Включено в книгата
Оригинално заглавие
Proof, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.


Отново и отново.

— Значи това е вашата машина на времето — възкликна Джаксън. — Като излязла от книга на Х. Г. Уелс.

Всъщност времевата капсула със своите висящи кабели и непонятни контролни панели никак не приличаше на кристалния велосипед на господин Уелс.

— О, не, в никакъв случай не е моя — отвърна доктор Джерард. — Дюрел в Англия направи теоретичните математическите изчисления, а компютрите на лабораториите Бел ги преобразуваха за практичните цели на машината. Моята работа е само да планирам и проведа изпитванията, нищо повече. — Той се засмя многозначително. — Не ми се ще да ви подлъгвам, все пак вие сте известен с точните факти, които публикувате.

Закръгленото тяло на Джаксън се разтресе от сдържан кикот.

— Според шефа ми, последният път, когато съм улучил нещо вярно, е било датата на удостоверението ми за раждане. Благодаря, все пак. А сега защо не ми… Хей, я чакайте малко!

Джаксън застина, втренчен в ъгъла на стаята, зад Машината на времето, където сивата стена се извиваше в необичайна вдлъбната арка, нещо като четвърт кръг. Той познаваше тази стая. Даже след двадесет години още можеше да я разпознае. Разбира се, преди стената беше синя.

— Нещо не е наред ли, господин Джаксън?

— Не е ли това сградата, даже самата стая, в която сенатор Бъртън беше убит? По онова време аз бях само хлапе, обаче…

В новините бяха показвали стаята отново и отново, докато разнообразни обществени фигури бяха предавали своята версия на трагичното събитие. По същото време се бяха случили доста убийства, всяко подозрително добре обяснено. В резултат у обществото се породиха дълбоки съмнения и подозрения, които директно повлияха президентските избори, проведени същата година. Джаксън ясно си спомняше шока, който беше предизвикала новината.

— Е, не е ли така? — настоя той.

— Ами да, тук се е случило. Съвсем бях забравил, било е толкова отдавна. След това сградата е била използвана като склад няколко години, а по-късно я обновиха и я дадоха на нашия отдел за обзавеждане на лаборатория.

Джаксън поклати глава.

— Няма значение. Просто споменът ме развълнува за момент — той се смръщи и си напомни, че не е това моментът да се връща към двадесетгодишната си мания по този неразгадан случай. — Да се върнем на темата, докторе. Можете ли набързо да ми разкажете какво точно прави тази машина и как го прави? Съвсем просто, като за лаици, така че аз да го сведа до петстотин лесни за четене думи за нашите читатели, които не са точно гении.

Джерард наклони глава назад и сви рамене. Джаксън разпозна жеста, почти можеше да чуе как пукат сухожилията във врата на доктора. Твърде много се напряга, помисли си журналистът.

— Като за лаици значи? Да видим. Нека започнем от формулировката на Дюрел: миналото е плътна сфера, в чийто център е Големият Взрив, а повърхността й е настоящият момент. Дотук ясно ли е?

Джаксън запълваше бележника си с драскулки.

— Ясно. С това текстът ни намаля до четиристотин думи. Ще трябва да има място за илюстрация — и той кимна на по-високия си събеседник да продължава.

— За щастие хипотетичната сфера на Дюрел не е непроницаема. Поне в близост до повърхността. На теория това устройство, както е по-правилно да се нарича, вместо машина, ще направи пробив в сферата, в който ние ще можем да пратим тестови предмети.

— Т.е. ще ги пратите в миналото. А пътуване в бъдещето?

— Само в миналото е възможно. По дефиниция, бъдещето още не съществува.

— Хм. Докторе, как ще направите място в миналото за нещо, което не е било там поначало? Нали казвате, че сферата е плътна, т.е. в този наш свят няма празнини. Поне аз не съм забелязал да има. Как тогава два обекта ще могат да съществуват на едно и също място по едно и също време?

Джерард не отговори веднага. Той прекоси стаята до времевата капсула и Джаксън го последва. Под контролното табло, тъкмо пред вдлъбнатата арка, която беше напомнила на журналиста за миналите събития в тази стая, лежеше чук. Джерард го вдигна и го показа на Джаксън.

— Изглежда някой от работниците го е забравил. Монтажът е приключен и устройството е готово за работа, но остава да се разтреби наоколо. — Той посочи свободно висящите кабели. — Що се отнася до вмъкване на предмети в миналото, искам да погледнете главата на този чук, там където се подава краят на дръжката.

— Какво се предполага да видя?

— Клиновете. Виждате ли ги? В дръжката има забити клинове, които да разширят диаметъра й и да й попречат да се изхлузи. Разбирате ли, клиновете не заемат същото пространство като дървото. Те изместват дървесните нишки, притискат ги, вмъкват се между тях. Ако направим една съвсем опростена аналогия, теорията на Дюрел показва, че нашето устройство ще може да вклинява тестови обекти в миналото. Само дето те няма да са видими за никого там.

— Опасявам се, че това не ми звучи много убедително, докторе.

— Може и така да е. Повечето аналогии изгубват смисъл, ако се разтегнат излишно. Концепцията може да бъде правилно изразена само математически, а изчисленията на Дюрел изглеждат точни. Разбира се, само практическите опити могат да докажат теорията. Ние смятаме да тестваме теорията подробно, стъпка по стъпка.

— И какви са тези стъпки? Тъкмо тези неща са интересни на нашите читатели.

— Накратко, ще започнем с изпращане на неодушевени предмети като този чук, онова преспапие, каквото друго ни се стори подходящо. Ще замерваме техните физически свойства преди и след изпращане в миналото. Ще последва изпращане на инструментални проби, които ще могат да съберат много повече информация. Третата стъпка ще бъде изпращането на живи субекти — обичайните мишки и морски свинчета. Накрая, ако всичко върви по план, ще извършим най-значимия тест.

— Ще изпратите човек — довърши мисълта му Джаксън. — Имате ли вече доброволец?

— О, да. Смятам аз да съм първият тествал устройството. Нима мога да рискувам да изпратя някой друг? Но рискът ще е минимален. Предварителните експерименти ще ни покажат всичко, което имаме нужда да знаем. А аз съм дълбоко убеден, че хипотезата на Дюрел е точна.

Джаксън очевидно имаше нужда от нещо повече.

— Защо не ни опишете набързо работната си процедура — кое копче след кое се натиска, кой бутон докъде се завърта? Читателите обичат да си мислят, че разбират как са случват нещата.

— Добре тогава — Джерард посочи контролното табло. — Изглежда сложно с всички тези бутони и ключове. Това е прототип и в началото наистина беше много сложно устроен. Но сега вече всичко се свежда до четирите контролни елемента, маркирани в червено. Останалите се поддържат и оперират компютърно. Червеният лост вляво превключва от компютърен в ръчен режим, но не ми се вярва да се наложи да го ползваме. Червената шайба, под която пише 0 до 100 000 служи, за да се определи колко години назад в миналото ще се върне предметът. Предполага се, че калибровката й е съвсем точна, но аз, разбира се, ще проверя дали е така. Ясно е за какво служи превключвателят Отпътуване-Връщане, нали? А вдясно от него последното червено копче е хронометър. Малък бонус от Лабораторията.

— Така ли? — Джаксън вече беше събрал повече от нужните му четиристотин думи, но трябваше да се прави на заинтересуван. — В какво се изразява бонусът?

— Автоматично връщане на тестовия обект след предварително определен период на престой в миналото. Много по-ефективно решение от това да седиш, да следиш часовника и да чакаш момента да натиснеш бутона за връщане. А и когато самият аз пътувам в миналото, което изглежда почти неизбежно ще се случи, ще мога да задам времето, след което да се върна, така че няма да има нужда някой друг да ме връща. Чудесно решение, не мислите ли?

— Да, наистина — съгласи са Джаксън. — Само още нещо…

Видеофонът на бюрото на доктора звънна. Той отговори, разговаря с някого за малко и затвори.

— Господин Джаксън, моля извинете ме за момент. Ще се върна възможно най-бързо.

Останал сам в стаята, Джаксън нервно закрачи из стаята. Капсулата на времето противоречеше на личните му възгледи за устройството на вселената. Но трябваше да приеме думите на доктора.

А може би не беше нужно да му се доверява сляпо. След всичко, което Джерард му беше обяснил и показал, Джаксън можеше да провери сам. Не, това би било лудост, та машината още не беше тествана. Дали да не опита първо да прати чука? Но имаше ли време за това? Джаксън се почувства дълбоко раздвоен. Дюрел беше светило в теоретичната физика, нали така? А Джерард беше готов да се закълне в теорията му.

Сенатор Бъртън — кой го беше убил точно тук, в тази стая? Джаксън беше нищил тази загадка двадесет години. Бавно той се извъртя към машината и нейното контролно табло. Тя не беше кой знае какво на вид — нещо като твърде голяма телефонна будка, без телефон вътре, осветена в бледовиолетова светлина, като от отслабваща соларна лампа. Контролното табло изглеждаше по-внушително. Натискаш едно копче и хоп! изчезваш от историята! Джаксън поклати глава, вгледа се по-отблизо. Как го беше казал докторът? Усети, че краката му треперят. Странно, не беше забелязал кога са се разтреперили. Той си пое дълбоко дъх и изправи решително рамене.

Добре. Той настрои скалата на годините, като се надяваше, че е изчислил правилно момента до точната дата на убийството на Бъртън. А хронометърът? Реши, че пет минути ще са достатъчни като за начало. Трябваше да се е върнал преди Джерард.

По дяволите! Нямаше да се получи. Бутонът за „Изпращане“ беше твърде далеч от капсулата. Но Джерард трябва да беше измислил как да преодолее този проблем. А, хронометърът не само че се въртеше, но и можеше да се натисне. При това започваше обратно броене 30 секунди до старта. Да, така ще се получи.

Около двадесет години назад във времето за пет минути. Натискаш бутона, сядаш в капсулата и чакаш.

 

 

Светът се изгуби изпод краката му. Пред очите му пробяга объркан фотомонтаж, включващ всичко, което се беше случило в тази стая в последните двадесет години. Всеки момент беше ясно разграничен от останалите, като да бяха книги, подредени на рафт.

Той затвори очи, но не можеше да затвори ума си. Всепроникващата информация не изчезна. Неспособен да й устои, той й се поддаде. Тъкмо тогава усещането за движение изчезна, като да се беше забил в стена. И Джаксън видя.

Видя една картина, един момент от историята на тази стая. Изобщо не беше това, което беше очаквал. Имаше някакво момиче, машинописка, застинала в изражение на раздразнение, едната й ръка почесваше крака й, тъкмо под късата пола, другата почиваше върху клавишите на пишещата машина. Фините къдрици на косата й бяха изрусени почти до бяло. Устните й бяха боядисани в невъзможна форма и цвят. Изглежда изпитваше дискомфорт. Като си припомни женската мода в този период, Джаксън реши, че вероятно е тъкмо така.

На него петте минути, зададени от хронометъра, му се сториха безкрайни. Когато картината започна отново да се движи, да го връща обратно, той почувства огромно облекчение.

Моментите отново започнаха да се изнизват пред очите му, но този път в обратен ред. Беше се върнал в миналото до определен момент. Очакваше, че на връщане нещата ще са подобни, картините ще са също тъй подредени по рафтовете. Оказа се, че греши.

Моментите дойдоха и останаха. Всички вкупом. Той виждаше времевата линия отстрани, като зрител наблюдаващ надбягването по пистата, а не участник в него. В единия край беше русокосата машинописка, а в другия той самият, натискащ бутона. Изглежда процесията нямаше край.

Той видя как убиват Бъртън, видя убиеца съвсем ясно. Беше съвсем непознат човек. Омръзна му да гледа тази сцена, да гледа как полицията прави грешка и изпуска извършителя.

Всичко това се разгръщаше пред него картина по картина, в застинали безкрайни кадри. Виждаше всичко едновременно, но и поред. И явно това никога нямаше да приключи. Нямаше да има край.

Ето го доктор Джерард, който му показва чука с клиновете, втъкнати в дървената дръжка. „Разбира се, само практическите опити могат да докажат теорията…“ Миналото не е съвсем твърда материя, тъкмо му казваше Джерард. Можеш да вкараш клин и да я изместиш настрани.

Да, помисли си Джаксън, но някога пробвали ли сте да извадите забит клин?

Край