Ерик Виникоф, Марша Мартин
Една малка стъпка

Перото е по-могъщо от меча.

Скъпа Дона,

Както вървят нещата, явно няма да се прибера вкъщи тази седмица, нито следващата, нито дори по-следващата. Липсваш ми, дявол да го вземе. Цялата тая работа, дето съм бил герой и съм бил спасил света върши чудеса за самочувствието ми, но аз бих предпочел да съм в твоите обятия (щях да напиша в твоето легло, обаче мисля, че ЦРУ ми чете писмата). Военните и политиците не ми дават да си тръгна, нито да говоря по телефона, затова ще трябва да общуваме чрез писма известно време.

Журналистите, естествено, нищо не са разбрали. Не съм нито гений, нито телепат. Просто извадих страшен късмет. Сега ще ти обясня какво се случи в действителност.

Разхождах се, значи, из Сентрал Парк, докато чаках да чуя дали редакторът-полубог от Мадисън Авеню №350 ще реши да купи моя епичен разказ за Момчето и Космическото Момиче (Благодарение на новопридобитото ми положение, отговорът сега явно ще положителен!). Освен това, признавам си, мислех си за теб. Паркът гъмжеше от обичайното разнообразно множество нюйоркчани: майки с бебета, деца, скитници, пенсионери, откачалки, дилъри и прочее. Беше обедно време и всички доволно попивахме слънчевите лъчи, когато летящата чиния кацна.

Спусна се без предупреждение над „Пасбището“, единственото открито пространство в парка, достатъчно обширно да я побере. Като казвам, че кацна без предупреждение, имам предвид, че не се чуваха нито сирени, нито полицейски високоговорители, нищо. Радарите не бяха я засекли, даже хората по самолетите във въздуха не бяха я видели. Просто в един момент се появи — огромно сребристо фризби, надвиснало над парка. Спусна се, точно като класическо НЛО и кацна на около двадесет метра пред мен. Веднага се събра тълпа от трети разряд. (Тълпа първи разряд се събира за дребни представления като някоя кражба. Нещо по-сочно като някой нещастник, застанал на покрива на небостъргач събира тълпа от втори разряд. Тълпа от четвърти разряд пък се случва само при абсолютни катаклизми — например активна водородна бомба с тиктакащ механизъм).

В стената на летящата чиния се появи кръгъл отвор и аз едва ли не очаквах да се появи Майкъл Рени^[1], но вместо него излязоха три създания, подобни на едри гущери, които се опитват да минат за хуманоиди.

Двама от тях носеха някакво цилиндрично устройство с размера и вида на боклукчийски кош. Устройството беше сложено на телескопично разтегаема стойка с въртяща се основа. Разположиха го точно в основата на рампата за слизане и тъмният му отвор се оказа насочен директно към тълпата.

Дотогава ченгетата вече се бяха появили и бяха оформили кордон около летящата чиния и почнаха да избутват хората назад. Когато един от тях се опита да разкара и мен, аз размахах студентската си карта, измърморих, че съм от „пресата“ и си останах на мястото.

Едновременно пристигнаха джипове и хеликоптери, от които се изсипаха въоръжени войници. Те на свой ред избутаха полицаите назад и заеха места като втори вътрешен кордон. Аз си пробих път точно до техния главнокомандващ — пак приложих номера с журналистическия пропуск — и затова успях да спася света.

Извънземните бяха като излезли от стар брой на списание „Изумителни истории“. От върха на бодливия си нос до върха на бодливата си опашка бяха по-дълги от два и половина метра; имаха шест дълги тънки крака с двойни стави; вместо ръце имаха пипала, които завършваха със седем тънки разклонения; бяха покрити с лилави люспи, а физиономиите им не подлежат на описване от човешката реч. Но това няма значение. Така или иначе скоро ще видиш доста техни снимки. Веднага щом разсекретят информацията, пресата ще пощурее.

Та значи, те завъртяха цилиндъра директно към събраните хора, като през цялото време нещо оживено чуруликаха помежду си.

На генерала никак не му хареса какво се случва. Двеста дула, от картечници до танкови миномети, следяха тримата пришълци. Аз реших, че ми стига толкова, обаче хората зад мен бяха струпани толкова плътно, че не можех да се измъкна.

По рампата слезе още един извънземен. Този имаше някакъв червен израстък, подаващ се от челото му. Реших, че това е водачът им. Все пак, не можеш да започнеш междузвездна война без големия шеф.

В лявото си пипало той държеше сребърна палка. След като огледа тълпата, той се обърна и изчурулика нещо на подчинените си. След това се изпъчи едно такова царствено, а цилиндърът се извъртя към танковете.

Генералът отвори уста и аз бях сигурен, че ще заповяда на войниците да стрелят. И точно тогава ми просветна!

Запуших устата му с ръка и изкрещях в ухото му. Той нямаше избор, трябваше да ме изслуша. Докато успеят да ме откопчат от него, аз почти го бях убедил и той нареди на хората си да не стрелят.

Оказах се прав. Цилиндърът продължи да се върти и накрая спря, насочен директно към извънземния водач. Той докосна някакъв бутон на палката си и тя се издължи телескопично в пилон, висок три метра. На върха се появи някаква жълтеникава сфера, надута като баскетболна топка с необичайна окраска.

Като се увери, че цилиндърът сочи право към него, лидерът заби пилона в почвата на Сентрал Парк и започна речта си.

И така, в момента правителството и извънземните договарят търговски сделки и прочее. Обаче, ако аз не се бях намесил, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин.

Ще се прибера веднага щом успея да се измъкна. Кажи на тайфата, че на твоя любим се е паднала дори по-голяма чест от това да бъде обявен за герой — бях включен в холовизионното предаване, излъчено до родната планета на извънземните, относно кацането им на Земята.