Робърт Хауърд
Отвъд черната река (3)

2. Магьосникът от Гвавела

Форт Тускелан се издигаше край източния бряг на Черната река. Вълните й миеха подножието на крепостта. Тя бе изградена от дънери, както и всички сгради вътре, включително и главната кула, в която се намираха покоите на губернатора. От тях се виждаха стените и мътната река. Отвъд реката се простираше огромна гора, чийто гъсталак достигаше почти до мъхестия бряг. По дървения парапет денем и нощем крачеха хора и наблюдаваха тази гъста зелена стена. Часовоите знаеха, че тях също ги наблюдават — жестоко, алчно, с безпощадността на древната омраза. За неопитното око гората отвъд реката изглеждаше пуста и безлюдна, но там кипеше живот. Бе населена не само с птици, зверове и влечуги, но и с хора, най-жестоките от всички хищни зверове.

Там, във форта, свършваше цивилизацията. Форт Тускелан беше последният пост на цивилизования свят. Той представляваше най-западното укрепление на господстващите хиборейски раси. Зад реката, в сенчестите гори, все още царуваше примитивното и първичното. По сламените колиби висяха озъбени човешки черепи, а в заграждения от кал горяха огньове и тътнеха тъпани; копия стърчаха в ръцете на мургави, мълчаливи мъже със сплъстени черни коси и със змийски очи. Тези очи често присветваха злобно, втренчени през храстите във форта отвъд реката. Едно време мургавите мъже бяха построили колибите си на мястото на форта. Те имаха колиби и там, където сега се ширеха полята и се издигаха дървените къщи на русокосите заселници, далеч отвъд Велитриум — този суров, размирен граничен град край бреговете на Гръмотевичната река. Колибите им стигаха чак до бреговете на онази река, която минава край Босонийските блата. Първо дойдоха търговците и жреците на Митра. Вървяха с боси крака и празни ръце, а повечето от тях умираха с ужасна смърт. Но ги последваха войниците и мъже с брадви в ръцете, жени и деца във волски коли. С клане и жестокост аборигените бяха изтикани назад, до Гръмотевичната река, и още по-назад, отвъд Черната река. Мургавият народ обаче не забрави, че Канаджохара някога е била негова.

Стражът на източната порта извика паролата. В решетката светна фенер, проблесна стоманен шлем и под него се показаха подозрителни очи.

— Отвори портата — изръмжа Конан. — Не виждаш ли, че съм аз?

Военната дисциплина му късаше нервите.

Портата се залюля навътре, а Конан и спътникът му влязоха. Балтус забеляза, че от двете страни на вратата се издигат кули, чиито върхове стърчат над стената. Видя и амбразури за стрели.

Часовоите изръмжаха, като видяха товара между двамата мъже. Копията им се кръстосаха, докато затваряха вратата, рамо до рамо, а Конан попита саркастично:

— Никога ли не сте виждали обезглавен труп?

Лицата на войниците пребледняха на светлината на фенерите.

— Това е Тиберий — не се сдържа единият. — Познавам тази хермелинова туника. Валерий ми дължи пет луни. Казах му, че Тиберий е чул лудия зов, когато излезе през портата с мулето си, с онзи изцъклен поглед. Обзаложих се, че ще се върне без глава.

Конан заканително поклати глава, накара Балтус да пусне носилката на земята и тръгна към покоите на губернатора. Аквилонецът го следваше по петите. Разрешеният младеж оглеждаше енергично и с любопитство редовете бараки край стените, конюшните, малките търговски сергии, високата казарма и открития площад по средата, където се обучаваха войниците и където сега танцуваха огньове и се излежаваха свободните от караул. Всичките се втурнаха към портата, за да се присъединят към уплашената тълпа, струпала се край носилката. Стройните фигури на аквилонските копиеносци и на горските бегачи се смесваха с по-ниските, по-набити тела на босонийските стрелци.

Губернаторът ги посрещна лично. Автократичното общество със строгите му кастови закони се намираше на изток от блатата. Валаний беше още млад мъж, добре сложен и с фино красиво лице, но вече набраздено от тежкия труд и отговорностите.

— Казаха ми, че си тръгнал от форта преди разсъмване — обърна се той към Конан. — Бях започнал да се страхувам, че пиктите са те заловили.

— Когато ми опушат главата, цялата река ще разбере — изръмжа Конан. — Чак във Велитриум ще чуят как пиктийските жени оплакват мъртвите си. Бях на самотно разузнаване. Не можах да заспя. Все чувам как отвъд реката тътнат тъпаните.

— Те тътнат всяка нощ — напомни му губернаторът. Красивите му очи се премрежиха, докато гледаше Конан отблизо. Имаше неблагоразумието да забравя за инстинктите на диваците.

— Снощи беше различно — поясни Конан. — Така е откак Зогар Саг се върна отвъд реката.

— Или трябваше да му дадем дарове и да го пратим у дома, или да го обесим — въздъхна губернаторът. — Ти ме посъветва, но…

— Но на вас хиборейците ви е трудно да научите обичаите в покрайнините — каза Конан. — Добре, сега нищо не може да се направи, но по границата няма да има мир, докато Зогар е жив и помни килията, в която се е потил. Преследвах един воин, който се беше прехвърлил насам, за да закачи няколко бели зъба на гердана си. След като му разцепих главата, срещнах този момък, чието име е Балтус и който е дошъл от Тауран да помогне за охраната на границата.

Валаний с одобрение огледа честното лице и силната фигура на младежа.

— Радвам се да те поздравя с добре дошъл, млади господине. Как ми се иска да дойдат още от твоите хора. Трябват ни мъже, привикнали към горския живот. Много от нашите войници и заселници са от източните провинции и не разбират нито от дърварство, нито от земеделие.

— Няма много такива от тази страна на Велитриум — вметна Конан. — Този град обаче е пълен с тях. Но виж какво, Валаний, намерихме Тиберий мъртъв на пътеката. И с няколко думи му разказа ужасната история.

Валаний пребледня.

— Не знаех, че е тръгнал от форта. Трябва да е полудял!

— Беше отвърна Конан. Като другите четирима. Всеки един, когато му дойде времето, полудява и се втурва в горите да срещне смъртта си. Също като заек, побягнал към гърлото на питон. Нещо ги вика от горските дебри, нещо, което хората наричат лудост, защото не са измислили по-подходящо име, но само обречените го чуват. Зогар Саг е направил магия, която аквилонската цивилизация не може да преодолее.

Валаний мълчаливо изтри челото си с разтреперана ръка.

— Войниците знаят ли?

— Оставихме тялото до източната врата.

— Трябвало е да го скриете от тях, да заровите трупа някъде в гората. Войниците и без това са вече доста изнервени.

— Пак щяха да научат. Ако бях скрил тялото, то пак щеше да се върне до форта, както стана с трупа на Соракт: вързаха го пред портата, за да могат хората да го намерят на сутринта.

Валаний потрепери. Обърна се, отиде до прозореца и мълчаливо огледа реката, черна и лъскава под звездната светлина. Далечен крясък на пантера раздра тишината. Нощта напредваше, заглушаваше бъбренето на войниците пред казармата, гасеше огньовете. Вятърът нещо нашепваше през черните клони, вълнуваше тъмните води. На крилете му се носеше тихо, ритмично пулсиране, зловещо като стъпки на леопард.

— В края на краищата — каза Валаний, сякаш си говореше сам, — какво знаем? Какво изобщо знае някой за нещата, които може да се крият в джунглата? Дочуваме само неясни слухове за огромни блата и реки и за една гора, която се простира върху безкрайни поля и хълмове, за да свърши най-накрая до бреговете на западния океан. Но какво се крие между тази река и онзи океан, не смеем даже да гадаем. Никой бял човек не е навлизал надълбоко в тая твърд, а който все пак се е осмелил, не се е върнал, за да ни разкаже какво е открил. Ние сме мъдри с нашите цивилизовани знания, но нашите знания се простират само дотук, до западния бряг на тази древна река! Кой знае какви сенки, земни и неземни, се спотайват отвъд неясния кръг мъдрост, осветен от нашите знания? Кой знае какви богове почитат под сенките на онази езическа гора или какви дяволи изпълзяват от черната тиня на блатата? Кой може да е сигурен, че всички обитатели на тази черна страна са човешки същества? Зогар Саг — един мъдрец от източните градове, би се подиграл на примитивното магьосничество, би го възприел като маскарад на факир. Но той подлуди и уби петима души по начин, който никой човек не може да обясни. Чудя се дали той самият е човек.

— Ако мога да се приближа на един хвърлей с брадва до него, ще разреша въпроса — отсече Конан, почерпи се с виното на губернатора и бутна една чаша към Балтус, който я взе колебливо и погледна неуверено към Валаний.

Губернаторът се обърна към Конан и го погледна замислено.

— Войниците, които не вярват в духове и дяволи — каза той, — са паникьосани от страх. Ти, който вярваш в призраци, вампири, таласъми и всякакви тайнствени неща, като че ли не се страхуваш от тях…

— Няма нищо на света, което да не може да се разреже със студена стомана — отвърна Конан. — Хвърлих брадвата си по демона и не му стана нищо, но сигурно не съм го улучил в тъмното или някой клон е спрял пътя на оръжието ми. А аз не се отклонявам от пътя си, за да търся дяволи. Но пък и не бих направил път на никой от тях.

Валаний вдигна глава и погледна Конан в очите.

— Конан, не разбираш колко много зависи всичко от теб. Знаеш колко е слаба тази провинция — тънък клин, забит в пустошта. Знаеш, че животът на всички хора на запад от блатата зависи от този форт. Ако той падне, кървави брадви ще насекат портите на Велитриум преди конник да успее да прекоси блатата. Негово Величество, или съветниците на Негово Величество, не обръщат внимание на молбите ми да изпратят повече войски, които да пазят границата. Не са наясно с условията тук и не искат да харчат повече пари за нас. Съдбата на границата зависи от хората, които я пазят сега. Наясно си с факта, че по-голямата част от армията, която завладя Канаджохара, беше изтеглена. Че силите, които останаха, са недостатъчни, особено след като онзи дявол Зогар Саг отрови водоизточниците ни и четиридесет души измряха за един ден. Много от другите или са болни, или ги ухапаха змии, или ги изпомачкаха диви зверове. Изглежда, че цели рояци пъплят край форта. Войниците вярват на хвалбите на Зогар, че можел да призовава горските зверове и да ги кара да убиват враговете му.

— Имам триста копиеносци, четиристотин босонийски стрелци и може би петдесет мъже, които, като теб, са опитни в бойното изкуство — продължи да говори Валаний. Всеки от вас струва колкото десет, но сте малко. Конан, ситуацията става опасна. Сред войниците се говори за дезертьорство, бойният дух е нисък. Убедени са, че Зогар Саг е освободил дяволите и ги е насъскал срещу нас. Страхуват се от черната чума, с която той ни плаши — ужасната черна смърт от мочурищата. Когато видя болен войник, се изпотявам от страх да не би да почернее, да се сбръчка и да умре пред очите ми. Конан, ако ни сполети чумата, войниците ще дезертират до един! Границата ще остане без охрана и нищо няма да спре мургавите орди да стигнат до самите врати на Велитриум, а и отвъд! Ако не успеем да удържим форта, как те ще успеят да удържат града? Зогар Саг трябва да умре, ако искаме да удържим Канаджохара. Ти си прониквал в непознатото по-надълбоко от всички нас. Знаеш къде се намира Гвавела, познаваш и горските пътеки отвъд реката. Ще вземеш ли група бойци довечера, ще се опиташ ли да го убиеш или да го заловиш? О, знам, че това е лудост. Нямаш шанс повече от едно на хиляда да се върнеш жив. Но ако не го хванем, това означава смърт за всички ни. Можеш да вземеш толкова хора, колкото искаш.

— Дузина мъже ще свършат тази работа по-добре от цял полк — отвърна Конан. — Петстотин души не могат да си пробият път до Гвавела и обратно, но десетина мъже могат да се промъкнат дотам и да се върнат невредими. Нека аз да избера хората. Не искам войници.

— Ще дойда и аз! — нетърпеливо възкликна Балтус. — Цял живот съм ходил на лов за елени в Тауран.

— Добре. Валаний, ще хапнем в трапезарията, където се събират горяните, и аз ще подбера хората. Ще тръгнем след час. Ще се спуснем по реката с лодка до едно място под селото, после ще се промъкнем през гората. Ако останем живи, ще се върнем преди разсъмване.