Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силует на желанието (474)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thin Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и начална корекция
liubomilabuba (2012)
Допълнителна корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Дикси Браунинг

Заглавие: Сърца в скреж

Преводач: Надежда Янкова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Арлекин България

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Ани Друмева

ISBN: 954-11-0244-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2730

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Маги намали скорост, зави по неравния път към къщи и пришпори колата. Почти се бе съвзела след първоначалния шок при вида на неприличните думи, изписани върху входната врата, но все още се чувстваше смутена и разстроена.

Забеляза ги сутринта. В първия миг се вцепени, ала в следващия момент се втурна през глава към бараката на двора да вземе боя и да замаже обидните надписи по рамката и самата врата.

Вече от няколко години живееше тук, но досега не бе чувала за хулигански прояви в Дънканс Нек. Малко хора изобщо знаеха за неговото съществуване. При това не си заслужаваше труда човек да бие толкова път по неравното шосе, за да драска глупости по вратите и да хвърля боклуци.

Все пак, когато отиде в града, тя се отби в полицейския участък да съобщи за случилото се.

— Сега не мога да изпратя човек, Маги — бе отвърнал шерифът. — Някакви хлапаци сигурно са се пошегували. Не вярвам повече да те притесняват. Не са ли оставили автограф под своето безценно произведение?

Ала на нея хич не й беше до шеги.

— На ваше място щях да проверя за отпечатъци.

— Имаше ли следи от гуми?

— Забравих да погледна. Но във всеки случай кутията от боята я нямаше.

— Виж ти! Ами добре, ще се опитам да изпратя някой от хората да огледа мястото, но да ти кажа честно, съмнявам се, че ще можем да открием злосторника.

— За съжаление бях толкова потресена, че, без да се замисля, пребоядисах вратата — отвърна Маги, приковала поглед във върховете на жълтите си обувки. След като гневът й бе стихнал, осъзна, че е постъпила глупаво, като унищожи всички следи, преди да съобщи за произшествието. — Трябваше да изчакам, предполагам, но гневът и възмущението помрачиха разсъдъка ми. Чувствах, че трябва да предприема нещо.

— При тази липса на доказателства едва ли щяхме да открием нещо. Успокой се, Маги, не вярвам случаят да се повтори. Но ако все пак отново те обезпокоят, обади ми се, преди да заличиш надписите. Ще се постарая на всяка цена да изпратя някой да ги погледне.

— Кажете на вашия графолог — бе възкликнала саркастично тя, — че почеркът беше отвратителен, а за правописа да не говорим! Така и не разбрах на какво се подиграват — на къщата или на маркуча.

За да се отърси от ужасното чувство на страх и безпомощност, предизвикано от неприятното преживяване, тя напусна участъка и се насочи право към любимата си търговска улица. Обиколи безцелно магазините и накупи някои дребни неща. Накрая се отби в един ресторант и си направи малко пиршество. Сега вече се чувстваше по-добре и бе готова да разтовари покупките, да облече работните дрехи и да нанесе последния слой боя върху шестте дървени птици, които представляваха съвършена имитация на истински крайбрежни видове.

Мина покрай съседната къща, без да забележи синия рейндж роувър, паркиран на алеята, тъй като умът й бе погълнат от по-важни мисли. При това изобщо не очакваше да види тук кола по това време на годината.

Къщата на Маги бе единствената обезопасена срещу пожар постройка на гористия полуостров, издаден навътре в река Алигатор. Застрахователните компании забраняваха употребата на печките с дърва и керосиновите лампи, затова другите седем собственици бяха принудени да дават вилите си под наем само през лятото и туристическият сезон в действителност приключваше малко след Деня на благодарността.

Маги винаги си устройваше празник, след като и последните летовници напуснеха околностите, защото знаеше, че целият Дънканс Нек остава само за нея до началото на пролетта. Освен това днес имаше допълнителна причина да си достави удоволствие и след няколкочасово безцелно скитане по магазините накрая си купи скъп крем за лице и една дълго мечтана касета с музика. На връщане спря на няколко места в Мантео за хранителни продукти и домакинска тел за почистване на съдове. После се отби в градската библиотека да вземе нови книги.

Четиридесет и пет минути по-късно Маги вече седеше зад тезгяха, облякла стария работен гащеризон на дядо си и една фланелена риза. Тананикаше заедно с касетофона Деветата симфония на Шостакович и нанасяше с четка разредена боя върху грижливо украсената с пирограф дървена повърхност на птиците. Откъм тигана, поставен върху чугунения котлон на готварската печка, се разнасяше апетитен аромат на пиле, задушено в масло, естрагон и бяло вино. Беше едва пет часа, ала навън вече се смрачаваше. Силният вятър се блъскаше в прозорците и навяваше спомени за далечните пролетни дни, когато вилнееха бури и се изсипваха проливни дъждове.

Преди година често я спохождаха мигове на колебание, сепваше се и се питаше как е могла да изостави всичко и да се усамоти в място като Дънканс Нек. И досега от време на време в душата й се прокрадваха съмнения, особено когато се чувстваше изморена или обезкуражена. Неведнъж летовниците заминаваха и оставяха вилите в пълен хаос и мръсотия, а понякога отходните тръби на канализацията се запушваха и се налагаше да ги почиства пред погледите и привидно добронамерените съвети на половин дузина яки мъжаги. Или пък в случаи като днешния, когато излезе на верандата и откри, че неграмотен кретен е осквернил къщата й с мръсни надписи.

Сега на вратата на мрачната небоядисана дървена къща се открояваше ярко морскосиньо петно. Е, какво пък, рече си Маги, изплакна голямата четка и я окачи на мястото й. Защо да не погледне от хубавата страна? Ами ако в бараката имаше само лилава боя? При това вратата така или иначе се нуждаеше от боядисване. Напролет можеше да боядиса дори рамките на прозорците в подходящ цвят.

 

 

Сам Канъди забеляза непознатата жена сутринта и се почуди коя е тя и защо нарушава спокойствието му. Беше положил неимоверни усилия да убеди посредника да му даде къщата под наем. Нежеланието на агента само бе засилило убеждението на Сам, че именно Дънканс Нек е мястото, което търсеше, безлюдно и уединено.

— Но това е летен курорт, господин…

— Канъди — подсказа Сам с готовност. — Вижте, един мой познат, ваш редовен клиент, ми препоръча селцето. Нямам претенции за лукс, нуждая се единствено от малко тишина и усамотение. — При тези думи посредникът бе присвил подозрително очи и Сам се принуди да му обясни, че лекуващият лекар му е препоръчал да си почине на спокойствие в някое закътано градче. Всъщност не беше лекарят, а секретарката му, Велма. И препоръката звучеше по-скоро като заповед.

— Тогава трябва да ми предплатите за един месец плюс дължимия депозит за повреди и загуби.

— Естествено!

— Обикновено не даваме вилите през зимния сезон. И ако все пак промените решението си и желаете къща на морския бряг, бих могъл да ви предложа…

— Не, благодаря. Предпочитам Дънканс Нек. — Вече бе проверил морските курорти, но дори и по това време на годината в повечето от тях имаше твърде много туристи. Ако искаше да е сред хора, нямаше нужда да пътува до другия край на щата. След смъртта на Лаурел бе получил не едно предложение от страна на нежния пол, но бе отказал на всички.

Не, в момента имаше други грижи. Искаше да остане насаме със себе си, да спре цигарите и да намали алкохола. Трябваше да възвърне предишната си форма. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе нечия компания, и особено женска!

Докато стигне до Мантео и намери агенцията за недвижими имоти и се върне обратно по моста покрай пристанището Манс, вече се бе стъмнило. Не видя никаква табела и едвам откри пътя към вилите. Спря пред първата къща вдясно, както му бе обяснил посредникът, и изпробва ключа. За щастие вратата се отвори без проблеми, а стаята се оказа точно такава каквато си я представяше — с оскъдна мебелировка, студена, влажна и неприветлива. Дълго се лута, докато намери с какво да покрие голата пружина. Провери запасите от дърва с напразната надежда да открие сухи съчки за огън. Почти съжали, че не се е възползвал от предложението на агента да вземе вила на морския бряг, снабдена с калорифер, гореща вода и електрическо одеяло.

Ала уединението също имаше своята цена, напомни си после той. Бе пристигнал тук, за да бъде далеч от хората, но това бе най-доброто, което можеше да си позволи. Работата не му позволяваше да замине за някой далечен заледен остров в Северния Атлантик.

Когато се събуди на следващата сутрин, беше вкочанен и премръзнал от студ под тънките одеяла, а стомахът му къркореше от глад. Сети се, че предния ден бе забравил да внесе храната и да вечеря. Облече се внимателно и излезе до колата да разтовари продуктите и другите си вещи.

Тогава я забеляза. Тя се качи в кален червен пикап и пое по пътя към магистралата. Пред погледа му се мярнаха стройни крака, обути в сини джинси, жълти обувки, жълто ватирано яке и дълга лъскава кестенява коса.

Може би е инкасаторката за тока, предположи той с надежда, макар че дълбоко се съмняваше. Кой нормален инкасатор ще тръгне в тая кал с жълти обувки?

Най-сетне пренесе всичко в къщата. Когато купуваше консервите в магазина преди няколко дни, дори и не подозираше, че някога ще му се сторят толкова съблазнителни. Но тогава храната не бе сред любимите му удоволствия.

Ето още една причина, за да е тук, напомни си решително Сам. От дълго време насам работеше почти денонощно и редовно прекаляваше с цигарите и алкохола. Един Бог знае как беше още здрав при такова недояждане, безсъние и липса на душевно спокойствие.

Бяха изминали почти три години от смъртта на Лаурел. Върху тоалетната й масичка се търкаляха непокътнати червила, сенки и грим. Дрехите й още висяха в гардероба и ухаеха на любимия й одеколон. Всеки път, когато покрай него минеше жена, напарфюмирана с „Джорджио“, в гърлото му засядаше буца и той почти се задушаваше от болка.

Малко след злополуката се бе преместил в тясната неуютна стая на първия етаж и рядко намираше повод да се качва горе. Жената, която почистваше къщата от време на време, бе предложила да събере нещата на Лаурел и да ги занесе на майка й. Но Сам все отлагаше. Може би като се върне. Вече няма смисъл да ги държи. Всичко бе безвъзвратно отминало.

 

 

Лъчите на утринното слънце се спускаха косо над реката и танцуваха по развълнуваната й повърхност. Днес водата бе обагрена в топазено зелено. Имаше дни, когато бе с цвят на аметист, а в някои случаи придобиваше оттенък на черен опал, украсен тук-там от светли нишки. Когато беше на десет години, дядо й, Джубал Дънкан, й бе обяснил теорията за разсейването и отражението на светлината и за влиянието на вятъра и небето върху цвета на водата. Но сега, на тридесет и три, Маги имаше собствено тълкувание, което не се основаваше на научното обяснение на явленията, а бе по-скоро емоционално и свързано с душевното й състояние.

Широката соленоводна река бе едно от нещата, които придаваха неповторим чар и колорит на селцето Дънканс Нек, наречено по името на някакъв неин далечен пра-пра роднина. Но освен вечно променящите се багри на водата, суровата красота на пейзажа се допълваше от мрачна блатиста гора и тясна ивица жълт пясък. Маги обожаваше кипарисовите дръвчета, тъмнозелени през лятото и златисто-сребристи през есента. През зимата голите им клони приличаха на призрачни скелети, а корените им се гърчеха в пясъка и водата като вкаменени змии от вълшебно царство.

В редките случаи, когато изпадаше в меланхолия и съжаляваше за живота, който бе изоставила, тя неизменно си напомняше какво бе спечелила с идването си в Дънканс Нек. Никой не е в състояние да има всичко. Това поне бе разбрала със сигурност. Но имаше време, когато най-искрено вярваше, че може да притежава всичко — вълнуваща работа, красив преуспяващ съпруг, хубава къща в богатите квартали на Бостън.

И дете. Свое дете. Мило малко момиченце.

— Престани, Мери Маргарет! — промърмори мрачно тя. Нямаше смисъл да се връща назад в миналото. Но от време на време, когато най-малко очакваше, в съзнанието й отново изплуваха същите натрапчиви болезнени спомени и сърцето й се разкъсваше от мъка.

Тежкият физически труд бе идеално средство срещу мрачните мисли. Бе нацепила купища дърва за печката през онази първа година след пристигането си. Бе изгребала водата от старата лодка, бе заковала счупените первази, бе уплътнила прозорците и жулила дъските на пода, докато кокалчетата на пръстите й се бяха разранили.

А сега, след четири години, вече знаеше как да се справя с чувствата си, без да изпада в емоционални кризи. При това от работа не й оставаше много време за размисъл. Грижеше се за седемте вили в околността, поддържаше канализацията, боядисваше печките против ръжда, носеше плавеи[1] и дърва за огъня от километри разстояние.

От друга страна мястото беше тихо и спокойно. Нямаше забързани хора и нервни шофьори, които нетърпеливо натискат клаксони. Не бе принудена да преглъща набързо сандвича си, докато двата телефона на бюрото й звъняха, а на другата линия я чакаше разтревожен клиент. Не се налагаше да се разкъсва между родителите си, мъжа си, клиентите и колегите, нито да се мъчи да открадне няколко минути за себе си.

Свобода. Ето какво бе спечелила. Беше се освободила от задължението да следва стъпките на баща си и да се интересува от светските ангажименти на майка си. Ако искаше, можеше да седне на някой пън и да брои листата на дърветата!

Рядко го правеше, разбира се, но когато действително се чувстваше неспокойна или напрегната, обикновено излизаше на разходка. Това неизменно подобряваше настроението й. Докато вървеше, не трябваше да анализира проблемите си или да размишлява, просто крачеше безгрижно и се наслаждаваше на красотата на природата.

Обу два чифта дебели вълнени чорапи, пъхна крака в тежките ботуши на дядо си и стегна връзките. Отвори входната врата и провери температурата навън. Беше по-студено, отколкото изглеждаше. Облече още един пуловер и върху него ловджийската шуба на Джубал, която на години бе по-стара и от нея. Отметна коса, сложи каскета и го нахлупи ниско над очите си. Макар че беше декември, слънцето блестеше ослепително. Ако не вземеше мерки, много скоро около очите й щяха да се появят ситни бръчици.

Ловджийските дрехи на дядо й, починал преди около две години, й вършеха добра работа. Дори ботушите му й ставаха с допълнителен чифт дебели чорапи. За разлика от Джубал, който приживе бе дребен на ръст, Маги беше висока, с дълги крака и едра конструкция, но въпреки това дрехите му й бяха удобни. С изключение на маратонките и спортния екип, повечето от тоалетите, които бе носила в Бостън, се оказаха съвършено неподходящи за суровия живот в Дънканс Нек. Не можеше да си представи да отиде до супермаркета, магазина за домашни потреби или библиотеката в костюм на „Брукс Брадърс“. Бе оставила едно-две по-официални неща за всеки случай, макар че досега така и не стана нужда да ги облече, и бе помолила секретарката да занесе останалите в местния магазин за дрехи втора употреба, включително чисто новите рокли за напреднала бременност и детските дрешки, които бе започнала да събира.

Особено тях.

Когато потърси убежище в родния дом на баща си преди четири години, нямаше ни най-малка представа, че ще прекара тук останалата част от живота си. Тогава не само че не бе в състояние да мисли за бъдещето, но не можеше да прави планове дори за следващия ден. Така живя около година. Ден за ден.

После месеците се занизаха един след друг, ала Маги не се върна в Бостън. Баща й, Макгафи Дънкан, финансов магнат и редактор на влиятелния ежедневник за маркетинг и реклама „Дънканс Маркет Таймър“, я бе посетил няколко пъти, особено през последните два месеца преди смъртта на дядо й, а майка й обикновено прекарваше четири-пет дни всяка есен в Кил Девил Хил, на около час с кола от Дънканс Нек.

Майка й смяташе, че е лудост да похабява младостта и таланта си в място като Дънканс Нек.

„Рано или късно ще се върнеш, скъпа — бе заявил баща й. — Има много пътища към щастието. Освен това човек винаги може да намери начин да стане отново богат.“

Що се отнася до богатството, Маги отдавна вече бе загубила интерес към парите, а пътят към щастието й в момента минаваше през нейната любима част от морския бряг, където можеше да разтъпче крака, да напълни дробове с чист въздух и да се освободи от неприятните преживявания след случката от предния ден.

А тази сутрин имаше и допълнителна причина да се разходи по плажа. Трябваха й шест хубави плавея, върху които да закрепи завършените птици. Не всички бяха подходящи за целта, но въпреки това ги събираше. Бе убедена, че рано или късно ще свършат работа. Днес се нуждаеше от парчета с подходяща форма и големина, които да служат за поставка и същевременно да не привличат вниманието изцяло върху себе си.

Имаше предчувствие, че ще намери точно каквото търси. Досега интуицията винаги й бе помагала. Баща й твърдеше, че именно това шесто чувство й даваше предимство пред другите брокери и й подсказваше кога ще се повиши стойността на ценните книжа. Искаше се му се да вярва, че успехът й се дължи на неговото благотворно влияние и собствената подготовка в колежа, но накрая се видя принуден да признае, че Маги просто имаше късмет.

Късмет, може би да, но не и интерес и желание. Ала не можеше да му каже, защото знаеше, че ще го огорчи и разочарова. Той искаше тя да реализира собствените му амбиции, така както майка й желаеше да я превърне в първа дама на бостънския хайлайф.

Но Маги бе просто Маги и твърде дълго бе вървяла против природата си.

— Стига черни мисли! — промърмори тя и умишлено забави ход. Пъхна ръце в джобове, свали козирката ниско над очите и затананика темата на Деветата симфония. „Не си усложнявай живота, Маги“, обичаше да я поучава старият Джубал. Съветваше я да работи каквото й е по сърце, да си почива, да се храни и да се радва на обикновените неща.

Сега можеше с гордост да заяви, че най-сетне бе изпълнила заръката му. Животът й в Дънканс Нек се свеждаше до задоволяване на най-неотложните потребности. Не си позволяваше никакъв лукс или разкош. От време на време майка й изпращаше колет с козметика, парфюми, стерилизирани трюфели и пастет. Баща й пък я беше абонирал за „Уол Стрийт Джърнъл“, но тя го взимаше от пощенската кутия и го изхвърляше директно в боклука, без да го чете. Като свърши годината, го бе помолила да не подновява абонамента, защото вестникът само заемаше място в кофата за боклук и беше пълна загуба на пари.

— Охо! — възкликна тя и очите й светнаха от радост. На едно място от пясъка се подаваше края на един сребрист плавей. Наведе се и го дръпна. За съжаление се оказа, че е корен на дървото, което се намираше на четири-пет метра от нея.

Сви рамене и изтърси пясъка от ръцете си. Още не бе открила истински плавей. Досега попадаше само на кипарисови клони и дъски, изхвърлени от водата на брега. По правило никога не режеше корените на живи дървета, независимо че някои от тях бяха много интересни, но ако в най-скоро време не намереше нещо подходящо, може би щеше да се замисли дали да не донесе от къщи трион и да отреже някой клон от изсъхналите дървета, които стърчаха високо и заплашително над гората като призрачни стражи. Бяха красиви и й ставаше неприятно при мисълта да ги осакати, ала не виждаше друг изход. Птиците се нуждаеха от поставки, а тя на свой ред се нуждаете от парите, които щеше да вземе за тях, когато магазинът за сувенири отново отвореше врати през туристическия сезон. Сумата, която получаваше за почистването на вилите, не й стигаше да се издържа. От друга страна не желаеше да тегли от оскъдните си спестявания, защото от горчив опит знаеше колко лесно човек може да загуби всичко и да се окаже без пукната пара.

Както се любуваше на дълбоките, релефни отпечатъци от ботушите си в мокрия пясък, неочаквано забеляза и други следи. Отиваха в същата посока, накъдето вървеше и тя. От гората ли идват? Може би е ловец или най-обикновен природолюбител, който се е заблудил, предположи Маги.

Засенчи очи с ръка и тръгна по следите. Стъпките бяха големи. От ботуши навярно. От размера им беше видно, че принадлежаха на мъж. Явно не е бързал, реши тя. Всъщност не разбираше много от следи, но бе ревностен поддръжник на програмите за защита на природата.

В този миг точно пред погледа й изникнаха два крака. Тя се закова на място и за малко не полетя назад.

Мъжът протегна ръка, Маги не разбра дали искаше да я задържи, или бутне. Почти беше връхлетяла върху него. Слънцето я заслепяваше и й пречеше да го разгледа добре, но все пак смътно различи очертанията му. Човекът бе висок, едър и носеше някакъв предмет, който я бе ударил в гърдите.

Първата й мисъл бе да го изгони. После възвърна способността си да разсъждава и внезапно се сети за хулигана, написал обидните думи. Твърде много „случайни“ съвпадения, рече си тя. Първо, някой надрасква вратата й, после, ден по-късно, непознат мъж нарушава без позволение границите на собствеността й.

— Извинете! — процеди ледено тя. Глупава забележка, но бе забравила как да реагира в екстремни ситуации.

— Защо не гледате къде вървите! — Гласът му проряза въздуха, сякаш някой стържеше с електрическа ножовка по желязна ограда.

— Вие се блъснахте в мен, а не аз! — сопна се Маги. Усети пръстите му, впити в рамото й. Направи рязко движение да се освободи и отстъпи крачка назад. Не желаеше никой да нарушава личното й пространство, а още по-малко някакъв неграмотен кретен, който не знае как се пишат елементарни думи.

Погледна го гневно, но лицето му бе в сянка и не можа да види изражението му. Мина от едната му страна, като се надяваше, че той ще се обърне. Човекът действително извърна глава и Маги мигновено съжали за неразумния си ход. Вместо да се приближава към него, трябваше да си плюе на петите и да се заключи в къщи, докато непознатият си отиде. Той бе най-смущаващият и удивителен мъж, който някога бе виждала. Косата му бе гъста, къдрава и напълно посивяла. В това нямаше нищо страшно само по себе си, но като се прибавят черните сключени вежди и силно присвитите очи, видът му бе направо заплашителен.

Имаше слабо, загоряло лице и дълъг прав нос, който издаваше дързост и решителност, а здраво стиснатите челюсти му придаваха меко казано сурово и безмилостно изражение. Мина й през ум, че този човек може да се превърне в истински дявол, ако някой го ядоса. По-добре да опита с добро, отколкото със заплахи, реши тя.

Стрелна с очи устата му. Първата дума, изникнала в съзнанието й, беше „чувствена“. Какъв абсурд! Ъгълчетата на устните му не само бяха отпуснати надолу и разкриваха по-скоро зъл нрав, отколкото чувственост, но на това отгоре мъжът я гледаше гневно и заканително, сякаш бе влязла в имението му без позволение.

Тъкмо отвори уста да го подкани тактично да напусне границите на собствеността й, преди да извика шерифа, когато той се наведе и вдигна вързопа, който очевидно бе изпуснал при сблъсъка. После се изправи в цял ръст и направи крачка назад. Маги онемя, като видя съдържанието на торбата.

Плавеи. Нейните плавеи! Най-малко дузина парчета, някои все още мокри и оваляни в пясък, и сред тях несъмнено се намираха тези, които й трябваха за птиците.

Двамата продължиха да се взират един в друг предпазливо. Маги едва се сдържа да не му заповяда да й върне плавеите.

— За ваше сведение тази част от плажа не влиза в националния резерват при река Алигатор, ако случайно сте се изгубили — рече тя със завидна според собственото си мнение дипломатичност.

— Казаха ми, че е собственост на голяма компания за преработка на дървен материал.

Беше правилно осведомен, отбеляза тя с неудоволствие и опита друг подход.

— Да, някои участъци от брега действително принадлежат на компанията. Обективно, в момента и двамата се намираме в чужда собственост, но като взема предвид факта, че семейството ми живее тук още от времето на индианците, мисля, че не съм в нарушение. Освен това се грижа за вилите в околността.

Мъжът не отговори. Маги присви очи. Макар и с нежелание, беше принудена да признае, че той бе доста впечатляващ. За първи път от много време насам реагираше по такъв инстинктивен, физически начин на мъжко присъствие. И това още повече я вбесяваше. Обикновено беше безразлична към силния пол и не се поддаваше лесно на изкушение. А в случаи като днешния, когато се сблъскаше с по-необикновен и загадъчен мъж, се стараеше да не губи присъствие на духа.

Но той също запазваше самообладание, по дяволите!

Маги напразно се мъчеше да долови в изражението му признак на смущение или колебание. Още не бе сигурна за цвета на очите му, но във всеки случай те оставаха тъмни и студени. Всъщност колкото повече нарастваше раздразнението й, толкова по-невъзмутим и спокоен й се струваше той.

— Виждам, че колекционирате плавеи — рече тя с неприкрито предизвикателство.

— Нищо не колекционирам. Това са само подпалки за огъня.

Подпалки?! Маги настръхна от гняв. Тоя глупак смята да изгори великолепните парчета от сребристочервени кедрови клони?! Не, само през трупа й.

— Вкъщи имам нацепени дърва от бук. Мисля, че ще ви свършат по-добра работа — предложи неохотно тя, ала нямаше друг избор. — Тукашните плавеи не горят добре, защото съдържат съвсем малко фосфор. Едва ли ще успеете да напалите голям огън в камината.

— Нямам камина.

— Камина или печка, все едно няма да се стоплите — тросна се тя. Изкушаваше се да грабне торбата от ръцете му и да побегне, но при неговата атлетична фигура, нямаше да стигне далеч.

Мъжът леко наклони глава на една страна и я погледна изпитателно, сякаш се мъчеше да проумее какво й влиза в работата дали той ще пукне от студ, или не. В действителност Маги не даваше пет пари за него, но обузда гнева си и се накани да му обясни защо бе готова да се раздели с част от ценните дървени запаси и да ги замени за неговите нищо и никакви подгизнали плавеи.

— Не, благодаря — отвърна рязко той и преди Маги да възрази, се стрелна покрай нея по тесния бряг и се отдалечи в посока към вилите.

Бележки

[1] Нанос от дребни предмети, клечки, боклуци, който се носи, влачи от течащи води, обикновено на река; плавак, плавой, плавот, плавут. — Б.ел.к.