Р. А. Монтана
Синдромът „Диана“ ^[0]

Обикновено зората е тази, която пуква.

До: Д-р Франклин П. Джеймисън, Завеждащ института Меримонт за душевноболни.

От: Д-р Т. Р. Брелин

Дата: 26-ти юни

Относно: Консултация и оценка за определяне курс на лечение на хронично остро душевно разстройство

Пациент: Конърс, Джеремая Р.

Следният текст е пълна транскрипция на моя начален разговор с пациента. Смятам ще забележиш, че той е почти идентичен с разговорите, проведени при предходните прегледи, проведени от д-р Фийлдинг и д-р Граваро. Ще откриеш моята професионална оценка и препоръки след края на транскрипцията.

Говори доктор Брелин, запис №1124, 25-ти юни, 1981 г.

Пациент: Конърс, Дж. Р.

Възраст: 45 години, неженен.

Професия: агент по недвижимо имущество

Липсва история на душевни заболявания.

Г-н Конърс: Вие бог ли сте?

Д-р Брелин: Не, аз съм обикновен лекар.

Г-н Конърс: И това ще свърши работа.

Д-р Брелин: Да не би да очаквахте някаква божествена намеса?

Г-н Конърс: Изглежда това, което очаквам и това, което получавам, са две съвсем различни неща.

Д-р Брелин: Какво очаквате?

Г-н Конърс: Да се измъкна от тази лудница и пак да видя света.

Д-р Брелин: Това е болница, господин Конърс. Вие сте психиатричен пациент и се надявам с моя помощ да успеем да постигнем тъкмо тази ваша цел.

Г-н Конърс: Вече цял месец съм се оставил в ръцете на тази ваша… институция и все повече се убеждавам, че аз съм единственият нормален тук.

Д-р Брелин: Това е заблуда, която повечето психиатрични пациенти споделят, Джери… Мога ли да ви наричам Джери?

Г-н Конърс: Можете да ме наричате и Наполеон, ако сметнете, че това съответства на моя поведенчески шаблон и ви помогне да затвърдите началната си диагноза.

Д-р Брелин: Защо мислите, че вече съм ви поставил диагноза?

Г-н Конърс: Ако не сте, значи умът ви отслабва. Забелязали ли сте този проблем да се проявява и друг път? Бих ви предложил да легнете на терапевтичната ми кушетка да го обсъдим, но ръководството съвсем е орязало бюджета за обзавеждане.

Д-р Брелин: Вие изглежда сте интелигентен човек, господин Конърс. Сигурен съм, че схващате колко е сериозна ситуацията. Лековатата ви забележка изглежда не на място.

Г-н Конърс: Както винаги съм казвал, засмееш ли се, целият свят се смее с теб, заплачеш ли, оставаш по-самотен от луната.

Д-р Брелин: Отново споменавате луната, този ваш толкова непонятен симптом.

Г-н Конърс: Никакъв симптом не е. Видях всичко със собствените си очи и да пукна, ако успеете да ми убедите в противното, доктор Стрейнджлав^[1]!

Д-р Брелин: Имате предвид доктор Брелин.

Г-н Конърс: Да не би да имате брат в отечеството?^[2]

Д-р Брелин: Говорехме за луната, господин Конърс.

Г-н Конърс: Добре, луната. Откъде да започна? Единствен естествен спътник на Земята, на отстояние четвърт милион мили, гравитация една шеста от земната, лишена от атмосфера…

Д-р Брелин: Всички тези данни са безсмислени за мен, господин Конърс, но ще ги приема за целите на разговора.

Г-н Конърс: … първо кацане на Луната юли, 1969 г., Армстронг прави една малка крачка…

Д-р Брелин: Какво видяхте, господин Конърс?

Г-н Конърс: Ама моля ви се, кой разказва тук, вие или аз?

Д-р Брелин: Добре, продължавайте.

Г-н Конърс: Ами, вижте, като хлапе много обичах да рисувам. Знаете, повечето деца рисуват самолети и пистолети. Аз рисувах извънземни пейзажи. Все се опитвах да си представя как би изглеждала топографията на някоя чужда планета… Полека, докторе, нещо взехте да пребледнявате. Та значи, никога не бях доволен от въображаемите образи, затова се заех да проуча най-старателно луната. Накрая можех да рисувам всичките й плата и кратери със затворени очи. Ще ме прощавате за израза, но това се превърна в истинска мания за мен. Обаче виждате ли, в крайна сметка…

Д-р Брелин: Какво точно се случи, господин Конърс?

Г-н Конърс: Тя се счупи.

Д-р Брелин: Счупи се?

Г-н Конърс: Все повтарям на колегите ви да сложат някой прозорец тук, докторе, току-виж се отървете от проклетото ехо…

Д-р Брелин: Ще се опитам да се въздържам от коментар, господин Конърс.

Г-н Конърс: Благодаря. Докъде бях… А, да. Значи, лежах си на леглото, бях угасил всички светлини вкъщи и наблюдавах луната. Беше особено красива нощ. Лимонено жълтият й диск сияеше по-ярко от звездите. Сякаш беше уловена там горе сред небе, издялано от абанос, както биха казали поетите. Мислех си за първото кацване, нали знаете, там, когато Армстронг казва: „Хюстън, тук база при Морето на спокойствието. Орелът кацна.“ Тези думи винаги са ми се стрували особено въздействащи. И значи, лежах си, опитвах се да открия точното място на кацането и се чудех какво ли е било усещането да стъпваш по повърхността на чужд свят и изведнъж… БУМ!

Д-р Брелин: Бум?

Г-н Конърс: Да, най-силният трясък, който можете да си представите. Като боклукчийски камион, който чувате рано сутрин в просъница. Започна с ниско ръмжене и стигна до нещо подобно на ниагарски рев. Луната започна да се тресе, като прозорец, ударен от свръхзвукова вълна. Заприлича на грамаден плексигласов люк върху нощното небе. И после… като че някой метна бейзболна топка по нея… нещо като мъгла взе да се надига иззад напуканото нощно око… заприлича на счупен фар, който се вижда неясно през пушилката на някой тунел… и накрая… угасна. На мястото й остана само един черен диск, по чиято периферия са виждаха звездите… а по лицето му пробягваха огнени проблясъци. Накрая всичко избледня и изчезна и това… и това е всичко, докторе!

Д-р Брелин: Моля ви, господин Конърс, опитвам се да ви помогна.

Г-н Конърс: Тогава помогнете ми за бога! Кажете ми, че и други са видели същото. Кажете ми, че когато изскочих навън и се развиках, че луната се е счупила, не съм звучал като някой, обявяващ второто пришествие пред събор на атеисти. Кажете ми защо никой не ми обърна внимание, а хората, които ме чуха, веднага ме докараха в това убежище за откачалки? Кажете защо не мога да се събудя от този кошмар, колкото и да опитвам? Кажете ми, че не съм пълен лунатик и ме пуснете да си ходя!

Д-р Брелин: Че не сте… лунатик?

Г-н Конърс: Да, луна… ааааааааааааа…

Д-р Брелин: Сестра! Веднага повикайте двама санитари и поставете пациента в усмирителна риза!

Както виждаш, Франк, пациентът стана изключително агресивен и трябваше да бъде упоен. Трябва да кажа, че това е най-дълбоко залегналата и подробна психоза, която съм имал възможност да наблюдавам и те умолявам да ми позволиш да изкарам този случай до края.

Съгласен съм с теб, че психозата е функционална и, че състоянието на пациента, характеризиращо се с дълбока системна заблуда, клони към параноичното.

Предлагам да му бъдат прилагани инсулинови шокове и бих искал да имам възможността лично да го разпитам в моментите на прояснен разсъдък след всяка терапевтична сесия.

Не исках излишно да го разстройвам по време на началния ни разговор, като го помоля да разясни всички тези непонятни термини, които използва, но, дяволите да го вземат, Франк, ще ми е много трудно да го излекувам, ако дори не знам за какво говори. Какво, по дяволите, са тези „луна“ и „звезди“?