Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shell Shock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Като да си обратно в утробата.

Зелената сигнализационна табела с бял надпис се извисяваше някъде горе сред сумрака, а белият й надпис светеше повторен върху инструменталното табло.

СМОГ ЗОНА — ПРЕВКЛЮЧИ НА ЕЛЕКТРИЧЕСКО ЗАХРАНВАНЕ

Мартин Ричард, обездвижен от глава до пети, изви малкия пръст на дясната си ръка, натисна едно лостче и тихото жужене на Пашкула леко се промени. Той се огледа като движеше само очите си. Усети студена пот по челото си. Беше почнало да се стъмва. Едва виждаше колите, които профучаваха покрай него.

Младият мениджър се размърда неловко в стегнатата мрежа и усети, че го обзема обичайното вечерно напрежение. Независимо от твърденията на собствената му рекламна кампания, той все пак скришом се съмняваше дали всички тези предпазни мерки са наистина перфектни. Ако само едно от устройствата не сработеше идеално при евентуална катастрофа, конкурентите щяха да разнищят малката му компания като същински пирани.

Компания Пашкули Ричард, която доскоро се беше занимавала с производство на превозни средства, издържащи на високо налягане за Венера и Юпитер, беше отправила същинско предизвикателство към гигантите на автомобилната индустрия. Благодарение на акцента, поставен от правителството върху безопасността на колите, някои малки фирми бяха успели да си спечелят място в този бизнес, отдавна доминиран от няколкото масивни корпорации.

Тъкмо корпорациите най-осезателно усетиха намесата на властта и разбираемо нямаха никакво желание да правят радикални промени в производството си. В интерес на истината положението не беше много по-добро и за малкото независими компании. Освен конкуренцията, къде честна, къде не, те трябваше да се съобразяват и с проклетите власти, които налагаха все нови и нови стандарти за безопасност. Тормозеха ги също групите за защита на потребителите. Но най-вече трябваше да се съобразяват със самите потребители, които след всички изстрадани мъки, никога нямаше да простят или забравят, ако Пашкулът не се окажеше на висотата на рекламните обещания.

Потокът червени стопове пред него засия малко по-ярко заради задаващия се светофар. Лошо. Мартин се стегна, готов да удари спирачки. Светлините отново се върнаха към по-приглушеното червено и той си отдъхна. Каза си, че светлината на стоповете е била голяма грешка поначало, но хората вече са свикнали и вероятно е твърде късно да ги променят на жълти за движеща се кола и червени за спираща. Реши, че това ще е интересно решение за следващия им модел, ако правителството го одобри.

Пашкулът отговаряше съвсем точно на името си. Отвън имаше твърдата черупка на транспортно средство, предназначено да издържа наляганията на чужди планети, а вътрешността беше вдъхновена от най-модерните противоударни опаковки. Мартин беше дълбоко потънал в седалката, която плътно следваше контурите на тялото му и беше почти изцяло покрит със сложна плетеница от ремъци. Нямаше никаква възможност да се движи, но това не беше и нужно. Всички контролни устройства бяха разположени около пръстите на ръцете му. Нямаше нито волан, нито лост. На теория, ако попаднеше в катастрофа, той нямаше никакъв шанс да пострада. Но на теория и Титаник трябваше да е непотопяем…

И все пак, тази негова кола беше абсолютно обезопасена, ако абсолютна безопасност изобщо съществуваше. Беше проектирана първо като защитна броня и едва после беше приспособена да се движи. Това й даваше предимство пред обичайните автомобили с допълнително приспособени защити. Той все си повтаряше, че може да има пълно доверие в Пашкула и си мърмореше различни слогани — „Пашкулът не е просто транспортно средство — той е защита.“ Реши, че това е добро за реклама. „Свийте се в своя предпазен Пашкул“. Все пак, не беше толкова въздействащо като „Облечете се със своя Буик“.

Той помръдна лакът, за да заобиколи една бавна стара кола, движеща се точно по бялата линия. Трябва направо да ги забранят. Извъртя очи надясно. Видя някакъв малоумник в Костенурка, който се престрояваше. Не трябваше да си позволява да се дразни, това беше опасно. Управлението на Пашкула беше донякъде поето от полуавтоматични устройства, което облекчаваше стреса от движението по натоварена магистрала, но въпреки това шофирането не беше удоволствие за Мартин.

И все пак идваше на магистралата всяка вечер. Това не беше нужно. Сутрин минаваше по приземните улици, за да стигне до работа, но усещаше, че е важно колата да бъде изпитана, дори ако трябва да заложи собствения си живот. Чувстваше, че това е негово задължение и отговорност.

Вдясно от магистралата той видя редица полицейски коли, след това разбит син седан, а след това — смазана оранжева двуместна кола. Никоя от катастрофиралите коли не беше Пашкул, забеляза той със смесени чувства.

Службата за контрол на качеството беше одобрила Пашкула. Всички проверки бяха преминати успешно. Изпитателите го бяха тествали без никакви забележки. Но винаги трябваше да се мисли за крайния потребител. Все още важеше онова старо ужасно правило — последната проверка се извършва върху потребителя. Така че, ето, той сега тестваше колата като истински потребител. Сам се поставяше на мястото на клиентите си и флиртуваше с възможните рискове.

И изобщо не се чувстваше в безопасност.

Може би трябваше да поработи още върху рекламното изречение. Нещо, което абсолютно и недвусмислено да убеди потребителите, че могат да се радват на пълната безопасност, осигурена от колата. Може би нещо, свързано с яйца — Защитени като яйце в черупката си, например. Не, това никак не беше подходящо. Всяко споменаване на яйце щеше да напомни за Хъмпти-Дъмпти[1]. Като ядка в черупката си? Мартин се изсмя.

Вдигна очи нагоре към един надлез, пресичащ магистралата. Някаква неясна фигура бягаше най-отгоре, върху защитната метална решетка. Говорителят в колата му, настроен на полицейска честота, запука от статично електричество, един приглушен глас викна „Замърсяването убива!“ и нещо удари покрива на колата. Все по-често попадаше на активистите, мятащи камъни по минаващите автомобили, но това никак не го тревожеше. Пашкулът беше отлично защитен, стените му не бяха хартиенотънки като някои други.

Да, но какво щеше да стане, ако ремъците не издържаха? Постоянната защитна мрежа, покриваща цялото тяло, беше много по-надеждна от ужасните въздушни възглавници, които гръмваха в лицето на пътниците, но и ремъците можеха да се скъсат. Други устройства, които правителството дори не би се сетило да опише, бяха толкова по-податливи на механична повреда, колкото по-сложен беше механизмът им. Не му хрумваше нищо конкретно, което можеше да мине за най-слабо звено, но това не беше достатъчно да го успокои. Прииска му се да си е вкъщи и да вечеря с жена си.

Внезапно колата пред него подскочи нагоре-надолу и на платното се появи нещо тъмно. В следващия момент усети, че Пашкулът прегази нещо. Какво ли е било? Нямаше как да разбере, отдавна го беше задминал. Може би някоя жертва?

Дали Пашкулът би го предпазил при наистина сериозна катастрофа? Да речем, ако се сблъска с камион? Според учените, разработили колата, да.

Пред себе си видя поредната Костенурка и с лакът се отклони вляво, като за малко не я закачи със стърчащите си противоударни брони. Така се оказа в лентата на самоубийците. Тия дни тя не беше толкова опасна, понеже насрещното движение беше отделено в свое собствено шосе, но все така си заслужаваше прозвището.

Платното пред него беше празно и той увеличи скоростта си до възможния максимум. Какъв беше спирачният път при такава скорост? Не помнеше. Тази информация трябваше да се добави на ска̀лата на скоростомера — за всяка скорост трябваше да е обозначен и спирачният път. При това стойностите трябваше да бъдат съобразени в случай че вали или е заледено. Още утре щеше да накара инженерите да се заемат с тази идея.

Колкото повече приближаваше центъра на града, толкова повече се сгъстяваше смогът. Едва различаваше очертанията на колата пред себе си. От дясната му страна със скорост около шестдесет и пет мили в час се движеше огромен камион с дълго ремарке. Видя шофьора в кабината, когато се изравни с него. Стори му се съвсем спокоен и отпуснат.

На Мартин му се щеше да изпитва същото спокойствие. Постоянно шареше с поглед между камиона вдясно и мостовете, под които минаваше. Това беше много изморително за очите му, понеже не можеше да мърда главата си. Изобщо, чувстваше се страшно изморен, щеше да си отдъхне, когато…

Имаше нещо на платното пред него и той нямаше как да го избегне.

Изви наляво към огражденията, но беше твърде късно. Пашкулът се сблъска и Мартин усети как мускулите му се свиват болезнено в прегръдката на защитната мрежа. Пред очите му заиграха вълни от червено и черно, в ушите му бушуваше оглушителен шум. От постоянното люшкане на ремъците му се зави свят. Това, в което се беше ударил, вероятно беше някоя угаснала на платното кола, но сега вече сблъсъкът сигурно се беше превърнал във верижна катастрофа. Пашкулът се превърташе отново и отново. Той затвори очи, съвсем безпомощен сред бушуващите около него сили.

Това беше то — абсолютното изпитание. Хрумна му терминът „разрушителен контрол“ и това беше последната му мисъл преди да изгуби съзнание.

 

 

Когато се свести, беше обгърнат от тишина и полумрак. Беше схванат и напрегнат, но не усети болка, каквато можеше да се очаква при сериозно нараняване. Успя да светне лампата в купето. Вътрешността на Пашкула изглеждаше съвсем нормално, макар и под известен неестествен ъгъл.

Светлината му не проникваше много далеч извън колата, защото се отразяваше в купчина изкривена ламарина. Тук-там измежду неясните части на камарата се различаваха жълта броня, оранжев стоп с надпис Датсун или разкъсана сива гума. Явно се беше озовал на дъното на камарата катастрофирали коли. Пашкулът обаче изглежда беше незасегнат.

Изведнъж се почувства чудесно. Нямаше и следа от признаци на шок. Първо реши да смъкне защитната мрежа. Все още го грозеше опасност от смазване, но със сигурност нямаше накъде повече да убива скоростта си. Помръдна два пръста в сложно движение и беше свободен от ремъците. Отметна ги настрани и протегна ръцете и краката си. Остана на място и дишането му се учести, когато внезапно осъзна, че буквално беше избегнал смърт или сериозни наранявания. Протегна ръка към микрофона.

— Ало?

От полицейския говорител веднага се чу глас.

— Шефе, там вътре някой е все още жив. Дръж се, ще те измъкнем.

— Всичко е наред, аз съм в Пашкул — побърза да го увери Мартин.

Веднага щом го произнесе, осъзна, че това е идеалното рекламно изречение. „Всичко е наред — аз съм в Пашкул.“

Докато чакаше да го измъкнат, се забавляваше с планове за рекламната кампания. Чувстваше се в пълна безопасност, като бръмбар в… Не, това беше конкурентна марка. Засмя се. Пашкулът беше преминал най-тежкото изпитание. Фирмата му щеше да оцелее.

Все още беше блокиран под отломките, но щеше да е в безопасност, докато го извадят. Зачуди се дали да се обади на жена си. Първо реши да не я тревожи, после прецени, че ако не й се обади, тя така или иначе ще се разтревожи и набра домашния си номер.

— Малко ще закъснея, не мога да се измъкна от магистралата…

Наложи се да прокопаят тунел до него и мина почти час, докато пожарникарят го изведе на осеяното с отломки шосе. Камарата катастрофирали коли си беше на мястото и никакви други коли не се пропускаха. Изведнъж се почувства незащитен извън колата си.

Остана нервно на мястото си да гледа как хора и машини разчистват пътя. Един полицай предложи да го закара у дома и той прие с благодарност.

Патрулната кола не беше Пашкул, отбеляза за себе си Мартин, когато се качи. Когато потеглиха, усети засилваща се нервност.

— Знаете ли, не е нужно да ме карате до вкъщи. Просто ме оставете в най-близкото търговско представителство на Пашкули Ричард. Мисля, че ще го намерите още на следващото отклонение.

Той огледа подплатения таван. Колата беше стар Форд, един от ония с хартиенотънките стени. Едва запази спокойствие до края на краткото пътуване.

Взе нов Пашкул от фирмения магазин и бавно подкара към вкъщи без повече произшествия. Когато спря пред дома си, изведнъж усети внезапна тревога. Никак не му се искаше да излезе от колата. Изчака няколко минути. Освободи се от ремъците, но след това остана на място вцепенен. Накрая наду клаксона два пъти — това беше старият уговорен сигнал между него и жена му.

След малко русокосата му съпруга се появи и той й обясни, че ще вечерят в ресторант. Тя го изгледа озадачена, но все пак се качи в колата.

Напълно съзнавайки, че това няма да й хареса, той настоя да отидат в ресторант, където храната се сервираше направо в колата. След като се нахраниха, отидоха на автокино.

На Мартин Ричард филмът изобщо не му допадна. Енергичните жестове и разпалената реч на актьорите му бяха непонятни, защото изобщо не беше следил сюжета. Гледани през твърдия прозрачен полимер, съставящ предницата на автомобила, цветните кадри на филма му изглеждаха съвсем чужди.

Дали пък стресът от катастрофата не беше предизвикал забавен ефект, един вид шок, който така го беше разстроил? Той се надяваше, че това е само временно явление.

И все пак, усещането беше съвсем реално. Докато гледаше филма, осъзнавайки с тревога, че той е вече към края си, усети, че го обзема истински страх. Погледна със завист красивата си съпруга, задълбочена в историята на екрана. Неговите собствени емоции нямаха нищо общо с екранните.

Мартин Ричард изпитваше ужас от факта, че след края на филма няма да има никакво извинение, освен ако не се обявеше за напълно побъркан, за да не закара колата до дома си, да паркира до тротоара и тогава…

И тогава щеше да се наложи да напусне своя Пашкул.

Бележки

[1] Герой от английско стихотворение за деца, изобразяван като антропоморфно яйце. — Бел. moosehead

Край