Бари Малцбърг
Причинно-следствена връзка

Кое е истина?

Казвам се Доналд Алан Фрийм. На осем години съм. Мога да правя каквото си поискам само със силата на ума си. Мога да накарам хората да кажат, каквото искам. Мога да ги накарам да постъпват, както аз съм решил. Винаги съм имал тази дарба.

Заради тази моя сила хората се страхуват от мен. Знаят, че мога да ги контролирам и да им отнема свободната воля и това ги ужасява, защото им се ще да запазят жалките си илюзии за свобода. В резултат на това аз съм настанен в психиатрична клиника откакто навърших пет години с пълното съгласие на родителите ми и на разноските на обществото, което ме държи тук в плен.

Това не ме тревожи. Тази институция не може да контролира силата ми. Моят ум се носи свободен далеч отвъд техните жалки опити да ме впримчат. Мога да правя каквото си поискам и винаги ще е така.

— Трябва да приемеш действителността, Доналд — казва ми доктор Невинс по време на една от нашите седмични срещи. — Ако не я приемеш, ще се наложи да живееш така цял живот, а аз не искам това. Твоят живот е едва в началото си, ти си интелигентен и податлив на външно въздействие. Ние вярваме, че можеш да се измъкнеш от това положение, но трябва да ни помогнеш.

Аз се отпускам в стола си и се вглеждам в кръглото тревожно лице на доктор Невинс, а после отклонявам поглед навън през прозореца, където няколко от моите другари по съдба равнодушно си играят с топка.

— Аз ви накарах да кажете това — посочвам му. — Казахте го, защото аз ви наредих да го кажете.

— Доналд, не можеш да продължиш да действаш по този начин. Все някак трябва да постигнем напредък…

— Знаех, че ще го кажете. Моят ум заповяда на вашия да каже „трябва да постигнем напредък“. Всичко, което правите, го правите, защото аз ви карам.

Доктор Невинс удря с ръка по бюрото и се изправя рязко. Повечето ни разговори завършват по този начин.

— Не искам да губя търпение — казва той. — Но ти не ми помагаш. Дори не се опитваш…

— Знаех, че ще го кажете. Знаех, преди още вие да го знаете. Освен това, аз ви накарах да ударите по бюрото. Вие се страхувате от мен, но няма нужда да ви е страх. Аз никога не бих ви причинил нещо лошо. Никога няма да накарам никого сам да се нарани.

Доктор Невинс издува бузи, въздъхва и клати глава.

— Ще продължим разговора си следващия път, Доналд. Ще трябва хубаво да си помислиш…

— Аз поисках да кажете това — изтъквам аз и, когато той се изправя, пращам заповед от моя ум към неговия да отвори вратата и да ме изпрати, докато обхваналия го бяс оцветява бузите му в червени петънца. Той го прави. Аз излизам. В края на коридора пращам съобщение да затръшне вратата и той го прави с отчетлив метален трясък.

Силата на моя ум не се развила с времето. Придобил съм я в пълната й сила. Не помня да е имало време, дори като съвсем малък, когато не съм могъл да карам хората да правят каквото искам. Когато бях на шест години, при мен дойде един странник, с когото проведохме дълъг разговор. Той ми каза, че аз съм първият индивид от нова суперраса, първият човек с такива умения и затова той бил пратен обратно в миналото, за да разследва случая и да се погрижи за моето здраве и безопасност. Той ми обеща, че силата ми ще се предава по наследство и че като порасна и имам връзка с някоя женска, тя ще роди деца с моите умения. Десетки хиляди години в бъдещето моите наследници ще бъдат господстващата раса на планетата и чрез изключителните си сили вече ще са овладели звездите и ще са изобретили машини на времето. Тъкмо една такава машина била послужила да върне един от техните учени назад във времето, за да провери как се развивам и да ме увери, че в крайна сметка всичките трудности, които изпитвам, ще са си стрували.

— Ще останеш в клиниката дълго време — каза ми странникът, — но като стигнеш пубертета, най-после ще се научиш да лъжеш и да прикриваш силите си от тях. Ще им кажеш, че си осъзнал, че не контролираш никого и нищо и те ще те освободят като „излекуван“. Тогава ти ще си свободен да създадеш потомство и колелото ще се завърти.

— Но аз не искам да ги лъжа — казах аз на странника. — Аз се гордея със силите си. Знам, че се вбесяват, когато изтъквам преимуществото си, но не виждам защо трябва да съм снизходителен към тези низши създания.

Може и да не съм ползвал точно тези думи. Тогава бях само на шест. В последните две години се научих да чета и вече мога да се изразявам доста по-интелигентно. Вероятно просто съм му казал, че ще си правя каквото си искам и нито той, нито някой друг могат да ме спрат. На шест години бях същински грандоман, но от тогава до сега донякъде се укротих. Казвам и мисля същите неща, но се научих да ги смекчавам.

— От време на време ще се връщам, за да проверявам как вървят нещата — каза ми странникът. — Но като цяло ще те оставя да живееш собствения си живот.

И аз наистина живея живота си. След първата ни срещата, странникът се появи само още веднъж за един съвсем кратък разговор. Приемам, че съм сам и завися само от себе си.

Доктор Невинс избухва и казва нещо за още повече инжекции, игли и лекарства, ако не му съдействам и за първи път това сериозно ме ядосва. Казвам му за странника и за неговото обещание за бъдещето. Разказът отнема доста време. Когато приключвам, доктор Невинс доволно поклаща глава.

— Много съм доволен, Доналд. Най-накрая почваш да ми се разкриваш.

— Аз ви накарах да го кажете.

— Започвам да проумявам какви фантазии лежат в основата на твоето състояние. Сега вече можем да започнем истинската работа. Ти ми даде възможност да поставя началото. Благодарен съм ти за това.

— Аз ви наредих да кажете, че сте благодарен. Вие казвате всичко, което аз ви наредя.

— Да, Доналд, това е много полезно — докторът ме потупва по гърба, води ме до вратата и приключва разговора ни толкова бързо, че осъзнавам, че не съм имал време да го приключа така, както аз искам. Това се случва за първи път и аз съм донякъде разтревожен. Напомням си, че дори доктор Невинс е доста лукав човек и трябва да го следя внимателно.

Странникът идва да ме посети същата вечер и ми казва, че е крайно разтревожен. Усещам раздразнението му.

— Не трябваше да му казваш за мен. Това не е никак разумно, Доналд. Ще объркаш всичките ни изчисления, цялото построено бъдеще. Сега те ще се концентрират върху най-ключовите елементи.

— Не ми пука — казвам му. — Освен това, аз те накарах да кажеш това.

— Не, Доналд. Това е много сериозен въпрос. Това трябваше да си остане наша тайна. Никак не съм доволен.

— Аз исках да си недоволен. Направих нещо на ума ти, за да бъдеш недоволен.

— Те ще се концентрират върху подробностите и може дори да те убедят, че това е фантазия. Възможно е да си объркал целия ход на времето.

— Аз нарочно исках да объркам хода на времето — казвам му. — Ходът на времето е такъв, какъвто аз го поискам. Мисля, че ще се отърва от теб.

След това му правя нещо с ума си и странникът изчезва с рев. Всъщност изобщо не го е имало. Хрумва ми, че изобщо никакъв странник не съм познавал и че всички тези години доктор Невинс само се е опитвал да ми помогне и аз му дължа пълно съдействие. Може би двамата ще успеем да я проумеем тази работа. Така или иначе, почва да ми омръзва нещата винаги да се случват, точно както аз съм поискал. Обратното би било толкова вълнуващо. Да, известно време ще ги оставя да правят каквото си искат.