Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exile’s Greeting, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.


Боже мой, заловили са го!

Един ветроход никога не утихва напълно, дори когато е закотвен. Дъските проскърцват, докато корабът се издига и спуска с вълнението, скрипците потракват, металните помпи дрънчат. Но капитан Паркър беше прекарвал Белерофонт през бурите на северния Атлантик и през ураганите на западните Индии. Той помнеше ветрове, които се провираха през такелажа с агонизиращ вой и гръмовно разцепваха платната; помнеше непрестанното тракане на помпите докато пребледнели, потни мъже се редуваха да натискат буталата.

Беше направлявал този кораб във военни действия срещу испанци и французи под тежък оръдеен обстрел, когато гюлетата се врязваха в гредите на Белерофонт и посипваха палубите с трески. Ветроходът беше понасял разтърсващи сблъсъци, при които мачти се бяха пречупвали с трясък, а мъже бяха умирали с отчаяни писъци, покрити с кръв и пясък. Капитан Паркър отлично знаеше що за дандания може да произведе Белерофонт.

Точно сега обаче повереният му кораб стоеше почти утихнал, закотвен в залива. Капитанът се завъртя в леглото си и простена, когато движението усили главоболието му. Той нямаше желание нито да мърда, нито да мисли за предстоящите задачи или за човека, когото трябваше да качи на борда. Предната вечер брендито му се беше усладило, но трябваше да спре поне половин бутилка по-рано. Компанията обаче се беше случила отлична — двама мъже, които бяха предвождали цели батальони в последната битка на тази сякаш безкрайно проточила се война. Не се случваше често да разговаря с такива хора.

Паркър никак не завиждаше на армейците — тази война беше тъжна и безславна. Но му беше интересно да слуша истории за сухоземни битки. Припомни си думите на полковник Рийман:

— Мислехме, че сме се разположили добре на хребета с фермата от дясната ни страна и войските ни концентрирани по левия фланг. Разбира се, гъстата гора зад гърба ни щеше да направи всяко отстъпление невъзможно, но ние изобщо не очаквахме, че ще се наложи да отстъпваме! Обаче проклет да съм, ако онези не ни пръждосаха от фермата за по-малко от половин час. Пак, добре че преди да тръгнем запалихме всичко след себе си, та димът прикри десния ни фланг. Иначе тяхната артилерия щеше да погне цялата ни боева линия и да ни свие сърмите.

Другият офицер беше потвърдил думите му с кимване.

— На нас пък ни се падна особено неприятната задача да удържим центъра. То онези нищо нямаше да ги удържи, ако кавалерията ни не беше разбила на пух и прах част от тяхната пехота. Леле боже, само да бяхте видели как цялата кавалерийска бригада препуска бясно директно към фронтовата линия на противника! Това им изкара въздуха. Докато успеят да организират нова атака, германците се появиха от север и това беше краят. Поне това не може да им се отрече на холандците — появиха се точно, когато имахме нужда от тях. Господа, да пием за съюзниците на Негово Величество!

След този тост бяха последвали още доста и след всеки мъжете пресушаваха чашите си. Капитан Паркър отново простена при спомена и реши да поспи още малко.

Тъкмо тогава обаче отгоре се разнесе бумтящият глас на боцмана Коркоран.

— Марш, всички на палубата за почистване на кораба! По-живо там, проклети да сте!

Инструкциите на боцмана продължиха в същия дух и със същата сила. Коркоран беше известен в цялата флота с могъщия си глас, който можеше да се чуе на разстояние до две мили срещу порива на ураган. В моменти като този Паркър разбираше, че славата му не се носи напразно.

Едва-що буреносният Коркоранов глас беше утихнал се разрази истинска буря от тропот на крака, тракане на кофи, плискане на вода и стържене на дъски. Паркър окончателно се отказа от идеята за сън, простена за последно, изправи се в леглото и спусна крака на ледения под. Изправи се, протегна се и си цапардоса главата в гредите отгоре.

Болката го заслепи и изтръгна от него проклятие, което можеше да съперничи по сила на Коркорановите възгласи. Не, определено нямаше желание да се заеме с днешната си задача, но нямаше как да пропусне този ден. Най-важният изгнаник в цялата Британска Империя щеше да се качи на борда на неговия кораб след около… Боже мили, след по-малко от час! Екипажът на Белерофонт щеше да се изкатери по такелажа, платната щяха да се изпънат от бриза и корабът щеше да поеме своя път на юг. Далеч, далеч на юг. Пътникът, когото очакваха, беше разбунил империята като никой друг преди него, но на остров Света Елена нямаше да пречи на никого.

И все пак, макар да отиваше на заточение, мъжът заслужаваше по-добро приветствие от това, което беше по силите на капитан Паркър в момента. Капитанът отново се изправи, погледна се в огледалото за бръснене и потвърди за себе си, че изглежда точно толкова зле, колкото се чувства. Пак седна на леглото и се провикна на стюарда да му донесе гореща вода.

Час по-късно капитан Паркър стоеше на офицерската палуба на Белерофонт. Беше успял да се избръсне, облече и закуси и се чувстваше почти човешки. Щеше да се почувства още по-добре, ако главоболието му беше напълно изчезнало или ако закуската беше по-добра.

Дали да се възползва от възможността да прати лодка на брега, за да потърси свежи провизии? Нямаше да имат случай да слязат на твърда земя, преди да стигнат острова. Някое буре с бира или дузина кокошки щяха чувствително да подобрят запасите им. В крайна смета реши, че не е удачно. Войната беше свършила и военноморските сили на Негово Величество вече нямаха право да реквизират нужните им провизии, а силно се съмняваше, че местното население би ги снабдило с храна доброволно. Те бяха претърпели горчива загуба и, ако изобщо се съгласяха да им продадат нещо, щяха да искат безбожна цена.

А можеше да попаднат и на някой непримирим местен жител — ветеран или безразсъден младеж — който да посрещне хората му с насочено оръжие. Щеше да се стигне до сблъсък, вероятно щеше да има загинали, щеше да се наложи да се проведе разследване и цялата работа щеше да се закучи. Не, най-добре да се задоволи с каквото му се намираше в момента.

Утринната тишина беше нарушена от поредния заповеднически глас. Моряците се изкачваха на палубата и се подреждаха под зоркия поглед на майор Стафорд. Троп, троп, бум, тряс. Тежки ботуши затрополиха по дъските, прикладите на мускети се удариха о палубата. Петдесет фигури в червени униформи застинаха мирно като две редици префърцунени статуетки. Майорът се изкачи енергично на офицерската палуба и отдаде чест.

— Личният състав е налице и се явява по служба, сър!

— Много добре, майоре. Всички ли са във форма?

— Сър! — Стафорд не би могъл да звучи по-възмутен, дори Паркър да го беше обвинил, че е обрал корабната каса.

— Да, знам, но искам днес да са особено представителни.

Стафорд се намръщи.

— Заради онзи проклет…

— Той е просто войник, при това много добър — прекъсна го Паркър хладно и тонът му подсказа на Стафорд да запази възраженията за себе си. Двамата офицери се обърнаха към брега на залива.

Слънцето вече разсейваше нощната мъгла. Няколко мили навътре от брега се издигаха гористи хълмове, които и се простираха докъдето стигаше погледа под бледата светлина на есенната утрин. По-наблизо от огньовете на военния лагер се издигаха тънки струи сивкав дим.

— Обзалагам се, че и на момчетата долу в лагера не им допада тази гарнизонна служба — обади се Стафорд.

— Да, най-добре ще е за всички, когато изтеглим гарнизона и оставим местните сами да си гледат работата.

— Мислите ли, че може да им се има доверие?

— Че защо не? Те загубиха войната. Ще мине доста време, преди да съберат сили, за да опитат пак и кой знае дали ще имат желание.

— Дано да е така. Бива си я земята тук. Мислех си, като си приключа службата да се установя някъде. Обаче то човек колко ли може да спести от една майорска заплата? Със сигурност не достатъчно за някой сносен имот в Англия. А тук земята едва ли не я раздават на всеки желаещ.

В този момент дочуха звука на сигнална тръба и на около миля от тях малкият тъмен силует на лодка се отблъсна от кея и се плъзна по сребристосинята вода на залива.

— Майор Стафорд, нашият пътник приближава. Предлагам да слезем да го посрещнем — обяви капитанът със строго официален тон.

Стафорд кимна и последва Паркър надолу по стълбата до главната палуба. Двамата офицери минаха покрай редиците на строените моряци и се спряха в очакване на приближаваща лодка. Първият и третият лейтенант дотърчаха изпод палубата, като последният все още закопчаваше колана на сабята си.

Откъм бака отново се надигна бумтящият глас на Коркоран.

— Какво зяпате, проклети да сте! Стига сте се мотали по палубата като шайка проклети португалци!

Последваха няколко недоволни възгласи, от които стана ясно, че хората на Коркоран разбутват излишните зяпачи. Докато виковете им утихнат, лодката вече беше преполовила разстоянието от брега. Паркър се насочи към мястото, където пътникът щеше да се качи на борда, и се опита да различи отделните фигури в лодката, но те все още представляваха една обща, сива маса.

Как трябваше да се обърне към него? Този въпрос беше измъчвал Паркър часове наред и той така и не беше стигнал до задоволително решение. Заповедта, която беше получил, недвусмислено изискваше да се държи почтително с изгнаника по всяко време. Това беше разбираемо, както и решението да не бъде екзекутиран. Нямаше смисъл да се предизвиква гневът на всички онези хора, които изгнаникът беше предвождал. Но докъде трябваше да стигне почтителното отношение? Правителството на Негово Величество никога не беше признавало неговия чин, но както Паркър сам беше посочил, мъжът беше изключителен военен. Капитанът беше наясно с този факт открай време, но думите на един от двамата му гости предната вечер го бяха затвърдили окончателно.

— Само да го бяхте видели, яхнал коня си, увит в онази сива пелерина, хладнокръвен до последно, даже насред разгрома на цялата си армия. Ако изобщо имаше оцелели сред тях, това беше само и единствено благодарение на него. А онези шваби искаха да го разстрелят като някой престъпник или дезертьор. Така и не са му простили за последния път, когато ги напердаши. Ние обаче не им позволихме.

Лодката съвсем беше приближила и Паркър различи отделните пътници. Един беше увит в сива пелерина. Дали да се придържа към буквата на закона или да окаже на мъжа нужната почест? Какво ли значение изобщо има буквата на закона за човек, който отива в изгнание? Паркър цял живот се беше водил по буквите на разнообразни закони, най-вече тридесет и деветте военни разпоредби. Дали си струваше да рискува доброто си име, само за да изрази уважението си към един противник, който щеше да прекара целия си останал живот в заточение?

Лодката се удари о борда на кораба и пътникът се изправи на крака. В този момент капитан Паркър взе решение. Фигурата, облечена в сиво, се изкатери на кораба с учудваща сръчност и бързина. Когато стъпи на палубата, капитан Паркър го посрещна с протегната ръка.

— Добре дошъл на борда, генерал Вашингтон.

Край