Джак Ричи
Положи глава в скута ми

Ако не можеш да си с него по един начин, опитай по друг…

— Ами ако му дам и двете хапчета едновременно? — попита Нийда.

— Ще умре, преди процесът да е приключил — отвърна господин Коргу. — И тогава, разбира се, ще трябва да се оправяте с тялото, а никак не е лесно да се отървете от едно тяло.

Нийда огледа малкия плик за момент и после го пусна в чантата си.

— Колко дълго ще отнеме този… процес?

— Първото хапче върши по-голямата част от работата, но си губи ефекта към края на първия час. Второто хапче служи да довърши нещата, при това доста бързо. Не повече от четири-пет минути. — Коргу се усмихна. — Най-добре стрийте хапчетата и ги разтворете в някаква напитка.

— И той просто ще… изчезне?

— Точно така. Ще е като да не се е раждал.

Лицето на Нийда остана безизразно.

— Вие откъде… как разбрахте какво искам?

Белите зъби на Коргу отново лъснаха.

— Аз наблюдавам и оценявам човешките лица. Смея да твърдя, че виждам какво се крие зад нещастието, изписано по тях. Виждате ли, госпожо Рандал, вие далече не сте първата жена, с която съм си имал работа. — Той разпери хилядарките, които тя му беше дала, и се увери, че са точно на брой. — Скоро ще бъдете щастлива. Много по-щастлива.

— Да — съгласи се Нийда. — Мисля, че сте прав.

Тя се прибра вкъщи и паркира колата на кръглата алея пред голямата къща.

Спря за момент в коридора и се огледа. Да, помисли си, това е една студена и самотна къща, даже и с всичките й прислужници.

Влезе в голямата всекидневна и се запъти направо към барчето. С помощта на една мерителна лъжичка стри първото хапче на прах и го сипа във висока чаша. След това я остави зад бутилката с ром на един от рафтовете.

Беше почти пет часа, когато колата на мъжа й се зададе по алеята и паркира зад нейната. През прозореца Нийда видя как Алън метна голф стиковете си на рамо и се запъти към входната врата. Помисли си, че дори след всичките тези години брак, той все още изглежда много добре.

Алън се спря за момент на вратата на стаята.

— Защо не ми приготвиш нещо за пиене, докато оставя стиковете?

— Добре — отговори Нийда и го изчака да излезе, за да се върне при барчето. Наля бърбън във високата чаша и добави лед и газирана вода. Разбърка всичко старателно, докато белият прах се разтвори.

Да, помисли си отново, невероятно красив и за десет години почти не се беше променил. Впрочем съвсем нищо не се беше променило за тези десет години. Алън беше все така егоцентричен, студен и отдалечен, както винаги.

Тя, разбира се, знаеше що за човек е той още преди да се бяха оженили. Семействата им принадлежаха към общ социален кръг и се бяха срещнали, когато той беше на девет, а тя на седем години.

Разбира се, Алън не носеше вина, че се е превърнал в такъв човек. Родителите му се бяха занимавали със собствените си дела той беше отгледан от детегледачки и частни учители.

Ако само родителите му бяха проявявали малко повече обич към него… Тя въздъхна. Дори като дете тя симпатизираше на тъжното красиво момче. По-късно беше сметнала, че Алън ще успее да открие щастие в техния брак. Но се беше оказало твърде късно. Дългите самотни години в детството му, го бяха направили неспособен да обича и дори подозрителен към обичта.

Само ако двамата бяха имали щастието да… Нийда поклати глава. Не. Това нямаше да промени нищо. Характерът на Алън беше вече оформен след всички тези години.

Когато той се върна в стаята, питието му беше готово. Той взе чашата, измърмори едно „благодаря“ и седна на дивана.

— Днешният ми резултат беше седемдесет и осем точки — каза й той и взе вестника.

Не, помисли си Нийда, вината въобще не е негова.

Тя го наблюдаваше, докато той пресуши чашата и я остави на масичката. Продължи да чете още малко, а после очите му се затвориха.

Нийда го подхвана, когато той се наклони на една страна и сложи възглавница под главата му.

Колко време беше казал Коргу, че ще отнеме? Един час?

Тя отиде до прозореца и умишлено остана загледана навън. Изчака десет минути, петнадесет. Накрая вече не можа да издържи, трябваше да знае.

Обърна се и от устните й се откъсна изумено възклицание. Хапчето наистина вършеше работа. Съпругът й вече изглеждаше десет години по-млад. Поне десет. Нийда седна и се втренчи в него с широко отворени очи.

Часът изтече и Нийда се усмихна.

Процесът беше спрял.

Тя внимателно гледаше съпруга си. Защо изобщо Коргу беше решил, че тя смята да използва и двете хапчета?

Очите й блеснаха. На каква ли възраст беше Алън сега? Два месеца? Три?

Тя го вдигна и нежно го залюля.

— Ето така — каза му тя нежно. — Мама ще те обича толкова много. От цялото си сърце.