Теодор Р. Когсуел
Кризисни дажби

Който копае гроб другиму…

— Очевидната база за организиране на нападението, е тази изоставена малка система тук.

Кат Зул, върховният главнокомандващ на Кралската зардонианска космическа флотилия, заби пипало в една точка насред космическата карта.

— Веднъж щом се установим там, целият соларен фланг е отворен за нас. Можем да нападнем тук, тук и тук… — Той посочваше сектор след сектор. — Те няма да имат никакъв шанс да съберат достатъчно кораби на едно място, за да ни спрат. Какво мислите, сир?

Голенът потупа масивния си корем.

— Очертава се истинско пиршество. Непременно да запазите най-тлъстите екземпляри за кралската кухня. — Оранжева слюнка се стичаше от ъгълчетата и на двете му усти. — Печен човешки бут три пъти дневно. Превъзходно! Напомни ми да те поканя на вечеря някой ден, след като се върнеш.

— Благодаря, сир. Веднага ще изпратя разузнавателни отряди. Ако всичко върви по план, ще можем да започнем изграждането на нашата база в рамките на месеца. Веднъж щом монтираме тежките оръжия, ще бъдем неуязвими. И вие ще се храните до насита, о, Могъщи!

Голенът на Зардон се оригна доволно, затвори очи и се размечта за предстоящите ястия.

Седмица по-късно по експресен куриер пристигнаха тревожни новини. Върховният главнокомандващ прегледа доклада, грабна снимките, които го придружаваха, и се втурна да информира Голена.

— Сир, изглежда човеците вече са се разселили в тази система!

— Чудесно. Изпратете ми една партида от по-сочните индивиди веднага.

— Простете, Ваше Височество, но това не е възможно. Не можем да ги докопаме. Изградили са космическа станция, от най-солидния тип Z, с щитове, които могат да противостоят на всяко наше оръжие. Обградили сме ги с наши обсадни ескадрони, които блокират комуникациите им, но трябва да действаме бързо. Те успяха да изпратят сигнал за помощ, преди да успеем да неутрализираме предавателя им.

Голенът пребледня до светло лилаво.

— В такъв случай — оповести той с копринен глас, — тази вечер ти ще ми послужиш за вечеря. Ако тази система попадне под контрола на човеците, целият наш фланг остава отворен за тях!

— Все още има надежда, сир — побърза да отговори Кат Зул. — Космическата станция не е съвсем завършена и, доколкото можахме да установим, на нея пребивава единствено строителният екип. Защитните им оръжия все още не са монтирани. Само да спуснат щита си и ще ги пипнем. След това сами ще се укрепим в станцията и от там ще контролираме цялата система.

Голенът се протегна към една сребърна купа, пълна с гърчещи се губи, избра си една особено дебела и отхапа главата й с долната си уста.

— Че защо им е да го правят? — попита в същото време с горната.

— Защо им е да правят какво?

— Защо им е да си спускат щита? Наличните им енергийни източници могат да поддържа щита активен поне сто години.

— Да, Ваше Височество, но генераторите на щита са много деликатни машини. Те изискват постоянно обслужване. Когато не останат живи хора, които да се грижат за тях, щитът ще падне от само себе си. А хората вероятно ще измрат до два месеца. Всички ги чака гладна смърт. Вчера ние заловихме кораба с провизиите им.

— Това не ми харесва. Първо, изпосталял човек не става за ядене. И второ, подкрепленията от тяхната флотилия ще пристигнат най-късно до месец. А ти ми говориш за два месеца чакане. Ще трябва да измислиш нещо по-добро, Кат Зул, или до довечера ще станеш на фрикасе!

Надвисналата кулинарна смърт се оказа изключителен стимул за мисълта на Кат Зул. Той успя да завърши новия си план в последния момент преди изтичане на крайния срок.

— В живота, Ваше Височество — подхвана той церемониално, — нещата стоят така: или изяждаш, или те изяждат.

— Това е очевидно — отвърна Голенът. — И тъй като, ако ти изядеш мен, това би било държавна измяна, втората част от твърдението ти е по-подходяща за случая. Готвач!

— Но вие не разбирате — прекъсна го Кат Зул. — В този случай ние можем да изядем, като се приготвим да бъдем изядени. Моля ви, изслушайте ме! Роботизираният кораб с провизии, който заловихме, беше натоварен с човешка храна. Ако изчакаме само две седмици, човеците на станцията ще почне да ги мъчи страшен глад.

— Аз самият се измъчвам от страшен глад — скастри го Голенът. — Но ще те изслушам. Продължавай.

— Сред провизиите на кораба открихме стотици метални контейнери със странни ракообразни създания в хранителен разтвор. Те са живи!

— Е, и?

— И значи така. Можем да махнем от кораба всяка друга храна, освен тези контейнери. Тях ще отворим внимателно и ще отстраним животните вътре. След това на тяхно място в контейнерите ще влязат наши хора и пак ще ги запечатаме.

— Какво!?

— Просто гениално хрумване, Ваше Височество! Във всеки контейнер ще се скрие по един от нашите най-добри бойци. Ще пуснем роботизирания кораб с провизии да си продължи пътя към станцията и ще пратим наши патрули да го преследват проформа — те ще стрелят по него, но ще се погрижат да не го улучат. Когато човеците видят, че кораба с храната им се задава и ние го преследваме, те ще отворят пролука в щита си достатъчна, за да премине корабът. След като го проверят със скенерите си, човеците ще приберат кораба в станцията и веднага ще го разтоварят. Толкова ще са изгладнели, че веднага ще се хвърлят да разопаковат храната. Но, когато отворят контейнерите, вместо малки животинки, от там ще изскочат нашите хора. О, сир, ще бъде истинска кървава баня. Веднъж щом щитът падне, ние ще можем да заемем позиции в станцията и, когато човешките подкрепления пристигнат… — Главнокомандващият се разсмя тържествуващо и острата му като бръснач предна челюст щракна като кастанети.

— Хрумването наистина е гениално, Кат Зул — обади се Голенът. — Ти самият избра ли си вече контейнер?

Обонятелните пипала на главнокомандващия щръкнаха нагоре.

— Аз? Честно казано, Ваше Височество, не бях планирал да участвам лично в нападателния отряд. Аз, виждате ли, имам лека форма на клаустрофобия и…

— Предпочиташ да останеше за вечеря?

— Ами, Сир…

— Готвач!

— Всъщност, като се замисля…

 

 

— Хей, Мак.

— Да?

— Какво, по дяволите, е омар?

— Идея нямам. Защо?

— В базата май някой е оплел конците. Пратили са ни към хиляда консерви с омари и нищо друго.

— Ами, отваряй ги и да видим що за чудо е това. Умирам от глад!

— Всички сме гладни, обаче тия гадини са живи. Така пише на етикета. Пратили са ги в някакъв хранителен разтвор.

— Добре де, какво като са живи. Да няма закон против това да ги извадим и да ги убием?

— Ами на етикета има и илюстрация.

— Е, и?

— Тия гадини имат големи щипки. Като нищо могат да отрежат нечий пръст. Защо им е трябвало да ни ги пращат?

— Виж, Пинки, имам си работа. Прави каквото ще правиш, но не ме разсейвай. Трябва да следя тоя генератор. Ако щитът падне и за секунда, с нас е свършено. Хайде изчезвай!

— Добре. Ще отворя един контейнер и да видим какво ще се случи.

 

 

Тишината се нарушаваше само от звука на усърдно дъвчещи челюсти. Яденето беше изобилно. Кат Зул, върховният главнокомандващ на Кралската зардонианска флотилия, беше разположен в далечния край на масата на почетното място. Коремът му беше издут, очите затворени.

В другия край на масата две гладни усти се разтвориха едновременно.

— Още!

Пинки се усмихна широко, вдигна подноса, върху който беше положен Кат Зул, и го подаде на двамата гладни електронни техници.

— Яжте до насита, момчета, има повече от достатъчно — Той взе още едно парче и за себе си. — Телата на тия гадини са устроени така, че има достатъчно бутчета за всички.

Той избута бялата си готварска шапка назад от потното чело и щастливо огледа малката група строители и техници. Това беше знаменит ден за него. Никой досега не беше искал допълнително от неговите гозби.

— Пинки?

— Да, Мак?

— Как каза, че се казвали тези неща?

— Омари. Обаче изобщо не изглеждат като на картинката. Тоя, дето е правил етикета, трябва да е бил един от ония абстракционисти. Нали знаеш, дето не рисуват нещата, каквито са, ами каквито биха били, ако бяха така.

— Аха, както кажеш — съгласи се Мак и посочи десния показалец на Пинки, който беше увит в марля. — Май все пак са успели да те докопат с щипките, а?

Пинки вдигна пръста си и го огледа.

— Порязването наистина е дълбоко, почти до кокала. Което пък ми напомня — кога някой от вас, майстори техници, ще ми оправи отварачката за консерви? Вече месец се моля и само ми обещавате.

— Още утре. Това ще ми е първата работа — обади се Мак.

— Утре, все утре! Виж ми пръста. Това не е от омара. Закачих го на ръба на контейнера. Да не съм луд да се оставя на омарите да ме хапят. Вече се канех да отворя първата консерва, обаче колкото повече гледах картинката на етикета, толкова повече нямах желание да оставя нещо такова да ми се размотава из кухнята. И затова знаете ли какво направих?

— Не — отвърна Мак търпеливо, откъсна си още едно бутче от трупа на Кат Зул и задъвка с удоволствие.

— Ами, нали знаете, че аз по принцип готвя по интуиция…

От групата на хранещите се се надигна колективно стенание. Всяко готварско вдъхновение на Пинки обичайно включваше по една шепа къри на прах.

— Обаче този път реших да се водя по готварската книга. В рецептата пишеше да ги сложа във вряща вода за двадесет минути и аз точно това направих. Когато водата в котела завря едно хубаво, метнах дузина омара вътре с все консервите. Реших, че ще се сварят идеално и вътре в контейнерите, а пък аз няма да се наложи де се пазя от щипките им. И добре че направих така, защото само да знаете колко енергично блъскаха първите няколко минути.

Мак потръпна неловко.

— Струва ми се много жестоко така да се мъчат животинките. Следващият път най-добре отвори контейнерите и ги убий, преди да ги вариш. Ако те е страх, извикай ме, аз ще дойда да ти помогна.

— А, ама то няма нужда — отвърна Пинки. — Тия гадини нищо не усещат. В готварската книга пише, че изобщо си нямали нервна система.

— Е, щом пише, значи така трябва да е. Гледай да ги готвиш все така и всички ще сме напълно доволни.

Мак си отпусна колана, облегна се назад и въздъхна доволно.

Пинки не го слушаше. Нямаше търпение да дойде време за закуска. Всичко винаги се получаваше по-добре на вкус с една щипка къри…