Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (13)

Единадесета глава

Конан изля още една кофа вода върху главата си и огледа сънливо двора зад „Фестис“. Първото нещо, на което се натъкнаха очите му, бе Ариани, със скръстени ръце и недоволен блясък в погледа.

Ако тичаш по разни съмнителни кръчми — твърдо нареждаше тя, — пиеш и пируваш до малките часове, естествено трябва да очакваш, че ще те боли глава.

— Не ме боли глава — отвърна Конан и взе кърпа да изтрие лицето и косата си. Целият потръпна, скрит зад кърпата. Пламенно се надяваше, че тя няма да крещи; ако наистина го стореше, черепът му щеше да изгърми.

— Търсих те снощи — продължи тя. — Срещата ти с Тарае е уредена, въпреки че в началото той упорито отказваше. Сега имаш съвсем малко време. Ще ти дам указания.

— Ти няма ли да дойдеш?

Тя поклати глава.

Беше много ядосан, че сме се свързали с тебе. Каза, че нищо не разбираме от войни и как да различим лошите войни от кадърните. Обаче след като му разказах за тебе, Тарас промени решението си. Поне ще се срещне с теб и сам ще прецени. Ала останалите от нас няма да дойдат. Така искаше да ни покаже колко е я ядосан.

— Сигурно е така — Конан хвърли настрана кърпата и се поколеба, но внимателно започна да подбира думите си. — Трябва да ти съобщя нещо. За Лукас. Той те излага на опасност.

— Лукас? — попита тя недоверчиво. — На каква опасност би могъл да ме изложи той?

— Вчера дойде при мене и ми разказа за някакъв глупав план да убие Гариан. Ако се опита да стори това…

— Това е нелепо! — прекъсна го тя. — Лукас последен от нас би заговорил за каквото и да било действие. Особено пък насилствено. Не го е грижа за нищо друго, освен за жени и философии.

— Жени? — разсмя се големият кимериец. — Този мършав червей?

— Да, наистина, скъпи ми мускулести приятелю — отвърна тя дяволито. — Жените, с които е бил, го смятат за добър любовник.

— И ти ли си сред тях? — изръмжа той и сви огромните си юмруци.

За миг тя го погледна втренчено, после очите й се подпалиха от гняв.

— Ти не ме притежаваш, кимериецо. Нямаш никакво право да ми задаваш въпроси какво съм и какво не съм правила с Лукас или с когото и да било.

— Лукас ли спомена? — намеси се Грекус, който бе влязъл в двора. — Виждали ли сте го? Чували ли сте къде е той?

— Не — гневно отвърна Ариани със зачервено лице. — Тебе пък кой те повика да дебнеш наоколо като някой шпионин?

Грекус, като че не бе чул нищо друго, освен отрицателния й отговор, продължи:

— Не са го виждали от снощи. Нито пък Стефано. Когато чух, че споменавате името му… — той се засмя едва-едва. — Може би ще издържим, ако изгубим един-двама философи, ала ако този път приберат и някой скулптор… — той отново се засмя, но лицето му не загуби болнавия си, зеленикав оттенък.

Ариани изведнъж се успокои.

— Ще се върнат — тя постави загрижено ръка върху рамото на набития мъж. — Защо пък да не са пропилели нощта в пиянство? Конан, например, стори същото.

— Има ли причина да не се върнат? — попита Конан.

Ариани му хвърли свиреп поглед, ала Грекус несигурно продължи:

— Вече няколко месеца откак изчезнаха някои от нашите приятели. Художници. Двама от тях никой повече не видя живи. Намериха телата им на боклука зад градската стена, където хората видели Златните Леопарди да погребват някакви трупове. Смятам, че Гариан иска да ни сплаши, за да мълчим.

— Това не подобава на един крал — реагира Конан навъсено. — Кралете сплашват с публични екзекуции и други подобни неща.

Грекус изведнъж заприлича на човек, готов да повърне. Ариани се намръщи към Конан.

— Не трябва ли да се готвиш за срещата си с Тарас? — без да чака отговор, тя се обърна към Грекус и започна да го успокоява, като помилва челото му.

Недоволен, Конан навлече ватираната си къса туника и ризницата върху нея, после замърмори под нос нещо за чудатостите на Ариани. Докато закопчаваше колана с ножницата за сабята, тя отново подхвана:

— Така ли ще идеш, все едно се готвиш за война? — тонът й беше хаплив, ядът й към него все още не бе утихнал. — Няма да бъде необходимо да се биеш с него.

— Имам си причини — промърмори Конан.

Дори за чувал злато, голям колкото бъчва, не би й разкрил, че някой в този град иска да го убие. В сегашното си настроение тя щеше да реши, че се опитва да отвлече съчувствието й от Грекус към себе си. Ерлик да прибере всички жени, помисли си той.

Когато сложи островърхия си шлем, Конан каза студено:

— Дай ми указания как да намеря Тарас. — Докато тя му обясняваше, лицето му имаше все същото хладно, неприветливо изражение.

Улицата на Ковачите, където го заведоха указанията на Ариани, бе отрупана не само с магазини за саби и железарии, ала и с дюкяни на златари, майстори на сребърни украшения, ковачи на медни съдове, пиринч, калай и бронз. Какофония от звънтящи чукове се смесваше с виковете на продавачите и обгръщаше улицата в непробиваема пелена от шум, който отекваше от единия до другия й край. Отделните гилдии не позволяваха майстор, който работи с един метал, да работи и с друг. Те също така наемаха пазачи да патрулират по улицата. Никакви разбойници не се криеха на Улицата на Ковачите и купувачите се разхождаха безгрижно, така както никъде другаде в града.

Колкото повече се приближаваше до мястото на срещата — някакви стаи, до които се стигаше като се влезе през тесен коридор до медникарския дюкян и след това трябваше да се изкачат тесни стъпала към втория етаж — толкова по-малко Конан желаеше да отиде неподготвен. Нямаше причина да предвижда, че ще се случи нещо неприятно, ала напоследък прекалено често някой се бе опитвал да го прониже изотзад.

Малко преди медникарския дюкян той започна да се бави, поспираше тук-там да повдигне някой бляскав меч, да докосне сребърен бокал, украсен с фино изработена плетеница от листа. Ала през цялото време наблюдаваше постройката, в която бе разположен магазинът на медникаря, с поглед, изострен през годините, когато се беше подвизавал като крадец.

Двойка пазачи от Гилдията спряха и го загледаха, докато той стоеше пред магазина на майстора на сребро. Конан повдигна бокала до ухото си и го почука с пръст.

— Има прекалено много калай — констатира той, поклати глава и подхвърли бокала обратно върху тезгяха на търговеца. После закрачи настрана, сподирян от бесните клетви на ковача, ала пазачите вече не му обръщаха внимание.

Точно зад дюкяна на медникаря имаше тясна уличка, воняща на плесен и стара урина, както повечето улички в града. Спусна се по нея и бързо премина цялата й дължина. Както се надяваше, влажният въздух и плесента бяха оронили голяма част от калта, с която бяха замазани камъните на сградата.

Един бърз поглед го убеди, че от Улицата на Ковачите не го наблюдава никой. Пръстите му потърсиха пукнатини сред зле измазаните и слепени с кал камъни. Друг на негово място би решил, че подобно изкачване е невъзможно, особено за човек с тежка ризница и ботуши, ала на мъжа от Кимерийските планини зейналите процепи между камъните се сториха като улица. Той се покатери по страничната стена на сградата така бързо, че ако някой го бе видял да стои на земята и бе отклонил погледа си за миг, щеше да помисли, че мускулестият младеж просто е изчезнал.

Усмивка озари лицето на Конан, когато се повдигна върху червените глинени керемиди. На покрива имаше прозорец с рамка, върху която бяха опнати прозрачни кожи от риба. Беше сигурен, че този прозорец е разположен тъкмо над стаята, която търси.

Предпазливо, за да не измести някоя хлабава керемида — което вероятно щеше да го запрати с трясък долу на улицата — се прокрадна към прозореца. Кожите бяха достатъчно прозрачни, за да допускат светлината навътре, ала погледът не можеше да проникне през тях. Не се виждаше нищо. Беше въпрос на един-единствен миг — камата му разряза мъничък процеп, върху който той постави окото си.

Стаичката долу бе тясна, зле осветена, въпреки светлината от прозореца и двете запалени пиринчени лампи на масата. Чакаха го четирима мъже, двама с приготвени за стрелба арбалети, вперили поглед във вратата, през която се очакваше да влезе той.

Големият Кимериец поклати глава, разгневен и учуден едновременно. Едно беше да проявиш предпазливост, за да не се случи нещо лошо, което обаче не очакваш, съвсем друго — да откриеш, че злото те дебне на прага.

— Ще дойде ли, или не? — запита с раздразнение един от мъжете без арбалети. Той имаше дълбок белег на върха на челото си. Някой му бе нанесъл удар, който би трябвало да го убие.

— Ще дойде — отговори другият мъж без арбалет. — Момичето каза, че го е изпратило направо в тази стая.

Конан изтръпна. Ариани. Би ли могла тя да го изпрати тук, за да го убият?

— Какво ще й кажеш? — попита мъжът с ужасния белег. — Тя е достатъчно влиятелна, за да създаде неприятности, Тарас.

— Ще й кажа, че съм го наел — изсмя се Тарас, — и съм го изпратил да се присъедини към останалите, които тя смята, че съм наел. Това ще й затвори устата.

Легнал в цял ръст върху покрива, големият кимериец въздъхна с облекчение. Каквото и да бе направила Ариани, тя го бе сторила, без да знае истината. Чак тогава останалите думи, които Тарас бе произнесъл, проникнаха в съзнанието му. Другите, които тя вярваше, че Тарас е наел. Младите бунтовници бяха измамени. Конан имаше много въпроси, които желаеше да зададе на Тарас. Широката му сабя се измъкна от ножницата, стоманата просъска от допира до грубо обработената кожа.

— Внимавайте — предупреди Тарас стрелците. — Стреляйте щом прекрачи прага. Тези варвари умират трудно.

— Вече е мъртвец! — отвърна единият. Другият се засмя и потупа арбалета си.

Вълча усмивка се плъзна по лицето на Конан. Дошло бе времето да се види кой в тази стая щеше да бъде мъртвец. Безшумен като самата смърт, той се изправи и скочи.

— Кром! — изрева Конан щом краката му разбиха рамката и раздраха кожата върху прозореца.

Мъжете долу имаха време само да потреперят: ботушите на Конан се сгромолясаха върху главата на единия стрелец и го смъкнаха на пода сред хрущене от строшени прешлени. Вторият стрелец обърна оръжието си, като отчаяно опита да се прицели. С котешка ловкост Конан запази равновесие, завъртя тялото си, камата му литна над полюляващия се арбалет и се заби в гърлото на стрелеца. Онзи, който бе нарекъл кимериеца „мъртвец“, издъхна със задавен писък, като отпусна лоста, придържащ тетивата на оръжието. Тетивата изсвистя. Изведнъж човекът с грозния белег рязко се изкашля и падна. Стрелата на арбалета бе потънала в лявото му око.

Конан използва камата като лост, оттласна отпусналото се тяло на стрелеца срещу Тарас и в миг позна обезобразеното от следите на болест, сипаничаво лице. Значи Тарас бе присъствал на онази среща, която Конан прекъсна, хлътвайки през покрива.

Сипаничавият се олюля, когато трупът се стовари върху него и задрапа с ръце към сабята си.

— Ти! — запъхтя се той, когато за пръв път съзря ясно лицето на кимериеца.

Конан замахна със страшно ръмжене, острието на сабята му звънна върху дръжката на чуждия, наполовина изтеглен меч. Тарас изкрещя, отсечените му пръсти се разпиляха по пода. Ала той не бе човек, който се предава лесно. Дори докато кръвта шуртеше от осакатената му десница, лявата му ръка измъкна камата от ножницата. С яростен вик той се втурна да намуши противника си.

За Конан беше много лесно да убие този човек тъкмо сега, ала той искаше да чуе отговорите на Тарас повече, отколкото желаеше смъртта му. Кимериецът избегна удара и хлопна сипаничавия по врата с юмрук, в който бе стиснал дръжката на камата. Атаката на Тарас приключи с препъване; той нададе вой, стовари се върху тялото на човека с грозния белег и се претърколи на пода. Там трепна веднъж, от устните му се изтръгна дълга въздишка и тялото му не помръдна повече.

Конан изруга и го обърна по гръб. Безжизнените пръсти на Тарас се хлъзнаха от дръжката на камата и се спряха върху гърдите му. Невиждащите му очи не се откъсваха от кимериеца.

— Ерлик да те вземе — измърмори Конан. — Исках те жив.

След като изтри острието от туниката на Тарас, той прибра сабята си в ножницата, изпълнен с гняв и объркани мисли. Мъртвият пред него бе осъдил сам себе си като каза, че е измамил бунтовниците. Ала все пак той се бе срещал с двамата високопоставени мъже — да, ако се съди по облеклото и държанието им, те наистина бяха богати хора с висок ранг. Конан трябваше да допусне, че срещата им е имала някаква цел, свързана с бунта, и че някой наистина иска да смъкне Гариан от трона. Този неизвестен „някой“ щеше да използва Ариани и другите около нея като маша. Обикновено машата я счупват и изхвърлят, след като я употребят и постигнат целта си.

Докато Конан изтегляше камата си от гърлото на стрелеца, вратата неочаквано се отвори. Той приклекна, вдигнал оръжието готово за удар и откри, че се взира в познатите лица на Ариани и Грекус. Труповете на четиримата лежаха в краката му.

Набитият скулптор сякаш се бе превърнал на камък при вида на страшната сеч. Ариани посрещна погледа на Конан с израз на безкрайна тъга.

— Не мислех, че Тарас има правото да ни изключва от тази среща — бавно обясни тя. — Смятах за редно да бъдем тук, за да поговорим в твоя полза и да… — думите й заглъхнаха с уморена въздишка.

— Те искаха да ме убият, Ариани — каза Конан.

Тя премести поглед от разбитата рамка на прозореца, към отвора в покрива.

— Кой от тях скочи отгоре, Конан? Очевидно някой е влязъл оттам. За да те убие. А аз така се учудих, когато ти се въоръжи и не пожела да ми кажеш защо. Учудих се и се молех дано греша.

Защо това глупаво момиче разбираше всичко погрешно, помисли си той сърдито.

— Аз слушах от прозореца върху покрива, Ариани, аз влязох отгоре. След като чух, че искат да ме убият. Да не мислиш, че са заредили арбалети, за да изтребват плъхове? — Тя го погледна спокойно, ала в очите й нямаше нито надежда, нито живот… Той дълбоко пое въздух: — Чуй ме, Ариани. Този човек Тарас не е наел никого. Никой няма да ви подпомогне в бунта. Чух го да казва това. Вие трябва…

— Ти си ги убил! — изведнъж изкрещя Грекус. Лицето на набития мъж бе налято с кръв, той се задъхваше и сякаш изречените думи му струваха огромно усилие. — Стана тъкмо както се опасяваше Стефано. И него ли уби, и Лукас? Искаш да убиеш всички ни? Няма да можеш! Няма да успееш! Ние сме стотици! Ще убием първо теб! — Изведнъж той погледна през коридора към стълбите и с пронизителен вик се втурна в противоположната посока. Ариани остана неподвижна.

На вратата се показа Хордо, който хвърли бърз поглед след бягащия скулптор. Единственото му око се спря на труповете.

— Прибрах се във „Фестис“ навреме и чух, че момичето и онзи, дето сега избяга, се готвят да те проследят. Добре че аз пък реших да проследя тях.

Ариани се раздвижи.

— И мен ли ще убиеш сега, Конан?

Кимериецът й отвърна гневно:

— Не си ли ме опознала достатъчно добре досега, за да се съмняваш, че никога не бих ти причинил болка?

— Мислех, че те познавам — обади се тя глухо. Очите й се местеха от труп на труп и тя истерично се разсмя. — Не знам нищо за тебе! Нищо! — Конан се протегна към нея, ала тя се отдръпна от голямата му ръка. — Не мога да се боря срещу теб — прошепна тя, — но ако ме докоснеш, ще забия камата в сърцето си.

Той отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пламък. Накрая предупреди хладно:

— Не оставай дълго тук. Труповете привличат мародери — и животни, и хора. Двукраките ще решат, че ти си сладка плячка. — Тя нито го погледна, нито отговори. — Ела, Хордо — изръмжа той. Едноокият го последва и двамата напуснаха стаята.

Който зърнеше мрачното лице на Конан и леда в сините му очи на улицата, се опитваше да изчезне далеч от шума на стремителните му крачки. Хордо подтичваше, едва смогваше да върви редом с него и когато достатъчно се отдалечиха от грохота на Улицата на Ковачите, попита:

— Какво се случи в тази стая, кимериецо, та момичето е настроено така зле срещу тебе?

Конан отправи смъртоносен поглед към Хордо, ала с кратки, сбити изречения му разказа как пристигна тук, какво чу и какви заключения си бе направил.

— Прекалено съм стар за това — изпъшка Хордо. — Не стига, че трябва да се пазим от Грекус и останалите, които искат да боднат някой нож в гърбовете ни, ами и не знаем кой измежду благородниците и търговците разиграва цялата тази игра. При кого ще търсим служба? Къде отиваме сега, кимериецо?

— В единственото място, което ни остава — отвърна мрачно Конан. — При краля.