Пол Дж. Наин
Среща на випуска

Най-добре се смее този, който…

Доктор Ричард Брийд енергично прекоси университетския паркинг, за да стигне до колата си. По пътя свойски поздрави две свои студентки и вътрешно се възрадва на тяхното нескрито възхищение от неговия внимателно поддържан, изтънчен професорски облик. Преподаването на курс по геология в университета имаше своите предимства.

Професорът се радваше на внушителен силует благодарение на идеално скроения си вълнен костюм в три части, скъпи обувки и велурена шапка, в чиято периферия беше затъкнато извито червено перо. Видът му се допълваше от копринена вратовръзка, сребърни ръкавели и джобен часовник със златна верижка за петстотин долара. Той доволно пафкаше датската си лула за двеста долара и оставяше след себе си слабо ароматизирания с ванилия дим от тютюн „Капитан Блек“. Дамите страшно си падаха по този аромат, а професорът, чието лице беше покрито с буйна рижа брада, обичаше да мисли за себе си като за мъдър викинг.

Ричард беше успял мъж. Учен и предприемач, който всяка година получаваше по сто хиляди долара от Националната научна фондация за своите геологически изследвания. Тези дни Ричард не се занимаваше със самата груба полева работа, а набираше докторанти, които да я вършат вместо него и събираше средства от Фондацията, с които да им плаща. Да не говорим за изключително щедрата му лятна заплата, равна на две девети от годишния му приход. Е, от време на време все още му се случваше да посети някой местен терен и да огледа някой и друг камък, но разчитането на сеизмологични графики в удобството на собствения му офис пасваше много по-добре на работния му процес.

О, да, той беше загърбил шишкавия, пъпчив младеж с лош дъх от малката гимназия в южна Калифорния преди почти двадесет и пет години. Лицето му се изкриви в гримаса при спомена за бившите му съученици, на които някога беше завиждал и искрено беше мразил. Млади и арогантни, сякаш щяха да живеят вечно, те никога не го бяха приели в своята група. Винаги го третираха като аутсайдер особняк, който им внушава погнуса. Докато останалите шумно се поздравяваха по коридорите, ходеха да танцуват заедно и изобщо се радваха на златните години на младостта си, Ричард си беше прекарвал времето усамотен в библиотеката със своите учебници по математика и физика. Направо му се повдигаше от прозвища като Цайса и Четириокия. Едва в средата на последната си година в гимназията беше започнал да излиза от черупката си, след като спечели Националната олимпиада по математика. Но тогава вече беше късно да промени нещо в отношението им към него.

Дори сега, на четиридесет и една години, когато, макар и със закъснение, беше постигнал мечтаната си форма, Ричард си припомняше онези четири години с чувство на срам и неудобство, при мисълта какъв загубеняк е бил като ученик. Срамът биваше заглушен единствено от всепоглъщащата омраза към онези, които бяха отговорни за страданията му.

О, само ако онези копелета можеха да ме видят сега. Всички, които не са надули корема на осемнадесет или не са станали дребни престъпници, вероятно се трепят на някоя отвратителна службица от осем до пет или са станали пожарникари с огромни бирени търбуси. Ако можех да ги видя сега, всичко би било толкова различно!

Мисълта му се стори особено приятна и той се размечта за удоволствието, което би изпитал от завистливите им физиономии при вида на новия, подобрен и съвсем скоро световноизвестен Ричард Брийд.

Той стигна колата си и внимателно сложи издутото си куфарче на задната седалка. Беше го натъпкал със записки и цветни диапозитиви за Международната конференция по сеизмология, която щеше да се проведе следващата седмица в Монреал. Смяташе да ги прегледа още веднъж през почивните дни. Беше напълно сигурен в изчисленията си, но информацията, която щеше да разкрие, щеше да е толкова шокираща, че със сигурност щеше да последва лавина от въпроси и той държеше да е готов да им отговори без всякакво колебание.

След Монреал непременно щяха да го изберат за член на Националната академия. Нобеловата награда за физика вероятно също нямаше да се забави. Кой знае, при избора на следващия президент и смяната на администрацията можеше дори да го поканят да заеме поста на Президентски научен съветник. И който той може би щеше да приеме, а може би не!

Той се прибра, взе от пощенската си кутия малък наръч писма, влезе в кабинета си и заключи книжата за конференцията в бюрото си. По-късно вечерта щеше да ги прегледа отново обстойно. Писмата остави върху бюрото, докато си направи коктейл с водка в кухнята. На връщане към кабинета, докато отпиваше питието с удоволствие, се замисли за пълния хаос, който щеше да последва бомбастичното му разкритие в Монреал.

След дългогодишно събиране на данни и няколко удължения на срока за приключване на дисертацията на Карсън (Аз ще получа Нобелова награда, а той само докторска степен и асистент-професорска позиция, но такъв е животът!), Брийд беше успял да формулира своята теорема за математическо предвиждане на земетресенията. Тестовете, проведени през последните три години, показваха абсолютна точност в предсказване на местоположението, времето и силата на земетресенията. Но да заяви, че е предрекъл вече минали земетресения, не беше достатъчно. Трябваше да заложи името и репутацията си като направи публично предсказание за голямо предстоящо събитие.

Данните за измерване на усилията, събрани от контролните станции на Калифорнийския технически университет по протежението на разлома Сан Андреас, му бяха осигурили точно това, от което се нуждаеше. Сутринта на 14-ти юни следващата година щеше да има земетресение от 8,3 степен с епицентър четиридесет мили южно от Лос Анджелис. Брийд тихичко се изкикоти, като се сети колко близо е това до старото му училище. Майката природа щеше да свърши това, което на него му се беше искало да направи преди толкова много години.

Това щеше да е лошо само по себе си, огромна жилищна територия щеше да бъде изравнена със земята. Но истинският проблем беше друг. Ако хората не вземеха предупреждението му сериозно, щеше също да има огромен взрив! Точно в центъра на зоната, която щеше да бъде засегната, съвсем близо до неговото родно малко градче, имаше огромен подземен резервоар за втечнен природен газ. Този резервоар се използваше като складово стопанство от няколко петролни гиганти и цялото градче на практика стоеше върху истинско езеро от газ. За да се избегне катастрофата, целият окръг трябваше да се евакуира и резервоарът да се източи. Което щеше да е безобразно скъпо. Брийд смяташе, че властите ще евакуират хората, но ще поемат риска да оставят резервоара пълен. Какво зрелище само ги чакаше! Новинарските емисии по целия свят щяха да излъчат като водеща новина кадрите на взрива, уловени от метеорологичните сателити.

Той започна да прелиства пощата на бюрото си, докато довършваше питието. Повечето бяха обичайните сметки, банкови справки, вестникът, за който беше абониран, пристигнал само три дни след отпечатването му. Погледът му попадна върху познат адрес на отпечатана цветна брошура и той затаи дъх, докато я прочете.

ЧЛЕНОВЕ НА ВИПУСК 1958

Благодарим за ентусиазираната реакция на предходното ни обявление за предстоящата среща на випуска следващата година по случай двадесет и петата година от дипломирането ни! Можете ли да повярвате, че е минал вече почти четвърт век от времето, когато заедно вървяхме по коридорите на родното училище? Нямаме търпение да се видим отново! Но все още не сме получили отговор от всички. Получихме 82 отговора на 93 покани. Ако вие сте един от липсващите единадесет, изброени по-долу или знаете как да се свържете с някой от списъка, моля, свържете се с нас. Срещата ще започне с вечеря на 13-ти юни е ще продължи с купон до сутринта на 14-ти. Мястото, разбира се, ще е физкултурният салон на училището. Единичната резервация е 12,50 долара. За двойки цената е 20 долара и включва вечеря, напитки и вход за танците след това.

Очакваме с нетърпение срещата!

Организационен комитет:

Дейвид Уипли

Тим Уайт

Мери (Мейсън) Уайт

Брийд беше едва ли не зашеметен да види името си в споменатия списък. Значи все пак щеше да има възможността да сложи онези нещастници на мястото им! Но какво имаха предвид с това предходно обявление? Той нищо не беше получавал.

А, разбира се. По-рано през годината беше прекарал два месеца извън страната и беше инструктирал секретарката си да му препраща само най-важната поща. Първото обявление трябва да е останало в по-маловажната камара.

Погледът на Брийд обходи отново брошурата и се спря на имената в организационния комитет. Тримата най-големи злобари от целия злобен випуск. Това предизвика вълна болезнени спомени.

Беше студен, ветровит ден и учениците тъкмо се бяха преоблекли за часа по физическо. Момчетата бяха подредени от едната страна на футболното игрище, а момичетата от другата, готови за проверката. Дебеланкото Дик Брийд, както винаги, се чувстваше ужасно неловко в своите спортни шорти (номер 64) и тениска. Косата му беше крещящо рижава и кожата му никога не потъмняваше от слънцето, поради което той винаги беше призрачно блед. Зелените му шорти приличаха на плесен, обрасла по разплутото му като тесто белезникаво тяло. Брийд беше закъснял за часа по физическо. И понеже се беше преоблякъл набързо, а и мисълта му беше ангажирана с предстоящото контролно по математика следващия час, не беше видял, че си е обул шортите на обратно.

Обаче онзи противен неандерталец, Дейв Уипли, естествено беше забелязал.

— Ей, Цайс, това 64 на задника ти тегло ли е или размер?

Целият клас се разсмя, включително учителите, а на Брийд му се прищя да потъне в земята. Часът мина мъчително бавно и през цялото време проклетият номер като че ли изгаряше злощастната му задница.

От три седмици цялото училище говореше само за абитуриентския бал. Дик Брийд дни наред изпитваше непознато по-рано вълнение, особено в часовете по английски, където седеше зад Мери Мейсън. Всеки път, когато събереше кураж да я покани да отиде на бала с него, нещо проваляше шанса му. Времето изтичаше, нямаше да има друга възможност да я пита. Мери влезе в класната стая с група приятелки и Брийд реши да действа. Когато тя седна пред него и преди някой друг да я е заговорил, той се наведе напред и заговори с приглушен глас.

— Ъм, Мери, аз, ъм, се чудех, ако нямаш други планове, дали искаш да дойдеш на бала с мен?

За един ужасен момент на Брийд му се стори, че тя ще го пренебрегне напълно. По-късно му се щеше да го беше направила. Вместо това тя бавно се извърна на стола си, докато почти застана лице в лице с него.

— Дик Брийд, ти жаба нещастна! Как смееш да ме питаш пред всичките ми приятелки!

Тя изсъскваше всяка дума, лицето й беше изкривено от злоба и Брийд откри, че се страхува от нея. Останалите ученици в стаята се събраха да видят какво става и на Брийд му се прищя да може да свие и изчезне в стола си.

— Ако искаш да знаеш, ще отида на бала с Тим Уайт и, ако той чуе какви ги плещиш, ще ти даде да се разбереш! Стой далеч от мен!

Вечерта, за първи път от години, Брийд плака в леглото си, докато накрая заспа.

Брийд седеше сам в ъгъла на столовата и ядеше обяда за деня — мазна мексиканска питка, претоплен фасул, кафеникава салата и топла лимонада. Храната беше противна, но той поглъщаше всичко с неугасимия апетит на младеж с наднормено тегло.

По съседните маси учениците се надвикваха и се смееха. Никой не говореше с Брийд. Внезапно той чу, че някой го вика по име.

— Ей, Дик, погледни насам!

Брийд вдигна поглед от храната си и с изумление видя, че Тим Уайт му маха. Самият висок, широкоплещест, привлекателен Тим Уайт, който щеше да заведе Мери на бала.

— Слушай, Дик, Джак Престън разправя, че си много сръчен в часовете по трудово. Вярно ли е?

Брийд не можеше да повярва на ушите си. Може би това най-после беше шансът му да се сдобие с приятели. Миналата седмица беше помогнал на Престън да стругова парче тръба в часа по трудово и той трябва да е казал на всички, че шишкото Брийд не е съвсем пълен загубеняк.

— Ами, да, бива ме да работя с инструменти. Не че съм някакъв майстор, но се справям.

Видя, че на лицето на Тим грейва усмивка и това го разтревожи. Дали не беше жертва на поредния им трик?

— Ами, виж какво, Дик, аз се чудех дали ще искаш да дойдеш с нас за риба следващата седмица? Баща ми ще наеме лодка за океански риболов в Нюпорт и няма да ни е излишен някой, който го бива в ръчния труд.

Тим разтвори ръце широко, за да посочи, че всички ухилени момичета и момчета на неговата маса ще участват в пътуването. Подозренията на Брийд се изпариха. Явно Тим просто се държеше приятелски.

— Леле, боже, звучи много забавно, Тим. Мога ли да помогна с нещо за пътуването?

— И още как, Дик! Някой като теб, с такива сръчни бързи ръце, ще ни е много полезен… да ни излъска пръчките!

Уайт и приятелите му се разсмяха истерично, а Брийд, изчервен от срам, набързо се измъкна от столовата.

Професор доктор Ричард К. Брийд остана задълго като вкаменен на мястото си, стиснал чашата в изпотената си длан. Ако стъклото не беше толкова солидно, той сигурно щеше да я строши.

Накрая се размърда, вдигна слушалката на телефона и набра нечий номер. Чу превключването на предавките за разговор на дълго разстояние. Звучаха като електронни щурци. След това чу ясния сигнал на телефон, звънящ на хиляда мили разстояние.

— Здравей, Пийт, обажда се Дик Брийд. Да, всичко е наред, обаче, слушай, оказа се, че няма да мога да присъствам на конференцията в Монреал. Току-що забелязах някои аномалии в данните… не, не, в теорията няма никакви проблеми. Само няколко технически подробности в компютърните изчисления. Искам да проверя всичко отново, преди да ги представя официално. Като председател на конференцията, надявам се да намериш друг лектор на мое място и те моля да предадеш извиненията ми на другите участници. Става ли?… О, чудесно, Пийт, благодаря за разбирането. Ще се опитам да изчистя всичко за събирането в Англия следващата година. Да, винаги съм искал да прекарам коледните празници в Лондон и това ще ми даде добър повод. Пак благодаря, Пийт. Предай поздрави на Бети. До скоро.

Брийд затвори телефона, прегледа отново обявлението в ръката си, смачка го и го хвърли в коша.

— Яжте пийте и се веселете, мизерници. Аз ще чакам вечерните новини.