Лестър дел Рей
Вечният землянин

Няма край на скитничеството…

Минаха часове след последната официална церемония, преди Клифтън да успее да се измъкне от тълпата земляни с тяхното безкрайно бърборене, техните чудесни дъщери, тъкмо на възраст за женене и тяхната глупава самовлюбеност. Бяха си платили безбожен хонорар, за да го поканят тук и смятаха да го накарат да си заслужи всеки цент. Изходът водеше към малък балкон, който, изглежда, беше съвсем безлюден. Той пое дълбоко нощния въздух и погледът му неволно се стрелна към звездите.

Връщането на Земята се беше оказало грешка, но парите му бяха нужни. Дружеството с неограничена отговорност „Космически продукти“ искаше съвсем истински космически герой да присъства на тържествата по случай стогодишнината на компанията, а той току-що беше завършил курса Законите на Ригел, затова избраха него. Проклети да са с техните речи и награди и проклета да е Земята! Какво е една планета, когато горе, сред звездите, има милиарди други?

Иззад едно растение в саксия се чу мека, колеблива въздишка. Клифтън рязко се извъртя, но се успокои, когато видя, че другият мъж не гледа него. Очите зад тъмните очила бяха вперени в небето.

— Алдебаран, Сириус, Денеб, Кентавър — прошепна мъжът с необичайно тънък глас и странен акцент. В думите му се усещаше поетична, древна страст.

Той беше дребен, сбръчкан старец. Рамената му бяха отпуснати, дълга брада и тъмни очила покриваха по-голямата част от лицето му, но не успяваха напълно да прикрият дълбоките бръчки, даже на слабата лунна светлина.

Клифтън го съжали и се приближи, макар сам да не разбираше защо.

— Не ви ли видях на подиума?

— Имате отлична памет, капитане. Наградиха ме за дългогодишната ми служба. Петдесет години най-съвестно произвеждам космически ботуши. Е, аз винаги съм бил добър обущар и, кой знае, моите ботуши може да са били полезни на някого, там горе.

Ръката на стареца посочи звездите с широк жест и отново се спусна и сграбчи здраво парапета.

— Наградиха ме с отличен часовник, макар времето да няма никакво значение за мен, и с евтин билет за околосветско пътешествие. Сякаш има някое кътче на този свят, което все още имам желание да видя — той се изсмя късо. — Простете, ако звуча огорчен, но, разбирате ли, аз никога не съм напускал Земята.

Клифтън го изгледа невярващо.

— Но всички, все някога…

— Всички, освен мен — потвърди старецът. — Не че не съм опитвал. Земята ми беше толкова омръзнала. Позволих си да мечтая за звездите. Но в началото не можех да покрия тежките изисквания за физическа издръжливост. По-късно, когато пътуванията станаха по-лесни, опитах отново. Странна болест плъзна из кораба и ни забраниха да излетим. Друг път имаше стачка и полетът беше отменен. Следващият се взриви на стартовата площадка и само неколцина на борда оцеляха. Тогава осъзнах, че ми е писано да си остана тук, на Земята. Тук и никъде другаде. Така че се заех да правя космически ботуши.

Явно подтикнат от съжалението, което изпитваше, Клифтън се чу да казва нещо, което изобщо не беше планирал.

— Аз потеглям за Ригел отново след четири часа и на кораба ми, Марилу, има свободна кабина. Ще дойдете с мен.

Старческата ръка, която сграбчи неговата, беше неочаквано деликатна.

— Благодаря ви, капитане, но няма да стане. Наредено ми е да остана тук.

— Никой не може да ви задължи да останете на Земята завинаги. Ще дойдете с мен, дори да се наложи да ви кача на борда насила, господин…

— Ахасфер — произнесе старецът и се поколеба, като че ли очакваше името му да означава нещо за капитана. След това въздъхна и свали очилата си.

Клифтън срещна погледа му за част от секундата, преди да отклони очи. Макар споменът за това, което беше видял, да започна да избледнява почти веднага, той прескочи парапета на балкона и се втурна да бяга — колкото може по-далеч от Ахасфер, към своя кораб и безбрежния космос.

Зад него Скитникът евреин^[1] остана на място и продължи да чака.