Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (30)

Глава 30

Застанах начело и дадох такова темпо, че момчетата трябваше доста да се понапънат, за да вървят в крак с мен. Това беше жестоко от моя страна след богатия сватбен обяд. И с право някой каза зад гърба ми, че това не било никакво маршируване, а крос. Дори един от тях, наистина полугласно, но така ясно, че нямаше как да не го чуя, изрази почти логичния въпрос, защо трябвало той да тича като луд, след като командирът искал час по-скоро да бъде с приятелката си.

Бях се издигнал толкова високо над дребнавостите, че изобщо не смятах за уместно да реагирам на тях.

— Свършихме и тази работа — казах, когато най-после спряхме в района на ротата. Дадох „Свободно!“. — Мисля, че сватбата мина добре.

— Вашата тепърва предстои — каза хлевоусто редник Незбеда. — Пожелаваме ви всичко добро.

Закикотиха се, а мен като че ли ме поля вряла вода. Беше крайно време да се разделя с тях.

Затичах се. Ударих му такъв крос, че хората, които се оказваха на пътя ми, се отдръпваха, после спираха и въпросително гледаха подир мен. Една бабичка дори промълви:

— Горкичките, така ги гонят в службата, че дори и в събота вечер не им дават мира.

Лейтенант Вълчек се разхождаше с двете девойки на малкия площад. Когато дотичах до тях, погледна часовника си и одобрително кимна с глава. Навярно и този път съм изпълнил норматива за време. Той много държеше на това.

— Няма ли да се почерпим? — попита.

— Нали преди малко оттам излязохме — отхвърлих предложението му. — Ние с Итка ще отидем да се поразходим.

Не ми изглеждаше да съм огорчил с това Вълчек и неговата партньорка.

— Много ви благодарим за всичко — каза Юцка на Вълчек и му подаде ръката си.

Погледна смутено, после помоли да го извинят за малко и ме дръпна настрана.

— Казах й за братлето — сподели той.

— На коя? — попитах недоумяващо.

— Как на коя, на свидетелката. Отговори ми, че винаги е желала да има братче.

— А казахте ли й, че изяжда всичко, каквото му попадне?

Като че ли го полях със студен душ.

— Ще го споделя при първа възможност — каза той.

И за да му дам тази възможност, хванах Юцка за ръка и тръгнахме надолу през площада.

— Итушка, аз така се радвам — измънках заекващо. Навярно защото дъхът ми все още носеше следите от кроса.

Тя нищо не каза.

Дълго вървяхме мълчешком, хванати за ръце, но все пак трябваше да се върнем към действителността.

— Би било хубаво да си тръгнеш с последния влак, за да бъдем заедно повече време — казах несмело.

— Ще си тръгна с първия — отговори. — В понеделник — добави тя, долавяйки моя недоумяващ поглед.

Вълна от радост ме заля, но радостта бързо секна, защото се сетих, че тя няма къде да спи.

— В понеделник ли казваш? — проверих за по-сигурно.

— В понеделник. Ако, разбира се, имаш време за мен — каза наперено, сякаш никак не я интересуваше къде ще спи.

На мен обаче този въпрос не ми излизаше от главата.

— Извинявай, Итушка — прошепнах след кратко размишление. — Ще трябва да се върнем. Спомних си, че трябва още нещо да уредя.

Тя не възрази и ние отново се върнахме там, където бяхме прекарали голяма част от днешния ден. Оставих Юцка навън и влязох в хотел-ресторанта.

Намерих управителката в стаичката без прозорци, която й служеше за канцелария. Бе се навела над касовите сметки и посрещна моята молба за стая за две нощи като нежелано прекъсване на работата й.

— За вас, другарю лейтенант, винаги. Но не тази събота и неделя. За тези дни и четирите стаи са заети. Най-малко на десетина души вече отказах. Ами я чакайте да ви питам — с охота подхвана друг разговор — защо тия момичета тичат като луди подир униформените? Когато прочета някое съобщение във вестниците, че петдесетгодишна вдовица търси приятел за през есента на своя живот, по възможност униформен, ясно ми е, че жената го прави заради пенсията. Но никак не разбирам защо трябва едно младо момиче да се влачи с вас из глухата провинция.

— И в глухата провинция е хубаво да си с истински мъж — поставих я на място аз и веднага съжалих. Тя стана недостъпна и повтори, че няма стая за мен.

— Ще трябва да отида в „Слънце“ — реших да се справя енергично с положението.

— Няма защо да ходите — съобщи управителката. — Преди малко се обадиха и питаха дали може да ни изпратят клиенти. При тях всичко било вече заето.

Нямаше какво повече да кажа и излязох. Ставаше ми все по-ясно, че ако бедничката ми Юцка трябваше да сложи тази нощ някъде главата си, то единственото място бе при мен в общежитието. Но това ще трябва да реши съквартирантът ми Прушек.

— Край — казах на търпеливо чакащата Юцка. Навярно бе вече разбрала, че търпеливостта е най-важното качество, с което трябва да се въоръжи, ако иска да издържи с мен дълго време.

Хванах я под ръка и внимателно я насочвах към горичката, а това значи покрай нашето общежитие. Към това сега се стремях най-много.

След като малко повървяхме, Юцка попита:

— Не те ли учудва фактът, че дойдох, че ще работя тук, в околийския съд, и че вече видях нашето жилище? И дори това, че реших да се омъжа за теб? Макар че навярно правя голяма грешка…

— Учудва ме. Дори не мога още да се съвзема от това — нежно погалих ръката й, ала мисълта ми бе изцяло заета с друг въпрос: как да я вкарам в общежитието?

— Но съвсем не изглеждаш щастлив човек.

Вече приближихме общежитието и аз видях, че стаята ни свети. Значи Прушек си беше вкъщи. Това повиши настроението ми.

После погледът ми се съсредоточи върху нашия прозорец. Живеехме с Прушек на партера и често се ядосвахме заради това. Бяхме свидетели на какви ли не разправии. Но едва днес съзнах, че предимствата на партера нямат цена. Разбрах, че ще мога да вкарам Юцка в стаята през прозореца. Ще убедя Прушек да отиде при своята Бара, той все едно вече смяташе да го направи, и да не се връща утре до обяд, макар че явно нямаше такова намерение. Истинският приятел в нужда се познава. А сега аз наистина имам нужда и ще видя Прушек какъв приятел е. Все пак не мога да поведа Юцка пред очите на стария Яндачек! Той е в състояние дори и през нощта да докладва на командира на полка, че лейтенант Хоушка е завел жена в стаята си.

— Трябва да се отбия в общежитието — казах. — Имам нещо да уреждам със съквартиранта.

— Днес нещо много често се отбиваш — измърмори Юцка, стремейки се искрено да проявява търпеливост. Но не настоя да влезе с мен.

Заварих Прушек да си завързва връзката.

— Яроуш, имам един проблем — започнах дипломатично.

— Ти си щастлив — каза. — Моите са таман шестдесет.

— Трябва да видя къде ще пренощува Юцка — нямах намерение да се захващам с математиката му. — Собствено тази и утре вечер.

— С други думи, аз трябва да се изпаря — разбра Прушек.

— Това го каза ти, а не аз — приех с признателност неговата досетливост.

— Разбираш ли изобщо към какво ме тласкаш? — попита и си оправи съвсем добре възела на вратовръзката.

— Към нищо не те тласкам. Но можеш да ми направиш тази малка услуга.

— Аха, малка услуга. Услуга за цял живот.

— Казах за две нощи. Не за цял живот.

— Да, но не познаваш родителите на Бара. Наистина, имат предвид, че е пълнолетна, но я се опитай да останеш при нея до сутринта… След това трябва направо да отида в „Завист“ и да определя датата — добави с пророчески тон.

— Там не беше нито лошо, нито скъпо — отбелязах. — А и време ти е за женене.

Ясно бе, че Прушек се примири с положението, защото попита:

— А как мислиш да я вкараш в стаята? Нали знаеш, че старият Яндачек не проявява разбиране в това отношение.

— През прозореца — казах решително.

— Много е високо — поусъмни се той и се обърна, за да прецени височината. — Няма да може да се покатери.

— Тя е спортистка. Тренирала е волейбол и плуване. Само дяволът може да й попречи! В най-лошия случай ще я повдигна.

— Има още една възможност… — Проблемът явно заинтригува Прушек. Нали си беше техник. — Ще заговориш Яндачек, а тя през това време ще пропълзи на четири крака покрай гишето му.

Сметнах, че да се пълзи на четири крака е недостойно. Прушек се съгласи с мен. Остана другата възможност — да скочи през прозореца.

— Трябва малко да потренирате — предложи той. — Още сега. Ще отворя прозореца.

Съгласих се и се упътих към вратата, но като съзрях вглъбеното лице на Прушек добавих:

— Ти си истински приятел. И не бъди тъжен. Всички ще минем по този ред.

Юцка чакаше навън и навярно бе премръзнала, защото триеше ръцете си и леко подскачаше.

— Промислих, че си решил да си подремнеш — посрещна ме с фин упрек в гласа. Направих се, че не чух упрека, и я заведох под прозореца на нашата стая.

— Няма да можеш да се качиш, нали? — казах хитро.

Измери с поглед разстоянието между тротоара и перваза на прозореца и заяви, че това не е нищо за нея.

— Не се фукай — подразних я аз.

— Искаш ли да видиш?

— С удоволствие — уверих я и стисках палци дано да успее.

Повдигна се на пръсти едва достигайки го, разтвори прозореца напълно и хвърли пътната си чанта в стаята. После подскочи и се хвана за рамката на прозореца. Опирайки се на ръцете си, се изтегли нагоре и… хоп в стаята.

Аз реших да мина нормално покрай стария Яндачек.

— Как мина сватбата, другарю лейтенант? — опита се да ме поспре на малко приказки, за да му мине по-приятно времето.

— Някой път ще ви разкажа подробно всичко — уверих го аз. — Но сега нямам време.

С досада махна само с ръка, тоест тази младеж за нищо няма време, но не продължи да пита.

Влязох в стаята и констатирах, че Итка и Прушек вече са се запознали.

— А защо собствено трябваше да скачам? — посрещна ме с тези думи Итка.

— Нали трябва някъде да спиш — отговорих колкото се може по-пестеливо. — А в нашите два хотела всички стаи са заети. Това бе една малка тренировка. Сега ще отидем да вечеряме и след вечеря отново ще повториш скока. Яроуш е добър приятел и ще прекара нощта другаде.

— Само че аз не искам да спя тук — заяви категорично.

Втрещено погледнах първо нея, после Прушек.

— Бъди разумна, Итушка, в тоя студ няма да спиш в парка, я.

— Ще спя в нашето жилище.

— Още не е готово — възразих.

— Готово е. Само няма ток и вода. Иначе всичко е наред. — При тези думи бръкна в джоба на кожуха си и сложи на масата ключ.

— Откъде си го взела? — попитах с тон на съдия-следовател.

— Даде ми го майор Кноблох — отговори с невинно изражение. — Каза, че дори да се скъсаш няма да намериш хотелска стая, а не те съветва да ме вземаш в общежитието. Било забранено и трябвало след това да те наказва.

— Бих искал да зная на какво ще спите — реши да се намеси в разговора Прушек. — А до сутринта ще замръзнете, колкото и да се топлите взаимно. Та там няма отопление!

— Майор Кноблох обеща всичко да уреди — каза Итка. Нейното безгранично доверие в нашия началник на щаба вече ми действуваше на нервите.

— Итушка, тук е светло, топло, нищо няма да липсва — опитах се да я разколебая. Но тя само клатеше глава.

— Да, а после да те накажат. Освен това аз искам да спя в нашето жилище — повтори тя и на мен ми стана ясно, че такова е нейното непоколебимо решение. Не ми оставаше нищо друго, освен да се съобразя с нея.

— Имаш късмет! — казах на Прушек. — Не е нужно да се изпаряваш или да оставаш някъде другаде. Дори можеш да си останеш ерген. Ние отиваме да спим в нашето жилище — въздъхнах аз. Исках още нещо да подметна, но Юцка вече се качваше на прозореца. Долу скочи много по-лесно и вече ме чакаше на тротоара.

Набързо нахвърлих в чантата си някои неща за спане и минах галоп покрай светилището на Яндачек. Дори и при тази скорост той успя да ме попита:

— Другарю лейтенант, колко излезе на човек?

— Осемдесет — казах истината аз. — Но за подробностите ще говорим друг път!

Спряхме едва пред блока. И на мен отново ми мина мисълта, че това, което предприемаме сега, е глупост. Но Юцка безкрайно смело се изкачи по стълбите и завъртя ключа в бравата. От нашето бъдещо гнезденце идеше не твърде приятна миризма на газ, бих казал по-скоро смрад.

— Имаш ли кибрит? — след като отвори, попита Итка.

Бръкнах в джоба си. Наистина аз не съм редовен пушач, но винаги нося кибрит. Казват, че било полезно да бъдеш винаги готов да подадеш огънче на началника си.

— Драсни една клечка — подкани ме тя, когато забеляза, че малко се колебая.

— Ще изхвърчим във въздуха — опитвах се да се противопоставя. — Тук въздухът е наситен с газ.

— Къде ще изхвърчим? — попита и взе кибритената кутия от ръката ми.

Приближи до газовата лампа, която най-после съзрях и аз, доближи до нея кутията и драсна клечката. Не изхвърчахме във въздуха, но трябваше още три клечки да изхаби, докато я запали.

— Ще видим дали е удържал на думата си — каза с лампата в ръка. — Да, удържал е — похвали го тя, след като погледна в спалнята. — Сложили са леглата.

Надзърнах през рамото й и трябваше да призная, че е права. Сред спалнята стърчаха две железни легла с всичко необходимо. С дюшеците и одеялата. Прецених, че нашето начинание не е съвсем безсмислено.

С лампа в ръка Юцка все още разглеждаше одеялата.

— Съвсем нови са — каза със задоволство.

Взех лампата и внимателно я поставих в отдалечения ъгъл на помещението. Струваше ми се малко опасно да прегръщам момиче с газова лампа в ръка.

Това бе дълга прегръдка и можеше още да продължи, ако в това време не се почука на вратата. С неудовлетворение пуснах Юцка и отговорих: „Влезте!“

Никой не влезе и аз отново повторих поканата си. Напразно. Пристъпих към вратата и отворих. Нямаше никой. Но по стълбите дочух бързо отдалечаващи се стъпки. Затичах се да го догоня, но се спънах в нещо, което лежеше на земята.

Погледнах през все още неостъкления прозорец между етажите. Зърнах бягащия само за миг, но въпреки това го познах.

— Видях ви, другарю лейтенант! — извиках не много остроумно и при това напразно. Лейтенант Вълчек не можеше да ме чуе, защото в този момент сви зад ъгъла.

Върнах се и вдигнах пакета от земята. Под светлината на газовата лампа видях, че в него имаше три шницела и няколко филийки хляб. И две краставички.

— Тъкмо за закуска — одобрително каза Юцка.

Макар че сватбеният обяд не беше беден, не бих имал нищо против да похапна и сега нещо. Исках да предложа това на Юцка, но не успях. Тя бързо обви ръцете си около врата ми. Смъкнахме се върху съвсем новото одеяло.

Чукането на вратата бе още по-силно от предишното. Този път не казах нищо, а направо скочих и рязко отворих вратата с намерението този път на Вълчек да не му се размине.

На вратата стоеше майор Кноблох.

— Дойдох да видя дали случайно не сте отвел годеницата си в общежитието. Ще трябва после да ви наказвам. — Междувременно пъхаше в ръката ми някаква протрита чанта. — А сега, довиждане. Бързам, защото след малко по телевизията започва серийният филм. — После се сети за нещо и добави: — В банята има вода в кофи. А сутринта трябва да долеете нафта в печката.

В спалнята разгледахме съдържанието на чантата. В нея също имаше три шницела, бутилка червено вино, тирбушон и две чаши.

После преживяхме само приятни мигове. Едва призори изядохме шницелите и изпихме виното. Една твърде късна вечеря и твърде ранна закуска. А с миризмата на газта свикнахме дотолкова, че когато се събудихме по обяд, изобщо не я усещахме. А може би и защото трябваше доста да побързаме, за да заварим нещо за обяд в ресторант „Завист“.

При плащането си спомних за моята рота и за това, че този мрачен неделен следобед направо тласка човека към провинение. Реших да отида да видя какво е положението.

— Ще те чакам у дома — каза Итка, без ни най-малко да се ядоса.

С думичката „у дома“ ми наля балсам в душата.