Включено в книгата
Оригинално заглавие
Renaissance Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.


Виж, ако бяха попаднали на писател-фантаст…

Всички бурно изразиха радостта си, когато дребният човек им каза, че е учен.

Теоретичните физици танцуваха до компютрите си, електронните техници подсвиркваха и надаваха радостни възгласи, напълно изоставяйки командните си табла. Огромната лаборатория се огласи и от аплодисментите на събраните журналисти. Салганик от Хералд толкова се впечатли, че описа сцената като: „Подобна на радостта, демонстрирана от служителите на НАСА при успешно изстрелване на някоя ракета от програмата Аполо.“

— Слава богу! — възкликна доктор Баца, италианският биохимик. — Слава богу, че не е някой чистач!

Репортерът вдигна глава от бележките си.

— Съжалявам, не разбрах?

— Добре, че сме изтеглили някой, който ще може да ни каже нещо.

— Нима се съмнявахте в това? — поинтересува се Салганик, готов да запише всяка дума от разговора.

— Разбира се, че се съмнявахме. Знаехме, че ще дръпнем някого от Харвардския физичен факултет, защото се намираме в сградата му. Но можеше да се случи всякакъв човек. Можеше, например, да се видим принудени да разговаряме с първокурсник, или пък с някоя чистачка, или дори турист, посещаващ лабораторията. Нямаше как да знаем със сигурност къде ще се появи нашата ЗТВ…

— ЗТВ — прекъсна го репортерът, трескаво записващ всичко в бележника си, — това, разбира се, е „Зона на Темпорален Вакуум“?

— Точно така. Тя доста напомня онези устройства, които вие, американците, използвахте през седемдесетте години в своите междупланетни проби, за да събирате образци от почви. Само че нашата проба улови жив човек от нашия собствен свят. Той е, как да кажа, случаен образец.

— Но не съвсем случаен, надявам се…

— О, не, разбира се, че не. Знаехме, че ЗТВ ще се появи някъде в околността на тази физична лаборатория. Предположихме, че тя все още ще е активен научен център и в бъдеще. Но идеята ни за областта на действие беше доста обща — сградата като цяло. А що се отнася до времевия период, знаехме само, че нашият посетител — и той посочи дребния човек, който се усмихваше и клатеше глава изумен, — ще дойде някъде от периода триста до четиристотин години в бъдещето.

Салганик отправи поглед към новата знаменитост, обградена от светлини и камери. Той, разбира се, щеше да има много по-добра видимост, ако наблюдаваше телевизионния екран на стената, защото всяка минута от шестчасовия престой на гостенина беше излъчвана по телевизията в целия свят, но предпочиташе да наблюдава със собствените си очи. Аз бях там, щеше да може да казва на внуците си. Бях там, на място, когато изтеглихме човек от бъдещето.

Някакъв идиот сред журналистите се беше провикнал, за да зададе ужасния традиционен въпрос: „Какво е усещането?“ („Какво е усещането да бъдеш първият човек на луната?“ „Какво е усещането да спечелиш седем златни медала?“ „Какво е усещането да знаеш, че цялото ти семейство е било унищожено от метеорит?“ „Какво е усещането да бъдеш избран за президент?“) и гостът се опитваше да отговори, присвил очи срещу светлините.

— Ами, беше крайно неочаквано. Да се случи точно на мен. Искам да кажа, аз никога нищо не съм печелил. Не можех даже да си представя, че аз, измежду всички хора, ще бъда… Нали знаете. Ще се озова тук. И искам да кажа, че е голяма чест и прочее и съм много горд да бъда тук с вас, дори да е за толкова кратко време… Ъм… — Той прехапа устна и примига срещу прожекторите. — Радвам се да ви съобщя, че моята ера е много, ъм, напреднала… Поне ние така си мислим, ха-ха! „Трети Ренесанс на знанието и научните постижения“, това е мотото на световния панаир в Адис Абеба… Ренесанс, който съперничи на онзи от началото на двадесет и трети век, но вие, разбира се, вече знаете за него, нали? Хм… мен всъщност не ме бива много по речите, но, ъм… надявам се да мога да ви предоставя някакви интересни знания и да съм ви от полза.

Той се усмихна стеснително.

— Невероятно е! — обади се доктор Баца. — Човек би очаквал езикът доста да се промени за няколко столетия, но той говори английски по-добре от мен! Може би киното е оказало стабилизиращ ефект върху езика…

— И добре че е така — прошепна Салганик в отговор. — Ако този проект беше се оказал някое фиаско, ако бяхте изтеглили някое хлапе или някой идиот, който не може да ви каже нищо, правителството щеше да си прибере парите толкова бързо, че щеше свят да ви се завие.

Той отлично помнеше колко усилия струваше на НАСА да убеди Конгреса, че лунните мисии осигуряват ценна научна информация, че половин дузина чанти с лунни камънаци си струват милиардите долари. Въпреки това Конгресът беше решил, че тези мисии не са „практични“ и ги беше прекратил. Хората в тази лаборатория бяха изпитали съвсем същия натиск…

Но изглежда късметът им се беше усмихнал!

Гостът тъкмо даваше някакви разяснения за себе си.

— Ами, аз съм професор по плазмена биофизика вече… да видим… почти двадесет и осем години.

— Можете ли да обясните какво означава това — провикна се един от репортерите, който се беше промъкнал най-отпред в тълпата зрители.

В отговор го заля канонада от упреци. „Шшшшт! Тихо! Изгонете този човек! Шшшшшт! Ще стигнем и до въпросите! Тихо!“

От репортерите се очакваше да не се обаждат, а да оставят въпросите за специално събраната група учени, които се предполагаше да извлекат повече полза от ограничения престой на госта. Първият репортерски въпрос вече беше изхабил достатъчно време.

— Професоре — обърна се към него доктор Склар, патолог, носител на Нобелова награда, — нека започнем с най-съществените въпроси. — Той говореше тържествено, осъзнавайки, че го слуша целият свят. — Няма дори да губя време да питам за името ви…

— Модесто 14X Гудиър — прекъсна го гостът.

— … нито ще задавам лични въпроси. Всички ние, които сме се събрали тук, се интересуваме от решаването на някои от най-спешните проблеми. Като начало…

Той направи драматична пауза за ефект.

— Във вашето време човечеството открило ли е лечение за рака?

Посетителят се усмихна.

— О, боже мой, да. Ние вече дори не го споменаваме. Искам да кажа, единствените, които боледуват от рак в нашето време, са астронавтите в дълбокия космос и…

Склар го прекъсна.

— Можете ли да ни обясните какво е лечението? — въпросът му звучеше много напрегнато.

— О, ами — дребният човек изду бузи, издиша шумно и се загледа в тавана. — Хм, да видим. Опасявам се, че това е сложен въпрос. Виждате ли, аз самият никога не съм боледувал от рак и много малко от познатите ми са боледували… Но, ако се случи човек да се разболее, той звъни за лекар и той идва, и…

— И какво прави?

— Ами, дава на болния лекарство и той, просто… ами проспива цялото заболяване, може да се каже.

— И какво е това лекарство? — настоя Склар.

— За съжаление знам само търговското му име. Нарича се Грогоуей. Но това едва ли ще ви е от полза…

Доктор Склар изглеждаше крайно разочарован.

— Ами, виждате ли, това всъщност не е точно моята сфера — обясни гостът и сви рамене притеснено.

— Преди малко споменахте, че „звъните за лекар“ — обади се друг от събраните учени (доктор Склар беше започнал трескаво да пише нови въпроси). — Аз съм инженер по комуникации и би ми било интересно да науча нещо за комуникациите във вашето време.

— С удоволствие.

— Например, какво точно се случва, когато звъните за лекар?

— Ами, той идва веднага. Или поне би трябвало. Обаче, за да сме честни, понякога попадаме на много груби и безотговорни хора, казват, че били заети в момента и…

— Моля ви, господине. Как работи уредът? Имате ли уреди подобни на този? — инженерът посочи един телефон на близката маса. — Телефони?

— О, телефони! Да, разбира се, че имаме, само дето не изглеждат така. О, боже, каква чудесна антика би излязла от този модел… Не, нашите се вместват зад ухото — и той посегна зад ухото си. — О, виж ти, днес съм забравил моя, иначе щях да ви го покажа. Обаче, така или иначе, не използваме телефон, за да викаме лекар. Вместо това натискаме един червен бутон в банята, точно до леглото, и описваме оплакванията си… Изглеждате объркан.

— Не, не, продължавайте.

— Ами, просто казваме: „Не се чувствам добре, пратете някого.“

— И кой е в другия край на линията?

— Ами… хора. И те ме чуват и пращат помощ — той направи пауза, видимо разколебан. — Но това, разбира се, отнема няколко минути.

— И как работи уредът? Обяснете ни неговия механизъм.

— Боже — възкликна ученият от бъдещето. — Ами аз нямам представа. Никога не съм се интересувал. Искам да кажа, той бутонът винаги си е там, на стената и аз просто… много съжалявам, но това просто не е моята сфера. Аз се занимавам почти изцяло с един тип хромосоматичен растителен възел, нарича се Филипсово тяло и… Обаче ето какво мога да ви кажа за комуникациите — ония хора, в другия край на линията, никак не са ефективни. Тия дни обслужването е ужасно и те постоянно стачкуват по една или друга причина…

— Оръжия! — прекъсна го генералът. — Кои са най-ефективните оръжия в арсенала на вашата армия?

— Ами, то ние всъщност нямаме армия в действителност, но… о, да, имаме някои ужасни оръжия на наше разположение. Има едно, което се нарича ВРВ, не съм сигурен какво означава абревиатурата, което може да остави дълбок четиринадесет метра кратер на мястото на някой град, без въобще да засегне съседните градове. Едно такова бяха използвали върху Сан Хуан в Пуерто Рико.

— И как работи то?

— Хм… опасявам се, че нямам представа — той направи пауза, очевидно много разочарован, но веднага след това погледът му светна. — Трябва да говорите с ядрен инженер за това. Най-добрият избор би бил един мой стар приятел, Джулио 6Х Франклин… но пък това няма как да стане в момента, нали? Хм… мисля, че някъде четох, че използват същия принцип, както луната влияе на океаните при приливите и отливите, как ви звучи това? Но аз наистина не съм експерт.

Салганик се приведе към събеседника си.

— Съжалявам, че трябва да го кажа — прошепна той, — но тоя тип май нищо не знае. Как така?

Доктор Баца само поклати глава. Изглежда беше готов да се разплаче.

В това време гостът опитваше да обясни структурата на антигравитационния колан, който синът му ползвал, за да се разхожда по водна повърхност.

— Веднъж се повреди и дойде човек да го поправи. Той… да видим, той ми каза, че имало батерия, да, и едно триъгълно парче от някаква пенеста материя… Левия, мисля че така се казва, но не знам от какво е направена. Цинк може би?

Учените отдавна бяха спрели да си водят записки.

Доктор Баца се обърна към Салганик.

— Слушай — подхвана той абсолютно отчаян, — колко знание мислиш, че ще можеш да предадеш, ако се върнеш в Средновековието? Би ли могъл да ги научиш как да построят самолет? Или как да извършат операция на апандисит? Или как да си направят найлон? Колко полезен изобщо ще им бъдеш?

Салганик сви рамене.

— Ами, предполагам… явно дори през Ренесанса не е имало особено много Ренесансови хора.

Камерите и записващите устройства продължиха тихо да бръмчат.

— Помня, че надникнах над рамото на техника, когато сменяше батерията — обясняваше дребният човечец, — и вътре се виждаше плетеница от жици…

Край