Хенри Слесар
Добро утро! Това е бъдещето.

След време, лекарството ще пасва на болестта.

2494 г.

 

Събуди го деликатно повикване и той се намери потопен в топъл флуид и обграден от успокоителни нежни звуци. Механични ръце го вдигнаха от въртящата се вана с нежността на жена. Почувства се като новородено и също като новородено беше съвсем гол. Теглото му при това второ раждане беше около сто и двадесет килограма, предимно концентрирани в шкембето.

Скоро му позволиха да седне изправен. Той поиска пура и желанието му предизвика объркване и неловък смях. Един от обслужващите го, облечен в бяла престилка, прошепна нещо на младия си асистент, на когото изглежда му прилоша, само като чу обяснението що е то „пура“.

След това започна разпитът.

— Вашето име е Джарвис Т. Мурат?

— Да.

— На каква възраст бяхте замразен?

— Петдесет и една години.

— Точно така.

— Преди да влезете в Криокамерата сте бил член на световната финансова общност?

— Да, бях — изръмжа Мурат. — Загубих всичко в срива от ’93-та. Едва успях да събера достатъчно за тази процедура. Е, остана ми и малко излишък — добави той лукаво.

— Утре ще започне вашата ориентация — обясни служителят. — Посещението на класовете не е задължително.

— Не ми трябват никакви класове. Интересува ме само едно. Първа централна банка на Чикаго съществува ли все още?

— Ще попитам в Информация.

Той проведе кратък разговор с едно цветно петно на стената и се върна.

— Първа централна банка на Чикаго вече е част от обединена банкова институция, известна като Средно-Западен Тръст. Всички сметки на банката са запазени непокътнати там. Можете да влагате или теглите пари във всеки един от шест хиляди и четиристотин техни офиси.

— Къде е най-близкият? — попита Мурат.

 

 

Сградата на банката имаше формата и цвета на яйце. Парите, които му дадоха, бяха многоцветни и доста красиви. Обслужващия го касиер, седеше в нещо като прозрачен балон.

— Казвам се Джарвис Т. Мурат — каза му той. — През 1995 г. си открих сметка в Първа централна банка и вложих хиляда долара при пет процента сложна лихва. Предполагам, че с годините процентът се е променил.

— Така е, сър — отвърна той. — В последните петстотин години лихвеният процент е варирал от съвсем нищо до седемнадесет процента. Само момент да проверя вашата сметка.

Мурат затаи дъх и отново си пожела да има пура.

Касиерът се върна.

— Вашите пари са вложени на депозит — обясни му той. — Общата сума е двадесет и шест милиона седемстотин хиляди осемстотин петдесет и четири долара и четири цента.

Мурат горещо поблагодари на касиера и пожела веднага да изтегли петдесет хиляди в брой.

Излезе от банката с парите в джоба си. Отсреща видя огромна кълбовидна сграда с подвижни рампи. Съдейки по това, че хората, които влизаха и излизаха, понесли множество покупки, бяха предимно жени, той реши, че това е универсален магазин. Оказа се прав.

Влезе в магазина и примря от радост при вида на великолепната стока. Привлекателна млада жена в къса синя униформа го приближи.

— Аз съм вашият консултант. Мога ли да ви помогна?

— Определено — отвърна той, широко усмихнат и посочи остарелия си костюм. — Трябва ми цял нов гардероб. Колко струва онази риза ей там?

— Чудесна е, нали? — усмихна се младата жена. — И при това е на разпродажба. Само триста хиляди долара.

 

 

2911 г.

 

Лам вече не се намираше в Криокамерата. Бяха го преместили в странна, несъразмерна стая, чиито стени изглежда бяха изградени от светлина. Беше по-хладно, отколкото беше свикнал, и тялото му трепереше върху меката подложка от пенопласт.

— Доста е хладно тук — каза той на плешивия мъж до себе си.

— Поддържаме постоянна оптимална температура. Ще свикнете. Вашето име е Джеймс Пърси Лам?

— Да. Вие лекар ли сте?

— Не, господин Лам — засмя се мъжът. — Не в смисъла, който вие имате предвид. Медицинската професия вече не съществува в обособената форма, която вие сте познавал. Съществуват Аварийното Подразделение и Превантивната Служба, разбира се. От вашето досие разбирам, че очаквате да бъдете прегледан от патолог.

— Да, значи знаете — отвърна Лам и нервно облиза устни. — Е, можете ли да ми помогнете? Има ли вече лек?

— Не се тревожете, приятелю. Вашата болест принадлежи в далечното минало. Всички болести бяха елиминирани преди няколко поколения.

— Знаех си — прошепна на себе си Лам. — Знаех си, че постъпвам правилно. По мое време щях да умра от тази болест…

— Сега всичко ще бъде наред. В момента подготвяме серума за вашето конкретно заболяване. Ще отнеме няколко часа, защото никой не е страдал от тази болест години наред. Трябва само да изчакате.

И го остави сам и потреперващ от студ.

Най-накрая през врата, изтъкана от светлина, влязоха още двама напълно лишени от коса мъже. Единият носеше спринцовка.

— Ето, че е готово — каза той енергично. — Серумът ще бъде инжектиран в кръвообращението ви за пет секунди. Очакваме първите антитела да се формират в рамките на осем часа.

Притиснаха спринцовката в голата му, настръхнала ръка. Не усети нищо, но заспа преди още те да си тръгнат. Когато се събуди отново предположи, че е следващата сутрин и видя, че преглеждат тялото му с някакъв светещ цилиндър, който изглежда беше способен да прониква през плътта.

— Какво е това? — попита той.

— Диагностициращ уред — отвърна мъжът. — Ние сме крайно доволни от резултата, господин Лам. Болестта е напълно заличена от вашия организъм.

Той изключи светещия цилиндър, а Лам се разплака.

— Слава богу — промълви той и изхлипа, докато от очите му се лееха сълзи. А след това кихна.

— Какво беше това?! — плешивият мъж отскочи рязко назад.

— Нищо, просто кихнах. Снощи ми беше доста студено, предполагам, че съм настинал.

— Настинка? Настинка? — мъжът изглежда беше обзет от ужас.

Той се втурна навън и се върна с още двама души. Гладките им лица бяха видимо разтревожени.

— Какво става? — попита Лам и отново кихна. — Нали ви казвам, най-обикновена настинка.

— Най-добре да се обадим в Превантивната Служба — измърмори един от новодошлите.

Половин час по-късно в стаята влязоха униформени офицери. На главите си носеха шлемове. Приближиха го предпазливо, сграбчиха ръцете му и му сложиха безболезнена инжекция, която пет минути по-късно прекрати живота му и опасността от разпространяване на заразата.

 

 

3998 г.

 

— Буден? — попита надвесеният блед мъж с рошава коса. Зак се втренчи в него стреснато, видя недоразвития език в устата му, напълно лишена от зъби и потрепери при мисълта до какво е довела мутацията на човешкия вид.

За щастие жената, облечена в сребриста роба до него, изглеждаше малко по-нормално. Тя също имаше бяла, рошава коса и носът й беше по-дребен от обичайното, но все пак изглежда беше по-близка до хората от поколението на Зак.

— Не се страхувайте — каза тя мило. — Аз се казвам Ки и съм Директор на медицинските науки. А ето тук е вашето криодосие. Името ви е Бърнард Зак…

— Не! — прекъсна я Зак с пресипнал глас. — Смит. Казвам се Харолд Смит.

Жената се усмихна.

— В досието ви е била направена поправка само два месеца след като сте бил замразен, господин Зак. Полицейска организация, известна като ФБР, е направила поправката, като е дала точните факти относно вашата истинска самоличност и минала история. Опасявам се, че не сте успял да прикриете следите си от затвора Левънуърт до Криокамерата. Разбира се, не е било допустимо да се събуди вече замразен индивид, поради опасения, че това може да предизвика фатален шок за организма. Затова полицията просто оставила инструкции за вашето задържане в бъдеще.

Зак се отпусна унило.

— Значи съм заловен? — попита той отчаяно. — Две хиляди години по-късно, но ето че ме хванахте.

— Колко време бяхте прекарали в затвора, господин Зак?

— Единадесет години — отвърна той с горчивина. — Ако не бях избягал, щях да се побъркам. Не мога да понеса мисълта, че ще се върна обратно в затвора…

Жената с твърде малък нос се засмя.

— Но защо смятате, че ще се върнете в затвора?

В погледа не Зак се промъкна надежда.

— Не, не — жената сложи ръка на рамото му насърчително. — Светът доста се е променил от времето, което помните, господин Зак. Вече няма нито престъпления, нито наказания. Полиция, съдии, затвори — нямаме нищо такова.

— Сериозно ли говорите? Никакви затвори?

— Разбира се! Така че, както виждате, господин Зак, бягството ви все пак е било успешно. Успял сте да избягате в един по-добър, по-разумен свят. Вината ви е напълно опростена и ви се дава статута на жител на Земята с всички произтичащи права и привилегии. — При тези думи тя му връчи една карта. — Вашият граждански номер е 80-4589-TR5178. Трябва да носите тази идентификационна карта с вас по всяко време, а номерът ви трябва да е винаги ясно видим, изписан с цифри, не по-малки от десет сантиметра, на гърба на дрехата ви. Вече сме ви приготвили вашата гражданска униформа, така че можете да тръгнете, когато решите. Късмет, господин Зак, и добре дошъл в бъдещето!

Той напусна Криокамерата час по-късно. Улиците гъмжаха от хора. Всеки беше облечен в гражданска униформа със своя номер, ясно изписан на гърба. Той се луташе сред тях дезориентиран и току се блъскаше в някого. Тъкмо тогава откъм небето се разнесе невъобразимо силен звън.

— Какво става? Какво става? — попита той хората, които се бяха втурнали в една и съща посока. — Какво се случва?

Той продължи да крещи, докато някой се смили и му отговори.

— Време е за обяд.