Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death Double, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.


Не е ли ясно за всеки от вас?

И двамата сме само аз…[1]

Клейтън Уебър внимателно се спусна по изкуствената планина от декора и изтри изкуствената пот от лицето си.

— Как беше? — попита той режисьора.

— Отлично — отвърна Виктор Радиш. — Дори майката на Морел не би забелязала разликата.

— Това да се чува! — Уебър се усмихна широко и седна на масата в гримьорната.

Дотук снимките на „Кураж в каньон Дивата котка“ с участието на „безстрашния“ Клод Морел в ролята на Йелоустонското Хлапе вървяха безпроблемно. Като дубльор на Морел, на Уебър му се беше наложило да прескача пропасти, да бъде изхвърлян от главоломно засилени каруци, да се гмурка в буйни реки и изобщо да се подлага на всякакви изпитания, присъщи на един каскадьор. Сега, докато махаше грима си, той усети, че някой го потупа по рамото.

— Господин Морел иска да ви види в съблекалнята си — предаде му едно от момчетата за всичко в студиото.

 

 

В малката стая Уебър запали цигара и се отпусна на кафявия кожен диван. Клод Морел стоеше пред него, висок и смръщен.

— Уебър, ти си абсолютен негодник, който си вре носа, където не му е работата. Заслужаваш да те изхвърля от студиото и да те сложа в черния списък, така че никой друг в бранша да не те наеме.

— Виждам, че Линда ти е казала за нашия телефонен разговор.

— Разбира се, че ми каза. Явно отлично умееш да имитираш гласа ми. Справяш се като мой дубльор еднакво добре и на снимачната площадка, и извън нея. Тя е била сигурна, че говори с мен, иначе никога не би осъждала…

— … аборта — довърши вместо него Уебър и вдигна краката си на дивана.

Морел присви очи гневно.

— Колко искаш, за да си траеш? — той седна и отвори чековата си книжка.

— Няма да се наложи да ме подкупваш — отвърна му Клейтън Уебър, усмихнат иззад виещия се дим от цигарата. — Не възнамерявам да издрънкам всичко на Хеда Хопър. Фактът, че партньорката ти в този филм е бременна от теб и се кани да направи аборт, никога няма да бъде оповестен, уверявам те.

Морел го погледна недоумяващо.

— Но тогава… не разбирам…

— Кажи ми, чувал ли си теорията за паралелните вселени?

Морел поклати глава, все така озадачен.

— Става въпрос за идеята, че нашата вселена е част от безкрайна верига паралелни вселени, всяка, повече или по-малко, сходна със съседните. Във всяка една животът на даден човек се различава, макар и малко, в сравнение с останалите. Всяка една възможност или вероятност за развитие на живота ще се изпълни в някоя от паралелните вселени, разбираш ли?

Морел очевидно нищо не разбираше.

— Нека ти дам няколко примера. В една от тези паралелни вселени Линкълн не е бил застрелян. В друга Колумб не е открил Америка, нито Джо Луис е станал боксов шампион в тежка категория. В някоя от всички тези вселени Америка е загубила Първата световна война…

— Пълни глупости — прекъсна го Морел. — Измислици!

— Нека се опитам да ти го обясня по друг начин — настоя Уебър. — Нали си чувал, че съществуват двойници?

— Имаш предвид дубльори?

— Не просто дубльори, а абсолютни двойници — Уебър си дръпна от цигарата, за да даде време на Морел да вникне в думите му. — Причината никога да не ги виждаш заедно е, че единият от тях винаги знае, че е копие на другия и затова умишлено не се меси в живота му. Или, ако го приближи, се старае да е дегизиран.

— Говориш безсмислици — възкликна Морел.

— Изслушай ме, все пак. Истинският двойник знае, че не принадлежи в този свят и умишлено спазва дистанция, защото за него е твърде болезнено да гледа собствения си живот изживян от друг човек, да вижда жена си и децата си и да знае, че това не е неговото семейство. Затова се старае да заживее в съвсем различна част на света.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това, Уебър. Какъв е смисълът?

Клейтън Уебър се усмихна.

— Скоро ще разбереш. Понякога се случва човек да изчезне. Просто така, в един момент е тук, в следващия изчезва без следа. Писателят Амброуз Пиърс е един такъв случай. Екипажът на „Мария Селесте“ също. Без да го знаят, те са попаднали на такова място във време-пространството, което ги е отвело в паралелен свят, подобен на техния, но съвсем отделен. И така са се превърнали в двойници. — Тук Уебър направи пауза, настойчиво взрян в Морел. — Аз също съм един от тях. И аз като тях попаднах в съседен свят без никакво предупреждение. В един момент бях щастливо женен с красива съпруга и малка дъщеричка, в следващия се озовах насред Лос Анджелис. Понякога не е възможно да се приспособиш към такава ситуация. Повечето двойници се озовават в лудницата, защото твърдят, че са други хора. Но пък истина е, че ние сме други хора.

Морел се изправи и прибра чековата книжка в сакото си.

— Не знам защо ми казваш всичко това, Уебър, но ми писна да те слушам. Отказваш предложението ми, добре, тогава си уволнен. И ако пресата надуши и думица за аферата с Линда Милър, не само ще се погрижа никога повече да не работиш в този бранш, но и те чака колосален пердах. Уверявам те, че имам нужните връзки да организирам и двете.

— Почакай, нека направим една малка проверка — помоли Уебър. — Протегни дясната си ръка с дланта нагоре.

— Не виждам…

— Моля те.

Морел протегна ръката си. Уебър вдигна своята и я постави точно до неговата.

— Погледни ги само. Виж формата на палците, линиите по дланта, отпечатъците на пръстите.

— Мили боже! — възкликна Морел.

Човекът, който се наричаше Клейтън Уебър вдигна ръце и започна да променя лицето си. Измъкна подплънки от устата си и линията на скулите му се промени. Обели един слой восък и носът му стана по-малък. За секунди се промени напълно.

— Изумително — промълви Морел. — Това е моето лице!

— За да ме наемат като твой дубльор, трябваше да приличам на теб, но не можех да си позволя да изглеждам точно като теб. Но ето че сега сме напълно еднакви.

С тези думи Уебър извади револвера от кобура на каубойския си костюм и го насочи към Морел.

— Този път не е зареден с халосни.

— Но защо ти е да ме убиваш? — Морел отстъпи към стената. — Дори всичко, което каза, да е вярно, каква полза имаш да ме убиеш? Ще те осъдят на смърт. Накрая и двамата ще се окажем мъртви.

— Нищо подобно — усмихна се Уебър широко. — Твоята смърт ще бъде определена като самоубийство. В апартамента, който наех от името на Клейтън Уебър, следователите ще намерят бележка, в която пише, че се кани да сложи край на живота си, защото каквото и да прави, винаги се проваля и, докато други стават звезди, той ще си остане анонимен каскадьор. Това обяснение ще е идеално за полицията. Аз ще потвърдя, че ти си се застрелял пред мен, след като двамата сме обсъдили твоята западаща кариера.

— Но те ще видят, че лицето ми е на Клод Морел, а не на Клейтън Уебър!

— Никой няма да се усъмни в самоличността ти. Един изстрел от упор ще отнесе половината ти лице. А иначе ние двамата сме облечени в еднакви костюми.

— Но защо, защо?! — попита Морел, отчаяно.

— Убивам те, заради това, което причиняваш на жена ми — отвърна Уебър, стиснал здраво револвера.

— Но аз никога не съм срещал жена ти.

— В твоя свят, този свят, Линда Милър е само поредното сексуално завоевание, но в моя свят тя беше моя съпруга. В моя свят момиченцето, което носи, се роди живо и здраво. И точно така ще се случи и тук. Ако беше решил да се ожениш за Линда, аз щях да се махна от тук, да заживея другаде и да ви оставя на мира. Но ти не го направи. Затова аз ще се оженя за нея… отново.

Тъкмо тогава Клод Морел скочи напред и се опита да сграбчи револвера, но изстрелът от масивния Колт раздроби главата му в кървави пръски.

Мъжът, който досега се беше наричал Клейтън Уебър, постави димящото оръжие в мъртвата ръка на Морел.

Бележки

[1] Цитат от „Песен за клонинга“ на Айзък Азимов. — Б.пр.

Край