Айзък Азимов
В света на сънищата

И с това си изкарвам хляба?

Тринадесетгодишният Едуард Келър вече четири години беше страстен любител на научната фантастика. Той просто преливаше от галактически ентусиазъм.

Леля му Клара, която беше наложила в живота му абсолютен ред и дисциплина в памет на покойната си сестра, се отнасяше към неговите интереси ту със снизхождение, ту с пълно отчаяние. Тя ненавиждаше факта, че той расте, потънал в света на фантазиите.

— Трябва да приемеш действителността, Еди — често му казваше тя гневно.

Той само кимаше и продължаваше да разказва.

— А после помня, че ме подгониха марсианците. И аз имах един специален смъртоносен бластер, но атомната му батерия беше почти изтощена и…

Всяка закуска включваше яйца, препечени филийки и поредния щур сън.

Леля му Клара го скастри строго:

— Еди, някоя нощ няма да успееш да се събудиш и ще останеш завинаги в капан на съня си. И тогава какво ще правиш?

При това тя сведе ъгловатото си лице към него и го изгледа гневно.

Това предупреждение направи силно впечатление на Еди. Същата вечер той лежеше в леглото си, вперил поглед в мрака. Не искаше да остане завинаги в някой сън. Предпочиташе да се събужда, преди да е станало твърде късно. Като онзи път, когато го преследваха динозаврите…

Внезапно се озова извън къщата, на моравата и разбра, че отново сънува.

Мисълта му беше прекъснат от приглушен гръм и една сянка, която затъмни слънцето. Той погледна нагоре и изумен разпозна човешкото лице, което се извисяваше до облаците.

Беше леля му Клара! Чудовищно висока, тя се наведе неодобрително към него, изпънала пръст като корабна мачта. Гласът й беше твърде мощен, за да разпознае думите.

Еди се извърна и тръгна да бяга, обзет от паника. Пресрещна го друга чудовищна леля с гръмовен глас.

Той се втурна в друга посока, само за да се натъкне на още една чудовищна, гръмогласна леля.

Той се извърна отново и продължи да бяха, като се задъхваше и препъваше.

Стигна върха на хълма и спря ужасѐн. В далечината видя да крачат стотици гигантски двойници на Леля Клара. Когато всяка редица го подминаваше, те всички извъртаха глави рязко към него и трещящите им гласове се обединиха в една фраза:

— Трябва да приемеш действителността, Еди. Трябва да приемеш действителността, Еди.

Еди разплакан се отпусна на земята. Моля те, събуди се, умоляваше той себе си. Моля те, не оставай завинаги в този сън.

Ако не успееше да се събуди, го чакаше най-страшната съдба, позната на научната фантастика. Щеше завинаги да остане в капана на свят, населен с гигантски лели^[1].