусила нарочно, от кокетство, сякаш за да каже: не искам да минавам за момиче, но годините не ми личат. Галеше ме по челото.

— Ямбо[17] — каза жената.

— Кой е Ямбо, госпожо?

— Ти си Ямбо, така те наричат всички. А аз съм Паола. Жена ти. Познаваш ли ме?

— Не, госпожо — извинявай, не, Паола, много съжалявам, докторът сигурно ти е обяснил.

— Обясни ми. Не помниш какво се е случило с теб, но знаеш чудесно какво се е случило с другите. Тъй като аз съм част от личната ти история, вече не знаеш, че сме женени от повече от тридесет години, мили Ямбо. И имаме две дъщери, Карла и Николета, и три чудесни внучета. Карла се омъжи рано и има две хубави момченца, Алесандро на пет годинки и Лука на три. Джанджо, Джанджакомо, синът на Николета, е също на три годинки. Братовчеди близнаци, казваше ти. И беше… и си… и ще бъдеш пак чудесен дядо. Беше и добър баща.

— А… добър съпруг ли съм?

Паола вдигна очи към небето.

— Все още сме заедно, нали? Да кажем, че за тридесет години живот е имало и хубаво, и лошо. Всички винаги са те смятали за хубав мъж…

— Тази сутрин, вчера, преди десет години видях едно ужасно лице.

— След всичко, което ти се случи, това е най-малкото. Но ти беше, и още си хубав мъж, никой не може да устои на усмивката ти и някои наистина не устояха. И ти също — винаги си казвал, че човек може да издържи на всичко освен на изкушенията.

— Моля те да ме извиниш.

— Като онези, които хвърляха над Багдад умните ракети и после се извиниха, че са убили и известно количество цивилни.

— Ракети над Багдад? Това го няма в „Хиляда и една нощ“.

— Имаше война, Войната в залива, вече свърши, или може би не е. Ирак нахлу в Кувейт, западните държави се намесиха. Нищо ли не помниш?

— Докторът каза, че епизодичната памет — тази, която, изглежда, е гръмнала — е свързана е емоциите. Може би ракетите над Багдад са нещо, което ме е вълнувало.

— И още как. Ти винаги си бил убеден пацифист и тази война направо те подлуди. Преди почти двеста години Мен де Биран различава три типа памет — идеи, усещания и навици. Ти помниш идеите и навиците, но не помниш усещанията, които са най-твоите неща.

— Откъде ги знаеш тези работи?

— Аз съм психолог, това ми е работата. Но чакай малко: ти току-що каза, че епизодичната ти памет гръмнала. Защо използваш този израз?

— Така се казва.

— Да, но това е нещо, което става с флипера, а ти си… ти беше луд по флипера, като децата.

— Знам какво е флипер. Но не знам кой съм аз, разбираш ли? По долината на река По има мъгла. Всъщност ние къде сме?

— В долината на По. Живеем в Милано. През зимата от нашата къща се вижда мъглата в парка. Ти живееш в Милано и си антиквар, имаш книжарница за антикварни и старопечатни книги.

— Проклятието на фараона. Ако съм Бодони и са ме кръстили Джамбатиста, само така е можело да стане.

— Станалото — станало. Смятат те за добър в занаята, не сме богаташи, но живеем добре. Ще ти помогна, постепенно ще се съвземеш. Господи, можеше изобщо да не се събудиш! Лекарите се справиха блестящо, хванаха те навреме. Скъпи, представи си, че ме срещаш за първи път в живота си. Чуй ме: ако аз те срещнех сега за първи път, пак щях да се омъжа за теб.

— Много си мила. Имам нужда от теб. Ти си единственият човек, който може да ми разкаже последните ми тридесет години.

— Тридесет и пет. Срещнахме се в университета в Торино, предстоеше ти да се дипломираш, а аз току-що се бях записала и ходех като изгубена по коридорите на Палацо Кампана. Попитах те за една аудитория, а ти веднага ми се лепна и съблазни мен, беззащитната гимназистка. После започнахме да се виждаме, аз бях много млада, ти прекара три години в чужбина. После се събрахме, решихме, че искаме да видим как ще върви, после аз забременях и се оженихме, защото ти беше благороден мъж. Не, извинявай, и защото се обичахме, наистина, а и на теб ти харесваше да станеш баща. Хайде, татко, ще ти помогна да си спомниш всичко, ще видиш.

— Всичко това е заговор, аз всъщност се казвам Феличино Грималдели и съм касоразбивач, а вие с Гратароло ми приказвате глупости. Откъде да зная, може да сте от тайните служби и искате да ми създадете нова идентичност, за да ме пратите като шпионин отвъд Берлинската стена, Ипкрес Файлс[18] и…

— Няма вече Берлинска стена, събориха я, и Съветската империя се разпадна…

— Господи, обръщаш се за миг и гледай какво ти сервират! Добре, пошегувах се, вярвам ти. Какво е страшното на Брольо?

— Какво? Стракино е вид меко сирене, но така го наричат в Пиемонт, а тук, в Милано, се казва крешенца. Защо говориш за стракино!

— Като изстисквах тубичката с паста за зъби. Чакай. Един художник, Брольо, не успявал да се изхранва с картините си, но не искал да работи, казвал, че имал невроза. Изглежда, си я бил измислил тази болест, за да го издържа сестра му. Накрая приятели му намерили работа в едно предприятие, което произвеждало и продавало сирена. Той минавал пред купищата опаковки стракино, в полупрозрачна восъчна хартия, и не можел да устои на изкушението, заради неврозата (така казвал): вземал пакетите един по един и ги мачкал, изцеждал сиренето от опаковката. Съсипал стотици опаковки и го уволнили. Неврозата била виновна, казвал, че за него да изстисква сиренето било либидо. Господи, Паола, но това е памет от детството ми! Нали съм изгубил паметта си за минали преживявания?

Паола се разсмя:

— Сетих се, извинявай. Вярно е, знаеш тази история от детството си. Но напоследък я разказваше, беше станала част от репертоара ти, така да се каже, винаги разсмиваше сътрапезниците ни с историята за стракиното и художника. За съжаление не си спомняш твое лично преживяване, просто знаеш една история, която си разказвал многократно и която се е превърнала за теб — как да го кажа? — в обществено достояние, като приказката за Червената шапчица.

— Започваш да ставаш необходимост за мен. Доволен съм, че си ми жена. Благодаря ти, че съществуваш, Паола.

— Боже, преди месец щеше да кажеш, че подобна фраза като от сериал е кич…

— Извини ме. Не съм в състояние да кажа нищо, което да идва от сърцето ми. Нямам чувства, имам само запаметени изрази.

— Горкичкият ми!

— И ТОВА ми се струва готово изречение.

— Кретен!

Тази Паола ме обича наистина.

 

 

Прекарах спокойна нощ, кой знае какво ми беше вкарал Гратароло във вената. Събудих се постепенно и сигурно очите ми са били още затворени, защото чух гласа на Паола: шепнеше, страхуваше се да не ме събуди:

— А не може ли да е психогенна амнезия?

— Не може да се изключи — каза Гратароло. — В основата на тези инциденти винаги може да има непредвидими напрежения. Но вие видяхте картона му, увреждания има.

Отворих очи и казах добър ден. Имаше и две жени и три деца, никога не ги бях виждал, но разбрах кои са. Беше ужасно, жена ми добре, но дъщерите ми, Боже мой, те са кръв от кръвта ти, а внучетата още повече. Очите на двете момичета грееха от щастие, децата искаха да се качат на леглото, хващаха ми ръката и ми казваха здравей, дядо, а аз нищо. Не беше дори мъгла, беше, как да кажа, апатия. Или се казва атараксия? Все едно че гледаш животни в зоопарка, можеше да са маймуни или жирафи. Дойде ми наум думата излъскан, но не знаех какво значи. Попитах Паола: думата значи когато измиеш добре една тенджера и после я минеш още веднъж с фина тел, за да блесне като нова, толкова лъскава, че повече от това не може. Ето, чувствах се напълно излъскан. Гратароло, Паола и момичетата блъскаха в главата ми хиляди подробности от моя живот, но все едно че бяха бобени зърна, като разбъркаш тенджерата, тракат вътре, но не увират, не се превръщат в ястие; нищо, което да погъделичка вкуса ми, нищо, което да искам да опитам отново. Научавах за неща, които са ми се случили, но все едно че се бяха случили на друг човек.

Галех децата и усещах как миришат, без да мога да определя тази миризма, усещах само, че е много нежна. Идваше ми наум само, че съществува сладка миризма, както миришат децата. И наистина, главата ми не беше празна, в нея се въртяха спомени, които не бяха мои, маркизата излезе в пет[19] и половина, На попрището жизнено в средата[20], Ернесто Сабато[21] и гиздавата девойка идва от нивите[22], Авраам роди Исаак, Исаак роди Иакова, Иаков роди Иуда и Роко братята си, камбанарията бие в Светата нощ[23], и тогава видях махалото[24], на клоните на езерото Комо[25] спят птици[26] с дълги пера, monsieurs les anglais je me suis couché de bonne heure[27]. Тук ще се създаде Италия или ще бъде убит един умрял човек, tu quoque alea, войнико, който бягаш, спри се, ти си хубав, братя италианци[28], още едно усилие, ралото, което бележи браздата[29], става за още един път, Италия е създадена[30], но не се предава[31], ще се бием на сянка[32] и веднага се мръква[33], три жени около сърцето[34] и без вятър[35], бездушно варварско копие[36], на което подаваше мъничка ръчица[37], не питай за думата, полудяла от светлина, от Алпите до пирамидите[38] отиде на война и сложи шлема[39], свежи моите думи вечерта[40], за тези две евтини шегички[41], вечно свободна[42] върху златни криле[43], сбогом планини[44], издигащи се от водата, казвам се Лучия, о, Валентино, петнист Валентино, Гуидо[45], бих искал небето да избледнее[46], познах трепета[47], оръжията, любовта[48], de la musique ou marchent des colombes[49], свежа и ясна[50] е нощта и капитанът, аз просвещавам се[51], о, бико всемогъщи[52], макар и думите да са напразни[53], видях ги в Понтида[54], през септември отиваме там, където цъфтят лимоните[55], но пей за гнева на Ахила Пелеев[56], лунен загар[57], коя си ти, отде дойде, и земята беше безвидна и пуста, Licht mehr Licht über alles[58], графиньо, какво е животът?[59] ала-бала-ница. Имена, имена, имена, Анджело дал’Ока Бианка, лорд Брюмел, Пиндар, Флобер, Дизраели, Ремиджо Дзена, Джурасик, Фатори, Страпарола и приятните нощи[60], Помпадур, Смит и Уесън, Роза Люксембург, Дзено Козини, Палма Стари[61], археоптерикс, Чичеруакио[62], Матео Марко, Лука Джовани, Пинокио, Жустин, Мария Горети, Таис, проститутка, що с мръсни нокти чеше свойта плът[63], остеопороза, Сент Оноре, Бахта, Екбатана, Персеполис, Суза, Орбела, Александър и Гордиевия възел.

Енциклопедията падаше върху мен лист по лист и ми идеше да запляскам с ръце като сред рояк пчели. А в това време децата ми викаха дядо, знаех, че би трябвало да ги обичам повече от себе си, а не знаех на кого да кажа Джанджо, на кого Алесандро и на кого Лука. Знаех всичко за Александър Велики и нищо за моя мъничък Алесандро.

Казах, че съм изтощен и искам да спя. Излязоха, а аз плачех. Сълзите са солени. И така, все още имах чувства. Да, но от днешния ден. А чувствата от едно време вече не бяха мои. Кой знае, питах се, дали някога съм бил набожен: както и да е, със сигурност бях изгубил душата си.

 

 

На следващата сутрин беше дошла и Паола, Гратароло ме накара да седна на една масичка и ми показа цветни квадратчета, много. Подаваше ми ги едно по едно и ме питаше кое какъв цвят е. О-о-о, земното кълбо, пълно със държави! Разпознах много, сигурно първите пет или шест цвята, червено, жълто, зелено и т.н. Казах естествено, че A noir, E blanc, I rouge, U vert, O blue, vojelles, je dirais qualque jour vos naissances latents[64], но забелязах, че поетът или който е там лъже. Какво значи, че А е черно? По-точно, все едно че откривах за първи път цветовете. Червеното беше много весело, огненочервено, дори много силно — не, жълтото беше още по-силно, като светлина, която пламваше изведнъж пред очите ми. Зеленото ми даваше усещане за покой. Проблемът дойде с другите квадратчета. Какво е това? Зелено, казвах аз, а Гратароло продължаваше, какво зелено, в какъв смисъл е различно от другото? Знам ли? Паола ми обясняваше, че едното било тревистозелено, с цвят на слез, а другото било граховозелено. Слезът е растение, бурен, отговарях, а грахът е зеленчук, който се яде, зелени топченца в дълга извита шушулка, но никога не бях виждал. Нито слез, нито грах. Не се притеснявайте, казваше Гратароло, на английски има повече от три хиляди термина за цветове, но хората могат да изброят най-много осем, средностатистически ние разпознаваме цветовете на дъгата: червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, лилаво и виолетово, но много хора не ги различават добре. Трябва много опит, за да можеш да разграничиш и да назовеш по име цветовете, и художникът го прави по-добре, например от таксиметровия шофьор, на когото му стига да познава цветовете на светофара.

Гратароло ми даде лист и химикалка. Пишете, каза ми.

„Какво да пиша, да му се не види?“ — написах, и ми се струваше, че никога не съм правил друго, освен да пиша, химикалката пишеше меко и се носеше по хартията.

— Пишете каквото ви дойде наум — каза Гратароло.

Ум? Написах: любов, що във ума ми разсъждава[65], любов, която движи слънцето и другите звезди[66], и по-добре сами, отколкото в лоша компания, аз често срещал съм нещастието да живея[67], о, живот, о, мой живот, о, сърце на сърцето ми[68], на сърцето не може да се заповядва, Де Амичис, пази ме, Боже, от приятели, о, Господи всевишни, да бях аз птица[69], да бях огън, щях да изгоря света[70], да живееш в плам и да не чувстваш болка[71], зло да не сториш и страх да нямаш, на страха очите са големи, деветдесет, осемдесет, седемдесет, хиляда осемстотин и шестдесет, походът на Хилядата, хиляда и не вече хиляда[72], чудесата на двехилядната година, и на поета е чудото целта[73].

— Напиши нещо от живота си — каза Паола. — Какво си правил на двадесет години?

Написах: „Бях на двадесет. Не бих позволил на никого да каже, че това е най-хубавата възраст в живота“.

Докторът ме попита кое е било първото, дошло ми наум, след като се събудих. Написах: „Когато Грегор Замза се събуди една сутрин, се намери в леглото си, превърнат в огромно насекомо“.[74]

— Може би е достатъчно, докторе — каза Паола. — Не го оставяйте дълго на тези асоциативни вериги, иначе ще се побърка.

— Да, защото може би сега ви изглеждам нормален.

Почти внезапно Гратароло ми нареди:

— А сега се подпишете, без да мислите, все едно че подписвате чек.

Без да се замисля, написах едно „Дж. Б. Бодони“ със завъртулка на края.

— Виждате ли? Главата ви не знае кой сте, но ръката ви знае. Това можеше да се предвиди. Сега ще направим един друг опит. Говорехте ми за Наполеон. Какъв е бил?

— Не мога да си го представя. Достатъчно е името.

Гратароло попита Паола дали мога да рисувам. Изглежда, не съм художник, но се оправям прилично, за да надраскам нещо.

Помоли ме да нарисувам Наполеон. Направих нещо такова:

loana_001_napoleon.png

— Не е зле — каза Гратароло. — Нарисували сте схемата на Наполеон, както е във вашия ум, с триъгълна шапка, с ръка, пъхната под жилетката. Сега ще ви покажа поредици образи. Първа поредица: художествени произведения.

Реагирах добре: Джокондата, „Олимпия“ на Мане, това е Пикасо или някой, който го имитира добре.

— Виждате ли, че ги разпознахте? Сега ще минем към съвременни личности.

Втора поредица: снимки, и тук също, с изключение на няколко лица, които не ми говореха нищо, отговорих задоволително: Грета Гарбо, Айнщайн, Тото, Кенеди, Моравия и кой с какво се е занимавал. Гратароло ме попита какво общо има между тях? Че са били известни? Не, не е достатъчно, друго нещо. Колебаех се.

— Това, че всички са вече умрели — каза Гратароло.

— Как, и Кенеди и Моравия ли?

— Моравия умря в края на миналата година, Кенеди беше убит в Далас през 1963-та.

— О, горките!

— Да не си спомняте за Моравия е почти нормално, той умря скоро, явно не сте имали време да запазите това събитие в семантичната си памет. Не разбирам обаче за Кенеди, това е стара история, вече е в енциклопедиите.

— Той беше много поразен от случилото се е Кенеди — каза Паола. — Може би Кенеди се е смесил с личните му спомени.

Гратароло извади други снимки. На едната имаше двама души и първият бях със сигурност аз, сресан и облечен прилично, с неустоимата усмивка, за която беше говорила Паола. И другият имаше симпатично лице, но не знаех кой е.

— Това е Джани Лаивели, най-добрият ти приятел — каза Паола. — Седели сте на един чин, от първи клас до лицея.

— Кои са тези? — попита Гратароло; показваше ми други хора. Беше стара снимка, жената с прическа от тридесетте, с бяла рокля със скромно деколте, с носле като картофче, мъничка и дребничка, мъжът със съвършен път на косите, може би с малко брилянтин, с голям нос и много открита усмивка. Не ги познавах (може би артисти? не, не бяха достатъчно бляскави, липсваше постановка, може би младоженци), но усетих свиване в стомаха и — не знам как да го кажа — някакво нежно замайване.

Паола го забеляза.

— Ямбо, това са татко ти и майка ти в деня на сватбата им.

— Живи ли са? — попитах.

— Не, отдавна ги няма. Загинали са при автомобилна катастрофа.

— Вие се развълнувахте, като видяхте снимката — каза Гратароло. — Някои образи събуждат нещо във вас. Това е един възможен път.

— Какъв път, след като не успявам да извадя дори татко и мама от тази проклета черна дупка! — извиках. — Казвате ми, че тези двамата са майка ми и баща ми, сега го зная, но това е спомен, който ми давате вие. Отсега нататък ще си спомням тази снимка, не тях.

— Сигурно безброй пъти през последните тридесет години сте си спомняли за тях и защото сте гледали тази снимка. Не мислете за паметта като за склад, в който трупате спомените и после ги вадите така, както са се запечатали първия път — каза Гратароло. — Не искам да навлизам в технически подробности, но споменът е построяването на нов профил на невронно възбуждане. Да допуснем, че на определено място сте преживели нещо неприятно. Когато по-късно си спомняте за това място, вие реактивирате този първи образец на невронно възбуждане с подобен профил на възбуда, който обаче не е еднакъв с онзи, който е бил стимулиран първоначално. Така че като си го спомните, ще изпитате чувство за нещо неприятно. Въобще да си спомняш означава да пресъздаваш и въз основа на това, което си узнал или казал след време. Нормално е, така помним. Казвам ви го, за да ви подтикна да реактивирате профили на възбуда, а не всеки път да започвате да ровите като бесен, за да намерите нещо, което е там, свежо, както мислите, че сте го прибрали първия път. Образът на родителите ви на тази снимка е този, който ви показахме ние и който виждаме ние. Вие трябва да тръгнете от този образ, за да сглобите нещо друго, и само това ще е вашият спомен. Да си спомниш е работа, не е забавление.

Мрачните и продължителни спомени — цитирах, — тази диря от смърт, която оставяме…[75]

— Да си спомняш е и хубаво — каза Гратароло. — Някой беше казал, че споменът действа като лупа в тъмна стая: фокусира всичко и образът, който се появява, е много по-хубав от оригинала.

— Пуши ми се — казах.

— Знак, че организмът ви започва да действа нормално. Но ще е по-добре да не пушите. И като се върнете вкъщи, алкохолът да е умерен, не повече от една чаша на хранене. Имате проблеми с кръвното. Иначе утре няма да ви изпиша.

— Ще го изпишете? — попита Паола малко уплашено.

— Време е, госпожо. Съпругът ви, от физическа гледна точка, ми се струва доста самостоятелен. Няма да падне по стълбите, ако го пусна да си ходи. Ако го оставим тука, ще го изтощим с купища тестове, а това са изкуствени преживявания и вече знаем какво излиза от тях. Мисля, че е по-добре да се върне в средата си. Понякога помага повече да усетиш вкуса на ядене, сготвено вкъщи, някаква миризма, знам ли. За тези неща литературата ни е казала повече от неврологията…

Не че исках да се правя на много учен, но пък ако ми беше останала само тази проклета семантична памет, поне да я използвах:

— Сладкишите мадлени на Пруст — казах. — Ароматът на липовия чай и на домашния хляб го карат да потръпне, да усети неудържима радост. И изплува споменът за неделните дни в Комбре, с леля Леони… Изглежда, съществува неволна памет на крайниците, краката и ръцете са пълни с изтръпнали спомени… А кой беше този другият? Нищо не извиква спомените така силно, както миризмите и пламъкът.

— Знаете за какво говоря. Понякога и учените вярват повече на писателите, отколкото на апаратурите си. Вие, госпожо, сте почти от тази област, не сте невролог, но сте психолог. Ще ви дам няколко книги, заключенията на някои прочути клинични случаи, и ще разберете какви са проблемите на съпруга ви. Мисля, че да е близо до вас и до дъщерите ви, да се върне на работа, ще му помогне повече, отколкото ако остане тук. Достатъчно е да минава при мен веднъж в седмицата и ще следим развитието му. Върнете се вкъщи, господин Бодони. Оглеждайте се, пипайте, душете, четете вестници, гледайте телевизия, ходете на лов за образи.

— Ще се опитам, но не си спомням образи, нито миризми, нито вкусове. Спомням си само думи.

— Не е сигурно. Водете дневник на реакциите си. Ще работим върху това.

 

 

Започнах да водя дневник.

 

 

На следващия ден си събрах багажа. Слязох с Паола. Явно в болницата е имало климатична инсталация, защото изведнъж разбрах, и едва тогава, какво е слънчевата топлина. Топлината на едно още слабо пролетно слънце. И светлината: наложи се да замижа. Не може да се гледа слънцето: Soleil, soleil, faute éclatante…[76]

Стигнах до колата (никога не я бях виждал) и Паола ми каза да опитам.

— Качи се, освободи от скорост, после запали, все с изключена скорост.

Сякаш го бях правил винаги — знаех къде да сложа ръцете и краката си. Паола седна до мен и ми каза да включа на първа, да махна крака си от съединителя, да натисна леко газта, после да мръдна само на един-два метра, да спра и да угася колата. Ако случайно сбърках, щях най-много да се спра в един храст. Мина добре. Бях много горд. За да си докажа, че мога, минах един метър на задна. После слязох, оставих Паола да кара и потеглихме.

— Как ти изглежда светът? — попита Паола.

— Не знам. Казват, че котките, като паднат от прозореца и си ударят носа, престават да чувстват миризмите, и тъй като живеят с обонянието си, не могат да разпознават нещата. Аз съм котарак, който си е ударил носа. Виждам нещата, разбирам за какво става дума, разбира се, ей там има магазини, ето — минава велосипедист, ето дървета, но не… не ги усещам свои, все едно че се опитвам да облека чуждо сако.

— Котарак, който се опитва да надене сако на носа си. Явно метафорите ти още не са в ред. Трябва да го кажем на Гратароло, но това ще мине.

Колата вървеше, аз гледах наоколо, откривах цветовете и формите на един непознат град.

Бележки

[1] Цитат от стихотворението на Т. С. Елиът „Пуста земя“. — Бел. NomaD.

[2] „Мъртвият Брюге“ — роман от Жорж Роденбах, преведен у нас и като „Мъртвата Брюге“; Брюге е и друго наименование на белгийския град Брюж.

[3] Герой на Едгар Алан По от романа „Историята на Артър Гордън Пим“.

[4] „Im Nebel“, стихотворение от Херман Хесе.

[5] „Като смислих на колко души дните / пресекла е смъртта с един замах“: „Ад“, 3 песен, пр. К. Величков.

[6] На 23 май 1618 г. от прозорците на кралския дворец в Прага са изхвърлени имперските съветници, което става повод за започването на Трийсетгодишната война.

[7] Primavera d’intorno brilla nell’aria… (от стихотворението „Самотният врабец“, Дж. Леопарди).

[8] Гулиелмо Гратароло (1516–1568), философ, лекар и учен калвинист, автор на трактата „De memoria reparanda, augenda, servandaque“, посветен на възстановяването и запазването на паметта.

[9] „Именувайте ме Ишмиъл“: първото изречение от романа на Хърман Мелвил „Моби Дик“.

[10] „Сан Мартино“, стих. от Джозуе Кардучи.

[11] „Април е най-жестокият месец“: криминален роман от Дерек Реймънд (публ. в Италия като: Derek Raymond, „Aprile e il piu crudele dei mesi“, Meridiano Zero, 2004).

[12] Джанбатиста Бодони: печатар и издател, знаменит новатор в печатарското изкуство (Салуцо, 1740 — Парма, 1813).

[13] Той бе като неподвижен…: из одата „5 май“ от Алесандро Мандзони.

[14] Из „Цветя на злото“, Шарл Бодлер.

[15] Съчетание от стихове на испанския поет Федерико Гарсия Лорка. — Бел. NomaD

[16] „Може би да, може би не“ — роман от Габриеле д’Анунцио от 1910 г.

[17] Псевдоним на Енрико Новели (1876–1943), художник, илюстратор и писател.

[18] „The Ipcress File“, филм на режисьора Сидни Фурие от 1965, от акроним на Induction of Psychoneuroses by Conditioned Reflex under Sress.

[19] „Маркизата излезе в пет“, роман от Клод Мориак.

[20] Началото на „Ад“ от Данте Алигиери.

[21] Ернесто Сабато: аржентински писател от италиански произход.

[22] Началото на стихотворението „Селска събота“ от Джакомо Леопарди.

[23] „Камбанарията бие в Светата нощ…“ — цитат от италианска коледна песен.

[24] Началото на романа „Махалото на Фуко“ от У. Еко.

[25] По началото на романа „Годениците“ от Алесандро Мандзони.

[26] По стихотворението „Луна“ от Анджело Брадуард.

[27] Господа англичани, аз си легнах рано.

[28] Първите думи от италианския национален химн.

[29] Ралото пори земята, но мечът я защитава — мисъл на Б. Мусолини.

[30] Мисъл на италианския писател и политик Масимо д’Адзелио, изречена след обединението на Италия: „Италия е създадена, сега трябва да създадем италианците!“

[31] Втората част от предсмъртните думи на командира на Императорската гвардия ген. Комбре при Ватерлоо (1815) „Гвардията умира, но не се предава“. — Бел. NomaD.

[32] От „in umbra pugnabimus“: крилата фраза на спартанския цар Леонид в отговор на вестта, че стрелите на враговете му в битката при Термопилите са толкова много, че ще затулят слънцето.

[33] „И ненадейно пада вечерта“: стихотворение от Салваторе Куазимодо, пр. Драгомир Петров.

[34] Алегорична песен от Данте Алигиери.

[35] От стихотворението „Вечерта на празничния ден“ от Дж. Леопарди.

[36] От „Per la morte di Napoleone Eugenio“, „Варварски оди“, Джозуе Кардучи.

[37] От стихотворението „Древен плач“ на Джозуе Кардучи.

[38] От Алпите до пирамидите… — от стихотворението „5 май“ на Алесандро Мандзони.

[39] От баладата на Джовани Висконти Веноста „Заминаването на кръстоносеца“.

[40] От стихотворението „Вечер във Фиезоле“ на Г. д’Анунцио.

[41] От сатиричното стихотворение „Сант Амброджо“ от Джузепе Джусти (1809–1850).

[42] „Sempre libera“: ария на Виолета от „Травиата“.

[43] Из „Хор на евреите“ от операта „Набуко“.

[44] Популярен цитат от романа „Годениците“ на Алесандро Мандзони.

[45] Началото на сонет от Данте Алигиери.

[46] Бе в оня свят ден, в който /…/ дневните лъчи се помрачиха…: сонет от Франческо Петрарка, пр. Стефан Петров.

[47] Из „Чистилище“ от Данте Алигиери.

[48] По Л. Ариосто, от първия стих на „Бесният Орландо“.

[49] По стихотворението на Пол Валери „Le cimetière marin“.

[50] По стихотворението „Вечерта на празничния ден“ от Дж. Леопарди.

[51] От стихотворение на Джузепе Унгарети.

[52] От стихотворението „Бикът“ от Джозуе Кардучи.

[53] От сонета на Фр. Петрарка „Италийо моя, макар и думите да са напразни…“

[54] От стихотворението „Клетвата в Понтида“ на Джовани Берше.

[55] Гьоте възпява Италия с думите: „там, де лимоните цъфтят…“

[56] Първият стих на Омировата „Илиада“. — Бел. NomaD.

[57] „Лунен загар“ — популярна песен на Мина.

[58] Светлина, повече светлина; над всичко.

[59] Цитат от театралния спектакъл „Сталкер“ на Виктор Кавало.

[60] Джовани Франческо Страпарола (1480–1557), автор на сборника с народни приказки „Приятни нощи“.

[61] Псевдоним на художника Якопо Негрети (1480–1528).

[62] Псевдоним на гарибалдиеца Анджело Брунети, разстрелян след предателство с двамата си синове от австрийски войници.

[63] Таис, която с мръсни нокти чеше свойта плът… — песен XVIII, „Ад“, Д. Алигиери, по превода на Ив. Иванов и Л. Любенов.

[64] Цитирани са първите два стиха от сонета на Артюр Рембо „Гласните“ (1871): „А — чер, Е — бял, И — ален, Ю — зелен, О — син, / произхода ви скрит аз ще разкрия гласни!“ (превод от фр. Кирил Кадийски). — Бел. NomaD.

[65] Песен от произведението на Данте Алигиери „Пирът“.

[66] Финалният стих от „Рай“ на Д. Алигиери.

[67] Стихотворение от Еудженио Монтале.

[68] Популярна италианска песен.

[69] Алпийска любовна песен.

[70] Сонет от Чеко Анджолиери (Сиена, 1260–1312).

[71] По стихове от Гаспара Стампа (Падуа, 1523–1554), писателка и поетеса.

[72] По притчата на Иисус за хилядата дни.

[73] Програмен стих на Джовани Батиста Марино относно възгледите му за поетическото изкуство.

[74] Първото изречение от новелата „Преображението“ от Франц Кафка, пр. от немски Венцеслав Константинов.

[75] „Минало“, стихотворение от Винченцо Кардарели (1887–1959).

[76] „Ebauche d’un serpent“, стихотворение от Пол Валери.