Жорж Сименон
Мегре и трупът в кабинета (8)

Глава осма

В която Дангаланата допуска да изтръгнат нейната майка, а Мегре най-сетне взема решение да смени противника

Мегре тъкмо излизаше от канцеларията на инспекторите, за да отиде при преводача, когато един от екипа на чистачите, преди половин час нахлули в сградата, дойде и му съобщи:

— Тук една госпожа иска да говори с вас.

— Къде е тя?

— Една от двете жени, които седяха в чакалнята. Изглежда, не се чувства добре. Влезе страшно бледа в кабинета, който точно започвах да мета, като че всеки момент щеше да припадне. Само ме помоли да ви предупредя.

— Старата дама ли? — попита Мегре, като смръщи вежди.

— Не, младата.

Повечето от вратите към коридора бяха отворени. Две врати по-нататък комисарят забеляза Ернестина, сложила ръка на сърцето си. Бързо пристъпи няколко крачки към нея, като едва се сдържаше да не зададе въпроса, който беше вече на езика му.

— Затворете вратата — каза бързо тя, когато той се озова до нея.

А после добави:

— Уф! Наистина не можех повече да издържам, но все пак не съм се побъркала. Престорих се, за да си имам извинение, ако трябва да я оставя за малко. Обаче и аз не се чувствам много добре. Имате ли нещо силно за пиене?

Той трябваше да се върне в своя кабинет и да вземе бутилката коняк, която винаги държеше в шкафа. Понеже нямаше малки чаши, й сипа питието във водна чаша. Тя го изпи наведнъж и й се повдигна.

— Не знам как се справяте със сина. Обаче с майката… Вече едва я издържам. Накрая започна направо да ми мержелее пред очите.

— Проговори ли?

— Тя е по-хитра от мен. Точно това исках да ви кажа на всяка цена. В началото бях сигурна, че се хваща на всичките лъжи, които й пробутвам. После, без дори да се усетя, започна да ми задава най-различни уж невинни въпроси. Отдавна съм свикнала да ми играят номера и си мислех, че мога да се пазя. Обаче тя направо ми събра очите!

— Ти каза ли й коя си?

— Не точно. Тази жена е ужасно интелигентна, господин Мегре. Откъде може да е разбрала, че съм работила на тротоара? Кажете ми? Може ли още да ми личи? А после ми каза: „Вие сте свикнали да общувате с тези хора, нали?“ Имаше предвид вас, полицаите. Най-накрая започна да ми задава разни въпроси за живота в затвора, а аз трябваше да й отговарям. Ако някой ми беше казал в началото, когато сядах при нея, че всъщност аз ще съм тази, която ще прави признания, за нищо на света нямаше да му повярвам.

— Ти спомена ли й за Алфред?

— Да, в известен смисъл. Но без да й казвам с какво точно се занимава. Тя мисли, че е фалшифицирал чекове. Обаче не това я интересува най-много сега. Поне от три четвърти час ме разпитва за живота в затвора: в колко часа стават, какво ядат, как се държат с тях пазачите. Помислих си, че ще ви бъде интересно да научите това: престорих се, че всеки момент ще припадна, после станах и заявих, че отивам да поискам нещо за пиене и че не е човешко цяла нощ да се оставят две жени така да седят… Може ли още една глътка?

Наистина беше изморена. Алкохолът възвръщаше цвета по лицето й.

— А синът й нищо ли не казва?

— Още не.

— Тя спомена ли нещо за него?

— Тя дебне да чуе и най-малкия шум и трепва всеки път, когато някъде се отвори врата. Попита ме и нещо друго. Искаше да знае дали съм познавала някого, който е гилотиниран. Сега съм вече по-добре и ще се върна при нея. Този път вече ще бъда нащрек, не се безпокойте.

Използва случая, за да си сложи малко пудра. После погледна бутилката, но не посмя да си поиска да й сипе за трети път от нея.

— Колко е часът?

— Три.

— Не знам тя как издържа. Не изглежда уморена и продължава да седи също толкова изправена, както и в началото.

Мегре я изпрати до вратата, подиша малко чист въздух пред един от отворените прозорци, които гледаха към двора, и си пийна една глътка коняк направо от бутилката. Когато прекоси кабинета, където работеше преводачът, онзи му показа пасажа, който беше подчертал в едно от писмата.

— Това е отпреди година и половина — каза той.

В него Мария пишеше на приятелката си следното:

Вчера добре се посмях. Г… беше дошъл в стаята ми, но не за онова, за което си мислиш, а за да говори с мен за един мой план от предната вечер, да отида за два дни до Ница.

Тези хора изпитват ужас от пътешествията. С изключение на един-единствен път в живота си, те никога не са напускали Франция. Единственото им пътуване в чужбина е от онзи период, когато бащата още е живеел тук и тримата са пътували до Лондон. Впрочем изглежда, че и тримата са хванали морска болест и бордовият лекар трябвало да ги лекува.

Но изобщо не става въпрос за това. Когато им казвам някои неща, които не им се харесват, те обикновено не ми отговарят веднага. Просто си мълчат. Както се казва, настъпва гробно мълчание.

После, по-късно или на другия ден, Г… дойде при мен в стаята ми с отегчен израз на лицето и взе да го усуква. Но най-накрая все пак си призна какво му тежи на сърцето. С една дума, изглежда, моята идея да замина за Ница за карнавала била смешна и едва ли не неприлична. Не скри от мен, че майка му била шокирана от тази идея и взе да ме умолява да се откажа от моя план.

По една случайност обаче чекмеджето на нощното ми шкафче беше извадено. Той хвърли един поглед към него и видях, че пребледнява.

— Какво е това? — едва изрече той и ми посочи малкия автоматичен пистолет със седефена дръжка, който си бях купила по време на пътуването в Египет.

Спомняш ли си този пистолет? Бях ти разказвала навремето за него. Бяха ми казали, че в тези страни сама жена никога не може да се чувства в безопасност. Не знам защо го сложих в онова чекмедже. Отвърнах му съвсем спокойно: „Това е пистолет.“ „Зареден ли е?“ „Не си спомням вече.“ Хванах го и погледнах пълнителя — нямаше патрони в него. „Имате ли патрони за него?“ „Сигурно трябва да има тук някъде.“ Половин час по-късно свекърва ми пристигна под някакъв предлог, тъй като никога не влиза в стаята ми без определена причина. Тя също дълго ми говори със заобикалки. Но после все пак ми обясни, че за една жена не било прилично да притежава оръжие. „Но това е по-скоро играчка — отвърнах й аз. — Пазя го като спомен, защото дръжката му е красива, а върху нея са гравирани моите инициали. Впрочем не смятам, че той наистина може да причини кой знае какво зло някому.“

Най-накрая тя отстъпи. Но не и преди да съм й дала кутията с патрони, която се намираше в дъното на едно от чекмеджетата.

Най-смешното е, че малко след като тя излезе, намерих в една от моите чанти друга кутия с патрони, които бях забравила там. Но не й го казах…

Мегре, който стоеше с бутилката коняк в ръка, сипа една чаша и на преводача. После отиде да сипе и на стенографа, и на инспектора, който рисуваше човечета върху попивателната си, за да се бори със съня.

Когато се върна в кабинета си, откъдето Жанвие излезе автоматически, започна нов рунд между двамата мъже.

* * *

— Размислих вече, Сер. Започвам да си мисля, че не сте ме излъгали чак толкова много, колкото си мислех.

Вече не се обръщаше към него с „господине“, като че след тъй дългия им разговор на четири очи беше уместно да се установи по-голяма фамилиарност между двамата. Зъболекарят само го погледна подозрително.

— Мария вероятно не е изчезнала, също както и първата ви жена. Изобщо не сте били заинтересуван от нейното изчезване. Тя е приготвила багажа си и ви е съобщила, че заминава за Холандия. Действително се е канела да вземе нощния влак. Не знам дали е умряла в дома ви, или чак след като е излязла оттам. Вие как мислите?

Гийом Сер не отговори, обаче погледът му вече очевидно изразяваше по-голям интерес.

— Ако предпочитате да се изразя така — трябвало е да умре от естествена смърт, искам да кажа от такава смърт, която е можела да мине за естествена. Но не това е станало. Понеже в такъв случай нямаше да имате никаква причина да направите така, че тялото й да изчезне, както и целият й багаж. Но има и една друга подробност, която не се връзва. Вече сте си били взели довиждане, тъй че не е имало причина тя да се връща отново във вашия кабинет. И все пак нейният труп е бил там в определен момент през нощта. Не искам от вас да ми отговорите, а само да следите внимателно моите разсъждения. Едва сега научих, че жена ви е притежавала автоматичен пистолет. Готов съм да повярвам, че сте стреляли, за да се защитите. След това обаче ви е обзела паника. Оставили сте тялото на мястото му, само колкото да отидете да изкарате колата си от гаража. И именно в този момент, някъде около полунощ, портиерката ви е забелязала.

Всъщност се опитвам да разбера какво е променило вашите планове, както и нейните. Били сте в кабинета си, нали?

— Не си спомням.

— Вече ми го казахте.

— Възможно е…

— Убеден съм обаче, че майка ви не е била в своята стая, а е била заедно с вас.

— Не, тя си беше в стаята.

— Спомняте си това, така ли?

— Да.

— Значи трябва си спомняте също, че сте били в своя кабинет. Жена ви още не била тръгнала за такси. Ако тя се беше върнала с такси през онази нощ, ние щяхме да открием шофьора. С други думи, именно преди да напусне дома си, тя е променила намеренията си и се е запътила към вашия кабинет. Защо?

— Не знам.

— Признавате ли, че е идвала да говори с вас?

— Не.

— Правите грешка, Сер. В криминалните анали има изключително малко случаи, в които едно тяло рано или късно не бива открито. Така че ние ще открием нейното. Още отсега съм убеден в това: аутопсията ще покаже, че е била убита с един или повече куршуми. Питам се само дали става дума за куршум, изстрелян от вашия пистолет, или с такъв, който е бил изстрелян от нейния. В зависимост от това вашият случай ще бъде сметнат за сериозен в една или друга степен. Ако става дума за куршум, изстрелян от нейния пистолет, оттук ще се направи изводът, че по една или друга причина й е хрумнало да иска сметка от вас и да ви заплашва. За пари ли ставаше въпрос, Сер?

Онзи само повдигна рамене.

— Вие се хвърляте към нея, обезоръжавате я и без да искате, дърпате спусъка. Има и една друга хипотеза, според която тя е заплашвала майка ви, а не вас. По-нормално е една жена да изпитва омраза към друга жена, отколкото към мъж. И най-сетне, има и една последна хипотеза, според която вашият собствен пистолет е бил не във вашата стая, където сте го оставили малко по-късно, а в чекмеджето на бюрото в собствения ви кабинет. Мария влиза. Тя държи оръжие в ръка и ви заплашва с него. Вие леко отваряте чекмеджето и стреляте пръв.

И в единия, както и в другия случай, не се касае за вашия живот. Няма предварителен умисъл, тъй като хората много често държат пистолет в някое от чекмеджетата на бюрото си. Можете дори да пледирате за законна самоотбрана. Обаче трябва да обясните освен това защо именно в момента на тръгването си жена ви се е втурнала във вашия кабинет с оръжие в ръка.

Той се излегна назад в креслото си и бавно напълни една лула, без да изпуска събеседника си от поглед.

— Какво мислите за това?

— Това може да продължи още много дълго — каза Сер и в гласа му прозвуча нещо като отвращение.

— Още ли не сте променили решението си да мълчите?

— Отговарям покорно на вашите въпроси.

— Не сте ми казали още защо сте стреляли.

— Не съм стрелял.

— Значи майка ви е стреляла?

— Майка ми също не е стреляла. Тя беше в своята стая.

— Докато вие спорехте с жена си, така ли?

— Не е имало никакъв спор.

— Жалко.

— И аз съжалявам.

— Виждате ли, Сер, опитах се да открия всички възможни причини, поради които Мария може да е поискала сметка от вас и може да ви е заплашвала.

— Тя изобщо не ме е заплашвала.

— Недейте прекалено категорично да твърдите това, защото по-късно ще съжалявате за своето твърдение. След това вие сам ще ме молите или ще молите съдебните заседатели да приемат, че е бил застрашен вашият живот или животът на майка ви.

По лицето на Сер плъзна иронична усмивка. Беше уморен и като че се беше смалил, а вратът му все едно беше хлътнал между раменете. Обаче изобщо не беше загубил хладнокръвие. По бузите му беше набола брада и от това те бяха придобили леко синкав оттенък. Навън небето вече не беше толкова тъмно, а вътре в стаята ставаше все по-хладно.

Мегре пръв усети студ и отиде да затвори прозореца.

— Нямате никакъв интерес да поемате отговорност за един труп. Искам да кажа труп, който не може да бъде показан. Разбирате ли ме?

— Не.

— Когато е починала първата ви жена, нещата са протекли така, че сте имали възможност да повикате доктор Дютийо, за да напише смъртния акт. Точно така е трябвало да умре и Мария, привидно от естествена смърт. Тя също е била сърдечноболна. Онова, което е минало успешно при едната, е трябвало да мине успешно и при другата. Обаче се е случило нещо непредвидено. Разбирате ли сега накъде бия?

— Аз не съм я убил.

— И не сте скрили нейното тяло, както и багажа й и инструментите на крадеца, така ли?

— Не е имало крадец.

— Вероятно ще се срещнете с него тук само след няколко часа.

— Открихте ли го?

В гласа му все пак се бе появило известно безпокойство.

— Открихме във вашия кабинет пръстовите му отпечатъци. Грижливо сте ги изтрили от мебелите, но човек винаги забравя да изтрие някоя повърхност. В случая става дума за рецидивист, един специалист, когото много добре познаваме тук. Казва се Алфред Жусийом, викат му Тъжния Алфред. Съобщил е на жена си какво е видял там. Сега тя се намира в компанията на майка ви в чакалнята. Що се отнася до Жусийом, той е в Руан и вече няма никаква причина да продължава да се крие там. Разполагаме и с показанията на портиерката, която ви е видяла как изкарвате колата си от гаража. А освен това и на продавача в железарията, който в сряда за втори път ви е продал стъкло за прозорци в осем часа сутринта. Специалистите от Института за съдебна самоличност ще потвърдят, че леката ви кола е била почиствана след тази дата. Всичко това са известен брой преднамерени действия, не е ли така? Когато открием трупа и багажа, моята задача ще е приключила. Може би тогава ще решите най-сетне да ми обясните защо, вместо да се появите, така да се каже, с един законен труп в ръцете, вие сте се оказали с труп, който трябвало да изчезне спешно. Случило се е нещо непредвидено. Какво е било то, Сер?

Мъжът извади кърпичка от джоба, изтри устата и челото си, обаче не отвори уста, за да отговори.

— Вече е три часът и половина и започва да ми идва до гуша. Все така ли отказвате да говорите?

— Нямам какво да кажа.

— Много добре — каза Мегре, като ставаше. — Никак не ми е приятно, че трябва да притеснявам една стара жена. Но съм принуден да разпитам майка ви.

Очакваше да чуе протести или най-малкото да види проява на каквато и да било емоция. Но зъболекарят не трепна и на Мегре му се стори дори, че почувства известно облекчение и нервите му започват да се отпускат.

— Жанвие, ти си на ред. Аз ще се заема с майката.

Той наистина смяташе да го направи, но не успя веднага, понеже Ваше се появи внезапно с някакъв пакет в ръка.

— Открих го, шефе! Много време ми отне, обаче ми се струва, че го открих.

Той развърза пакета, увит в стар вестник. Вътре имаше парчета тухли и червеникав прах.

— Къде го намери?

— На кея в Биланкур, от другата страна на остров Сеген. Ако най-напред бях тръгнал надолу по течението, вместо в обратната посока, още преди часове щях да съм тук. Обиколих всички разтоварителници по кейовете. Но само в Биланкур един шлеп е разтоварвал тухли съвсем наскоро.

— Кога?

— Миналия понеделник. После, във вторник, шлепът си е тръгнал някъде към обяд. Но тухлите още си седят там и хлапетата сигурно са продължили да си играят, така че са счупили някои от тях. Затова голяма част от кея е покрита с червен прах. Да се кача ли при Моерс?

— И аз отивам натам.

Докато прекосяваше чакалнята, той хвърли поглед към двете жени, които вече не си говореха. От държанието им се виждаше, че е настъпило захлаждане в отношенията им.

Мегре влезе в лабораторията, където Моерс току-що беше направил кафе, и затова му се наложи да изпие една чаша.

— Имаш ли образец от тухлите? Искаш ли да ги сравниш?

Цветът беше същият, а и повърхността изглеждаше същата. Моерс използваше увеличителни лещи и електрически проектор.

— Същите ли са?

— Много е вероятно. Във всеки случай, идват от едно и също място. Имам нужда от половин-един час, за да направя анализа.

Сега беше прекалено късно да търсят в Сена. Речната полицейска бригада можеше да използва човек със скафандър чак след изгрев-слънце.

Но ако тогава намереха тялото на Мария или дори само куфарите й и кутията с инструментите, кръгът щеше да се затвори напълно.

— Ало! Речната полиция ли е? Обажда се комисар Мегре.

Беше в същото си лошо настроение.

— Щом като стане възможно, бих искал да се започне търсене по Сена, около кея Биланкур, където наскоро са разтоварвали тухли.

— След около час ще се развидели.

Нима нещо му пречеше да почака още малко? Никой съдебен състав нямаше да изисква допълнителни доказателства, за да осъди Гийом Сер, независимо от това колко дълго още щеше да продължава да отрича.

Без да го е грижа за стенографа, който го гледаше, Мегре пийна една голяма глътка направо от бутилката. После изтри уста, излезе в коридора и отвори с решително движение вратата на чакалнята.

Ернестина си помисли, че той идва за нея, и веднага скочи на крака. Обаче госпожа Сер дори не помръдна.

Но Мегре се обърна тъкмо към нея.

— Можете ли да ме последвате за момент?

Имаше избор между редицата празни кабинети. Бутна една врата наслуки, после затвори прозореца.

— Седнете, ако обичате.

И започна да обикаля из стаята, като от време на време поглеждаше намръщен старата дама.

— Никак не обичам да съобщавам лоши новини — промърмори той най-накрая. — Особено на човек на вашата възраст. Никога ли не сте боледували, госпожо Сер?

— Като се изключи морската болест, която хванахме, когато прекосявахме Ламанша, никога не съм имала нужда от лекарска помощ.

— И, естествено, никога не сте боледували от сърце, нали така?

— Не.

— Но синът ви е сърдечноболен, нали?

— Сърцето му винаги е било прекалено голямо.

— Обаче той е убил жена си! — рече той съвсем внезапно, като вдигна глава и я погледна право в лицето.

— Той ли ви каза това?

Беше му неприятно да използва стария номер с фалшивите признания.

— Той продължава да отрича, обаче това няма да му помогне. Ние имаме доказателства.

— За това, че я е убил, така ли?

— За това, че е стрелял срещу Мария в своя кабинет.

Тя дори не помръдна. Чертите на лицето й бяха застинали, като че беше спряла да диша. Обаче не прояви каквито и да било други признаци на вълнение.

— Имате ли някакво доказателство за това?

— Открихме мястото, където тялото на жена му е било хвърлено в Сена, както и нейният багаж, заедно с инструментите на крадеца.

— Така ли!

Тя не каза нищо повече. Чакаше неподвижно, скръстила ръце върху тъмната си рокля.

— Синът ви отказва да пледира за законна самоотбрана. Но той греши, тъй като съм убеден, че когато жена му е нахлула в неговия кабинет, тя е носела оръжие и не е имала добри намерения.

— Защо?

— И аз точно това ви питам.

— Нищо не знам.

— Вие къде се намирахте в този момент?

— Нали ви казах — в моята стая.

— Нищо ли не чухте?

— Не, нищо. Чух само шума от затваряне на вратата. А после — шум от запалване на мотор на лека кола на улицата.

— На таксито ли?

— Предполагам, че е било такси, понеже снаха ми спомена, че ще отиде да си хване такси.

— Сигурна ли сте в това? Нима не е възможно да е бил моторът на частна лека кола?

— Не съм видяла колата.

— Но може да е бил и автомобилът на вашия син, нали?

— Той ми каза, че тогава не е излизал.

— Давате ли си сметка каква разлика има между днешните ви отговори и онова, което заявихте пред мен, когато дойдохте тук по свое желание?

— Не.

— Но тогава бяхте сигурна, че снаха ви е напуснала дома ви с такси.

— И сега мисля така.

— Да, но вече не сте сигурна в това. Като че не сте вече сигурна, че не е ставала кражба, нали?

— Не съм видяла никакви следи от нея.

— В колко часа слязохте долу в сряда сутринта?

— Към шест и половина.

— В кабинета ли влязохте?

— Не веднага. Първо отидох да направя кафе.

— Нима не отидохте първо да отворите прозорците?

— Струва ми се, че ги отворих.

— Преди синът ви да е слязъл?

— Възможно е.

— Но не твърдите, че сте направили това, така ли?

— Поставете се на мое място, господин Мегре. От два дни вече не знам как съм жива. Задават ми се въпроси от всякакъв род. А сега не знам дори от колко часа седя в този коридор и чакам. Уморих се вече. Но правя всичко, което е по силите ми, за да се защитя.

— Защо дойдохте тук тази нощ?

— Не е ли естествено една майка да последва сина си при подобни обстоятелства? Винаги съм живяла заедно с него. Може да има нужда от мен.

— И в затвора ли ще го последвате?

— Не ви разбирам. Не вярвам да…

— Ще задам въпроса си по друг начин: ако обвиня сина ви, ще поемете ли част от отговорността за неговото действие?

— Но как, след като той нищо не е направил!

— Сигурна ли сте в това?

— Но защо ще убива жена си?

— Не искате да ми отговорите направо. Сигурна ли сте, че не я е убил?

— Доколкото ми е известно, не е.

— А има ли някаква вероятност да го е направил?

— Нямаше никакви причини да прави това.

— Но го е направил! — каза той сурово, като я гледаше право в очите.

Старата дама го гледаше с недоумение. После каза:

— Така ли?

После отвори чантата си и извади оттам кърпичката си. Но очите й бяха сухи. Въобще не плачеше. Само избърса леко устните си.

— Може ли чаша вода?

Наложи му се известно време да търси чаша, понеже не познаваше толкова добре този кабинет, колкото собствения си.

— Веднага щом като прокурорът пристигне в Съдебната палата, срещу вашия син ще бъде предявено обвинение. Още отсега мога да ви кажа, че няма никакъв шанс да се отърве.

— Намеквате, че…

— Да, че ще трябва да заплати с живота си.

Тя не припадна, а продължи да си седи все така изправена на стола и да гледа втренчено право пред себе си.

— Първата му жена ще бъде ексхумирана. Вероятно ви е известно, че следите от някои отрови могат да бъдат открити дори в човешкия скелет.

— Но защо му е било да ги убива и двете? Това не е възможно, това не е вярно, господин комисар. Не знам защо ми говорите по този начин, но не желая да ви повярвам. Дайте ми възможност да поговоря с него. Позволете ми да говоря на четири очи с него и ще успея да открия истината.

— Цялата вечер във вторник ли прекарахте във вашата стая?

— Да.

— Нито веднъж ли не сте слизали долу?

— Не. Но защо да слизам, след като тази жена най-после си тръгваше?

Мегре отиде до прозореца и долепи за миг чело до стъклото. После мина в съседния кабинет, грабна бутилката и изпи от нея количество, което се равняваше на три или четири малки чашки.

На връщане се движеше със същата тежка походка като Гийом Сер, а в погледа му прозираше същото упорство.