Джеймс Ган
Момчето с петте пръста

Каква е разликата?

Аз обичам госпожица Харисън. Другите момчета ми се смеят и казват, че госпожица Дейвис е по-красива, а госпожица Спенсър е по-добра. Но за мен това няма значение. Аз обичам госпожица Харисън.

Госпожица Харисън е моята учителка. Когато порасна, с нея ще се оженим. Когато й го кажа, очите й се присвиват в деликатна усмивка, както когато е доволна от нещо, и казва: „Ами добре тогава“, и аз мисля, че говори сериозно.

За първи път си го помислих в деня, когато госпожица Харисън ни разказа за учените и за Старата раса, и за Основното право. Госпожица Харисън каза, че трябва да се опитаме да следим действията на учените, защото те са най-умните хора и може би, ако знаем повече за тях, ние също ще поумнеем и може дори сами да станем учени някой ден. Но според мен на нея най-много от всичко й се щеше да говори за Основното право. Всеки ден тя намира повод да говори за Основното право и, щом толкова често го споменава, то трябва да е наистина важно.

И значи така, госпожица Харисън ни разказа, че преди много, много години, преди някой от нас да е бил роден, учените открили развалини, но никой не знаел откъде са се взели и всички се чудели какво представляват, защото те били наистина големи развалини.

Някой предположил, че ние, хората сме ги построили отдавна, а после сме ги изоставили и сме забравили за тях, но никой не повярвал, че това е възможно, защото сега ние живеем в малки къщи, отдалечени една от друга и никога не сме строили нещо толкова голямо като онези развалини, нито някога сме имали желание да построим нещо такова.

После някой друг казал, че развалините са били построени от раса, която е живяла на Земята преди нас, но е измряла или нещо такова, вероятно защото условията са се променили или пък са отишли да живеят на друга планета. И всички се съгласили, че точно така трябва да е станало и започнали да наричат онази раса Старата раса, но никой не знаел как са изглеждали или с какво са се занимавали и изобщо нищо за тях, освен че са построили огромните развалини и после са изчезнали.

Години наред никой не знаел нищо повече, обясни госпожица Харисън, докато преди около година учените изровили едно място, което не било съвсем разрушено и открили статуи и снимки, и книги, и какво ли още не. Така че всички били много развълнували и работили здравата, докато открили точно какво представлявала Старата раса и какво пишело в книгите.

На това място госпожица Харисън спря и ни погледна, както прави винаги, когато се кани да ни каже нещо важно и иска всички да слушаме внимателно, за да не пропуснем нещо.

Тя каза, че учените току-що са обявили, че Старата раса всъщност не се е различавала от нас кой знае колко, а всъщност са били наши далечни прадеди. Тя също каза, че по много неща си приличаме с тях, но те са били по-особени и са правели странни неща; и ние всички трябва да ги съжаляваме, но и да сме благодарни, защото, ако те не са били толкова странни, нас вероятно нямаше да ни има сега. После тя ни обясни колко странни са били и аз много се зарадвах, че не съм живял по онова време, а че живея сега и съм в класа на госпожица Харисън и мога да я слушам, като ни разказва за Старата раса.

Повечето хора тогава живеели заедно в тези големи сгради, каза тя, като мравки в мравуняк. При това всички в класа шумно възкликнахме, защото ние всички обичаме обширните пространства. Но най-странно от всичко, обясни госпожица Харисън, било нещо друго. Тя отново спря да говори за малко и в стаята стана много тихо. Те всички, произнесе тя бавно, били съвсем еднакви.

В първия момент никой не каза нищо, а после Уили започна де се смее по неговия си начин, дето е наполовина смях и наполовина съскане и скоро всички се разсмяхме, даже и госпожица Харисън. Всички онези хора от Старата раса имали по две очи, каза тя, един нос, една уста, две уши, две ръце и два крака. На всяка нейна дума Уили отново почваше да се киска и ние всички се заливахме от смях. И освен всичко друго, продължи госпожица Харисън, всяка телесна част се намирала на същото място във всяко тяло. В ръцете и краката им имало кости, а по средата и в края на костите имало по една става.

Макар да били съвсем еднакви, те смятали, че много се различават един от друг и заради това правели всякакви странни неща, докато накрая направили най-странното от всички неща и разрушили големите си сгради и децата им вече съвсем не изглеждали еднакви. И така постепенно те спрели да си приличат. И затова те се явяват наши прадеди, както обясни госпожица Харисън.

Тук тя спря и бавно се изправи, както прави винаги, когато иска всички да слушат много внимателно. Ние затаихме дъх. „Точно тук, в нашата стая“, произнесе тя, „ние имаме един член на Старата раса“.

Ние всички шумно издишахме и я погледнахме въпросително, но тя се засмя и каза, че не, не е тя. „Джони“, посочи ме тя, „изправи се“. И аз се изправих. И госпожица Харисън обясни, че Старата раса е изглеждала точно като мен. Всички се втренчиха в мен и аз изведнъж се почувствах много самотен. „Разбира се“, продължи тя, „нямам предвид, че Джони принадлежи към Старата раса, а че изглежда точно като тях. Даже има по пет пръста на всяка ръка.“

При това аз много се засрамих и си скрих ръцете зад гърба.

Уили пак започна да съска, но този път не от смях и тънкият му раздвоен език се стрелкаше към мен. Всички се отдръпнаха колкото може по-далеч от мен и започнаха да издават сърдити звуци. Ако бях по-малък, можеше и да се разплача, но вместо това просто останах на място и съжалявах, че не съм като Уили с раздвоен език или като Луис с количка вместо крака, или че ръцете ми не са като на Джоан, а пръстите като на Майк.

Обаче госпожица Харисън се намръщи и погледна всички, както когато е много ядосана и каза, че е разочарована и явно всичките й приказки са били напразни. Веднага след това всички утихнаха, за да не я ядосват и тя каза, че явно никой не е запомнил това, което ни е учила за Основното право.

Всеки има право да бъде различен, това е Основното право, каза тя. То е в основата на всичко и без него ние не бихме били тук сега. И според закона никой няма право да дискриминира когото и да било, защото той е различен, нито да дава предимство на някого, защото с него изглеждат еднакво. Госпожица Харисън каза още много неща, които не запомних, защото бях страшно развълнуван и ми стана едно такова топло отвътре. Накрая тя каза, че се надява всички да сме си научили урока, защото Старата раса явно не го е научила и вижте какво им се е случило.

Тъкмо тогава реших, че обичам госпожица Харисън. Другите момчета казват, че би било по-добре, ако тя имаше врат като госпожица Дейвис, но аз не мисля така. Казват, че би трябвало да има две очи като мен или три като госпожица Спенсър, но аз я харесвам точно каквато е и харесвам всичко, което прави, като например как си увива ръката около тебешира, когато пише на дъската. Затова, както вече казах, обичам госпожица Харисън.

Когато порасна, ще се оженим. За това има много причини, но една е по-важна от всички останали.

Госпожица Харисън и аз — никой не е по-различен от нас двамата.