Луиз Пенингтън
Греховете на ангелите (12)

Дванадесета глава

Анджела едва потисна вика си. Всекидневниците — всичките до един — бяха пръснати по пода на апартамента й на покрива, в три от тях имаше репортажи за нея — онзи репортаж: в Нюз дейли, Ню Йорк Поуст и Умънс уеър дейли. В Поуст имаше снимка на Пинки Джоунс, поставена до една от най-скорошните фотографии на Анджела Касини, заснета в Метрополитън опера — бе застанала до Михаил Баришников и Нанси Рейгън. Подклишетният текст бе много сръчно съчинен: Най-новият чисто американски спорт е да се наблюдава падението на могъщите и високомерните…

— Ще умра…

Погледна отново снимките, за да види дали има някаква забележима прилика. Потрепна и изруга, защото никога не се бе самозалъгвала. Разбира се, че имаше прилика, удивителна прилика, дори и след трийсет години. Това би трябвало да я поласкае. Снимката на голото до кръста момиче — гърдите му тактично бяха закрити от вестникарите с черна лентичка — което се извива на сатенения чаршаф; би могла да бъде заснета и само преди няколко години. Имаше и друг текст, който потвърждаваше, че Бергман бе изпълзял от забравата и бе предоставил собствения си цветист текст за едно от моите бивши момичета.

Изстена яростно и накъса страницата на малки парченца, сетне се запита дали можеше да ги съди, да излезе с официално опровержение, само че те си бяха покрили задниците много внимателно и бяха проверили всичко, преди да го отпечатат. Ужасната истина бе, че никой нямаше да й повярва.

Телефонът иззвъня и тя преглътна, изви глава и се взря ужасена в него, той продължаваше да звъни настоятелно, побъркваше я; не бе включила телефонния секретар. Бавно пропълзя на четири крака през всичките вестници до голямата ниска масичка, където бе поставен телефонът. Вдигна слушалката.

— Да?

— Анджела Касини ли е? Обаждаме се от Бостън глоуб. Бихте ли коментирали материала в Поуст?

Тръшна слушалката.

— Копелета…

В един миг посегна към телефона, страшно й се искаше да говори с Дъги, да се опита да му обясни, но той бе по работа във Вашингтон и бе отседнал при приятели, тъй че когато вечерта й се обадеше, котката вече ще е отдавна излязла от чувала.

Анджела погледна пръстите си — трепереха. Господи! Щеше да стане за майтап — един тлъст, голям майтап — повод за разговори по време на вечеря поне през следващите шест месеца. Щяха да се клатят многозначително глави, сякаш винаги са подозирали, че Анджела Касини държи поне няколко ужасяващи скелета в гардероба си. Но нима другите бяха по-различни? Всички до един, дяволите да ги вземат! Разликата обаче бе в това, че нея я бяха разкрили.

Затвори и стисна силно очи, изправена пред неизбежната реалност. Стриптийзьорка, голо маце, кралица на софт — порното. Потрепери, залята отново от вълната на страх.

Ами Дъги… ще го изгуби, въпреки всичките си усилия. Стисна силно юмруци от ярост, мечтите й рухнаха от един-единствен удар. Отметна глава назад в мълчалива агония, не можеше да повярва, не, наистина не можеше да повярва, че всичко се бе изпарило безвъзвратно. В един блажен миг си представи, че може да убеди Дъги, че всичко е плод на грешка, или че е била изнудена, подведена към порока, към баровете със стриптийзьорки, защото тогава е била обикновено селско момиче. Глупости; дори и той щеше да се досети.

Ами приятелите й? Какво ще стане с тях — нашепваше й подигравателно злобен гласец някъде дълбоко в съзнанието й. Нямаше приятели, не и в истинския смисъл на думата, защото никога не се бе нуждаела от приятели, тъй че нямаше кому да се обади за утешение, дори и да искаше.

Спомни си за Дакота Грийнбаум на помена на Мириъм в Сан Марино: пълничката, великодушна Дакота се бе опитала да се държи приятелски, малко в колежански стил, а тя я бе отблъснала. Анджела въздъхна; хора като Дакота направо ти се молеха да ги ухапеш и за нещастие тя бе в готовност да стори тъкмо това и то с лекота, с която човек издухва някоя мушица от ръкава си. И все пак, в този момент Анджела бе готова да жертва значително количество от скъпоценната си гордост, само и само да може да поговори с някой обикновен човек като Дакота — защото тя бе честна и мила, добра жена. Каквато тя самата никога нямаше да бъде.

Погледът й отново спря върху телефона, гадеше й се от осъзнаването на това до каква степен й бе навредил Дрю. А тя си бе мислила, че няма да посмее да го направи! Грешна преценка, за която щеше да съжалява до края на живота си, какъвто и живот да й предстоеше. Разтърси яростно глава, а в същото време ръката й помете телефона от масата тъй силно, че той се сгромоляса на пода и издрънча. Понечи да се изправи, но се подхлъзна на пръснатите вестници, удари лакътя си в ъгъла на масата и от невероятната болка очите й запариха.

Седна на пода, изчака болката да утихне, сетне погледът й се спря на отсрещната стена — на осветлението и картините, от които й бе писнало. Систър Париш — доайенката на нюйоркските декоратори, се бе съгласила да пренареди и обнови апартамента й, което само по себе си беше чест — защото в съответните кръгове се знаеше, че тя избира клиентите си с убийствена безмилостност, избираше ги на основата на връзките, богатството и снобизма им. Погледът й се размъти; бе очаквала с нетърпение да се освободи от парижката тема в обзавеждането и да започне начисто, след като Дъги определеше деня на венчавката. Бе решила да е нещо в английски стил, може би осемнайсети век, дори си представяше някои красиви подробности: великолепна, лакирана в черно маса, тук-там — позлата… Дори бе обмисляла да добави картини от елизабетинския период, които обеднелите графове с готовност продаваха — така щеше да се получи ефект на знаменито родословие, на знатен произход.

Чу рева на самолет някъде високо и премигна. На масата имаше огледало и тя зърна в него своето бледо, мрачно изображение. Беше хубаво огледало, помисли си злобничко тя, макар и малко необичайно, Дрю сигурно щеше да го хареса: със сластолюбивите сирени, които галеха ръба му, цялото бе посребрено в чувствени извивки. Може би трябва да го строши в главата му, ако изобщо го срещне отново. Не, може би трябва да го убие, само че от светска гледна точка това щеше да е за нея двойно самоубийство, можеше да си представи какви заглавия щяха да се появят: Дама от обществото задълбочава скандала с убийство ма жиголо.

Яростта й изригна отново, прати по дяволите обичайното й хладнокръвно самообладание и огледалото отиде при телефона; не се строши, а само се търкаля и търкаля, накрая спря с огледалната си страна нагоре, отразявайки неравен кръг светлина от идеално боядисания таван на апартамента й.

 

 

Луси се отпусна на седалката в колата, все още трепереше от нервността, която я бе обзела още от телефонното обаждане на Макс сутринта; само че сега преливаше от радост, защото гласът й бе излязъл свободно, без усилия и почти безгрешен, а песента, красивата песен бе накарала всички в студиото да замлъкнат.

— Ако Среднощни телефонни обаждания не ги накара да коленичат в проходите между столовете и да искат бис, ще подам оставка.

Луси хвърли предпазлив поглед към Макс.

— Е, ще е малко драстичен ход.

— Може и да се шегувам, но залагам всичките си пари на това шоу — целия си инстинкт и репутация.

— Първия път, когато чух Роуз да я пее — рече Луси, — в гърлото ми застана буца. Притежава същата трагичност, като солото на Фантин в Клетниците — Сънувах сън, не мислиш ли?

— Кога си го гледала?

— Участвах в прослушването за ролята през 85-а.

— Но не си я получила.

Тя поклати глава; тогава бе прекалено млада и още не притежаваше лелеяната членска карта за Актьорския съюз. Нямаше нито самочувствието, нито опита да представи себе си в най-добра светлина, а гласът й само изписка и затихна, преди изобщо да е успял да се извиси. Във всеки случай другите гласове на прослушването бяха далеч по-добри от нейния и тя си тръгна с мрачната мисъл, че бе една съвсем дребна риба, която се опитва да плува в невероятно пренаселено езеро.

— Разбира се, сега съществува голяма възможност да направиш големия си пробив с Мерилин.

Тя извърна поглед към прозорчето.

— Възможност — да, знам го.

— В няколко случая Роуз показа, че не може да се разчита на нея.

Луси не отвърна, защото започна да изпитва неудобство, усещаше се като в капан. Макс намекваше нещо и тя имаше ужасяващото чувство, че знае много добре какво бе то; очакваше всеки момент ръката му да се плъзне към коляното й.

— Убеден съм, че можем да направим нещо…

— Роуз бе предпочетена за ролята и мисля, че трябва да получи своя справедлив шанс.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но ако не си забравила, премиерата е следващата седмица — въздъхна той. — А дори и сладката, малка Роуз да има гласните струни на Мария Калас, тя пак може да се сбогува с надеждите да стане звезда, защото изглежда не може или не иска да се държи като професионалистка. Всъщност причините самата Мерилин Монро да поеме надолу към неминуемия си край отчасти се коренят в отношението и безотговорността й към работата.

— Така е наистина — рече хладно тя. — Е, но може би Роуз си има причини.

— Може, но защо, по дяволите, не си каже? В крайна сметка не можем да отгатнем мислите й. — Изгледа я остро. — Да не ти е казвала нещо?

— Нито думица.

— Глупава малка крава — рече отчаяно той. — Но това пак ме връща към началото на разговора ни.

— Не би ли трябвало да изчакаме, да научим фактите?

Той се размърда неспокойно.

— Какво ти става, Луси, не искаш ли да се възползваш от тази пратена свише възможност? Всеки би се борил със зъби и нокти да е в твоето положение, повече от готов да бутне Роуз от и без това нестабилния й пиедестал.

Тя изведнъж се ядоса, мразеше го за това, че я притисна в ъгъла, тъкмо когато бе толкова щастлива, толкова далеч от гадните, мръсни игрички, които се опитваше да играе.

— Предполагам, че зависи от онова, което ще поискаш — рече тя, обърна се и го погледна в очите, — нали така?

Той се намуси и й напомни за едно от джуджетата, чиято статуйка бе виждала в градината на баща си. Но той нямаше да я докосне, никога, на никаква цена; никога не би жертвала самоуважението си за арогантен негодник като Макс Локхарт, за който и да е мъж, пожелал я с грешни помисли. Реши, че яростта й спрямо подобно отношение бе дошла малко късно, че би трябвало да започне да протестира и да се бори преди години, още когато първото момче дръпна презрамката на сутиена й в училище.

— За бога… — вдигна той очи нагоре, — това не е предложение.

— Но прозвуча доста познато — рече язвително тя.

Той запелтечи изненадан:

— Виж сега, Луси, скъпа, бих искал да забравя последната ни, как да я наречем, интимна среща, но за нещастие тя се е запечатала неизличимо в съзнанието ми като нещо, което не бих искал да се повтори.

Тя се изчерви силно.

— Доколкото си спомням, идеята не бе моя.

— Но не отказа, изобщо не каза нищо.

— Какво, по дяволите, трябваше да кажа? — рече тя и моментално го възненавидя заради сълзите, които напираха в очите й. — Единственото, което желаех, бе проклетата роля в шибаната пиеса.

— Не бе чак толкова шибана, доколкото си спомням.

— Падна само след три седмици.

— Не знаех, че имаш такава силна памет.

— О, я върви по дяволите — рече тихо тя, малко зашеметена, поуплашена, че си бе позволила твърде много.

— Предавам се — рече сухо Макс, — но не знам какво очаквате вие, момичетата, след като правите нещата да изглеждат толкова лесни. А хрумвало ли ти е, че би трябвало да спреш да се правиш на жертва? Нека бъдем честни: ако не искате нещо — роля, работа, услуга, мъж — не бихте били, извини ме за израза, толкова склонни към всякакви аванси. Както и да е, и двамата знаем, че в този бизнес има хора, които използват секса като законно оръжие в пазарлъка. — Той пое дълбоко дъх, прозвуча като израз на отегчение. — Може би ако ми бе казала да се разкарам, пак щеше да получиш ролята.

— Как не!

Той я бе наранил и тогава това не го интересуваше ни най-малко, та дори и напоследък, когато си даваше труда да помисли, но сега усещаше вътрешна промяна, нещо у него се бе освободило и той осъзна, че в дъното на промяната бе Надя. Чудо на чудесата.

— Добре, приемам, че имаш право, но ми се струва, че прекаляваш, Луси, скъпа, ако мога да се изразя така…

Това, предположи тя, бе най-близкото до извинение изявление, което щеше да получи от него. Пръстите й още я сърбяха да го зашлеви по самодоволната физиономия, но потисна това желание, реши, че при това положение не биваше да стига чак дотам. А и в главата й кънтеше ехото на гадничък гласец, който й нашепваше, че в думите му имаше и истина; отвратителният образ на Роджър се появи в съзнанието й и тя се изчерви от унижение.

— … а и подозирам, че в момента изживяваш трудни времена. Прав ли съм?

— Всъщност, така беше — отвърна тя и го погледна изненадана, — но нямам намерение да продължавам повече.

— Моите поздравления — рече с язвително веселие той. — В такъв случай съм убеден, че си повече от готова да работиш съвместно с Роуз през вечер, плюс сутрешните представления.

Тя кимна бавно, полека-лека й просветна, чувстваше се едновременно и ядосана, и глупачка, но въпреки това не възнамеряваше да се извинява за думите си, а и Макс не очакваше това от нея. Той знаеше, че закъснелият й протест бе искрен и макар че нямаше никога да го признае, винаги когато бе пожелавал, се бе възползвал от услугите на момичетата, желаещи да получат роли.

— Но няма да участвам в премиерата, нали?

— Боя се, че не. Въпреки случилото се тази сутрин, Роуз ще получи черешката от тортата. Джаки и аз все още сме готови да поемем риска за премиерата и тя няма да ни подведе — рече убедено той. — Сигурен съм, че дори и Роуз разбира, че повече никога няма да получи подобен шанс.

Луси пое дълбоко дъх и се обърна мълчалива към прозорчето, защото последните му думи я бяха засегнали, но все пак бе нещо, нали така — да играе главната роля в половината спектакли, да пее онези красиви песни, да бъде Мерилин Монро в четири представления седмично? А и бе твърде близо до получаването на ролята изцяло, както си бе мечтала толкова време.

Колата мина кръстовището при улица Ню Оксфорд, зави по Чаринг крос, в полезрението й се появи книжарница Фойлс. Тя си помисли за Ричард, за нейния скъп Ричард, който търпеливо, но упорито си чаткаше на старата Олимпия. Той отново беше без работа и тя изпита известен срам, че търсеше скрити недостатъци в успеха си, във възможността, която току-що бе получила.

Беше напълно достатъчно, рече си Луси, защото да искаш повече, означаваше да предизвикваш съдбата.

 

 

Роуз се бе преместила в малка къща близо до Хай стрийт в Кенсингтън и Джаки едва не пропусна тясната уличка към тихото кварталче, скрито зад шума и глъчта на магазините и уличния трафик. Спря пред боядисана в бяло врата, чу приглушената музика, която се процеждаше иззад нея. Вдигна тежкото бронзово чукче с формата на конска глава и го пусна така, че почукването прокънтя по цялата тясна улица. Изчака, но не последва нищо; изненада се, защото музиката продължаваше да се носи; затова вдигна отново чукчето и го удари силно. Най-сетне чу шум от стъпки. Роуз отвори вратата.

— Джаки — рече тя, очите й се разшириха от изненада.

— Мислех си, че може би ме очакваш — отвърна Джаки и пое дълбоко дъх, защото звездата на шоуто изглеждаше пребледняла и изнурена. — Мога ли да вляза?

— Ама разбира се, да.

— Да не би да не ти е добре? — попита тя, докато пристъпваше вътре.

Роуз зяпна и Джаки забеляза как бързо търсеше какво да излъже.

— Имам главоболие — заекна тя, — много тежко, може би е мигрена.

— Защо не телефонира? Или си забравила, че те чакаха за сутрешното предаване на телевизията?

Роуз ахна и лицето й моментално почервеня.

— Как можа да забравиш, Роуз? — попита Джаки, просто не можеше да повярва. — Знаеш колко важно бе това за спектакъла.

— Не знам… не съм на себе си, нали виждаш…

— Не, не виждам — рече Джаки. — Бихме ли могли да седнем някъде и да поговорим.

— О, извинявай, разбира се.

Джаки я последва в малко антре с дървена ламперия, в средата му се виеше стълбище.

— Всекидневната е там, горе — рече Роуз и отстъпи, за да поеме Джаки пред нея.

Когато се изкачи, Джаки попадна в истински хаос. Дрехи и вестници бяха пръснати по всички мебели, подаваха се из неразопаковани кашони, препълнени пепелници и мръсни чаши заемаха всичкото останало място; носеше се мирис на алкохол и марихуана. В единия ъгъл имаше планина от струпани плюшени мечета и други животинки.

Обърна се към Роуз:

— Би ли намалила музиката?

Роуз изпълни молбата, сетне се зае да разчисти място, където Джаки да седне.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря — поклати глава Джаки.

— Аз ще си направя, ако нямаш нищо против.

Джаки нетърпеливо махна с ръка към неизмитите чаши.

— Струва ми се, че напоследък я караш само на кафе…

И бог знае още на какво.

Роуз й се усмихна притеснена, сякаш я бе разкрила, сетне седна.

— Е? — попита Джаки. — Ще ми кажеш ли какво има?

Роуз сведе поглед към сплетените си пръсти.

— Нали разбираш какъв е залогът, Роуз? Ти буквално изнасяш представлението, целият състав, всички, които участват в спектакъла, зависят от теб.

Тя кимна.

— Е, какво има? — продължи да настоява Джаки.

— Както ти казах, не се чувствам съвсем на себе си — отвърна безхарактерно тя.

— Премиерата е след девет дни, Роуз! — рече остро Джаки. — И това обяснение просто не върши работа.

— Съжалявам.

— Трябва да се стегнеш, иначе просто не мога да рискувам с теб на премиерата.

Джаки посочи с ръка разхвърляната стая.

— Просто се огледай, вглеждала ли си се скоро?

Роуз вдигна глава и погледът й пробяга по хаоса, по мръсните чаши и препълнените пепелници… Ризите на Дрю и ярко оцветената копринена вратовръзка, която му бе подарила, лежаха на купчина на пода.

Джаки проследи погледа й и първоначално се вцепени, но сетне почувства неочаквано облекчение. Значи — проблеми с мъж. Защо, по дяволите, Роуз не бе казала нищо?

— Кой е той?

Роуз подскочи.

— Какво искаш да кажеш? — попита глуповато тя.

— Мъжът, чиято е тази връзка, тези ризи?

Роуз се изчерви, но не каза нищо.

— Добре — рече Джаки, — знам, че не ми влиза в работата, но ако личният ти живот влияе върху резултата от постановката на Мерилин, то аз имам правото да знам, не смяташ ли?

— Не е съвсем така — рече отбранително Роуз.

— Как мога да знам как е, когато не са ми известни фактите?

— Просто сега имам известни проблеми.

— Имаш предвид него.

— Той има известни проблеми.

— С теб ли живее?

— Да — Роуз стана бързо; не го бе виждала от три дни.

— Каквито и проблеми да има, сигурна съм, че не би искала да провалиш кариерата си заради него, нали така?

Роуз поклати глава.

Джаки въздъхна вътрешно, погледът й се спря върху отчасти сведената глава. Винаги се бе опитвала да подхожда снизходително към актьорите с проблеми, независимо дали бяха свързани с алкохола, наркотиците или секса, защото понякога им бе достатъчно само да поговориш с тях или да им дадеш шанс да се оправят, тогава някак си, противно на всички очаквания, от хаоса и недисциплинираността изплуваше умопомрачителен спектакъл. Можеше ли да поеме риска, че и Роуз ще реагира по същия начин?

— Роуз — рече благо тя, — погледни ме. Точно така. Сега искам да си вземеш душ, да се преоблечеш и да се върнеш в театъра с мен. Там ти ще се заемеш с репетициите, а аз ще уредя някой да дойде тук да почисти къщата и да я тури в ред.

— Не мисля, че…

— На този етап — прекъсна я Джаки, — не искам изобщо да знам какво мислиш, Роуз. Искаш да задържиш тази роля, нали? — Огледа демонстративно стаята. — Искаш и да задържиш тази хубава къща, нали?

— Да — отвърна хрисимо Роуз.

— И искаш да получиш славата на премиерата, нали?

— Да.

— Е, тогава не се лишавай сама от всичко това. Имаш великолепен глас и бляскаво бъдеще, ако се вземеш в ръце. Сигурно има хиляди момичета, които биха продали и душите си, за да са на твоето място.

— Знам — отрони тихо тя, помисли си окаяно за Бабс, която й бе казала същото, преди да напусне апартамента; оттогава не бяха разговаряли. — Съжалявам, Джаки.

— Добре, стига да говориш сериозно.

— О, да, съвсем сериозно говоря, наистина.

— Освен това съм сигурна, че приятелят ти е чудесно момче, но той не е целият живот, никой не може да бъде, без значение как трепва сърцето ти, когато влезе в стаята.

Роуз се усмихна свенливо, а Джаки поклати глава и попита:

— Толкова ли са зле нещата?

Роуз кимна.

— И си само на двайсет години?

— Да.

— Е, можеш и да не ми повярваш на това сега, но аз съм с десет години по-възрастна и сърцето ми е потрепвало поне дузина пъти. — Тя замлъкна, търсеше най-подходящите думи. — А когато нещата се объркваха, както неизбежно става, винаги ми оставаше работата — моята вярна, стара приятелка ме очакваше с протегната ръка — това бе нещо, което никой не успя да ми отнеме.

Тя усети пробождаща вътрешна болка, когато се сети, че щеше да й се наложи да направи и невъзможното, за да преодолее следващите шест месеца, мъката, а след това и онова, което не можеше да си представи: да се научи да живее с онази голяма празнота в живота си на мястото, което заемаше баща й.

Роуз я гледаше почти с благоговение като кършеше пръсти с изгризани нокти в скута си.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе?

Джаки поклати нетърпеливо глава, сетне се прокашля.

— Разбра ли какво исках да ти кажа?

Роуз кимна.

— Добре тогава — рече Джаки, като с усилие вложи известна веселост в тона си. — А сега иди и се преоблечи, инак докато пристигнем, Макс вече ще е почнал да скубе косите си.

— Благодаря ти, Джаки — Роуз се надигна, чувстваше се по-добре, отколкото от дни наред — някак оптимистично настроена и свободна.

Прекоси решително стаята, вдигна пътьом нещата на Дрю и ги притисна силно към гърдите си. Бе глупаво да се тревожи за него, той бе зает човек, не бе лесно да си до него; беше й го казвал често, но тя малко се засягаше, че той не обсъждаше проблемите си, колкото и да настояваше тя, дори и когато я будеше хленчещ, ридаещ от поредния си кошмар.

Сви рамене и влезе в спалнята, която би трябвало да дели с него, спря върху големия вълнен килим, за да погледне с обич ризите в ръцете си, вдигна ги, за да вдиша аромата му. Погледът й се отнесе замечтано към завивките — чаршафите и възглавниците, които не искаше да сменя. Въпреки казаното от Джаки, не можеше да си представи сърцето си да се разтупти и да потрепне за някой друг — просто бе невъзможно. Дрю я обичаше, тя — също, щяха да преодолеят заедно проблемите си, дори и неспокойните му сънища.

Красивото й личице стана изведнъж сериозно, една строфа от мюзикъла изплува в съзнанието й: Какво може да означава животът без любов? Тя е единственото безсмъртно нещо у нас. Казала го бе — или нещо в същия дух — Мерилин Монро. Думите стоплиха Роуз; устните й се разтеглиха в усмивка и тя започна да си тананика.

 

 

Неоновите букви бяха почти готови. Джаки отстъпи няколко крачки назад към бордюра и се загледа: монтираха последните букви от Мерилин — големи, ярки, златисти; пулсът й се ускори от вълнението, което започна да я обзема. Отдаде се на този миг толкова дълго, колкото й бе възможно, но той скоро си отиде, защото мислите й отново се върнаха към баща й. Той повече нямаше да играе в Уест енд; щеше да извади дори голям късмет, ако успееше да завърши онзи свой любим филм.

Нещо повече, бе казал на Клеър, че няма да дойде на премиерата на Мерилин, защото всичко било против пътуването му, особено отвратителното време в Шотландия, което си бе характерно за сезона. Застави се да се върне отново в театъра, боеше се от издайническото потрепване на долната си устна — да не би да се разплаче. Разбира се, че не биваше да идва; пътуването навярно щеше да ускори края му.

Стаята, която използваше като временен кабинет, бе бездушна и спартански обзаведена, но поне имаше приличен стол, телефон и малко прозорче, което гледаше към Мейдън лейн срещу гърба на театъра. На перваза лежеше списъкът с всичките неща, които трябваше да провери този следобед, с имена на всички, на които трябваше да позвъни; нямаше време да обядва, а не бе и гладна, но копнееше за едно кафе.

Телефонът звънна и тя подскочи.

— Жаклин Джоунс.

— Къде е той? — изсъска гласът на майка й в слушалката. — Кажи нещо, по дяволите!

— Предполагам става дума за Дрю? — отвърна студено тя. — Мислех си, че е при теб.

— Не ми хитрувай, Джаки.

— Не хитрувам, майко! Не знам къде е и не искам да знам; не давам и пет пари, ако ще и да се пържи в ада.

— Глу-пости!

— Ти си пияна.

— А ти какво друго очакваше?

Джаки не отвърна нищо.

— Виждала ли си нюйоркските вестници?

Тонът на Анджела бе истеричен.

— Не знам за какво говориш.

Настана мълчание, чуваше само учестеното дишане на майка си.

— Той го направи — рече рязко тя. — Не мислех, че ще има куража, но той го имал. — Последва тежка въздишка, преди тя отново да заговори. — Той го взриви — всичко. Край.

— Какъв край? На кое?

— На живота ми — на моя хубав, бляскав, очарователно публичен живот.

— Не разбирам.

— О, за бога… прочети вестниците, опитай с Ню Йорк Поуст за начало, ще видиш една много сочна снимка на майка си. — Анджела понечи да се засмее, но веднага спря, защото смехът й приличаше повече на ридание.

— Добре ли си?

— Ти помниш Пинки Джоунс, нали, Джаки? Пътувахме доста заедно. Помниш ли?

Дъхът на Джаки секна.

— Някой е открил.

— Дрю е открил… и Дрю е разказал.

— Какво ще правиш?

— Да правя ли? — повтори тя, вцепенена от ярост, като се сети за всяка унизителна, евтина думица от телефонния си разговор с Дъги.

Беше наистина невероятна ирония на съдбата, та той дори не бе видял проклетите вестници и не знаеше… Заекваше, изтърваше мисълта си, докато тя пък използва съблазнителното си гласче на малко момиченце, лееше сладки словца в проклетата слушалка и през цялото време коленете й бяха омекнали като желе; очакваше го да каже нещо, каквото и да е, за мръсотиите, сигурна бе, че ги бе прочел. Но Дъги не каза нищо, нищо съществено до самия край, когато най-сетне изплю невероятната истина — все едно повърна отгоре й — думите му я халосаха, зашеметиха я, докато проникваха в съзнанието й, за да експлодират там. Дъги си бил намерил друга. Дори и сега й бе трудно да му повярва.

— Гледката от апартамента ми на покрива е забележителна; може би няма да е зле да приближа и да погледна по-отблизо, отвисоко…

— Мелодраматичността не ти отива — рече Джаки, мисълта за смъртта веднага й напомни за Дейвид. — И трябва ли да изпитвам жал към теб? Защото не мога.

— Никога не съм искала нещо от теб.

Не би трябвало да я заболи, но я заболя, както много пъти досега; майка й никога не пропускаше случая да бъде брутална.

— Имам работа.

— О, проклетият ти мюзикъл — въздъхна Анджела, почувствала се изведнъж уморена от всичко. — Вече можеш да си получиш парите.

— Какви пари?

— От наследството си.

Все едно даваше на дете пакетче бонбони.

— Сериозно ли говориш?

— Просто ми повярвай, защото съм уморена.

— Мога ли да попитам защо сега? Не разбирам.

— Неспособността ти да разбереш започва да ме побърква. Има ли значение защо сега, за бога? Можеш да си ги получиш, до последния цент, изобщо не ме интересува. Вече няма значение.

Ако изобщо бе имало значение. Образът на биреното коремче и разширените вени на Дъги бързо избледняваха от съзнанието й.

Дълбоко в сърцето си тя се питаше дали противопоставянето й на Мерилин не бе повече на лична основа, нещо, което имаше общо с онова зеленооко чудовище, с факта, че собствената й дъщеря изглежда бе в състояние да възкреси легендата и да я размаха пред носа й. Джаки винаги се изпречваше на пътя й.

Анджела никога не успя да се научи как да се справя със собствената си слабост. Държеше карез, трупаше горчивини досущ като някой скъперник; можеше да усети болката от някой спомен тъй силно, сякаш събитието се бе случило предишния ден. Дори и след години не бе в състояние да приеме нещата, които не можеха вече да се променят.

— Това да не би да означава, че ще дойдеш на премиерата? — попита сухо Джаки, не можа да се сдържи.

— Моля те, не ме разсмивай — отвърна Анджела. — Впрочем, сещам се от кого си взела това чувство за хумор…

От баща й.

— Просто попитах.

— Можеш да бъдеш сигурна в едно: няма да бъда в Ню Йорк. С него е свършено, пълна досада… Нямам търпение да се отърва от тези официални вечери и приеми, пълни с тъпанари, които бърборят глупости за Ню Ейдж, за карми и тям подобни тъпотии — рече неубедително и мрачно тя. — Заминавам, преди лешоядите да са се появили да заръфат трупа ми.

— Всичко ще отмине, хората имат твърде къса памет.

— Не и в кръговете, в които се движа, там е по-различно. Както и да е, не искам да говоря за това, всичко свърши — обяви рязко тя и потрепери, погледна надолу към бутилката шампанско до извития крак на стола, към самотната чаша на масата. — Наела съм къща в Саут Бийч за месец-два, може би — три; навярно никой няма да ме открие сред гейовете, мераклиите и кубинските имигрантки.

— О, хайде, хайде, чух, че Саут Бийч бързо набира популярност в обществото, Татлър и ЕЛ снимат модните си колекции там.

Джаки знаеше много добре, че майка й никога не би докоснала с крак място, което би сметнала за неприемливо.

— Казват, че там вече било доста модно.

— Ако ти харесват фотографи, загорели армии от гейове и типове а ла Силвестър Сталоун.

— Мислех, че на теб ти допадат, майко.

— Не е смешно, Джаки — рече ледено Анджела, — и не ме наричай майко.

Джаки чу изщракването в слушалката, когато майка й тръшна слушалката, и едва не се усмихна, но мислите й за нещастие се върнаха към Дрю; изглежда в крайна сметка не се бе върнал в Ню Йорк и това й откритие я обезпокои, защото, доколкото знаеше, тя бе единствената му връзка в Лондон.

Погледна през прозореца към тясната улица долу. Ала сега той бе свободен, значи навярно си е намерил някого — може би дори винаги е имало някоя друга, защото това бе характерно за него. И кой бе всъщност той? Беше се оказал завършен лъжец, имаше неоспорим чар, изглеждаше много добре, способен бе на удивителни измами — качества, които му бяха позволили да се носи насам-натам и да се забавлява добре и дълго. Но нямаше пари, това бе ясно, така си обясняваше защо бе настоявал връзката им да продължи. А Анджела? Затвори очи, когато неизбежно й се натрапи грозната картина: той и майка й, заедно, как се любят.

Някой почука на вратата; тя се обърна и видя Джейми да влиза. Нещо свежо, чисто и мило. Въздъхна вътрешно с облекчение, погледна го очарована, все още изненадана от силното си желание и от начина, по който той му бе отговорил. Никога не бе предполагала колко дълбока бе чувствеността му, нито пък — лекотата и силата, с която я обладаваше отново и отново. Имаше разбира се и наслада във всичко, което правеше, както и топлина и невинност, обожание, което тя нито бе заслужила, нито бе спечелила.

— Здрасти — поздрави той.

— Здрасти.

В един миг погледите им се срещнаха.

— Макс би искал да те види — рече й накрая. — В залата е, иска да се уточнят последно филмовите клипове.

— Добре.

Трябваше да подберат кадри от шестте откъса от най-добрите филми на Монро, които щяха да използват в една сцена от второ действие. Откъсите щяха да бъдат редактирани така, че да преливат гладко един в друг, щяха да ги прожектират без звук на голям екран в дъното, докато Роуз щеше да стои на авансцената в очакване да запее, когато клиповете свършат.

— А ти би ли ми напомнил да му спомена, че предварителните продажби набират най-сетне скорост, дори и за сутрешните представления.

Все още обаче бяха разочароващи. Тя се успокояваше с интереса, който навярно щеше да предизвика сутрешното предаване по телевизията, както и с реклами, които щяха да пуснат на цели страници през уикенда и в неделните вестници. В списание Вие имаше статия за шоуто, а в Стандарт, Експрес и Мейл бяха обещали да пуснат статии и снимки на Роуз и Луси през следващата седмица.

— Но все пак се безпокоиш, нали?

— Ами, засега едва сме минали първите сто хиляди и това е за няколко седмици. Трябва да наберем скорост. — Тя пое дъх, опитваше се да не мисли за спомоществователите си, които й се бяха доверили. — За да ти стане ясно какво имам предвид, когато излезе премиерата на Джоузеф, предварителните продажби бяха в рамките на сто бона дневно.

— Разполагаме все още с повече от седмица.

Тя се усмихна.

— Знам. Едно от нещата, които научих от донякъде ограничения си опит в този бизнес, е да не губя вяра, а и в крайна сметка вълната понякога се обръща.

— Едва не забравих — прекъсна я той. — Ивон би искала да минеш при нея по някое време днес.

Джаки кимна; знаеше какво иска Ивон — повече пари и макар да й бе отказала, щеше да се предаде. Сега, след като се реши Луси да поеме част от отговорността на Роуз да играе Мерилин, щяха да й са нужни подходящи костюми, два от които бяха перфектни копия на оригиналите на Монро, безумно скъпи за изработка. Освен това Луси бе не само по-висока от Роуз, но и с по-едър кокал, с повечко плът, а роклята от сцената в Медисън скуеър гардън бе плътно прилепнала по тялото, полупрозрачна и изключително фина. Ставаше повече от очевидно, че всяко от момичетата трябваше да разполага със собствен набор костюми, а и времето не достигаше.

— Пак изглеждаш угрижена, добре ли си?

— Денят бе доста тежък — призна тя. — Гризят ме непрекъснато опасения за Роуз, но се самоубедих, че вечерта на премиерата ще бъде наред, както се казва… а малко преди да дойдеш, разговарях с майка си; мисля, че беше пияна. Както излиза, Дрю е изровил някои неприятни моменти от миналото й и ги е подал на националните всекидневници отвъд океана. Тя е опропастена, макар че, разбира се, никога не би го признала.

— Това безпокои ли те?

— Обаждането й ли? Предполагам, че майка ми винаги ще ме безпокои по някакъв начин; тя предизвиква лош ефект — рече Джаки с известна нотка на горчивина. — Разбира се, нещата няма как да не се усложнят от това, че е спяла с приятеля ми и почти годеник. На човек му трябва известно време.

— Съжалявам.

— И аз, но по различни причини. Вече не съжалявам никак.

— Ще те видя ли довечера.

— О, разбира се — отвърна тихо тя.

— Алдо остава до късно тази вечер с Роуз; ще се опита да навакса.

Няма да съм му необходима за това. — Взряха се един в друг. — Ела.

Той пристъпи крачка към нея, сетне втора, тя простря ръце и пръстите й се сплетоха с неговите. Надигна се на пръсти и леко го целуна по устните.

— Това би трябвало да ми стигне до довечера — усмихна се тя, — а сега — на работа.

Докато й отваряше вратата, той рече:

— Роуз изглежда добре, гласът й е по-красив от всякога.

— Слава богу! Но Джаки се намръщи. — Не гласът й ме безпокои, а проблемите, които си мисли, че има. Сладурана, но не е от най-силните характери; все пак се вижда по-решителна след разговора ни.

— Каза ли ти какво има?

— По-скоро камък ще пусне вода — въздъхна тя. — Бях с нея тази сутрин и съм съвсем сигурна, че каквото и да е, причината е в някакъв мъж, макар тя да не каза нищо повече.

Джейми замълча, помисли си за Дрю, за догадките си относно връзката му с Роуз.

— Тя доста се бе сприятелила с Дрю — вметна неочаквано той, — но това може и да не означава нищо.

Джаки спря и се вторачи в него.

— Откъде знаеш?

— Видях ги да влизат заедно в едно такси, но бе преди доста време, през октомври или ноември, а веднъж на репетициите тя ме попита за него. Беше по времето, когато той отсъстваше, по Коледа; искаше да разбере дали ще се върне.

— Боже мой! — изохка тихо тя. Дори и тогава.

— Това е всичко.

— Достатъчно е — рече тя и се замисли безпомощно за Дрю, човекът, в който смяташе, че е влюбена. Беше я мамил толкова изкусно, а тя бе вярвала на всяка негова дума, бе лековерна като Роуз. — Сигурно е още тук, би трябвало…

— Какво ще направиш?

Тя сви рамене.

— Какво мога да направя? Не мога да искам тя да не се вижда с него, а и тя навярно ще отрече, че го прави.

Стояха пред вратата, тя вдигна отчаяна глава към високия таван, някаква лампа хвърляше сноп светлина върху лабиринта от коридори, които водеха към гримьорните. Иззад стените към тясното стълбище се носеше глъч: чуваше се далечната музика на оркестъра, издигаха се гласове, стихваха.

— Защо има такива хора, Джейми — промълви тя, — които нахлуват в живота ни, предизвикват хаос и после си отиват? Без чувството на вина, без съжаление, без нищо. — Тя се обърна озадачена. — Сякаш на тези хора по рождение им липсва нещо.

— Баща ми веднъж ми каза, че вярвал, че всички сме ангели.

— И?

— Съгрешаваме.

— Но очевидно някои повече от другите.

Той се усмихна.

Тя го хвана и стисна благодарно ръката му.

— Ти наистина ще се върнеш, нали?

Той бавно кимна.

— Не ми е мястото тук, Кения е моята родина, това поне го разбрах.

— Може би не си се отпуснал достатъчно време.

Той поклати глава.

— Ела с мен.

— Не мога.

Той се усмихна с усилие.

— Не очаквах да отговориш иначе.

Тя замълча, трогната от мъката и копнежа му.

— Най-добре е да вървим — рече тихо тя — Макс сигурно вече нервничи.

Той проследи погледа й, чу красивият глас да се надига в залата.

— А какво ще правиш с Роуз?

— Ще чакам.

 

 

Заваля, Роуз нямаше чадър и затова пробяга последните сто метра до къщата си. На горния етаж светеше и сърцето й трепна от радост. Затърси трескаво ключовете в джоба на якето си, а когато най-сетне успя да отвори вратата, я блъсна нетърпеливо и тя се затръшна зад гърба й; сетне изтича нагоре по спираловидното стълбище.

— Дрю!

Огледа бързо празната стая, сетне пое към отворената врата на спалнята и — ето го, лежеше напреко на леглото стиснал в ръце бутилка бърбън Олд грандад.

— Здрасти — рече безизразно той.

— О, Дрю — заговори бързо тя, — къде беше? Толкова се безпокоях.

— Работа — избъбри той. — Винаги работа, нали така?

— Знам, но няма да е зле да знам понякога къде си — мога да ти позвъня, да поговорим.

— Значи си мислиш, че ще е добре да знаеш къде бях… — Тонът му бе неприятен, предизвикателен. — Не бих казал, че ще е добре.

— Нищо, опитай — рече свенливо тя, без да усети предупредителната нотка в тона му. Седна на леглото до него и се взря в лицето му с уголемени, изпълнени с обожание очи.

Дрю вдигна очи от бутилката бърбън и отвърна на погледа й, удивен от това колко много го дразнеше и отегчаваше.

— Чувала ли си за клуб Лукс?

Тя поклати отрицателно глава.

— Нощен клуб, с гърли.

Тя се намръщи, не можа веднага да схване.

— Никога не съм го чувала.

— Реших да остана там в четвъртък вечер — продължи той, сякаш не бе чул думите й, — в една от готините им, малки, задни стаички. — Отпи голяма глътка бърбън. — В петък се помотах насам-натам, сетне се върнах в клуба и си легнах с едно от момичетата, едно наистина готино парче — Жасмин. Полинезийка. Останах при нея целия уикенд, докато не ми писна да нося все едни и същи гащи. Затова се върнах.

Тя седеше вторачена в него, малката й ръка потрепваше нервно върху коляното й.

— Не разбирам.

— Какво още е необходимо, за да се размърда жалкото ти мозъче, Роуз? Просто си прекарах добре. И всъщност, получих едно добро чукане.

— Шегуваш се, нали? — усмихна му се трепетно тя.

— Няма майтап, Роуз.

Тя зяпна, сетне затвори уста.

— Събирам си партакешите и се връщам в Щатите.

— Но аз си мислех — гласът й секна. — Ти дойде при мен, живеем заедно.

— О, разбира се — рече той, — бях забравил. — Тресна бутилката с бърбън върху нощното шкафче и спусна крака от леглото. — Трябваше да живея някъде.

Тя го загледа с шокирани очи как прекосява стаята.

— Защо правиш това, Дрю? Какво съм сторила?

Той извади един куфар от гардероба и го хвърли върху леглото.

— Не говориш сериозно — изправи се тя, — нали?

Той започна да събира ризите, които тя грижливо бе сгънала, копринената вратовръзка, обувките, смокингите, които изобщо не бе обличал, бялата копринена риза, която Анджела му бе купила, все още опакована в тънка хартия.

— Дрю, моля те! — Роуз прекоси стаята и го хвана за ръката, притисна се към нея, вдигна лице към него.

— Виж какво — рече той с ледено безразличие, — не те желая. Схвана ли?

— Не си отивай, Дрю — изхленчи с треперещ глас тя, — моля те. — Сълзите, прекалено тежки, за да може да ги задържи, се търкулнаха по бузите й. Направи крачка към него. — Обичам те! — Тя пое на пресекулки дъх. — Ти ме обичаш.

Той спря да събира дрехите си и се обърна към нея.

— Какво каза?

Лицето му сякаш се стесни, чертите му се изостриха и някак потъмняха.

— Обичам те.

— Кажи и останалото.

Тя преглътна и рече тихичко.

— И ти ме обичаш.

Той дълго-дълго клати глава, преди да заговори отново.

— Да те обичам? Аз дори не те харесвам. Всъщност, Роуз, ти си направо глупаво трогателна, а най-смешното е, че изобщо не се усещаш. — Приближи лице към нейното, устните му се извиха нагоре, натъртваше на всяка своя дума. — Ще ти кажа и още нещо: причиняваш ми кошмари, знаеш ли това? Големи, мазни, лигави кошмари, от които кожата ми настръхва. — Натрупаните през последните месеци омраза и горчилка изпълзяха от дълбоките, с години дълбани рани. — А когато се събудя и те видя да лежиш ококорена до мен… направо ми се повдига.

Това бе истински и продължителен кошмар, вледеняващият, вбесяващ го ужас, който изпитваше всяка сутрин, защото Роуз не бе Анджела; и никога нямаше да бъде.

— И като се огледам в тая шибана стая и видя тези мечета, шибаните ти мечета! — Той заби силно показалец в нея. — Би трябвало още да те повиват в пелени, знаеш ли това?

Той не помнеше да е имал плюшено мече, нито пък влакче играчка или от онези малки коли, досущ като истински, които децата карат с педали. Никога изобщо не бе имал подобни шибани играчки.

Дрю премигна и с погнуса забеляза, че по бузите му се стичаха сълзи. Извърна лице към стената, стискаше и отпускаше юмруци.

Роуз седеше на края на леглото, с побеляло лице, потресена, гадеше й се.

— Не си отивай, Дрю — прошепна отчаяно тя, — навярно ще можем да поправим нещата.

Той не отговори нищо, мълчанието се разрастваше като снежна топка.

— Няма повече да те нервирам — чу се накрая умоляващият й глас, — обещавам, че няма.

— Аз не те желая! — изкрещя той и едновременно с това се обърна. — Нrufhd не съм те желал.

Тялото й потрепери, сетне се смръзна от ужас, стомахът й така се бунтуваше, че й се стори, че ей сега ще повърне.

— Погледни лицето ми, Роуз — кипна той, — гледай движението на устните ми: аз не те желая. Желая жена на име Анджела, американска дама, в чието кутре има повече стил; отколкото в цялото твое тъжно, малко тяло.

Той се извърна от нея, отиде при куфара и го затвори с трясък. Сакото му бе на облегалката на стола; взе го, бързо напъха ръце в ръкавите му, сетне взе куфара и мина покрай нея, без да каже и думица.

Тя чу как стъпките му се отдалечават, как пресичат всекидневната, как сетне се спускат по желязната вита стълба, куфарът подрънкваше при ударите в перилата. Отчаян стон се изтръгна от устните й, тя стана, обзета от паника, и изтича през отворената врата.

— Дрю… — изрида тя — Дрю…

Стигна до стълбището и паниката й се превърна в ужас, когато чу захлопването на входната врата зад гърба му. Усети как се олюлява, сетне се спусна по стълбите и излезе на мократа, сива улица. Всичките й красиви, глупави мечти се бяха пръснали на парчета, като строшено стъкло.

 

 

Ричард прочете писмото отново и сърцето му се разтупка. Остави го внимателно и оглади гънките, доколкото можа, така че Луси да може да го забележи на масата. От едната му страна сложи червена роза, която контрастираше чудесно на блестящата бяла покривка и зелените свещи — единствените, които можа да открие в тъмните ъгли на кухненския шкаф.

Отдръпна се назад и огледа творението си, сетне погледна часовника — очакваше я да се появи всеки момент. Подсвирквайки си весело, се обърна към касетофона и купчината неподредени касети. Прокара пръст по заглавията в търсене на албум, който щеше да подхожда за случая: нещо романтично, трогателно може би, но не и тъжно или трагично, беше му писнало от трагедии. Обикновено предоставяше избора на Луси, но този път трябваше да го направи, защото това бе неговият миг и той бе решен всичко да е готово, когато тя влезе в стаята.

Откога не бе получавал една наистина добра новина, която да й дари? Седна на пода, кръстоса крака, опря глава на фотьойла и вдигна очи към тавана, колкото да забележи приличащите на обозначения върху карта цепнатини и пукнатини по пожълтелия тапет. Мислите му веднага се заеха с въпроса за преместването в нов апартамент, но изостави начаса идеята, боеше се засега да си позволи мечтите да се превърнат толкова бързо в реалност.

Ричард въздъхна тежко и отново насочи вниманието си към касетите, най-накрая отхвърли Любовни песни от Елтън Джон и се спря на Най-доброто от Павароти, защото въпреки вътрешните си задръжки, се чувстваше весел и експанзивен, изпитваше огромно желание да изригне в песен като О, соле мио!, която винаги караше Луси да се разкиска, или Ничий сън — от нея пък винаги му се доплакваше. Точно включи касетофона и се готвеше да пъхне касетата, когато чу изщракването на ключалката и тя влезе, със зачервено от вятъра лице, беше много красива.

— Познай какво се случи!

Той поклати глава.

— Знаеш, че не ме бива много в гадаенето.

Луси пое дълбоко дъх.

— Аз ще играя на премиерата.

Ричард зяпна.

— Я повтори, моля те.

— Аз ще участвам в премиерата!

— Но това е дяволски хубаво! Но защо? Как? — Той отиде при нея, целуна розовите й устни и заразвива шала й. — Кажи ми, за бога, момиче!

Неговата новина можеше да почака.

— Е, не е така, както бих искала да стане, но такава била съдбата.

— Нови проблеми с Роуз?

Тя кимна и свали палтото си.

— Изпаднала е в някаква криза, набъркани са и наркотици… — Луси отиде до добре подредената маса и си наля малко вино. — Никой не знае какво точно се е случило.

— Е, предполагам, че така е предопределено от Провидението.

— Всички се щурат из театъра като полудели.

— Сигурно си имала доста тежък ден.

— Започна съвсем спокойно, но свърши с гръм и трясък. — Отпи голяма глътка вино. — Първо, сутринта ми правиха рекламни снимки; Джаки се опитва да извлече максимума и да възбуди колкото е възможно по-голям интерес, след това — проби в гардеробната и накрая ме оставиха в милостивите ръце на Алдо и Макс.

— Алдо ти харесва.

— Да, добър е.

— Но не и злобното джудже.

— Ако трябва да бъдем справедливи, напоследък е много по-разумен. Мисля, че е обърнал нова страница или поне се държи много по-човешки.

— Навярно вече е обезсилен от фаталния ти чар, скъпа моя.

В очите й моментално пробяга сянка, защото Ричард си нямаше и представа колко бе близо до истината. Тя го прегърна и пое дълбоко дъх.

— Страхуваш ли се?

Тя кимна.

— Ще се справиш, ще бъдеш страхотна.

— Нали знаеш, че в последната сцена съм гола — както майка ме е родила?

— Не съм мислил много за това, но нали Монро е умряла така, поне това твърди историята и стотиците й биографи. Притеснява ли те?

— А теб?

— След като е необходимо за пиесата, а не е самоцелно… — започна сериозно той, но сетне се усмихна.

— По-голямата част от тялото ми е покрита, тъй че сцената не е чак толкова скандална. — Луси вдигна брадичка и го погледна. — Лежа както оригинала — просната, по корем, само гърбът и раменете ми са открити. Дясната ми буза лежи върху възглавницата, очите са затворени. Здраво стискам телефонната слушалка в дясната си ръка.

— Звучи ми като че е от документален филм.

— Това е мюзикъл с документални факти.

— А как се представя смъртта й?

— Не се представя, защото никой всъщност не знае как точно е умряла, дали е било убийство или самоубийство, а Джаки и Макс предпочитат да не правят догадки. — Луси посегна за чашата си. — Във финалната сцена тя просто лежи мъртва. Сцената е тъмна, не е осветена, с изключение на един прожектор, насочен към тялото й. Гледах как Роуз я изпълнява в последните репетиции преди генералната, стори ми се невероятно ефектна, осветлението бе великолепно… ярък лъч, който постепенно се стеснява, стеснява и изчезва.

— Досущ като самата Монро.

— Да.

Ричард погледна сериозното изражение на лицето й, пълните, тъжни устни, правилния й красив нос, поради който самият той се чувстваше едва ли не Сирано дьо Бержерак.

— Не забеляза моята изненада.

— Какво?

Той посочи към масата.

Тя го погледна, сетне отиде до масата и взе листа. Неговата изненада — бе чакал мъчително дълго, за да й каже, още от пристигането на пощата сутринта, през целия дълъг ден.

Луси изпищя, размаха писмото във въздуха и се втурна към него.

— Как можа да ме оставиш да си бъбря толкова време все за себе си, когато имаш такова нещо за казване! — Целуна го, отново и отново, взе лицето му в ръце и продължи нападението си, докато той не остана без дъх. — О, Ричард… — тя поклати глава, не можеше да повярва. — Толкова се радвам за теб.

— Не и колкото аз самият — ухили се той. — Пет хиляди кинта за невзрачното ми опитче. Можеш ли да си представиш издателят да ми плати за това, че съм избълвал разочарованията и параноите си върху хартия? Удивително… — рече той в тих унес.

— О, не се самоподценявай, винаги го правиш, просто приеми, че новината е фантастична.

— Разбира се, няма да получа парите веднага. Новият ми — литературният ми — агент Тасмин (Нед може да ходи на кино) ми каза, че ще получа две хиляди като аванс и по хиляда и петстотин в деня на отпечатването съответно на изданията с твърди и с меки корици.

— И въпреки това е фантастично… дори само за това, че ще го публикуват! — Тя отново се хвърли към него.

— Е, поне е едно начало.

— Не се прави на нещастник — притисна се силно към него тя. — Ще те публикуват, а това е много повече от едно начало, това определено е поврат.

А той се нуждаеше от него, от толкова време се нуждаеше от него. Очите му заблещукаха, той леко сведе глава встрани, сякаш за да се наслади на думите й.

Ричард се усмихна и целуна красивата глава на Луси по темето, усети как някъде вътре в него се надига нежното и красиво чувство на вяра и на щастие. Може би бе крайно време вече да започне да вярва в себе си.

 

 

— Как се чувстваш? — попита Бабс и постави цветя и кесия със сливи на шкафчето до леглото на Роуз.

— Добре.

— Откога си тук?

— От четири дни.

— Ще се оправиш.

Роуз бавно кимна.

— И ще можеш да се върнеш отново в шоуто, веднага щом се оправиш, нали?

Роуз я гледаше, сплела здраво пръсти. Ноктите й бяха изгризани до кръв.

— Защо не го кажеш?

— Какво да кажа, Роуз?

— Че беше права.

Бабс въздъхна.

— Не съм дошла тук да злорадствам. Ако щеш вярвай, наистина ми е мъчно за станалото.

— Ти изобщо не го харесваше.

— Така е.

— Той ме е лъгал през цялото време… — рече тихо Роуз, — за всичко… — Тя придърпа завивката си нагоре, към брадичката.

— Не мисли за това.

— Не мога да не мисля, всичко се върти в главата ми отново и отново като някакъв кошмарен филм. Както и преди, изобщо не се усетих — така, както казваше самата ти.

Носът й се зачерви, очите й потъмняха от напиращите сълзи.

— Но поне ти остава очакването за представлението.

— Знам — рече тя и добави нещастно, — но ми казаха, че първо трябва да се лекувам, да се посъветвам с лекарите…

— Може би така е най-добре.

Роуз поклати глава.

— Такава я забърках…

Бабс гледаше безпомощна Роуз.

— Между другото, търси те един стар твой приятел.

Роуз изсумтя и вдигна очи.

— Кой?

— Джулс.

— Джулс?

— Оказа се, че отсъствал заедно с групата си.

— И какво каза?

— Нищо особено — отвърна Бабс. — Бил прочел във вестниците репортажите за Мерилин и за нервната криза на Роуз. — Но ще ти се обади.

— Кога?

— Каза — скоро.

— Много мило от негова страна.

— Да — рече Бабс и погледна примирена приятелката си. — Може да се каже и така.

 

 

Атмосферата зад кулисите бе заредена с електричество с най-висок волтаж. Ако се изключи моментното разколебаване на Иън — актьорът, който играеше Джо ди Маджо, вторият съпруг на Монро, първо действие мина изключително добре. Артистите, участвали в последната сцена, се спуснаха към кулисите с падането на завесата — разгорещени, уморени, но радостни.

— Как се справих?

Алдо потупа по рамото една от възбудените хористки.

— Добре, добре.

— На публиката й харесва, нали? Изгубих равновесие, господи, мислех си, че ще умра!

— Горкият проклет Иън, бас ловя, че се чувства като истински задник…

— Млъкни, Рупърт.

— Представяш ли си, ципът на панталона ми се развали и…

— Къде е Чарли? Цигарите ми са у него, а страшно ми се пуши…

— Чух те, Рупърт — намеси са Макс, — и бих те посъветвал да оставиш цигарата за след представлението. Никак не ни се ще сладкият ти гласец да заскърца, нали? Къде е Луси?

— Мина преди малко, сигурно е в гримьорната си. Трябва да се преоблече изцяло.

Макс кимна, сетне се отдръпна назад, за да наблюдава как зрелищната платформа на Брайън влизаше в играта. Сцената в Медисън скуеър гардън бе първата във второ действие; това бе повратната точка в спектакъла, но ако машинарията на Брайън поддадеше, както бе ставало на репетициите, всичко щеше да отиде по дяволите. Пое дълбоко дъх и пристъпи към спуснатата завеса. Залата зад нея бе претъпкана, тук бе целият театрален елит и той не устоя на изкушението да надникне през един процеп.

— Погледни ги само, тези проклети лешояди — промърмори Макс сякаш на себе си и се взря в критиците, разположили се удобно на първите редове.

— Какво?

— Господи, стресна ме!

— Детинско е, Макс — да надничаш иззад завесата… — засмя се Алдо.

— Дори и най-блестящите режисьори си имат моменти на слабост.

— Това и виждам.

— Но върви добре… как мислиш?

— Почти идеално.

— Слава богу — въздъхна с облекчение Макс. Погледна часовника си. — Къде е Луси?

— Зад теб.

Макс се обърна и зяпна. Луси бе облечена в рокля, идентична с тази, която Монро е носела за рождения ден на президента Кенеди. Беше главозамайваща, почти прозрачна, трептеше, блещукаше, прилепнала плътно към всяка извивка на тялото й. Никой не я бе виждал досега, защото Ивон отказа да рискува — да не би да се повреди — и не я даде на Луси за репетициите.

— Изумително… — рече някой.

Макс просто гледаше, поразен, без да отрони и дума: приликата на Луси с Монро бе направо зашеметяваща.

 

 

Думите на песента кънтяха, извисяваха се сякаш чак до гредите на покрива, мелодията прозвуча силно, а сетне бавно премина в галеща тъга. Оркестърът в ямата почти спря да свири, но сетне последната нота отново гръмна с пълна сила — после полека стихна, за да завърши с кресчендо. Сетне изведнъж настана тишина. Среднощни обаждания — последната песен на Мерилин Монро.

В тъмнината за последен път иззвъня телефон, гласовете, които бяха играли толкова важна роля в живота й, започнаха да стихват, накрая остана само един — мъжки. Той сякаш се носеше в пустотата, питащ, раздразнен, а сетне и той изведнъж спря.

Голото тяло лежеше проснато напреки на леглото, напълно неподвижно, красивият гръб и русата коса сякаш светеха в ослепително бяло, подсилено още повече от проникващия лъч на прожектора, който се задържа върху мъртвата няколко секунди, след което силата му започна да намалява, лъчът — да се стеснява, докато не се превърна в тънка нишка; накрая потрепна и изгасна.

Пълното мълчание се задържа няколко секунди, завесите бавно и безшумно се спуснаха, след което избухнаха аплодисментите. Гърмяха от всички страни на залата, засилваха се непрекъснато с изправянето на зрителите, някои от които бяха просълзени. Всички — публиката, оркестърът, актьорският състав, сценичният екип — всички усещаха силата на взрива от ръкопляскания и вярваха, че току-що бяха присъствали на премиерата на един хит.

 

 

— Не мога да повярвам — ахна Макс, преглеждайки внимателно първите две-три рецензии. — Двете са направо ужасни, убийствени.

Джаки пое дълбоко дъх.

— Знам, но дай да не се паникьосваме още, пийни чаша шампанско, за бога, би трябвало да празнуваме.

Въпреки лошите новини, тя успя да се усмихне към тълпящия се народ, който се бе събрал за обедното парти в хотел Хайд парк в чест на премиерата предишната вечер. Вътрешно тя се разкъсваше от съмнения и разочарования, изтънелите й нерви ту се напрягаха, ту се отпускаха, докато слушаше записа от песните на спектакъла, който звучеше тихо в залата. Беше добър спектакъл, дяволски добър, колкото и да се опитваха да твърдят обратното, а и тя не бе вървяла упорито последните пет години, не и отгоре, към този миг, за да я ликвидира с един удар глутницата критици.

— Чуй това — просъска инатливо Макс, — Таймс: Актьорският състав се опитва да вдъхне донякъде живец на мелодраматичния спектакъл, но текстът е банален, а стиховете — прекалено сантиментални… А какво ще кажеш за това…

— Макс, моля те, стига толкова. — Тя вече бе чела отзивите и никак не искаше да й ги преповтарят.

— Безчувствена на места, тази адаптация на легендарния живот на Монро от време на време заприличва на жалкия сценарий на Далас, но поставен в Уест енд. Господи! Иска ми се да ида някъде и да се самоубия.

— Но това е писано от Ролънд Викъри, той винаги си е бил едно копеле — намеси се Алдо. — Току-що взех Мейл, отзивът в него е доста добър: Изобилства с чудесни песни… неотразимо трогателен…

— Какво, какво? Дай да видя.

Макс сграбчи вестника.

— И в Стандарт отзивът не е лош, в него се говори за майсторски внушена меланхолия, а и Луси е отбелязана с добро.

— Е, струва ми се, че ще мога да заспя тази вечер — рече Макс и се зачете внимателно в статията.

— Може би няма да е лошо да я прочетеш на състава.

— Добра идея.

Той се качи на един стол и плесна с ръце — сякаш водеше репетиция, помисли си развеселена Джаки. Прочетеното от него естествено получи гръмогласни аплодисменти. Израженията на актьорите и гостите сякаш бяха белязани от успеха и сега тя също можеше да сподели радостта им.

Всяка лоша критика, естествено, бе удар, а прекалено много лоши критики можеха да ликвидират напълно едно представление. Но публиката хареса спектакъла, дори и критиците и елитарните представители на гилдията не можеха да го отрекат — продължителните овации на станалите прави зрители не бе много често явление.

— Момчета, моля да ме извините. — Тя си проправи път между тях към фоайето.

Макс я проследи с поглед.

— Залагам петарка, че отива да позвъни в касата.

Алдо поклати глава.

— Прекалено очевидно е, Макс, не ща да си губя парите.

— Тогава дай да заложим по равно поне… — помоли го Макс и отпи от шампанското си.

— Каквото и да става, възнамерявам да си взема почивка, веднага щом стане възможно.

Макс вдигна вежди.

— Чудесно, скъпи.

— Ще ми се да прескоча до Банкок.

— Там не е ли малко неспокойно напоследък?

— Не знам, не съм бил известно време.

— И защо точно Банкок? — изсумтя тихо Макс. — Или не бива да питам?

— Там живее един стар мой приятел.

Така си беше — а може би Джоно още живееше там, обитавайки старите места, мръсните барове като някой красив дух.

— Е, надявам се, че славата на кондомите е стигнала до екзотичните брегове на Тайланд…

— Много мили приказки от твоя страна — сопна му се остро Алдо.

— Добре, де, добре — вдигна примирително ръце Макс. — Съжалявам, че го казах.

Той се обърна нетърпеливо към вратата, питаше се къде ли се бавеше Джаки, какво правеше. Погледът му се отмести към фоайето и мраморното стълбище. В подножието му стоеше момиче — младо и свежо; тя вдигна очи и сърцето му се разтупка силно.

Надя бе казала, че не може да дойде… Макс преглътна трудно. Тя бе използвала всяко възможно извинение за това, че не може да дойде, а той си бе помислил, че го отбягва, защото котката вече бе изскочила от чувала: и Поли, и родителите й знаеха за тях двамата. Сякаш самият ад се бе спуснал на земята. Опита се да не мисли за това: какво ще прави, ако не я види отново, как щеше да понесе да си спомня за нея, когато остане сам.

Гледаше повдигнатото й нагоре лице почти с благоговение, тя срещна погледа му, красивата й уста се разтегли в усмивка, която казваше всичко. Чудо на чудесата.

Алдо вдигна отново чашата си, чудеше се дали да се напие кротко или не, но вниманието му бе привлечено от Макс, който безмълвно остави чашата си и тръгна към фоайето. Там стоеше самотно младо момиче, той видя как лицето му светна, когато Макс протегна ръце и го взе в обятията си.

На Алдо му се стори, че стояха така дълго: гледа ги, гледа Макс с изненада и със завист, а в гърлото му бе застанала буца.

— Алдо?

Обърна се, изненадан да види Джаки зад гърба си.

— Къде е Макс? — попита тя.

Алдо кимна към фоайето.

— Добри Боже!

— И аз това си помислих.

— Искаше ми се да му съобщя добрите новини, но ми се вижда доста зает.

— Добри новини ли?

— Звъних в касата на Аделфи, нещата набират скорост: за двайсет и четири часа сме продали над трийсет хиляди билета.

— Слава богу…

Тя се ухили с облекчение.

— Точно така.

— Да кажем ли и на Макс?

Тя поклати глава.

— Сега в главата му витаят други мисли, не смяташ ли?

Дори и Макс. Сигурно нещо странно се носеше във въздуха. Джаки се обърна машинално, погледът й пробяга из залата, докато не откри Джейми — разговаряше с Луси, с красивата Луси, която бе изнесла спектакъла с чувственост и майсторство, въпреки всичко, което се бе случило. Двамата бяха хубава двойка. Гледаше ги втренчено, ужасена от острото бодване на ревността, но сетне главата на Джейми се завъртя бавно и в следващия миг той вече я гледаше над морето от лица, сякаш бе усетил погледа й. Горещият порив на желанието я накара да се изчерви силно, коленете й омекнаха и тя си помисли, че сигурно бавно полудява.

— Ще си вземеш ли почивка, когато нещата се установят?

Гласът на Алдо долиташе сякаш отдалеч, тя се обърна към него с разсеяно лице.

— Извинявай, Алдо, бях на хиляди мили оттук.

— Просто се питах дали в даден момент няма да си вземеш почивка… — въздъхна вътрешно той, защото вниманието на Джаки очевидно бе насочено някъде другаде — … когато нещата се установят?

С ъгълчето на окото си забеляза приближаващия Джейми и хвърли изпълнен с любопитство поглед към Джаки.

Въпросът му увисна без отговор, защото тя направи крачка встрани от него и нова — към Джейми. Алдо ги видя как се приближават, доколкото можеше да види, не си казаха нищо, само тръгнаха към фоайето, където доскоро бе Макс, застанаха за миг в рамката на вратата — двама влюбени, това бе очевидно за всички.

Алдо остана сам, малко встрани от празненството, чувстваше се някак си неловко. Джаки и Джейми се бяха измъкнали, досущ както Макс и младата му дама. Любов, желание, страст… откога не бяха го спохождали? Погледът му се замъгли, замрежен от тъга и копнеж, той затвори очи и в един кратък, но изгарящ миг си помисли за Джоно. Можеше да си представи, че момчето вече трябва да се бе превърнало в мъж, и сърцето му се разтуптя по-силно.

Малко истински любови имаше в живота му, може би една преди Джоно и нито една след това; а сега знаеше със сигурност, която не можеше да си обясни, че повече нямаше и да има.

 

 

Анджела се усмихна, но не и мило.

— Знаех си, че рано или късно ще дойдеш. Как ме откри?

— Познавам един тип… — Лицето му почервеня.

— Имаш предвид частен детектив, нали? Същият, когото използва, за да изрови мръсотиите за мен.

Дрю изпита дискомфорт и срам, досущ като момченце, погледна я безпомощно.

— Знаеш ли какво ми причини?

Дори и сега тя не разбираше, че не му бе оставила никакъв друг избор.

— Мислиш ли, че ме интересува?

Погледът й го сразяваше и той сведе глава — гледаше в краката си и единствения си куфар до вратата.

— Доколкото схващам — рече тя, — ти си мислиш, че сега, след като съсипа живота ми, можеш да допълзиш обратно, защото аз вече нямам достъп до онези мъже, които имат значение — мъжете с пари, с власт, с влияние. Мислиш си, че ще те приема, защото няма да се намери никой, който да ме пожелае.

В съзнанието й веднага изплува непривлекателният образ на Дъги, но тя така и така щеше да го изгуби, гадното, двулично копеле. Най-лошото бе, че новото му момиче бе по-младо от нея, питаше се дали би могла да преживее унижението. Само че това повече нямаше никакво значение.

Дрю поклати глава и рече примирено:

— Не е така.

— Как, по дяволите, е тогава? Какво искаш да кажа, за бога? Че се радвам да те видя ли?

Той не бе в състояние да проговори. Усети как потта се стича по врата му, между плешките, изтри чело с треперещата си длан.

— Но е така, нали?

Анджела се наостри.

— За какво говориш?

— Знаеше, че ще дойда, сама го каза.

— И какво общо има това с…

Той я погледна в очите.

— Ти никога не си преставала да ме желаеш.

Очите й се разшириха, лицето й се наля с кръв. Искаше й се да се нахвърли върху му, да издраска и зашлеви красивото му лице отново и отново, да го накара да падне на колене, заради онова, което й бе сторил. Ала вместо това пое дълбоко дъх, раменете й се отпуснаха, сякаш съпротивата й бе сломена.

— И какво желаеше ти, Дрю? — попита тя. — Пари? Моят бляскав начин на живот?

— Познавах доста дами и всичките те имаха пари и бляскав живот.

— Но не и като моя — рече гордо тя.

— Бих могъл да имам Джаки, ако наистина го желаех, знаеш това.

— Не искам да говорим за Джаки.

Може би някой ден щеше да му каже за късичкото и съвсем нелюбезно писъмце от дъщеря й; няколко реда върху бланка на Жаклин Джоунс оувърсийз лимитед — връщаше й годежен пръстен с рубин. Джаки завършваше писмото с Той и без това никога не е бил мой. Колко вярно.

Тя сви рамене.

— Добре.

Помълчаха известно време, той пристъпваше от крак на крак от неудобство, боеше се да заговори.

— Ако те пусна да влезеш… — рече неочаквано тя, — ще бъде според моите условия.

— Разбира се. — Сърцето му се разтуптя.

— И — законно.

Той не отговори, защото не разбираше какво иска да каже.

— Имам предвид брак, Дрю; повече не желая тази жиголо — история.

Той зяпна.

— Ще има разбира се брачен договор и няма да получиш и цент, ако се забъркаш в нови похождения.

Той кимна безмълвно.

— Ще имаш друго име и с помощта на парите ми — нова самоличност, може би дори нещо аристократично. — Направи пауза. — Знаеш ли, човек може да си купи някоя от онези празни титли в Европа за шепа долари.

Тя можеше да стане баронеса, дори — графиня. А след това — да напише мемоарите си, от които Дъги да получи инфаркт.

Дрю я гледаше, без да може да повярва, опита се да каже нещо, но не можа.

— Кажи нещо, по дяволите — промълви тя с нисък, тих, почти щастлив глас.

— Ще направя всичко, каквото пожелаеш.

Тя го изгледа в един дълъг, дълъг миг, сетне устните й се разтеглиха в котешка усмивка.

— Ами тогава най-добре влизай.

Той взе куфара си и прекрачи прага, чу как вратата се затваря зад гърба му. Тя го накара да изчака един момент, за да прочете инициалите, отпечатани върху куфара му.

— Какво е истинското ти име Дрю? — попита. — И този път ми кажи истината.

Той въздъхна леко, нещастен — в съзнанието му се появи образът на стария, парцалив индианец. В никакъв случай.

— Смит.

Тя се засмя и му помогна да съблече сакото си.

— Можеше да измислиш и нещо по-добро.

— Наистина се казвам Смит — излъга той.

— Наистина ли?

Той кимна и започна да разкопчава блузата й. Никога нямаше да й каже истината, ако ще и след сто години. Сви се вътрешно, когато споменът изплува в мислите му: Малък кон. Хлапетата в училище му викаха Въртоглавия и Конски задник и това бяха наистина лоши времена. Дрю затвори очи, когато устните на Анджела намериха неговите. В никакъв случай, тя можеше да получи всичко, което можеше да й даде — дори остатъка от живота му — но не и името му.

 

 

Бледите слънчеви лъчи проникваха през стъклата и водата в басейна изглеждаше като сребърна. Джейми седеше край малка масичка до панорамния прозорец, който гледаше към Хампстед хийт. През последните месеци винаги когато имаше нужда да остане сам, усещаше как това място го привлича.

Чу нечии стъпки, обърна се и видя Джаки, която слизаше по стъпалата с две чаши кафе в ръка. Беше в дънки, с ботуши и бяла, копринена риза; косата й бе пусната свободно, гъста и руса; докато я гледаше как идва, единственото, което си мислеше, бе, че я желае, че винаги я бе желал.

Но тя бе права, когато преди доста време му бе казала, че двамата произлизат от различни светове; той никога нямаше да бъде щастлив тук, не и в истинския смисъл на думата, не и в Лондон или някой друг голям град. Не си правеше никакви илюзии, не подхранваше бляскави мечти и никога нямаше да го стори, колкото и да се опитваше да се убеди в противното, а той бе опитвал здраво — колкото заради себе си, толкова и заради нея, носталгията му обаче бе придобила застрашителни размери, намираше утеха единствено в обятията й.

И въпреки младостта си, той знаеше, че тази утеха с времето щеше да се превърне в бреме, щеше да я направи нещастна, щеше бавно да ги раздалечава един от друг, да ги изтерзае. Джаки също го съзнаваше не по-зле от него, ала въпреки мъдростта и предвидливостта й, на него му се искаше тя да опита по-сериозно.

— За какво си мислиш?

Той я погледна внимателно.

— Като цяло — не искам да заминавам, но не знам какво друго да направя.

Тя взе ръката му и я сви между своите длани, обърна я и погали с пръсти бялата му, мека длан.

— Можеш да останеш — промълви тихо тя.

— И какво да правя, като остана?

— Мога да ти намеря нещо друго.

— Аз не ставам и за почти никаква работа; едва ли знам нещо, с което да ти бъда от полза.

Тя нямаше отговор, защото бе вярно, но той я погледна, искаше му се тя да каже още нещо, макар и да знаеше, че няма да го направи.

— Както и да е — рече той и погледна отново през прозореца, — има неща около имението на баща ми, които трябва да бъдат изчистени, а ми и остава и къщата под Марсабит. Предполагам, че скоро ще ми се наложи да взема решение и за нея.

— Аз също имам сума работа тук. — Гласът й леко потрепери. — А и баща ми…

— Разбирам всичко.

— Но ти никога не си ми казвал какво всъщност искаш — рече тя с нотка на отчаяние.

Дори и парите, които бе вложил в Мерилин, не бяха обичайна инвестиция. Джейми се бе оказал мистериозният канадски спонсор, тя бе обещала на мащехата си да не му каже никога, че знае, макар това да бе едно от най-трудно изпълнимите обещания.

— Сам не съм сигурен, но искам отново да видя и да почувствам онези диви простори, да намеря корените си, както се казва, сетне може би ще седна и ще напиша нещо.

— Ще напишеш ли?

Той се усмихна свенливо.

— Понякога се чудя дали не съм изпитвал носталгия за Марсабит през целия си живот. Вместо да уча, се улавях, че си водя бележки, дори грубо скицирах планината, издигаща се над пустинята, предпланините, дивите животни — все такива неща. — Разказваше с очевиден ентусиазъм. — Това е едно странно, красиво място: отдавна застинал вулкан, покрит с джунгла. Има езера в кратерите, едно от тях се нарича езеро Рай, оттам човек може да вижда на стотици мили разстояние.

— Не е за чудене, че искаш да се върнеш.

— Една част от мен го иска, просто заради красотата. — Той я погледна. — Но там има да се свърши и доста истинска работа; безчинстват бракониери, популацията на слоновете е особено засегната.

— Значи твоята Райска градина си има и змия.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха леко.

— Ако човек се вгледа внимателно, ще открие змията в градината на всекиго.

Тя го изгледа изпитателно, изпита жал.

— Защо не ми позволиш да те изпратя на аерогарата?

Той поклати глава, но не пожела да срещне погледа й.

— Не искам дълго сбогуване… не е честно, за никого.

Тя сведе безпомощно поглед към ръцете им и към пръстите, които се бяха сплели така красиво. Седяха така дълго, докато Клеър не им повика от къщата. Джейми погледна часовника си и разбра, че тя ги чакаше, Дейвид сигурно вече бе там, защото такъв бе първоначалният им план.

 

 

Таксито тръгна бавно, чакълът по алеята хрущеше под колелата му. Джейми вдигна ръка и им помаха през прозорчето, ръката му изглеждаше съвсем малка и самотна, преди да я прибере. Джаки спря погледа си върху русата му глава, която се смаляваше и смаляваше, но той не се обърна повече.

Когато алеята опустя, тя още стоеше там, стиснала ръката на баща си, а сълзите полека се затъркаляха по бузите й.

— Хайде — подкани я благо той.

Тя поклати глава, не можеше да възпира повече сълзите.

Дейвид се вгледа в красивото й дори и в плача лице, стори му се, че сърцето му ще се пръсне, притегли я към себе си, защото това бе единственото нещо, което можеше да направи. Остави я да се наплаче, галеше косите й, повтаряше името й, а в мъката си тя чуваше красивия му глас, мислите й я отнесоха в детството, когато го видя за пръв път. Висок, хубав гигант, с красив глас.

 

 

— Става дума за още само три седмици снимки, това е.

Джаки отпи от голямото бренди, което Дейвид бе настоял да й сипе, след като се върнаха в къщата; видя го как отива до прозореца — любимото му място. Беше отслабнал още, ако това изобщо бе възможно, кожата му пожълтяла, сякаш имаше хепатит. Тя преглътна и погледна отвъд него — видя как някаква птица се понесе из небето.

— Какво би искал да правиш после, след като свършат снимките? — попита Клеър, прекалено весело.

— Обикновено на този етап на играта аз ти задавам този въпрос — рече тихо той, сетне въздъхна. — Не ме глези, мила, знам защо го правиш, знам добрите ти намерения, но просто не го желая.

Джаки бързо сведе поглед към чашата си, усети как подутите й очи отново се напълват със сълзи и отпи голяма глътка бренди.

— Както и да е, Кения би ми допаднала. — Той ги погледна и двете, неговите жени, доволен от очевидната им изненада, защото любопитството им щеше да заглуши страданието за известно време. — Наистина бих искал да отида и да видя Джейми в естествената му среда — както си е. Той знае, че много ми харесваше да слушам разказите за радостите, преживени там, в бащината му къща, тъй че няма да се изненада.

— Пътят е дълъг, Дейвид. — В тона на Клеър прозвуча предупредителна нотка.

— Знам много добре — отвърна бързо той, — но това е нещо, което вече съм решил.

— Ами лечението ти… — започна тя.

— Майната му на лечението! — рече грубо той. — Ако трябва, ще си взема лекарствата с мен.

В последвалото мълчание Клеър сведе глава, знаеше, че е безсмислено да спори, дори и да имаше силите да го направи.

— Простете — рече той, поклати глава и махна с ръка към двете в жест на извинение. — Извинявайте.

Клеър се изправи и отиде при него, прегърна го през крехките рамене и нежно допря глава до неговата.

Джаки усети как приливът на чувства я задушава, тъгата се надигна в гърлото й и тя се запита как ли щеше да го понесе, как щяха да го понесат всички, но в следващия миг Дейвид вече нежно избутваше Клеър настрани; погледна ги и двете.

— Искам да отида в Кения, това е, сетне ще се върна и ще ги оставя да правят с мен каквото си щат, защото тогава навярно няма да давам и пет пари — рече тихо той. — А сега, както ви обичам и двете, моля ви изтърпете ме още малко, защото повече няма да говоря за това. — Той замълча за малко, бледосините му очи ги гледаха напрегнати. — Живях добър, пълен, богат живот, което малцина бедни проклетници могат да кажат за себе си; затова не искам да бъде задушен от ласки. Разбирате ли? Не мога да изразя по-добре желанията си от прочутия революционер от Испанската гражданска война: По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене… Е, Кения, чакай ме, идвам. — Дейвид се обърна и си наля една глътка бренди. — А сега, скъпи мои, да пием за това.